Дейвид Брин
Практически ефект (35)

9

Нагорещени до червено щипци се сключиха върху пръстите му. Отвратителна миризма се надигна от изгорената плът, а кожата му мигом се сбръчка, почерня и се превърна в пепел.

Денис изстена. Ледена вода го блъсна в лицето и той отвори очи като дишаше тежко.

Надвесен над него, Арт го гледаше с видимо безпокойство.

— Май сънуваше нещо… — подхвърли той. — Много те мъчеше. Сега добре ли си?

Денис кимна. Беше задрямал на обед в единия ъгъл на работилничката, която им бяха отделили. Сега навън вече се здрачаваше и замъкът тънеше в сенки.

— Добре съм. Нищо ми няма. — Той стана и изтри лицето си с кърпа. Още беше под впечатлението на съня.

— Идвам право от затвора. Рекох им, че искам лично да подбера момчетата, които ще работят на новата инсталация.

Денис кимна.

— Научи ли нещо?

Арт поклати глава.

— Никой не е виждал Стивмладши и Гат, нито Магин или което и да било от момчетата, откакто ги заловиха.

Това поне беше добре. Може би Стивмладши се е измъкнал и е успял да стигне при жена си. Новината малко му приповдигна настроението.

— Как ще я караме сега? — попита Арт достатъчно тихо, че да не го чуят пазачите. — Нов „балон“ ли ще правиме, или си намислил нещо друго — като „триона“, който може да разрязва стени?

След екзекуцията на техния приятел, Арт вече не изпитваше носталгия към живота между стените на замъка. Всичко, което искаше бе да се измъкне час по-скоро оттук, да види жена си и — ако е възможно — да даде един хубав урок на барона. Крадецът очакваше именно Денис да осъществи тези му желания.

Денис съжаляваше, че не може да сподели поне част от надеждите му.

Когато се стъмни, отряд войници изкачи терасата в средата на двора, където върху една поставка лежеше игломета. Държаха го там през деня, за да се зарежда от слънчевите лъчи, винаги заобиколен от поне шестима стражи.

Денис бе направил някои изчисления. Несъмнено оръжието наближаваше теоретичната граница на възможностите си, като се вземе предвид малкия му калибър. Независимо от прогреса в неговата ефикасност, то не можеше да надхвърли конструкционното решение — от него се изискваше да изпраща метални частици с помощта на енергия, натрупана в батериите му, през петсантиметровия слънчев колектор.

Още една причина да си вдига чуковете оттук. Баронът настояваше да използва игломета за събаряне стените на градските крепости. Денис не би желал да е наблизо, когато Кремер установи, че това надхвърля възможностите на оръжието.

Наблюдаваше стражите, докато вдигаха внимателно игломета от поставката му. Нямаше никакъв шанс да си върне отнетата собственост и с нейна помощ да си пробие път към свободата — охраняваха го твърде бдително. Трябваше да намери друг начин.

Обмислял бе идеята да построи закрита кола и да я практикува в бронирана машина. Теоретически беше възможно, но сигурно щеше да минат години при скоростта, с която еволюираха тук предметите. Не разполагаше с толкова време.

С настъпването на нощта се приземиха и съгледвачите на барона за отдавна жадувания отдих.

Денис отново се замисли за хангарите с планери. Ето едно място, което почти не се охраняваше. Подготовката на всеки пилот отнемаше много време и баронът очевидно смяташе, че само той разполага с единствените квалифицирани летци в целия свят.

Не без основание. Дори Денис никога не бе летял с някой земен делтапланер, а в сравнение с тях тукашните бяха нескопосани, грубо сковани хвърчила. Като студент взе няколко урока по летене, но така и не се яви на последния изпит за разрешително. Сега съжаляваше, че не го е сторил.

И все пак едва ли имаше някаква съществена разлика в начина на управление. Освен това, притежаваше солидна теоретична подготовка от лекцията по аеродинамика. Тогава принципите на този дял от физиката не му се сториха особено трудни.

— Откри ли как да се измъкваш незабелязано от стаята? — попита той шепнешком Арт.

— Че как иначе? — ухили се дребният крадец. — Залостват отвън вратата и си мислят, че могат да държат човек като мен в помещение, което дори не е било практикувано за тъмнична килия.

— Като прибавим и помощта на уличното масло…

Арт сви рамене. И двамата пазеха по едно шишенце от свръхсмазващата течност и гледаха да попълват запасите си всеки път, когато имаха възможност.

— Трябва само да се стъмни и мога да стигна коя да е част на замъка. Най-опасно е около външните стени, където дебнат стражи и кучета, а нощем палят фенери. Бих могъл да открадна половината от съдовете в трапезарията на Кремер, ако знаех как да ги прехвърля след това зад стените.

— Как мислиш, ще можеш ли да отмъкнеш един от онези? — Денис посочи към хангара, от който излизаха последните пилоти.

Арт му хвърли уплашен поглед.

— Хм… не зная. Тез планери са бая обемисти… — Той прехапа долната си устна. — Ама ти не питаш просто ей така, нали? — Наведе се и се втренчи в лицето на Денис. — Ей, да не си намислил нещо ново?

— Може и да съм, Арт.

Крадецът видимо затрепери.

— Ей от туй се боях най-много. Имаш ли представа колцина от най-храбрите хора на Кремер издъхнаха, преди да се научат да хвърчат? И все още гинат, като почнат тренировките. Ти например ще можеш ли да се вдигнеш?

Без помощта на Арт не би постигнал нищо. А за да я получи, трябваше да му вдъхне вяра.

— А ти как смяташ? — попита той с добре изиграна увереност.

Арт се засмя и кимна.

— Еее, тогава… Но ако питаш мен, само някой идиот би литнал с онази пущина посред нощ, без да знае къде отива. Не се сърди, де.

Денис запази каменно изражение и дори потупа покровителствено приятеля си по рамото.

— Хубаво. Друго ми кажи, ще можеш ли да скриеш планера някъде, додето ни потрябва? Хората на Кремер може да не разбират много от инвентаризация и контрол на наличните средства, но няма начин да не забележат, че е изчезнал.

— Виж, това не е проблем. Стаята ми е натъпкана с парцали и дървен материал за нашите експерименти. Наредили са на прислугата да ни носи всичко, което поискаме, стига да не е остро или метално. Там ще го скрия.

— Искаш ли да ти помогна?

— Само това не, моля те — неволно потрепери Арт. — Някои неща е най-добре да се вършат от специалисти. Не се сърди, ама ти стъпваш като слънчасал бивол, който е тръгнал да дири женска. Остави на мен и не се безпокой за нищо.

— Добре тогава. — Денис погледна към смрачаващото се небе. — Тази вечер те пускам да си идеш по-рано. Виждаш ми се малко уморен.

— Кой, аз ли? Че то е само… само. — Очите на Арт изведнъж се разшириха. — Искаш да го направя тази нощ? Ами що пък не? Туй значи ли, че утре вечер ще духнеме?

— Или вдругиден — Денис усещаше, че времето му изтича. Баронът отново бе започнал да губи търпение.

— Чудесно. — Арт вече се вживяваше в новата си роля. Прозя се уморено, протегна се и погледна крадешком към пазачите. Сетне произнесе на висок глас: — Ще ида да попрактикувам малко кушетката! — Той сръга Денис в ребрата и намигна. — До утре, шефе! — След което добави едва чуто: — Надявам се пак да се видим.

— Успех — пожела му шепнешком Денис. Изпитваше угризения, че кара друг да рискува главата си заради него. Но Арт си знаеше работата и подобни начинания дори го увличаха. Трябваше да се радва, че има такъв приятел.

От долния край на кондензатора започна да капе гъста, силно ароматна течност. Ако продължаваше така, скоро инсталацията щеше да премине на пълен автоматичен режим и от екипа за поддръжка щеше да се изисква само да сменя от време на време винената закваска.

Неусетно мислите му се издигнаха няколко етажа нагоре. След като пак щеше да бяга, наложително бе да си изясни отношенията с принцеса Линора.

Ако наистина иска да й помогне, през следващите двайсет и четири часа трябва да влезе по някакъв начин във връзка с нея и да спечели отново доверието й. След това да намери начин да я отърве от опеката на пазачите и да й определи среща на покрива на замъка при планера.

Което звучеше направо невероятно.

Надяваше се само на едно — да му даде възможност да й обясни всичко, когато му дойде времето.

* * *

Струпани край кондензатора, новоизлюпените „специализанти“ по производство на ракия, разглеждаха с нескрито любопитство сложната инсталация.

Денис улови няколко капки от готовия продукт в шепата си, помириса го и потрепери, изпълнен с носталгична нега по бутилката трийсетгодишно „джони“, която бе оставил в шкафчето си в института.

Той близна от ракията и шумно пое въздух. Биваше си я тая пущина!

Вечерната смяна практикари тъкмо бе пристигнала. И без това беше време да се мести казана и Денис нареди на затворниците да се захващат за работа, докато е наблизо и може да ги контролира.

Докато привършат, първите звезди вече блещукаха в небето. След като се увери, че всичко е наред и процесът на дестилация тече според плана, той взе наметалото си от закачалката и подхвърли небрежно на пазачите:

— Отивам да се поразтъпча малко.

Северняците се поклониха, скъпейки усилията си, и го последваха на няколко крачки. Макар привилегиите му да бяха силно орязани след онзи случай, той все още беше почетен гост и… магьосник. Можеше да кръстосва двора колкото си иска, стига да е в тяхната компания.

Денис подмина хангарите и се насочи към главния портал. Когато наближи тази част на замъка, където бяха покоите на л’тофската принцеса, отново го налегнаха съмнения. Парапетите на всички тераси бяха запречени с остри колове, практикувани всеки ден от войниците, които нанизваха на тях късове месо. Да приземи с неопитна ръка планер на която и да било от терасите, изглеждаше почти толкова невъзможно, колкото и да изкачи отвесна стена.

Ще бъде ли честен спрямо Арт, ако рискува всичко, заради нищожния шанс да помогне на принцесата?

Денис сви зад ъгъла и почувства, че пулсът му се ускорява. В светлината на трепкащите по стената фенери, той зърна стройната девойка, облечена в бели дрехи, да се навежда от терасата на третия етаж. Вечерният вятър развяваше полите на пелерината й. Той направи още няколко крачки, следван неотлъчно от охраната и тогава принцесата внезапно се обърна. Имаше някой на терасата зад нея.

Денис се притаи в сянката на стената, сякаш бе спрял да си поеме дъх. Следващия път, когато вдигна глава, Кремер се бе надвесил над принцесата. Девойката изглеждаше невероятно малка и беззащитна пред него.

Той й заговори, а в отговор тя само поклати лекичко глава. Опита се да му обърне гръб, но баронът я сграбчи грубо за ръката и отново каза нещо с настойчив тон. Денис не можеше да разбере какъв е въпросът, който обсъждаха.

Линора се дръпна рязко, но Кремер само се изсмя и я притисна към широките си гърди.

Един от пазачите зад Денис подхвърли някаква груба шега. Изглежда, северняците смятаха, че баронът дава на непокорната дивачка онова, от което се нуждае.

Денис опипа внимателно пояса си. Беше пъхнал вътре четири грижливо подбрани гладки камъчета. Все още не бе имал възможността да практикува своето примитивно оръжие. Иначе казано, разполагаше само с първоначалния му прототип — опростен вариант на прашката, която така ловко бе измайсторил и използвал за сваляне на летящото чудовище на вечеринката в Сахарския институт.

Със сигурност щеше да изстреля поне едно от камъчетата, преди стражите да разберат какво става. Пък и Кремер бе доста обемиста цел.

„Ако бях някой от героите на Шекспир, сигурно щях да сметна, че си заслужава да умра за честта на нещастната девойка. Или заради девствеността й.“

Денис отпусна рамене. Всъщност по-голямата част от шекспировите герои не са били романтични идиоти. Дори и да уцели Кремер, само ще го разгневи още повече, и то за сметка на Линора. А можеше да му коства и живота.

Везните клоняха към втората възможност. Ако сега прояви търпение, утре може би ще успее да я спаси. Готов бе да пожертва живота си за нея, но не и заради един безсмислен жест.

От терасата долетя звук от разкъсан плат.

Денис се обърна, за да не гледа какво става. Отдалечи се бързо, за да спести на девойката неприятните подмятания от страна на неговите пазачи. Зад гърба му се разнесе идиотски кикот.

Измина не повече от десетина крачки, когато някакво движение в небето привлече погледа му.

Денис спря и вдигна глава.

Нещо в южния небосвод закриваше една след друга звездите. Движеше се по-бързо от облак, имаше правилни очертания и с приближаването си нарастваше. Той напрегна очи, но светлината на фенерите му пречеше да вижда добре.

На лицето му бавно изгря усмивка. Възможно ли е това да е…?

Откъм южния край на крепостта долетя вик, последван от рояк уплашени гласове. Тревожно заби гонг и от казармените помещения наизскачаха полуоблечени войници, които в движение си слагаха ризниците.

Нещото с гигантски очертания изникна от мрака и се спусна към щръкналите кули на замъка. Имаше ядно искрящи очи, грамадно, светещо лице и зинала, свирепа паст… която се хранеше с огън.

— Ха-ха! — изсмя се Денис, подскочи и се тупна с юмрук по коляното. — Кремер не е успял да спипа другите! Те са го практикували и сега лети! Нашият балон лети!

Гигантската сфера от плат и нагорещен въздух съскаше и се люлееше над външната стена, набирайки бавно височина. В плетената гондола под нея се мяркаха тъмни фигури, приведени под горящия пламък.

Но, изглежда, нещо не беше наред с балона — не се издигаше така бързо, както се надяваше Денис. На всичко отгоре вятърът го тласкаше право към замъка! С подобна скорост не след дълго щеше да се удари в горната кула.

— Хайде, момчета! — промърмори той на себе си. — Нагоре! Вдигнете го и се махайте оттук!

Денис впи поглед в балона, опитвайки се да го практикува в издигане.

И наистина той се издигна, макар и бавно. Дребни личица надничаха от гондолата към двора под тях. Няколко войника опитаха да го улучат с копия и камъни, но нито едно от тях не достигна величествено носещия се въздушен съд.

Денис завъртя глава, за да види как приема всичко това Кремер. Готов бе да се обзаложи, че е подействало като пръчка в гърлото на тиранина.

Действително баронът бе зарязал принцесата, която хлипаше в ъгъла до стената. Но за разлика от хората си не изглеждаше никак уплашен. Със злорада усмивка той посягаше за нещо под наметалото си.

— О, не — изпъшка Денис, завладян от лошо предчувствие. — Да не си посмял, мръсен кучи син!

Размота чевръсто пояса си, докато пазачите му продължаваха да зяпат онемели в небето. В това време два чувала с пясък тупнаха на земята и накараха войниците да се разбягат.

Денис избра внимателно първия камък като премери тежестта му с ръка. Изтича до близкия парапет, покатери се и сгъна пояса си надве. Молеше се да успее навреме.

За щастие Кремер се наслаждаваше със садистично удоволствие на момента, когато летящият съд ще се приближи още малко. Вече държеше в изпъната си ръка земното оръжие. Денис прецени дължината на пояса, постави вътре камъка и завъртя импровизираната прашка над главата си.

Като се изключи кратката стрелба в института, не беше се упражнявал в мятане с прашка от славните дни на бойскаут. Още едно позабравено умение, за което сега съжаляваше.

Кремер вдигна игломета и се прицели в балона в мига, когато Денис отпусна рязко ръка.

Камъкът удари парапета точно пред лицето на барона и рикошира в стената. Кремер подскочи от изненада, огледа се и почти веднага зърна Денис, който зареждаше втория камък. Лицето му се изкриви в злобна гримаса и той насочи оръжието надолу.

В един странно разтеглен миг Денис си даде сметка, че няма да успее да изхвърли втория камък. Едва бе завъртял прашката, когато баронът стреля.

Порой от смъртоносни стружки изрови земята само на няколко крачки от него. Младежът застина, все още невярващ, че е останал жив. Но скоро откри причината за невероятния си късмет — нежни бели ръце се бяха вкопчили в лапите на барона, попречвайки му да се прицели.

Нямаше време за губене. Денис завъртя рязко прашката, премери на око разстоянието и се приготви да запрати камъка.

Но сега между него и целта стоеше принцесата. Двамата с барона все още се боричкаха за оръжието. Денис почувства, че ръката му отмалява. Трябваше му само секунда, не повече…

Набрал скорост, балонът се намираше точно над него. Само след минута и аеронавтите щяха да са на свобода, извън всякаква опасност!

Кремер сграбчи принцесата за косата и я повали на земята. По лицето му имаше кървави следи от ноктите й и за първи път изглеждаше обезпокоен. Той метна заплашителен поглед към магьосника и отново вдигна игломета, прицелвайки се в балона.

Този път дори пазачите осъзнаха, че е време да се намесят. Денис тъкмо завършваше последния кръг, когато дочу стъпките им зад гърба си.

Камъкът се отдели от прашката и в същия момент той почувства странна увереност, че ударът ще бъде право в целта. След това едновременно се случиха няколко неща. Първо, малкият снаряд попадна право в слепоочието на барона. По същото време балонът стигна зенита и преодоля най-горната кула. И накрая, поне няколкостотин килограма разярени стражи се стовариха едновременно върху него.

Докато посрещаше с открито лице земята, Денис си помисли замаяно: „Крайно време е да се науча да избягвам компанията на подобни типове.“