Дейвид Брин
Практически ефект (40)

5

— Денис!

Арт се стараеше да гребе колкото се може по-безшумно. Беше увил греблата с парцали, откраднати от един склад. Въпреки това се озърташе нервно всеки път, когато течението ги избутваше към средата на реката. Цяла флотилия от ладии, натоварени с войници, беше отплавала преди тях и сигурно вече претърсваха долината и околните хълмове.

— Виждаш ли го?

Линора напрегна очи в тъмнината.

— Още не! Греби към брега. Тук сме на открито.

Дрехите й бяха мокри и прилепнали към тялото, а над реката духаше пронизващ вятър, но девойката не обръщаше внимание на нищо, докато се озърташе наоколо.

— Ей, магьоснико! — повика тихичко тя. — Къде си? Обади се!

Отговори й само тихият плясък на греблата и далечните викове на войниците.

Арт продължаваше да гребе.

— Ей, Денис! — продължаваше тя. — Не се предавай! Имаме нужда от теб!

Двамата замълчаха, ослушвайки се напрегнато. Изведнъж от тъмнината долетя тих звук. Линора сграбчи Арт за рамото и му прошепна:

— Натам! Побързай!

Той изсумтя и натисна греблата.

— Денис! — извика тихо девойката. В отговор чу болезнено кашляне някъде пред тях, а сетне един хриплив глас каза:

— Разрешете да доложа — чуждоземецът се приземи благополучно във водата. Вие да не сте тукашният крайбрежен патрул?

Линора въздъхна облекчено. Не беше разбрала и половината от чутото, но от един магьосник се очакваше да говори с гатанки, особено когато е в беда.

— Дали тук наблизо няма някоя телефонна будка? — продължи гласът в мрака, а после отекна шумно секнене.

* * *

Денис стискаше с измръзналите си пръсти дървеното скеле. Планерът продължаваше да се държи над водата, благодарение на един голям кожен мях, пълен с въздух. Съдейки по шума и тупурдията, преследвачите идваха право към брега. На светлината на фенерите успя да различи силуета на лодката. Вътре седяха две прегърбени фигури и едната със сигурност принадлежеше на Арт, защото зъбите му святкаха щастливо в тъмнината.

Денис се тресеше неудържимо от студ, докато се претъркулваше през борда. Вдигна глава и първото, което видя, бе плътно прилепналата рокля на Линора. Не без усилие на волята отклони погледа си от примамливите форми, които се разкриваха. Междувременно Арт отново бе налегнал греблата.

— Да опитаме да изтеглим и планера — предложи Денис. — По-добре да не знаят по какъв начин сме избягали. Предпочитам да си мислят, че съм използвал магия.

Линора се усмихна. Ръката й лежеше на рамото му.

— Говориш чудни неща, Денис Нюел. Кой на този свят би си помислил, че това, което току-що направихме, не е магия?