Дейвид Брин
Практически ефект (36)

1

Като че ли взе да му омръзва това пробуждане без да знае къде се намира и с усещането, че е захвърлен на бунището скъсан чорап.

Всъщност сега бе малко по-различно. Без да отваря очи, можеше да определи с голяма степен на сигурност, че пак е попаднал в тъмницата. Начупени и заострени сламки се впиваха болезнено в тялото му, подминавайки само онези места, където раните му бяха бинтовани.

От всичко това следваше, че някой, с власт и авторитет, все пак е решил да го запази жив. Засега. Без обещания за бъдещето.

Този път не се чувстваше толкова потиснат от боя, колкото миналия. В края на краищата той също бе ударил тук-там — най-вече право в целта. Краткият спомен за свличащото се туловище на барона бе достатъчен да намали поне наполовина болката.

Денис седна, потрепери от болка и студ и огледа тялото си, за да се увери, че всичко си е на мястото.

Засега, напомни си той.

Някъде от дъното на коридора долетяха глухи, равномерни удари… сякаш някой сечеше дънер. Може би палачът практикуваше секирата си.

* * *

Времето минаваше, измервано само с периодите между яденето, което му носеха в килията, с нерадостните мисли и с редките крясъци на някой затворен нещастник в далечната част на подземието.

Известно време вниманието на Денис бе съсредоточено върху превръзките, които, изглежда, въобще не се нуждаеха от смяна. Те осигуряваха постоянен достъп на свеж въздух, оставаха чисти и бяха достатъчно удобни за носене. Естествено, даде си сметка той, вероятно са били добре практикувани. Баронът сигурно се бе разпоредил медицинската помощ да е безплатна и общодостъпна, така че удари ли часът на войната, да разполагат със солидни запаси от средства за оказване на помощ. А тук, в замъка, лазаретът вероятно разполагаше с превръзки по на сто и повече години.

Мисъл, в която на пръв поглед нямаше никакво рационално зрънце!

Ето че и бинтовете ще са сред образците, които би отнесъл със себе си на Земята, ако получи тази възможност. Никакви сечива от скъпоценни камъни, нито произведения на изкуството, които вероятно ще деградират малко след като бъдат освободени от влиянието на Практическия ефект, а вещи, чиито свойства могат да бъдат анализирани и вложени в производството от земните магьосници.

Когато нощем не му се спеше, той правеше списък на предметите, които щеше да вземе със себе си. А за да мине по-бързо времето, често преговаряше доклада, с който смяташе да шашне цялата недоверчива научна общественост на Земята.

В края на краищата, стигна до извода, че дори да успее да се измъкне оттук и да поправи зеватрона, най-добре е да вземе със себе си нещо наистина впечатляващо. В противен случай никой нямаше да му повярва.

* * *

Хранеха го на различни интервали с оскъдна и безвкусна каша. Постепенно Денис загуби представа за времето. За около един ден писъците в другия край на тъмницата секнаха. Сетне, изглежда, бе докарана нова жертва, върху която практикуваха набора от инструменти за инквизиция.

Денис се опитваше да прави аномални изчисления наум, но често се унасяше в спомени за дома. Беше наострил слух за всеки звук, който нарушава монотонния ритъм на подземния живот.

Веднъж чу тъмничарите да разговарят оживено в коридора:

— … първо тук, след това в замъка, после на двора и сега пак тук! И никой не знае какво представлява!

— Чудовище, какво друго! — отвърна другият. — Изчадие на големия демон, който повали барона преди няколко дни. Казвам ти, лоша поличба е да държим магьосник и л’тоф под един покрив! Дано господарят по-скоро се възстанови и разпореди какво да правят…

Гласовете утихнаха надолу по коридора.

Денис се изправи и стисна пръчките на решетката.

— Стража! — извика той. — Стража! Жив ли е Кремер?

Досега тъмничарите отказваха да разговарят с него, но тези двамата бяха изключение. Единият спря, метна през рамо съжалителен поглед на Денис и отвърна:

— Разбира се, Магьоснико. Малко пострада от камъка, с който го умери демонът, появил се по твоя заповед над покривите на замъка. До няколко дни казват, че пак ще е на крака. А междувременно командва лорд Херн.

Денис кимна. Така значи. Добре, че тези туземци още не са измислили прашката. Цяло чудо е, че познават лъка и стрелите. Вероятно никой, освен барона и той, не знае какво е станало в действителност.

Всички останали съвсем основателно обвиняваха Денис за състоянието на барона, но придаваха на случилото се метафизичен оттенък. И сега не смееха да му сторят нищо, докато баронът не се възстанови и вземе нещата в свои ръце.

Денис не се съмняваше, че последното ще доведе до скорошна среща с инквизитора в другия край на тъмницата.

Той се почеса по главата и помоли за бръснач. Тъмничарите се ухилиха, като да бяха прочели мислите му.

— А, не, Магьоснико, дори лорд Херн не би простил на тъпаците, допуснали затворникът да се измъкне. Виж, ще направим друго — ще ти дадем малко от тази твоя ракия — той произнесе натъртено непознатата дума, — ако обещаеш да ни защитиш от онези малки, зловещи същества, които си насъскал да кръстосват замъка. Имам приятел на инсталацията, който редовно ми носи по някоя делва. — Тъмничарят вдигна една манерка и разклати течността вътре.

Денис кимна, без да разбира за какво му говорят и взе манерката през решетките. Зловещи същества? Бил ги насъскал? Звучеше като поредната суеверна измишльотина.

Виж, питието, което гаврътна жадно, наистина си го биваше. След като се порадва на приятната топлина, която се разля в стомаха му, той попита тъмничарите за Арт.

Съобщиха му, че дребният крадец е станал старши на дестилационното. Денис подозираше, че Арт всъщност е подкупил тъмничаря да му прати манерката. Следващата глътка от парещата течност го накара да се закашля.

Попита ги и за принцесата, но те се кълняха, че не знаят нищо за нея. Споменаването дори на името й предизвика безпокойството им. И двамата взеха да правят странни заклинателни знаци във въздуха и бързо-бързо си спомниха, че имат важна работа.

Денис въздъхна и се просна на сламения матрак. Поне мястото, където бе лежал няколко дни, бе станало малко по-удобно.

Известно време се опитва да практикува един малък камък в длето, за да изкърти камъните на килията. Но знаеше, че по-скоро практикува самата тъмница. Камъчето бе значително далеч от крайната форма на длето. Ясно бе кой ще спечели в тази надпревара. Щеше да гние тук докато не измисли нещо друго.