Дейвид Брин
Практически ефект (28)

2

„Първобитни хора — напомняше си Денис, докато се разхождаше из балната зала. — Не забравяй, момче, това са само туземци.“

Но не беше лесно да си го повтаря. Залата беше облицована със сияещи огледала и тапицирана с красиви гоблени. Ботушите му, и тези на ескорта, тропаха по мозайката на пода, върху която трепкаха отражения на безброй свещници.

На равни разстояния до стената стояха изпънати като струни почетни стражи, с блестящи кожени ризници и святкащи алебарди.

И това ако не е демонстрация на сила и могъщество, помисли си Денис. Толкова много хора, които стоят без да вършат нищо, вместо да практикуват. Всъщност, досети се той, те и сега практикуваха — залата, своите сияещи доспехи. Дори огледалата, в които се оглеждаха горделиво, спомагаха одеждите им да стават още по-съвършени. Навярно стражите в тази зала бяха подбрани не толкова заради храбростта им, колкото за великолепния им вкус към красивото!

Той чак подсвирна от възхищение при последната мисъл и войниците от ескорта го погледнаха учудено.

„Щом тукашното императорче очаква магьосник, спасението ми е да се държа като такъв. Току-виж сме се спогодили с този барон Кремер. Ще взема да му предложа някоя сделка — моята свобода и на приятелите ми, както и помощ при поправката на зеватрона, срещу възможността да обуча някой от най-изкусните създатели в тайнството на колелото.“

Денис се зачуди, дали велможата ще склони да размени пленената принцеса срещу чертежи на свръхлеки планери.

Грамадната порта се разтвори безшумно и ескортът го въведе в просторна трапезария с висок, конусовиден таван и продълговата, резбована маса в центъра. Върху нея, сред сребърни и кристални свещници, бяха подредени необикновено красиви порцеланови съдове.

Масата беше подредена за четирима, но в залата нямаше никой, освен прислужниците. Един от тях се изправи пред Денис с широк поднос върху който имаше най-различни напитки.

Нуждаеше се от нещо силно, което да успокои разклатените му нерви. Беше истинско мъчение постоянно да си напомня, че целият този разкошен дворец е притежание на един изостанал туземец. На един първобитен човек. Всеки предмет в трапезарията целеше едно-единствено нещо — да смаже посетителя, като посочи мястото му в обществената йерархия. На Земята, в зала като тази, Денис би очаквал да се срещне с кралска особа.

Той посочи едно шише и прислужникът му наля от него във висок кристален бокал. Напитката имаше огнен цвят.

Денис взе чашата тръгна да се разходи из залата. Ако беше крадец и разполагаше с изправен зеватрон, можеше да се пенсионира и да доживее щастливи и богати старини на Земята, Дори само с малкото, което би могъл да отнесе на ръце оттук.

Стига, разбира, се всички тези красиви вещи да запазят вида си и след като бъдат лишени от топлите грижи на Практическия ефект. Денис се усмихна, представяйки си рояци разгневени клиенти, чиито чудно хубави придобивки деградират пред очите им до първоначалните си груби подобия, сякаш излезли от някоя ученическа работилница!

А после съдебни процеси, които се нижат с години.

Внезапно пак го завладя онова странно усещане за откъсване от реалността и той разтърси глава — точно тази вечер се нуждаеше от цялата увереност, на която бе способен. Денис надникна през прозореца към звездното небе с двете малки луни в средата и отпи от кристалната чаша.

Магията на красивата вечер бе разрушена в мига, когато се задави. Закашля се и изплю част от парливата напитка върху лъснатия паркет. Облиза устни в дантелките на ръкава си и загледа объркано чашата. В обстановка като тази, очакваше да му поднесат отбрано вино, а не конска пикня!

От сенките вдясно долетя тих, мелодичен смях. Той се завъртя рязко и видя, че някой стои отвън на терасата. Виждаше само крехка, снежнобяла ръка.

Денис усети, че се изчервява.

— Зная как се чувствате — заговори го младата жена и в гласа й се долавяше симпатия. — Ужасно, нали? Виното не може да се практикува, нито да се приготви. Затова тези кретени наливат каквото им падне в лъскавите бутилчици и са щастливи, защото друго не познават.

От малкото, което знаеше за л’тофите Денис си бе изградил една почти елфоподобна представа за принцесата — като за нещо крехко, ефирно. Отблизо тя наистина бе неземно красива, но изглеждаше съвсем реална и доста по-различна, отколкото я рисуваше въображението му. Имаше трапчинки когато се смее, а и зъбите й, макар бели и блестящи, не бяха съвсем равни. На лицето й бе легнал отпечатък на тъга и носталгия.

Денис преглътна болезнено, направи усилие да се овладее и се поклони непохватно, докато се опитваше да измисли нещо.

— В моята страна, милейди, подобни напитки се пазят за моменти на покаяние.

— Странна представа за покаяние имате.

— Точно сега бих склонил да заменя този безценен бокал, заедно с всички богатства на барона, за чаша добро каберне от моята родина, за да вдигна тост за вашата красота и помощта, която веднъж ми оказахте.

Тя прие с любезна усмивка и изящен поклон.

— Странен комплимент, но мисля, че ми харесва. Признавам, сир Магьосник, че не очаквах никога повече да се срещнем. Толкова неудачна ли бе моята помощ?

Денис се присъедини към нея на терасата.

— Не, милейди. Благодарение на вас успях да избягам от затвора. Не чухте ли шумотевицата откъм двора в онази нощ?

Линора стисна устни и се извърна, за да прикрие смеха си при спомена за случилото се.

— И да ми дължите нещо — рече тя, — платихте го стократно, когато видях изражението на лицето на моя „господар“, като узна за бягството.

Готвеше се да отвърне нещо галантно, нещо от рода на: „Милейди, нямах търпение да ви видя отново“, но прямия й поглед го накара да преглътне фалшивата реплика и да сведе очи.

— Ами… хм… и магьосниците понякога грешат.

Топлата й усмивка му подсказа, че отговорът му й се е понравил.

— В такъв случай да се надяваме, че ще ви се открие и друга възможност.

— Да се надяваме — кимна Денис, почувствал топлина в сърцето.

Известно време мълчаха, загледани в отраженията на луните в река Фингал.

— Още първия път, когато баронът ми показа вещите ви — заговори тя, — бях убедена, че идвате от друг свят. Долавях спотаената сила във вашите инструменти, ала същевременно не чувствах в тях да е заложен пр’фетт.

— Ваше височество, в моята страна това са най-обикновени неща.

Тя го изгледа внимателно. Денис с изненада установи, че принцесата също е неспокойна. Гласът й едва забележимо трепереше.

— Наистина ли идвате от страната на чудесата? От земята на нашите деди?

Денис премигна. Земята на нашите деди?

— Толкова малко пр’фетт има в нещата ви — повтори тя. А субстанцията им е силна, както нищо друго на този свят. Само веднъж досега съм срещала нещо подобно — в гората, на няколко дни път оттук, малко преди да ме заловят.

Денис я погледна изумен. Още едно съвпадение? Той направи крачка към нея, но преди да я заговори, друг глас ги прекъсна.

— Аз също бих искал да узная повече за страната на Магьосника. И то с най-големи подробности.

Двамата се обърнаха. Вратата към трапезарията бе запречена от грамадна фигура. За един кратък миг Денис бе завладян от радостното чувство, че там стои Стивмладши Сигъл.

Но мъжът пристъпи напред.

— Аз съм барон Кремер — обяви той.

Господарят имаше властна и волева брадичка, която подхождаше на яките му плещи. Сребристорусата му коса бе подрязана на нивото на ушите. Очите му останаха скрити в сянката, когато им даде знак да заемат местата си на масата.

— Не е ли време за вечеря? Тъкмо ще можем да обсъдим разни интересни въпроси, като например странните прояви на субстанция… и другите светове.