Дейвид Брин
Практически ефект (32)

6

Късно на идната сутрин Арт и Денис се явиха на работа, все още махмурлии от продължилата до зори забава. Когато наближиха инсталацията, установиха, че помощната група също си е направила празненство, в резултат на което инсталацията бе почти разрушена.

Затворниците трепереха, очаквайки гневния изблик на магьосника.

Но Денис само въздъхна и се разпореди да поправят щетите. Той също запретна ръкави, за да отвлече мислите си от ситуацията.

Би могъл да се похвали с успех, в намерението си да спечели влияние над барона. Все още смяташе, че това е най-добрият начин да помогне на приятелите си, на Линора и на самия себе си.

Ала снощният епизод беше оставил неприятен спомен. Съсредоточи се в работата и се постара да го прогони надалеч.

По пладне откъм портала долетя предупредителен вик. От кулата на замъка му отвърнаха с фанфари. Денис погледна въпросително Арт, но крадецът вдигна рамене. Нямаше никаква представа какво става.

На площада се появи барон Кремер със свитата си, всички издокарани в блестящи, най-малко стогодишни мантии. Високият, увенчан с перо шлем на лорд Херн, първи братовчед на барона, стърчеше над тълпата.

Всички спряха на една тераса, откъдето се виждаше като на длан целия двор и долината, и впериха очаквателни погледи в портала, през който вече навлизаше малка конна процесия.

— Пратеници на л’тофите! — възкликна удивен Арт.

Денис обаче знаеше, че рано или късно те щяха да се появят. Сигурно отдавна подозираха, че принцесата е затворена в замъка. А и Кремер не криеше присъствието й, дори демонстративно я канеше да се показва на всички балове. Все някой от благородниците е разнесъл вестта.

Доколкото познаваше барона, това вероятно отдавна бе залегнало в плановете му.

Денис не беше сред поканените при посрещането на посланиците. Явно Кремер не му се доверяваше, когато въпросът опираше до съдбата на л’тофската принцеса.

Младежът вдигна поглед към парапета на третия етаж, където Линора често стоеше, но нея, разбира се, я нямаше. Стражите я бяха прибрали вътре, за да не вижда, че роднините й са пристигнали.

Двамата с Арт проследиха конниците, които приближаваха бавно терасата където стоеше Кремер.

Бяха петима ездачи, загърнати с меки наметала. Изглеждаха съвсем нормални за непредубедения поглед на Денис, въпреки че всички имаха бради, което бе рядко явление в Койлия. Телата им бяха стройни и гъвкави, а движенията — решителни, докато си пробиваха път през уплашената тълпа, право към терасата на барона.

Двама от л’тофите скочиха от седлата си и задържаха юздите на останалите, които слязоха тържествено и вдигнаха ръце за поздрав.

Денис виждаше лицето на барона по-добре, отколкото тези на пратениците. Не чу думите им, но отговорът, който получиха, бе повече от ясен. Баронът се усмихна със съчувствие, вдигна ръце и поклати глава.

— Сега ще каже, че дори е изпратил съгледвачите си из околните планини да дирят изчезналата принцеса — подхвърли Арт.

И действително, баронът посочи с ръка небето и кулата, от която стартираха планерите.

— Двамата отдясно не вярват на нито една думичка от казаното — продължаваше като спортен коментатор Арт. — Готови са да обърнат замъка наопаки.

Сивобрадият водач на пратениците се опита да задържи младия мъж, който изскочи напред и кресна разгневено нещо на барона. Стражите на Кремер запристъпваха неспокойно и взеха да опипват дръжките на мечовете си, очаквайки сигнал за атака. Младежът ги изгледа презрително и плю в краката им.

— Казват, че някога л’тофите били миролюбиви — произнесе Арт, дъвчейки замислено някаква сламка. — Едва през последните двеста години започнали да изучават изкуството на войната — покрай размириците между краля и Стария Дук. Говори се, че някои от тях спокойно биха могли да мерят сили и умения с кралските гвардейци. — Той посочи разгневения посланик. — Заради тоя няма да си тръгнат без бой.

Засега баронът не обръщаше внимание на гневните закани на младежа. Той се усмихна дружелюбно и прошепна нещо на един от помощниците си, който се отдалечи забързано.

Междувременно Кремер покани гостите да опитат от ястията и освежителните напитки, като благоразумно пръв даде пример. Махна с ръка на стражите да поднесат кресла и да вдигнат над тях тента, която да спира палещите слънчеви лъчи.

Макар да се оглеждаха подозрително, л’тофите не можеха да откажат на сърдечната покана. Настаниха се около масата и когато младежът застана с лице към Денис, той забеляза, че чертите му напомнят тези на Линора.

Зачуди се дали необяснимо развитата й интуиция не й е подсказала вече за близостта на нейните роднини. Денис отдавна се бе убедил, че принцесата притежава подобен дар, който преди месец я бе отвел при капсулата на зеватрона и й бе помогнал да го разпознае в тъмнината на затвора седмица по-късно.

За съжаление, тази дарба се бе оказала безсилна пред лукавството на Кремер, и напълно погрешните заключения на онзи тъпак Хоск. Изглежда, талантът й бе рядкост дори сред л’тофите, след като Кремер не се боеше от него.

Арт го дръпна за ръкава и Денис проследи посоката, в която сочеше с пръст.

Поне дузина войници влачеха съпротивляващ се затворник от една кула. Групичката бе обгърната в прах, затворникът бе доста едър и страшно ядосан.

Денис с изненада откри, че това е Мишуа Кан — гигантът, с чиято помощ се бяха измъкнали през стената на затвора. Като разбра, че го влачат към един самотен, обгорен и покрит с белези кол, той удесетори усилията си.

Но стражите бяха подбрани така, че да съответстват на силата му. Денис зърна стария си познайник, десятника Гил’м, който държеше въжето около шията на Мишуа.

Групата се предвождаше от самия Хоск. Кремер му даде надуто знак и ученият извади на показ няколко предмета, като не забрави да се поклони с нужното достойнство. Макар и от разстояние, Денис с изненада разпозна своята джобна аларма.

Изглежда, задачата на Хоск бе да докаже, че е невъзможно някой да доближи замъка без да бъде разкрит.

Малко по-късно той демонстрира и бинокъла, като показа на л’тофите как да го използват, за да разгледат различни отдалечени предмети. Когато водачът на пратениците остави бинокъла, на лицето му се четеше объркване.

Денис почувства, че в душата му бавно се надига странна смесица от съжаление и срам. Макар вече да бе избрал на чия страна да заложи, симпатиите му го влечаха към л’тофите.

Неочаквано Хоск се обърна и го посочи с ръка. Кремер се усмихна и кимна окуражително към него. В същия миг началникът на почетната гвардия извика името му.

Денис свъси вежди. Да имаше някакъв начин да поговори с л’тофите насаме!

В това време Мишуа бе завързан за кола и Денис не се съмняваше в техните намерения. Беше присъствал на няколко подобни екзекуции през изминалите седмици и всеки път се гърчеше от безсилие. Арт също го знаеше, защото стоеше неподвижно.

Гил’м приближи със стегната крачка барона и се поклони. Кремер извади някакъв дребен предмет изпод мантията и го подаде на стражника, който се поклони отново, завъртя се на ток и се отправи към затворника.

Денис се почувства така, сякаш някой го е ударил по главата.

— Не! Спрете! — изкрещя той.

Без да му обръща внимание, Гил’м измина половината разстояние до гърчещото се тяло. Якият крадец му викна, че ще му скърши врата дори със завързани очи, но Гил’м само се ухили злорадо на предизвикателството. Сетне вдигна бавно черния метален предмет.

— Недей! Спри! — извика отново Денис, обхванат от заслепяващ гняв.

С един скок прескочи ниския парапет, втурна се към площадката за екзекуции, избягна ловко изпречилия се на пътя му войник, после се изплъзна на косъм от други двама, завтекли се да му отрежат пътя. Още малко и щеше да успее, ако не бяха собствените му пазачи, които го застигнаха и повалиха. По това време почти всички погледи от площадката бяха обърнати към него.

Гил’м вдигна игломета и натисна спусъка.

В бъркотията само неколцина гледаха към завързания затворник, когато фонтанът от метални късчета го покоси със свръхзвукова скорост.

Затова пък експлозията я чуха всички. Арт чак извика от изненада.

Сграбчен от трима стражи, Денис едва успя да извие глава, колкото да зърне кървавата маса на мястото, където допреди малко стоеше Мишуа и зейналата дупка в дървената ограда отзад.

Някой се беше занимавал доста сериозно с практиката на игломета. Гил’м се засмя доволно и вдигна оръжието към слънцето.

Все още в плен на слепия си гняв, Денис ухапа една ръка, ритна някого между краката, а друг блъсна с лакът в носа. Почти се беше освободил, когато някакъв тежък предмет се стовари върху тила му и настъпи мрак.