Дейвид Брин
Практически ефект (22)

6

По стереовизора течеше някакво късно шоу. Гостите бяха четирима прочути философи.

Дезмънд Морис, Едуин Хур, Уилард Уетлост и Сеймъс Мърфи току-що бяха интервюирани. След паузата за реклами, водещият се обърна към холокамерите и показа сияйната си, фалшива усмивка.

— И така, дами и господа, тези четирима господа бяха така любезни да ни разкажат накратко за съвместната им работа върху тяхната прочута книга „Законите на термодинамиката“. Може би сега е моментът да чуем и мнението на отсрещната страна. Позволете да ви представя моя тайнствен гост, господин Пер Петер Мобиле!

Четиримата философи скочиха като един и взеха да протестират.

— Този шарлатанин… Мошеник…! Не бих останал и миг под един покрив с него!

Но докато се бунтуваха, оркестърът изпълни туш и под пронизителните звуци на фанфарите на сцената изскочи едно шимпанзе, ухили се с два реда едри бели зъби на гостите и публиката, и размаха косматите си ръце.

На главата си носеше шапка с козирка и закрепена с тел въртележка.

Шимпанзето сграбчи микрофона, който му бяха подхвърлили зад декорите, и се завъртя в бесния ритъм на музиката. След това запя с нисък и странно приятен глас:

„Защо е тъй?

О, защо е тъй?

Не ще се затрудните,

и няма вий да се червите,

ако знаете каквото зная аз!“

Публиката избухна в шумни овации, повтаряйки припева. Пер Петер Мобиле се захили, скокна и продължи още по-възторжено.

„Наду да пукне старият Ед Хур,

космически мехур!

Заплаши, че ще гръмне,

но не призна,

в таз мъничка игра,

че в студ светът ще съмне!

А Уили Уетлост, неговата светлост,

на лъка дръпна той тетивата,

пронизвайки сърцата ни с, на времето,

стрелата, тя игривата!“

Шимпанзето се кълчеше и кривеше под звуците на оркестъра и нито за миг не преставаше да се върти. Въртележката върху шапката му бе като пропелер на стар реактивен самолет.

„Антрополози разни, нареждат с думи празни,

как с труд и сечива,

човекът станал е това!

Трудът и сечивата (казват те),

ни помагат,

ентропията да хванем за рогата!

Но те дори пред нея се прекланят!

 

А Мърфи, тоз, критикът, песимистът,

оплаква се от лошата ентропия,

превърнала ни в свои бледи копия,

които само чакат старостта,

безгласни срещу вечността!

 

Защо е тъй?

Кажете ми защо е тъй?

Или пък не, тогава аз ще кажа,

че имам малка тайна да изкажа!“

Камерата се спря върху запотеното лице на шимпанзето и го показа в едър план. Зъбите му бяха като теракотени плочки покрити с бял порцелан. Оркестърът подхвана най-трескавия си ритъм.

„За всяко нещо има време, има си и място,

тъй често ни успокояват мъдреците.

А който не харесва правилата,

да си зареже занаята, и да си вдига чукалата!“

Шимпанзето подскочи и изпълни главозамайващ задно салто. Изтича към разгневените философи и им се изплези тържествено, после се завъртя отново към камерата, ухили се и повтори с пискливо сопрано:

„И да си вдига чукалаа-таааа!“

— Уф!

Денис подскочи и сграбчи ръба на койката. Известно време се взира напрегнато в мрака, като дишаше тежко. Накрая се отпусна върху възглавницата и въздъхна.

Е, поне част от съня съвпадаше с действителността. Нямаше шимпанзе, но затова пък бе попаднал в затвора на някаква чудата и объркана страна, по прищявка на пещерните хора, които дори не знаеха, че са такива. Намираше се най-малко на петдесетина мили от повредения зеватрон, в един свят, където основните физични принципи, на които го бяха учили, се преплитаха в нова налудничава комбинация.

Беше нощ. Помещението кънтеше от многогласно разтърсващо хъркане. Денис лежеше неподвижно в мрака, замислен за най-различни неща, когато изведнъж почувства, че някой го наблюдава. Обърна се и установи, че е съседът му по койка — широкоплещестият мъж черна, къдрава коса.

— Сънувахте лош сън — произнесе тихо той.

— Кошмари — кимна Денис. — Изглеждате ми познат — добави, след като се взря в мрака. — Вие не сте ли един от хората, които практикуват дрехи?

Мъжът кимна.

— Точно така. Името ми е Стивмладши Сигъл. Чух ви да казвате, че сте се срещали със сина ми.

— Томош — потвърди Денис. — Добро момче. Трябва да се гордеете с него.

Сигъл му помогна да седне.

— Той добре ли е? — попита разтревожено.

— Не се безпокойте. Оправя се чудесно.

Стивмладши склони глава в знак на благодарност.

— А да сте срещали жена ми — Сара?

Денис сбърчи озадачено вежди. Не можеше да си спомни добре какво му бяха казали за нея. Струваше му се, че оттогава е изминала цяла вечност. Не искаше напразно да безпокои Сигъл.

От друга страна, човекът имаше нужда от поне малко спокойствие.

— Хммм, Томош отиде да живее при леля си Бис. Тя като че ли подхвърли нещо за жена ви — че тръгнала да дири помощ при едни… как бяха… латофи… ликофи?

Лицето на мъжа пребледня.

— Л’тофите! — прошепна той. — Не биваше да го прави. В гората я дебнат опасности, а моето положение не е чак толкова безнадеждно!

Сигъл скочи и закрачи трескаво около леглото на Денис.

— Трябва да се измъкна оттук! На всяка цена!

Денис вече бе започнал да мисли по въпроса. След като се увери, че няма да срещне учени, които да му помогнат, искаше час по-скоро да се върне при зеватрона и да си опита силите в поправката на механизма за връщане. Инак никога нямаше да се измъкне от този умопобъркан свят.

Освен ако не се научи да използва Практическия ефект. Но подозираше, че той ще действа по съвсем различен начин при сложните уреди в сравнение с брадвата и шейната. Все пак хрумването си заслужаваше внимание и ученият в него го остави за по-обстойна разработка.

На всичко отгоре започна да го измъчва носталгия. Сърбяха го ръцете да прасне Брейди по нахалната физиономия.

Подпря се на Сигъл и двамата се приближиха към вратата, загледани в стената отсреща. Две малки, ярки луни озаряваха двора.

— Знаеш ли, Стивмладши — промърмори Денис. — Мисля, че ще успея да те измъкна оттук.

Сигъл го погледна учудено.

— Един от тъмничарите се кълнеше, че си магьосник. Като те гледах какви ги вършиш днес, и аз си помислих същото. Наистина ли можеш да организираш бягството ни от тази толкоз добре пазена тъмница?

Денис се усмихна. Откакто бе пристигнал в този свят, постоянно му вкарваха голове. Време беше да поеме инициативата. Държеше всички козове — вече знаеше какво представлява Практическият ефект, притежаваше научна степен по физика и се намираше в един свят, в който цивилизацията дори не познаваше колелото!

— Фасулска работа, Стивмладши.

Фермерът остана озадачен от непонятния израз, но се усмихна обнадеждено.

Нещо се размърда в периферията на полезрението му. Денис се обърна и вдигна глава към по-горните нива, където стените сияеха с отразена лунна светлина.

Три етажа по-нагоре, зад невисок парапет, бе застинала в усамотение стройна фигура. Вятърът развяваше бялата й пелерина и дългите й руси коси.

Жената беше твърде далеч, за да я вижда ясно в тъмнината, ала въпреки това Денис бе поразен от красотата й. Освен това бе абсолютно сигурен, че я е виждал и преди. В този момент тя гледаше право към тях.

— Принцеса Линора — поясни Сигъл. — И тя е пленница като нас. Всъщност заради нея съм тук. Баронът иска да я шашне с богатствата си. Затвори ме, за да практикувам личните му вещи до съвършенство. — Въздъхна горчиво.

— И денем ли е така красива, както на лунна светлина?

— И да е тъй, не е лъжица за нашата уста — предупреждавам те. Не разбирам само какво е намислил баронът. Тя е дъщеря на принца на л’тофите. Доста добре ги познавам и не мога да си представя, че тяхно отроче може да се омъжи за нормално човешко същество при каквито и да било обстоятелства.