Дейвид Брин
Практически ефект (38)

3

Още щом се изтрополи в коридора, Арт се притаи зад вратата, стиснал закривена кука в ръка. Сетне я открехна внимателно, надникна и се ухили. На прага стояха магьосникът и младата принцеса, а в краката им лежеше проснат пазача.

Той едва не отвори наново раните на Денис с бурните си прегръдки. Сдържаният и мълчалив по правило крадец не можеше да скрие радостта си.

— Денис! Влизай! И вие, принцесо! Знаех си, че ще се присъедините към нас. Затова останах тук, дори след като лорд Херн ме повиши в старши на дестилационното. Елате, ще ви сипя по чашка ракия! Това твой приятел ли е, Денис — посочи Арт към застиналия отвън робот.

— Да, при това верен — отвърна младежът и побутна Линора да влезе.

Принцесата бе доволна, че поне за известно време ще се отърве от странното създание. Дори и след като видя колко ловко се справи с двамата пазачи, тя все още се отнасяше с предубеждение и страх към машината. Но едновременно с това роботът будеше любопитство й. Никога досега не бе срещала нещо, което така умело да съчетава в себе си пр’фетт и субстанция. Притежаваше излъчване на неодушевен предмет, а същевременно действаше като живо същество.

Денис нареди на робота да пази отвън и затвори вратата.

Стаята приличаше на склад за дървен материал — навсякъде се въргаляха дъски, трупи, въжета и топове хартия. Арт вече наливаше ракия в три глинени чаши.

— Ей, Денис — рече разпалено той. — Тъкмо се опитвах да създам нещо! Искаш ли да ти покажа проекта си? Намислил съм да направя страхотна клетка за мишки!

— Сега не е най-подходящото време, Арт. Всеки момент ще бият тревога.

Линора се закашля и погледна учудено съдържанието в чашата си. Подуши ракията и сръбна предпазливо нова глътка.

Крадецът я изгледа усмихнато, кимна доволно и се обърна към Денис.

— Предполагам, че искаш да видиш планера.

Досега Денис се боеше да попита.

— Успял си! Знаех, че ще го направиш!

— А, нищо работа — махна с ръка Арт, но лицето му бе почервеняло от удоволствие. — Ей го там, зад онази купчина боклуци. Голям шум вдигнаха когато откриха, че го няма. Но нали сега всички са загрижени за състоянието на барона…

Денис му помогна да измъкнат голямото хвърчило от купчината. Крилете бяха сковани от тънко, полирано дърво и покрити с опънати копринени платна.

— Добре, че успяхте да дойдете тази вечер. След някой и друг ден без практика от това чудо щеше да остане само безполезно скеле. Предполагам, че няма да имаш никакви затруднения за да полетиш с него.

„От твоите уста в божиите уши“ — помисли си Денис, докато двамата мъкнеха тежкия двуместен планер нагоре по стълбите към площадката на кулата.

* * *

Когато стигнаха горе се наложи да сглоби планера почти без чужда помощ. Не че не му предложиха услугите си, но принцесата беше изплашена от шляпането на големите крила, а Арт все го подканяше да бързат.

На всичко отгоре излезе вятър и бързо опъна платната на планера. Денис пусна връвчиците докрай и тъкмо се озърташе за някакъв спирачен механизъм, когато долу вдигнаха тревога. Малко след това нощта се изпълни с възбудени крясъци, тропот на крака и звън на оръжие.

Вероятно бяха открили някой от завързаните и парализирани стражи.

Денис най-сетне намери спирачния лост, отпусна го и крилете, които досега плющяха като знамена, се изпънаха шумно и застинаха неподвижно.

Два етажа под тях се разнесоха уплашени викове. От кулата никой не отговори и тогава по стълбите затрополиха множество крака.

— Май няма време за експерименти — промърмори Денис. — Арт! Скачай на задната седалка, че планерът ще се обърне!

Арт побърза да се настани на дървеното седло и това малко успокои клатенето на голямото хвърчило. Денис махна на робота да се приближи, като едва удържаше крилото.

— Слушай внимателно! — заговори той на дребната машинка. — Слез долу и се постарай да забавиш войниците, докато излетим. След това се опитай да си пробиеш път навън. Движи се на юг-югозапад!

Роботът премигна със зелената лампа, завъртя се на колелата си и профуча през вратата към стълбището, откъдето вече долитаха задъханите викове на преследвачите. Не им оставаше много време.

Арт вече се бе завързал с коланите. Изглеждаше напълно спокоен — явно имаше абсолютно доверие на приятеля си. Беше видял „балона“ да се носи в нощното небе и не се съмняваше, че Денис умее да управлява хвърчащи машини. За него разликата между балон и планер не беше съществена.

— Планерът е двуместен — каза Денис. — Но вие двамата, взети заедно, едва ли тежите повече от едър мъж. Линора ще се вози при Арт на задната седалка. Трябва само да преодолеем градската стена, повече не ни е нужно.

Но принцесата стоеше като вкопана до него и разглеждаше полюшващия се от вятъра планер с разширени от ужас очи. Когато погледна към Денис, всичките й доскорошни съмнения се възродиха с удвоена сила.

„Не мога да я виня — помисли си той. — Храбро момиче е, но не е готова за това.“

Предстоящият опит можеше да коства живота и на тримата. От друга страна, съдбата, която й готвеше Кремер, би могла да е по-лоша дори от смъртта. Но докато човек е жив, не умира и надеждата. Наистина принцесата бе изправена пред труден избор. Тя притискаше клазмодиона към гърдите си, докато вятърът влачеше планера с Денис и Арт към ръба на площадката. Двамата сякаш бяха яхнали могъща птица, нетърпелива да литне в небесата.

Изведнъж отдолу долетяха гърмежи и изплашени викове. Роботът защитаваше позицията си в горния край на стълбата.

Денис погледна принцесата и очите им се срещнаха. На лицето й се четеше желание да му се довери, да му повярва. Но всичко ставаше прекалено бързо.

Нямаше право да я вземе насила със себе си. От друга страна, не можеше да си позволи да я изостави.

Линора първа го видя — мъничка фигура с блестящи очи, която се показа зад ръба на площадката. Тя нададе уплашен вик и го посочи с ръка. Денис погледна натам… и видя две святкащи зелени очички и два реда остри като бръснач зъби.

— Това е… кренеги! — възкликна принцесата.

Прасльо й се ухили. Изкатери се на покрива, разпери криле и се метна право срещу вятъра. Мембраните му уловиха насрещния порив и той се приземи право на рамото на Денис. Дребни, остри нокти прободоха наметалото и се впиха в плътта му.

Денис изруга. Подметките му се пързаляха по плочите, планерът се извиваше и заплашваше всеки миг да се изтръгне от ръцете му, а на всичко отгоре и това досадно същество, което мъркаше нежно в ухото му!

Но Арт го зяпаше със суеверно страхопочитание, а когато Линора заговори, Денис едва успя да долови думите й от воя на вятъра.

— „Кренеги сам избира кому да дари волята си… а избраникът е този, който твори света…“

Звучеше като молитва. Дали пък родствениците на Прасльо не бяха нещо като тотем за тези хора? Значи и от гадната животинка може да има някаква полза в края на краищата!

Той протегна ръка на Линора. Този път тя пристъпи напред и я пое грациозно, като за танц. Денис й посочи задната седалка и подхвърли през рамо на Арт да я държи така, сякаш стиска скъпоценния си живот.

Откъм стълбището долетя нов порой от крясъци и псувни, явно поредната група стражи атакуваше робота. Денис чувстваше известни угризения, задето бе изпратил вярната машина на сигурна смърт, но в края на краищата, поне според земните стандарти, тя бе само една машина и нищо повече.

Войниците действаха все по-организирано. Чуваха се виковете на офицерите и скоро още един, по-многоброен отряд затрополи нагоре по стълбите.

Вятърът отново се усили. Денис овладя поредното чувство на безсилие, което заплашваше да го завладее и хвърли бърз поглед на терена под тях. Градските кули стърчаха като тъмни силуети на фона на далечната планина. Отвъд тях реката изглеждаше като сребърна лента, по която лениво се полюшваха мачтите на гемиите.

Той огледа лицата на пътниците. Прасльо мъркаше доволно, а лицето на принцесата сияеше от възторг и увереност, за които не можеше да намери никакво разумно обяснение.

Някъде под тях яростният глас на капитана пришпорваше хората си да атакуват. Не биваше да губят нито секунда повече.

— Е, добре — викна той на Линора и Арт. — Мислете си, че сте птици, гледайте накъде се накланям и ме следвайте, а като извикам вълшебната дума „Джеронимо“ — скачайте!