Дейвид Брин
Практически ефект (21)

5

— … стой мирен. Остави на мен. Като гледам с каква скорост ти расте цицината, току-виж заприличала на краставица!

Гласът идеше някъде отблизо. Нечии костеливи пръсти го сграбчиха за ръката и му помогнаха да се изправи. Денис все още не беше в състояние да разгледа своя събеседник. Разтърка очи, за да фокусира погледа си, но едва не изгуби отново съзнание, когато неволно докосна раната върху лявата си скула.

Постепенно различи, макар и смътно, че над него се е надвесил захилен беззъб старец, но дори това усилие му коства нов пристъп на главозамайване, та старецът трябваше отново да го подпре.

— Казах да стоиш мирен. Почакай малко и светът ще си дойде на мястото. Ето, пийни си от туй.

Денис поклати глава, после се закашля и взе да се дави, тъй като неканеният му болногледач го бе дръпнал за косата и бе излял в гърлото му някаква гъста, лепкава течност с неприятна миризма.

— И т’ва, дето го глътна, ти стига. Стой сега и чакай да ти стане по-добре. И без туй няма да те изкарат на работа от първия ден. Особено след като са те обработили здравата. — Мъжът нагласи малка възглавничка под главата му.

— Казвам се Денис. Какво е това място?

— Аз съм Тет, а ти си в тъмницата, хлапе. Не можеш ли да познаеш някой зандан като го видиш?

Денис се огледа, най-сетне бе възвърнал способността си да фокусира предметите. Леглото му бе част от дълга редица грубо сковани койки, под увиснал дъсчен навес. Седеше, опрял гръб в стена от плет и мазилка. Отвъд открития преден край на помещението се виждаше просторен двор, заграден от висока, дървена палисада.

Виж, стената от дясната страна на двора впечатляваше с вида си — висока, яка и блестеше под ко̀сите лъчи на слънцето. Всъщност тя опасваше най-ниската и най-широката от цяла поредица тераси, които се издигаха на височина дузина и повече етажи. По средата на блестящата стена бе долепена малка караулка — двама скучаещи пазачи дремеха на пейката пред нея.

Мъжете из двора — вероятно братя по съдба на Денис и стареца — изпълняваха някакви неразгадаеми ритуали.

— Какво означава всичко това? — попита Денис. Гадеше му се и имаше усещането, че сънува, макар всичко наоколо да бе напълно реално. Хич не го беше грижа за учудения поглед на стареца.

— Товарят ни здравата, но нищо не произвеждаме — заобяснява той. — Тук сме все отрепки, измет, дребни крадци и прочие. Повечето от нас дори нямат представа как да създадат нещо… Какви сме сбрани ли? Едни са затворени, задето са си имали работа с градската стража, други пък — щот’ са служили на Стария Дук преди бащата на Кремер да дойде по тези места и да сложи ръка на тях. Тъй че, може неколцина наистина да са чували нявга как се създават неща, ако ме питаш…

Денис разтърси глава. Имаше чувството, че двамата с Тет общуват на различни вълни, или пък просто слухът му бе нещо увреден. Главата го цепеше и се чувстваше страшно объркан.

— Сами си отглеждаме храната — продължаваше да нарежда старецът. — Аз се грижа за двама хлапаци като теб. През деня обаче, практикуваме за барона. Как инак да си изкарваме прехраната?

Ето пак тази странна дума… „практикували“. Взе да му омръзва. Мъчеше го странното усещане, че всеки път, когато я чуе, подсъзнанието му се опитва да му подскаже нещо, което вече беше разбрал. Нещо, срещу което останалата част от ума му се съпротивляваше отчаяно.

Той се изправи на крака, не без усилие, и се олюля.

— Ей, чакай! Не бива да ставаш поне още няколко часа! Да легнеш веднага!

Денис разтърси отново глава.

— Не! Стига вече! — кресна ядосано той и се обърна към стареца, който го разглеждаше загрижено. — Омръзна ми да търпя глупостите на твоите сънародници, ясно ли е? Искам да знам какво става — сега, в тази минута! Веднага!

— Полека — поде отново старецът, но се сви уплашено, когато Денис се пресегна, сграбчи го за ризата и го притегли към себе си. Лицата им бяха на сантиметри.

— Хайде да започнем от простите неща — изсъска Денис през яко стиснатите си зъби. — Тази риза например. Откъде я имаш?

Тет дишаше учестено, сякаш бе в прегръдката на безумец.

— Ма тя е съвсем нова. Дадоха ми я да я нося! Че нали туй ми е работата!

Денис затегна още хватката си.

— Тази? Съвсем нова? Какви ги дрънкаш? Платът е толкова износен, че всеки миг ще се разпадне!

Старецът се изцъкли и кимна.

— М’че тъй де!

Денис дръпна шарената, лъскава кърпа, затъкната в пояса на стареца. Беше от по-фина материя, която малко напомняше коприна, с изрисувани неясни орнаменти.

— Ей! Това си е мое!

Денис вдигна лъскавото парче пред очите на старец и го разклати заплашително.

— Обличат те в парцали, а ти позволяват да носиш такива неща?

— Ами да. Винаги ни оставят някои от по-запазените лични вещи, за да не се развалят като спрем да работим върху тях! Може да са лоши, но не чак толкоз!

— Сега, предполагам, ще имаш наглостта да ми заявиш, че тази кърпа не е нова! — Кърпата изглеждаше като сувенир от луксозен магазин.

— Че как ще е нова! — ококори се старецът. — Предава се в рода ми от пет поколения насам! — добави гордо той. — Постоянно я използваме. По цял ден я гледам и си духам носа в нея.

Денис бе така потресен от чутото, че неволно разхлаби хватка. Тет се свлече на пода без да откъсва очи от него.

Младежът поклати глава в израз на крайно объркване, излезе на двора и закрачи между затворниците. Подмина ги и скоро стигна мястото, където външната палисада опираше в блестящата стена на замъка.

Тук спря и докосна с пръсти грубите, привързани с лико и покрити със засъхнала кал дъски, от които бе изградена стената на палисадата. С пръстите на другата ръка погали стената на замъка — беше гладка, твърда като метал, но блестеше и прозираше подобно на грамаден, светлокафяв полускъпоценен камък… или като полираната повърхност на гигантски баобаб.

Някой го приближи отзад. Огледа се и видя, че е Тет, този път придружен от още двама затворници, които разглеждаха с откровено любопитство новодошлия.

— Кога беше войната? — попита Денис, все още полуобърнат към тях.

Спогледаха се. Високият пристъпи към него учуден.

— Ам’че, за коя война приказваш, хлапе? Една ли е, две ли са! За онази, в която баронът изрита Стария Дук? Или за тази, между Кремер и краля?

Денис се обърна и изкрещя:

— За Голямата война, идиоти такива! За онази, в която са загинали всичките ви предци! За войната, която ви е запратила толкова назад, че сега живеете от трохите, завещани ви от вашите деди — всички тези самосмазващи се пътища… и незахабяващи носни кърпички!

Мъжете млъкнаха и си зашепнаха разтревожено. Накрая един нисък мургав затворник с къса черна брада вдигна рамене и заговори:

— Не разбираме за какво говориш бе, човек. Живеем си далеч по-добре, отколкото нашите предци. А пък внуците ни сигур ще са още по-добре от нас. На туй му викат прогрес. Не си ли чувал за прогрес? Да не идеш от някоя страна, дето се кланяте на дедите си и си губите времето с подобни глупости?

На лицето му се четеше искрено любопитство. Денис направи няколко крачки и малкият му антураж го последва.

Минаха покрай група затворници, които разкопаваха зеленчукова градина. Нямаше нищо неестествено в стройните редове на лехите, но сечивата на работниците бяха груби и недодялани като каменната секира, която му бяха пробутали в имението на Томош.

Той посочи с ръка и попита:

— Тези инструменти са нови, така ли?

Тет и другите кимнаха.

— Така си и мислех! Всяко нещо, което е ново, напомня за маймуните и първобитните хора, а богаташите ви се кичат и използват неща, които са принадлежали още на прадедите ви…

— Ама… — пристъпи от крак на крак Тет. — Тези инструменти са за богатите бе, момче.

Денис изтръгна една мотика с издялано от кремък острие от ръцете на близкия затворник и я размаха под носа на стареца.

— Тези? За богатите? Във вашето йерархично общество? Тези груби, варварски, недодялани изделия…

Дебелият градинар, когото бе лишил от инструмента, взе да протестира:

— Хубаво де, правя каквото мога! Но току-що ми я дадоха, за Бога! Ще се оправи! Нали тъй, момчета? — той изсумтя недоволно, а останалите закимаха единодушно. Изглежда бяха стигнали до заключението, че хлапето не е с всичкия си.

Но Денис бе изненадан от друго. Та той въобще не обвиняваше градинаря! Защо дебеланкото изведнъж взе да се оправдава?

Огледа се, търсейки друг подходящ пример, каквото и да е, само да раздвижи мозъците на тези нещастници. Изведнъж видя нова група, но тези не носеха парцаливи дрехи, а бяха издокарани в най-фини и радващи окото одежди. Наметалата им сияеха в лъчите на слънцето.

Занимаваха се с упражнения по фехтовка, само дето бяха въоръжени не с истински, а с дървени мечове. Неколцина войници ги бяха наобиколили и се забавляваха на зрелището. Денис нямаше никаква представа какво търсят аристократите и тяхната охрана зад стените на затвора, но реши да се възползва от възможността.

— Ето там! — посочи той. — Дрехите, които носят тези хора са стари, така ли?

Наобиколилите го отново закимаха в синхрон, но лицата им вече не изглеждаха толкова дружелюбни.

— И са били ушити от вашите предци, нали?

— Сигурно е така — намеси се нисичкият. — И какво от това? Няма никакво значение кой ги е ушил! По-важното е кой ги е усъвършенствал — ето кое се цени!

Слепци ли бяха тези хора за собствената си история? Дали катастрофата, помела всичките им научни познания, по някакъв начин не бе увредила и способностите им да виждат истината? Денис тръгна с решителна крачка към групата фехтовачи. Стражата почти не му обърна внимание.

— Значи не отричате — кресна разгневено той, — че вашите благородници получават най-хубавите, пък макар и най-стари дрехи и… това правило важи и за всичко останало?

— Така си е…

— И тези аристократи тук носят само стари дрехи, така ли?

Тълпата избухна в смях. Дори неколцина от участниците в мнимите двубои спряха и се присъединиха към останалите.

— Какви богаташи са тия бе, Денис? — тупна го по рамото старият Тет. — Те са си бедни затворници като нас. Само дето са сложени като гренадирите на барона. Писано ли ти е да носиш богаташки дрехи, ще ги носиш и туйто! — Последното звучеше като афоризъм.

Денис поклати глава. Подсъзнанието му тропаше нетърпеливо на вратата и очевидно се опитваше да му каже нещо.

— Затворен „задето имал фигурата на барона“ — така каза Томош за баща си… — наблизо някой възкликна учудено, но той не му обърна внимание. — Богатите принуждават бедните да носят най-хубавите им дрехи, но това не ги разваля, а напротив…

Някой му говореше развълнувано, но умът на Денис бе погълнат от друго. Той закрачи безцелно, без да обръща внимание на това, което ставаше наоколо. Другите затворници му сториха място сякаш е светец… или безумец.

— Не… Дрехите не се износват, защото богатите карат онези, които имат техните фигури да ги носят постоянно… да ги поддържат като ги…

— Прощавайте, господине. Одеве не споменахте ли името…

— … като ги практикуват! Практикуват! — повтори той и стисна главата си с длани. Тази дума щеше да го подлуди.

— … не споменахте ли името Томош… Томош Сигъл?

Денис вдигна глава и видя пред себе си висок, широкоплещест мъж, издокаран във великолепни одежди от брокат и коприна, макар по мрачния израз да личеше, че е затворник като него. Имаше нещо познато в чертите на лицето му, но умът на Денис все още бе замъглен от милион догадки.

— Берналд Брейди! — извика той и се плесна с юмрук по дланта. — Той говореше за някакво неуловимо различие в тукашните физически закони! Каза, че роботите ставали по-ефикасни…

Денис потупа дрехата си — бяха му взели колана и чантичката, но за щастие му бяха оставили дреболиите в джобовете.

— Разбира се! Дори не са ги забелязали! Откъде да знаят, че се затварят с цип! А тези ципове са ставали все по-добри и по-усъвършенствани с практикуването, на което съм ги подлагал, откакто съм тук!

Той дръпна ципа на един от джобовете и из тълпата се разнесе изненадан шепот. Извади отвътре дневника и прелисти страниците.

— „Първи ден — прочете на глас. — Екипировката е под всякаква критика. Сигурно са купували от най-евтиното. Кълна се, че веднага щом се върна ще натрия носа на онзи негодник Брейди…“ — той вдигна глава и добави усмихнато: — Ще го направя, ще видите!

— Господине — задърпа го отново високият мъж, — одеве споменахте името…

Денис прелисти няколко страници без да му обръща внимание.

— „Десети ден — зачете отново той. — Екипировката е доста по-добра, отколкото смятах в началото… сигурно съм грешал…“

Не беше сгрешил, а просто снаряжението се беше подобрило, усъвършенствало!

Денис затвори дневника си и се озърна. За първи път откакто се бе озовал в този свят, той виждаше — сякаш внезапно беше прогледнал.

Видя кула, превърнала се след много поколения в огромен замък — защото е била практикувана с тази цел достатъчно дълго!

Видя градински сечива, които ден след ден на упорито практикуване ставаха все по-добри, докато накрая щяха да се превърнат в онези чудесни изделия, на които се бе любувал в къщата на Томош.

Той се обърна и огледа хората зад него. И видя… диваци!

— Тук няма да открия нито учени, нито механици, защото такива просто няма! Вие въобще не разбирате от техника, така ли е? — посочи ги той с обвиняващ пръст. — Ей, ти! — кресна той на най-близкия от тях. — Знаеш ли какво е колело? Кажи де!

Затворниците мълчаха.

Денис се олюля. Съзнанието му премигваше като запалена свещ на вятъра.

— Трябваше… трябваше да си остана при капсулата и да построя сам тоя проклет зеватрон… Прасльо и роботът щяха повече да са ми от полза, отколкото тази тълпа пещерни хора, които току-виж ме изяли за вечеря, за да изпрактикуват от кокалите ми лъжици и вилици! Страхотни супници ще излязат някой ден от лопатките ми!

Коленете му се подгънаха и той падна възнак в пясъка.

— Аз съм виновен — чу да казва някой над него. — Не биваше да му позволявам да става с тази цицина.

Денис почувства нечии силни ръце да го вдигат и понасят. Светът се завъртя пред очите му.

Пещерни хора. Сега ще го напъхат в койката, за да изпрактикува от нея пухено легло или нещо подобно — стига да лежи достатъчно дълго.

Засмя се налудничаво.

— Не им се сърди, приятелю — промърмори той. — Те са само едни нещастни туземци. Е, поне са разбрали, че съвършенството се постига с достатъчно практикуване…

След което изгуби напълно съзнание.