Сюзън Джонсън
Чист грях (24)

Глава двадесет и четвърта

Адам и Джеймс влязоха в Елена сами, за да се заемат с по-леката си мисия — да убедят Изолда да си тръгне. Тя беше отседнала в дома на Харолд и Моли Фиск, откри след пристигането си Адам. „Доста разумна предпазна мярка — помисли си той. — Но Изолда винаги е съумявала да защити интересите си.“

Това означаваше, че щеше да се наложи да се държи с нея по доста по-цивилизован начин, отколкото беше възнамерявал. Първата му мисъл беше да я върже, да я хвърли в дилижанса за Солт Лейк Сити и да каже на кочияша да се погрижи оттам тя да се прехвърли на влака, отиващ в посока на изток. Доколкото познаваше Изолда обаче, тя със сигурност щеше да се върне още със следващата пощенска кола, така че този път трябваше да изясни позициите си извънредно ясно, мислеше унило младият мъж.

Убийствено ясно.

След като се настаниха в „Плантърс хаус“, двамата с Джеймс се изкъпаха и преоблякоха. По времето, по което Адам трябваше да разговаря със съпругата си в дома на семейство Фиск, Джеймс също имаше определена задача за изпълнение — да научи нещо повече за местонахождението на Нед Сторхъм.

И двамата мъже носеха пистолетите си.

* * *

Беше почти обяд и много горещо дори на хълма, където бяха построили къщите си по-богатите жители на града. Адам вървеше по застланата с тухли пътека към главния вход с мрачно изражение. Задачата, с която предстоеше да се справи, щеше да бъде много по-лесна за изпълнение в по-интимна обстановка.

Точно и затова тя беше отседнала в дома на семейство Фиск.

Моли дойде да го посрещне сред истински облак от морскосиня коприна и шумящи фусти, като прекоси голямото разстояние на дневната почти бежешком.

— Колко абсолютно прекрасно, че те виждам отново. Не казвах ли точно преди малко, колко прекрасно би било, ако Адам дойде в града? — възкликна тя, като се обърна за потвърждение към другите две жени, присъстващи в стаята.

Хенриета почервеня от вълнение и изпелтечи някакво приветствие, което така и никой не разбра.

Изолда каза спокойно:

— Приятно ми е да те видя отново, Адам.

— Влизай, влизай, скъпо момче — настояваше Моли и поведе госта си към масата, подпряла длан на ръката му. — Да ти сипя ли чай? — Щом само погледна лицето на Адам, тя попита отново: — Или може би бърбън? Не е ли рано?

— Двоен, ако обичаш.

— А при тази жега ще го искаш с лед, нали — усмихна се при резкия му отговор тя. — Седни и след секунда ще ти бъде сервирано.

И след като прошепна нещо на слугинята, отново се обърна към тях:

— Трябва да ни разкажеш за Саратога — каза тя, след като камериерката сложи брендито пред Адам. — Чувам, че конете ти спечелили доста добра сума.

Това, което в действителност имаше предвид, беше: „Разкажи ни за лейди Флора“. Изолда вече се беше показала достатъчно словоохотлива по този въпрос. Но разбира се, за всяко нещо съществуваха поне две различни гледни точки.

— Отидохме, за да видим как ще се проявят Магнус и още няколко от младите ни коне и всички те се представиха добре — отговори гостът й, като се питаше докога щеше да съумее да бъде любезен.

И дали изобщо искаше да бъде такъв.

— Харолд каза, че наистина ще отидем за следващия сезон догодина. Милият татко на Хенриета винаги ходи там и казва, че това е чудесно място за бизнеса. А не е ли истински срам случилото се с бедния Франк Сторхъм? Едва вчера го погребаха. Не че изпитвах особена симпатия към него — побърза да добави тя, — защото той винаги пиеше повече, отколкото беше благоприлично. Но… е, той е мъртъв — нетактично добави тя. — Човек наистина се замисля колко преходно нещо е животът.

— Джеймс спомена за смъртта му — отвърна Адам. — Семейство Сторхъм като че имат слабост да се поставят в опасни положения. А пък и Франк никога не е бил добър стрелец. — Говореше абсолютно безизразно, лицето му беше като маска.

— Нед казва, че ти си го убил — обади се спокойно Изолда, като се усмихна на мъжа си над ръба на чашата с чай.

— Нед може да разказва каквото си ще — отговори Адам, — но тъй като не беше в Саратога, би било доста трудно обвинението му да се приеме сериозно.

Сега, след като най-после беше открил любовта, той не можеше да разбере как в продължение на години беше търпял злобната Изолда. Тя беше напълно неспособна да изпита каквото и да е съчувствие. Не се заблуждаваше и за момент относно характера на приятелството й с Нед Сторхъм. Единственото, което ги беше събрало заедно, беше невероятната им алчност.

— Кой ли би повярвал на Нед Сторхъм — намеси се разгорещено Хенриета. — Той е недодялан грубиян. Лелка не би допуснала да влезе в дома й — заяви тя.

— Колко мило — изгука Изолда. — Скъпото момиче те защитава, Адам. Това ново завоевание ли е? — попита злобно тя.

— Страхувам се, че Хенриета е права — отбеляза Моли, опитвайки се да намали неприятния ефект от отровните думи на гостенката си. — Казах на Харолд, че не съм съгласна да кани този човек в дома ни, въпреки че той има доста големи суми в банката на мъжа ми. Прекалено вулгарен е.

Хенриета се усмихна победоносно на Изолда.

— Трябва да е доста досаден — отбеляза хладно въпросната дама, — но съвсем няма да е единственият. Скъпата Хенриета ще ходи ли някъде, за да бъде представена в нечий кралски двор — отклони изкусно в друга посока разговора тя, като по този начин нанесе удара си с абсолютна точност. — Знам колко трудно е понякога да се намери настойник.

Това, което не спомена, но остави да се подразбира, беше контрастът между парвенюшкото американско богатство на Хенриета и древната благородническа кръв на Изолда.

— Ще ходя в Лондон — отвърна гордо Хенриета, без да усети майсторски насочения удар на събеседницата си.

Тя се гордееше с парите на баща си, а и богатствата му съвсем не бяха нови според нея, защото той ги притежаваше откакто тя се помнеше.

— Само на осемнайсет години съм.

Адам се усмихна едва забележимо. Отговорът на Хенриета беше истински шедьовър. Сигурно двадесет и седем годишната Изолда й се струваше вече възрастна, помисли той, като си спомни кокетния коментар на младото момиче по повод на „по-възрастните“ мъже.

— Колко прекрасен изглежда светът на осемнайсет години — обади се тактично Моли, леко изнервена от витаещата във въздуха враждебност.

Беше забравила, че съпрузите Сер едва се понасяха.

— Предполагам, че всички си спомняме тези блажени дни.

— Още не се бях запознала с теб — обърна се към Адам Изолда, като го изгледа ледено.

Младият мъж, решил да не отговаря в същия тон, каза:

— Не мисля, че бях видял кой знае какво от Франция, когато навърших осемнадесетата си година.

— Което обяснява твоя интересен вид варваризъм. — Гласът на Изолда беше меден.

— Кое по-точно ви се струва интересно в него, госпожо? — заинтересува се хладно Адам, като този път вече не можа да прикрие раздразнението си.

Той изпи бърбъна си, постави чашата на масата, изправи се рязко и, като се обърна към домакинята, каза с все така леден глас:

— Бихте ли ни извинили със съпругата ми. Трябва да обсъдим важен въпрос, а времето ми е крайно ограничено.

Моли се изправи, като че изхвърлена от някаква пружина от стола си, погледна племенницата си, която като разбра какво означава подобен тон също се надигна, и запелтечи:

— Разбира се… разбирам… Хенриета, ела.

Само след секунди Адам остана насаме със съпругата си за втори път в продължение на един месец.

Гневът му беше очевиден. Усещаше се по стиснатите му юмруци, по възбудения му потъмнял поглед, по изпънатия му като струна гръбнак. Беше застанал неподвижно пред дантелените завеси на прозореца зад него.

— Да не би да ме застреляш с този пистолет? — попита хладно Изолда.

Всякакви претенции за учтивост се бяха стопили, омразата блестеше в очите й.

— Засега това е само мисъл — отвърна лаконично той. — Някои от приятелите ми упорито ме убеждават да го сторя.

— Джеймс, предполагам, този ужасен човек. Но ти, разбира се, няма да го сториш. Прекалено си етичен.

— Поне единият от нас двамата е.

— Моралът е за буржоазията.

— Що се отнася до аристократичната кръв, семейство Сер превъзхожда твоята фамилия и ти го знаеш много добре. Но аз не съм дошъл, за да обсъждам философски проблеми. Тук съм, за да ти кажа да напуснеш Монтана и никога повече да не се връщаш.

— Все още имам права като твоя съпруга, Адам. Няма да се отървеш от мен толкова лесно. И не съм изминала целия този път през прашната, гореща, неугледна страна, за да си тръгна толкова бързо. Между другото — миналата седмица взех някои от нещата си от ранчото. Очевидно не си бил там от доста време. Мисис Маклауд беше трудна както винаги.

— Клауди не може да разбере великодушната ти душа — отвърна саркастично той. — Изненадан съм, че изобщо те е пуснала да влезеш.

— Обясних й, че няма да оставам в ранчото.

— В такъв случай си обяснявам проявената от нея толерантност. Но ти няма да останеш и в Елена. Искам да се върнеш в Европа.

— Доста авторитарни навици си придобил. Страхувам се обаче, че няма да се съобразя с теб. Имам други планове.

— Нед Сторхъм не може да ти помогне.

— Аз пък не съм съгласна с теб.

— Той ще бъде мъртъв след няколко дни.

— Или пък ти.

— Не разчитай на това.

— Въпреки това разчитам.

Младият мъж въздъхна, като се опита да се отпусне. Цялата тази история със спорове, които не водят доникъде, му беше до болка позната.

— Чуй ме добре — каза той. — Не съм дошъл да водя преговори или да споря с теб.

Той спря за момент, за да се увери, че тя го слуша и, след като се приближи още малко, продължи да говори с изключително спокойствие:

— Или сама се качи на дилижанса за Солт Лейк Сити утре сутринта, или в противен случай аз сам ще се погрижа да сториш това.

Тя го погледна дръзко.

— Не можеш да ме уплашиш.

— Защото винаги съм бил много мил с теб. Сега обаче говоря абсолютно сериозно. Ще направиш огромна грешка, ако не ме послушаш.

— И дори няма да ми предложиш още пари, за да те оставя на мира с новата ти любов, така ли?

— Не.

Беше приключил с купуването, плащането, любезностите. Не можеше повече да приема животът му да си минава, докато другите около него се радват на щастието си. Съдбата му беше направила неоценим подарък, след като се беше появил от чувство на дълг на приема у съдия Паркман една нощ, и сега за него също най-после ставаше възможно да има всичко това, което притежаваха повечето хора: семейство, любов, спокойствие и радост, щастие, а може би и още деца, ако духовете бяха благосклонни.

— Не — повтори с категоричен тон той, а ръката му несъзнателно попипа револвера. — Нито пени повече.

— Всичко това звучи наистина драматично.

Позата й, отговаряща на една дама, не се беше променила — ръцете й, леко стиснати, лежаха в скута й, прическата й беше безупречна, главата — леко наклонена на една страна, като че го слушаше внимателно, връхчетата на обувките й леко се подаваха изпод розовата й рокля за чай.

— Ако утре не си на дилижанса, ти самата ще преживееш истинска драма, Изолда, предупреждавам те.

— Какви грубиянски намерения имаш, скъпи. Трябва ли да затреперя от страх?

Адам се усмихна и белите му зъби блеснаха за миг.

— Прекрасно. Приятно пътуване, Изолда.

И той излезе от стаята.

— Ще видим чие пътуване ще бъде по-приятно — измърмори под носа си тя, когато вратата се затвори след него и, като стана, остави чашата с чай върху масата с доволна усмивка.

* * *

Когато Адам излезе от стаята, той завари Моли, която го чакаше във вестибюла, стиснала напрегнато ръце. Въздишката й на облекчение накара младия мъж да се усмихне искрено.

— Това не бих го направил тук, Моли — каза закачливо той. — Бъди спокойна, въпреки че тази възможност ме изкушава особено много сега, тъй като тя ми каза, че се надява да бъда мъртъв след няколко дни.

— Нед Сторхъм има вземане-даване с жена ти — заяви прямо тя. — Не исках да я приемам тук, Адам, но тя е твоя съпруга. Не можех да откажа.

— Разбирам те прекрасно, Моли. Не е нужно да се извиняваш. Но тъкмо се питах — продължи той, като се усмихна отново, — какви са плановете ви за тази вечер.

— Какви би искал да бъдат плановете ми? — усмихна се на свой ред тя.

Винаги беше имала слабост към развратния граф дьо Шастлю и ако беше по-млада с двайсет години, сигурно нямаше да устои на чара му и щеше да забрави за една-две нощи съпружеските си задължения.

— Ако днес преди вечеря решите да отидете към хълмовете на запад от града, за да погледате залеза, аз съм сигурен, че тя ще предпочете да остане тук. Вземи и Хенриета.

— Колко дълго трябва да отсъстваме?

— Един час би бил достатъчен.

— Чувам, че най-после си се влюбил.

— Е, веднъж и в клюката да има истина — съгласи се с лека усмивка Адам. — Опитвам се да сложа ред в живота си. В Саратога платих на Изолда, за да не идва повече тук. Бях изненадан, когато научих, че е пристигнала в Монтана.

— Предполагам, че бременността би могла да обясни пътуването й дотук — заяви без увъртания Моли.

— Да не би да разправя, че детето е от мен? Разбира се, че не е. Трябва ли да публикувам опровержение в местния вестник? — измърмори саркастично младият мъж.

— Не е нужно, момчето ми — успокои го събеседничката му. — Тя направи спонтанен аборт.

Тъй като вечно подозираше, и то с пълно право, Изолда в някакви машинации, Адам попита:

— Тя ли ти каза това?

— Отношенията ни не са чак толкова близки, скъпи. Но за разлика от твоята съпруга, която мисли, че слугите не са човешки същества, аз разговарям с прислужниците си. И знам всичко, което става в дома ми. Изолда кървяла силно, когато пристигна тук преди няколко дни. Но вече съм информирана, че здравето на графинята напълно се е възстановило.

— Не би ли могло това да е нещо друго… искам да кажа… как…

— Не — прекъсна го Моли, слагайки край на смутените въпроси на събеседника си. — Абсолютно съм сигурна. — Тя се усмихна. — Би ли искал да научиш подробностите във връзка с това?

— Не — отвърна припряно той и лицето му светна в усмивка. — Боже, Моли, знаеш ли с какво ме дари току-що?

— Със свобода ли? — попита дяволито тя и го погледна зарадвана. — Нова…

Тя прекъсна смаяна изречението си, защото Адам я сграбчи в обятията си и звучно я целуна.

— Благодаря, мисис Фиск — каза миг по-късно той, като отново постави домакинята си на треперещите й крака. — Вечно ще ти бъда благодарен — произнесе тържествено той.

— Реших, че имаш право да знаеш — отбеляза бодро Моли. — Знаех, че ще бъдеш доволен. Графинята владее до съвършенство изкуството да дразни.

— Забелязал съм го — потвърди Адам с неустоима усмивка на лицето. — Каня те на обяд днес, за да отпразнуваме предстоящото заминаване на Изолда. Какво ще кажеш за два часа в „Плантърс хаус“?

— Предполагам това означава, че ще трябва да променя плановете си за Хенриета — пошегува се Моли.

— Можеш да я вземеш със себе си.

— Подобно лицемерие не подхожда на мъж с твоята интелигентност, Адам.

— Никога не си мислила, че имаш някакви шансове да осъществиш плановете си, нали? — попита ласкаво той.

Моли вдигна рамене.

— Харолд ми каза, че съм луда.

Младият мъж се усмихна.

— Бил е прав, скъпа. Какво ще кажеш за Елис Грийн? — попита закачливо той. — Той има достатъчно пари, за да се хареса на бащата на Хенриета.

— Може би ще трябва да го поканя на вечеря. — Изказването й беше едновременно сериозно и шеговито.

— Но не тази вечер.

— Не. Тази вечер ще вечеряме сами. Харолд предпочита спокойните вечери.

— А това ще ми бъде от голяма полза — прошепна Адам и се усмихна леко. — Тогава — до два.

И след като се наведе да целуне ръката й, той излезе.

* * *

Този ден, прибирайки се от банката за обяд, Харолд Фиск специално промени малко маршрута си, за да се срещне с Адам. Сутринта беше видял Джеймс на улицата и от него беше научил, че Адам е в града. Откри двамата братовчеди, които оглеждаха един здрав дилижанс.

— Пощенска кола ли ви трябва? — попита Харолд, след като влезе в конюшнята, където беше паркиран екипажът.

— Надявам се — отвърна с лека усмивка Адам. — Днес сутринта се видях с Моли.

— И следователно и с нашата гостенка. — Харолд мрачно сви устни.

— Моите съболезнования, че е трябвало да й предложите гостоприемството си.

— Не мога да кажа, че е особено приятна, но тя никога и не е била.

— Изолда може би ще съкрати визитата си — намеси се Джеймс.

— Това не е моя работа, предполагам — отговори припряно Харолд и, след като се огледа, като че някой го преследваше, добави: — Всъщност тя е само част от причината, поради която дойдох да те видя. Току-що научих за плановете на Нед Сторхъм. Изглежда двамата са пристигнали заедно от Шайен. Картината, която се очертава, не е особено приятна — каза той и избърса челото си с голяма носна кърпа.

Дори в полумрака на хладната конюшня се виждаше, че лицето му е почервеняло.

— Знаеш, че тук всеки се оправя сам — отбеляза предпазливо той, — но си помислих, че може би ще е добре да знаете, че Нед е на път за Мъсълшел. — Той се огледа отново, преди да добави: — Никой няма да се намеси и никой няма да съжалява за него.

— Ценя информацията ти, Харолд — отвърна Адам, въпреки че вече беше узнал посоката, в която се движеше Нед, от хората си във Вирджиния Сити. Уверението, че може да действа както сметне за добре обаче, му подейства успокояващо. Не че в противен случай нямаше да защитава позициите си, но никога не вредеше да имаш повечко влиятелни хора на своя страна.

— Струва ми се, че правата ти над тези земи са напълно законни — рече натъртено Харолд. — Проклетият ни губернатор не успя да ги наруши дори с помощта на Конгреса.

— Баща ми имаше близки приятели във Вашингтон — отбеляза Адам. — Искаше майка ми да бъде щастлива, а родът й — защитен.

— Е, исках само да ви кажа — късмет. Хората, наети от Нед, са предимно мошеници. Ще се разбягат.

— И аз мисля така — отвърна Адам.

— А и арсеналът ни е първокачествен — добави Джеймс.

— Добре… добре… радвам се да го чуя.

Банкерът Фиск беше видимо развълнуван.

Нед Сторхъм също имаше доста пари в банката му и не беше редно да застава на страната на един от клиентите си. Някои коментираха зад гърба на Адам индианската му кръв, но никой не се осмеляваше открито да заяви чувствата си. Граф дьо Шастлю беше прекалено влиятелен.

— Бъди сигурен, че съдия Паркман ще те защити, ако някой от наследниците на Сторхъм реши да създава проблеми.

Адам се усмихна.

— Той сам ми го съобщи. Получих писмото му в хотела. Благодаря ти, Харолд.

И той протегна ръка, оценил истински усилията на Харолд, при положение, че имаше още толкова много клиенти.

— В такъв случай — довиждане. Доведи лейди Флора на вечеря — по-късно. — Мистър Фиск се усмихна нервно.

— С най-голямо удоволствие — отговори Адам. — Може би Флора ще успее да спечели още малко от парите ни.

— Само от твоите, Адам — засмя се банкерът. — Тя играе прекалено високо за моя темперамент.

* * *

Флора и баща й влязоха в Елена в средата на следобеда. Бяха яздили без почивка от лагера в Йелоустоун, като бяха спрели само за няколко часа през миналата нощ, за да поспят. Следваха ги Хенри, Алън и Дъглас. Всички бяха прашни и изгаряха от жега — целия ден слънцето печеше силно, а по небето не се мяркаше дори едно облаче.

Когато тръгнаха по улиците, всички погледи се насочваха към Флора, тъй като носеше панталони и риза. Жените рядко яздеха възседнали коня, краката им обикновено бяха скрити под обемни поли, а въоръжена жена беше наистина изключително зрелище. Фактът, че кожените калъфи на пушката и пистолета на Флора бяха изтъркани от употреба, само още повече увеличаваше всеобщото смайване.

Широката периферия на плоскодънната шапка засенчваше лицето й, но това не можеше да скрие нито красотата, нито лъскавата й кестенява коса, вързана с черна панделка на тила. Дори да не беше облечена и въоръжена като мъж, великолепният й вид непременно щеше да привлече вниманието на минувачите.

Някои от жителите на града я разпознаха, спомняйки си за предишните й посещения. Представителите на висшето общество в Елена бяха малко на брой. Други спираха по тротоарите на главната улица, за да я оглеждат, като се питаха коя ли е тя. Името й преминаваше от устите на тези, които я познаваха в устите на другите. Това беше истинска размяна на въпроси и отговори, на клюки, които я следваха по пътя й към центъра на града.

— Това е лейди Флора… зад нея язди баща й… английски граф… обикалят света.

— Елис Грийн си падаше по нея.

— Една нощ у Харолд Фиск била на покер графа от долината Аспен с двеста хиляди долара… играе като мъж.

— Но не изглежда като мъж.

— Говори се, че и графът бил на същото мнение.

Заврян между Миньорската банка и новите адвокатски кантори на „Кордел Харпър“, магазинът за шапки на Летиция Гранвил представляваше голяма витрина, от която се откриваше прекрасна гледка към улицата. И тъй като през отворената врата се чу гласът на Кордел, излязъл пред кантората заедно със секретаря си, Летиция и двете й клиентки също погледнаха към минаващите отвън конници.

— Дявол го взел, истинска красавица е. Би могла да има всеки мъж в района, дори да не беше с такъв произход и богата като Крез.

Този комплимент имаше още по-висока стойност, тъй като излизаше от устата на най-алчния човек в града и даваше истинска представа за красотата на Флора.

— Как сте, лейди Флора — провикна се той. — Ей, насам! Как сте?

Когато Флора обърна глава по посока на звука, клиентката на Летиция, седнала пред масичката с огледало замръзна и светлосините й очи се присвиха. Само след секунда графиня дьо Шастлю развързваше яркорозовите пандели на бонето, което пробваше, вдигна го от русите си къдрици и, като го протегна на пълната собственичка, която се въртеше край нея, каза студено:

— Пишете го на сметката на съпруга ми и го изпратете в дома на семейство Фиск.

После постави отново на главата си лилавата кадифена шапчица, набързо оправи с умело движение перата й, хвърли поглед в огледалото и като се изправи, излезе от магазина, без да каже нито дума.

— Видя ли това? — прошепна на съпругата на директора на колежа Летиция, без да отделя поглед от отдалечаващата се Изолда. — Любовницата на съпруга й…

Закръглените форми на шапкарката потрепваха от възбуда.

— Видях графа и лейди Флора да танцуват заедно през нощта, когато се запознаха на приема у съдия Паркман във Вирджиния Сити — отвърна пламенно Ефи Хъмфрис, — и, кълна се, Летиция, скъпа, те повишиха доста температурата в залата. Всички присъстващи дами трябваше да оближат потта от горната си устна, когато двамата излязоха навън.

— Чувала съм разкази за това, което се е случило тогава! — Гласът на мисис Гранвил беше станал беззвучен от любопитство.

— Къде мислиш, че отиде графинята?

— Ако не се показваме — прошепна съпругата на директора на колежа, като постави пръст пред устата си и поклати глава, — ще можем да видим.

* * *

Изолда се спря на тротоара колкото да огледа улицата по посоката, в която се движеше Флора. Ноздрите й се разшириха при вида на конниците, които слизаха от животните си край конюшнята. Тя пое дълбоко въздух, като че душеше жертвата си, усмихна се и се запъти решително към нея.

* * *

— Защо не отидеш веднага към „Плантърс хаус“ — предложи Джордж Бонам на дъщеря си, докато разкопчаваше седлото си. — Ще се присъединим към теб след малко.

— Дори няма да направя опит да откажа — отвърна с лека усмивка Флора. — Едно меко легло ми звучи като райска перспектива.

— Може да поръчаш обяд за всички ни — посъветва я баща й, като вдигна чантата си. — И нещо студено и мокро — добави с усмивка той.

— Дадено — кимна в отговор младата жена. — Мислиш ли, че Адам е още тук? — попита тя.

Въпреки че следите му ги бяха довели до Елена, щом влязоха в гарата вече беше невъзможно да ги следват.

— Ще разбера — увери я графът. — А сега върви. Яздихме доста дълго време.

* * *

„Има типичната халтава походка на ездачите“ — помисли с отвращение Изолда, като наблюдаваше движещата се с широка крачка нагоре по улицата Флора, която очевидно отиваше към „Плантърс хаус“. Впрочем това не беше учудващо, като се има предвид момчешкото й облекло. „Адам живее прекалено отдавна в тази пустош“ — разсъждаваше, изпълнена със злоба младата жена, а високите й стилни токове леко потракваха по дървения тротоар. Беше загубил усещането и вкуса си към женствеността.

А може би дъщерята на графа беше намерила някакъв нов начин да го забавлява. Възможно бе на Адам да му бяха омръзнали нормалните жени. Каквито и да бяха причините, тя искаше онази уличница да разбере, че Изолда дьо Плези дьо Шастлю ще си остане графиня дьо Шастлю. Титлата на Адам беше станала нейна чрез брака им, и тя нямаше намерение да се отказва от нея, само защото той имал слабост към новата си приятелка по легло.

Светлите къдрици на Изолда привличаха слънчевите лъчи, така че Флора я забеляза преди още да се бе приближила напълно.

— По дяволите! — изруга младата жена.

Макар да знаеше, че Изолда е някъде в околностите, не беше и предполагала, че ще я срещне точно в този момент през този следобед в Елена. Дявол да го вземе! Какъв ужасен късмет!

„Просто мини край нея — предупреди сама себе си тя. — Направи се, че не я виждаш.“ Наоколо се виждаха няколко пешеходци. При тези обстоятелства Изолда нямаше да прави сцени.

Цялото й тяло обаче изтръпна от напрежение.

Само след секунди Изолда застана пред нея със заплашителен вид и леден поглед, насочен към необичайното облекло на Флора, като препречи пътя й с широката си пола с кринолин.

— Той така облечена ли те харесва? — попита презрително графиня дьо Шастлю, изговаряйки надменно всяка сричка.

— И то много повече, отколкото харесва теб, както и да си облечена — отвърна спокойно Флора, въпреки че внезапно силно й се прииска камшикът да беше в нея, за да заличи с него подигравателната й усмивка. — А сега защо не се отместиш — продължи с безстрастен глас тя. — Няма за какво да разговаряме. Нито пък имаме някаква обща тема, по която можем да стигнем до някакво съгласие.

— Обаче делим един и същ мъж — каза с умишлено сладък гласец Изолда и се наклони леко напред, така че елегантните й поли се полюляха като копринено махало. — А това със сигурност е „обща тема“.

— Не делим нищо друго, освен въздуха в Елена. Не си въобразявай, че притежаваш дори и малка част от него.

— Съдът обаче може да не съгласи с това.

— Но съдът не може да ти го върне. Защо не го оставиш на мира — попита спокойно Флора. — Та ти не го обичаш.

— Това е само някаква емоция без никакво значение — отвърна с надменна усмивка графинята. — Ние сме непоправимо женени.

И тя забеляза с удоволствие внезапно появилата се мъка в очите на съперницата й.

— В такъв случай — моите пожелания за благополучие — измърмори тихо Флора, като си даваше сметка за безполезността на спора им и започна да се придвижва, с цел да заобиколи свободно разпрострелите се поли на Изолда.

Тя обаче вдигна чадъра си, за да й препречи пътя.

— Никога няма да можеш да го задържиш — каза с леден глас графинята, като държеше чадъра си надлъжно край талията на Флора. — Дори и да остане жив, въпреки плановете на Нед да си отмъсти, той ще се измори от теб, също както и от всички други преди това. Жените, които са му правили компания винаги са били многобройни. Но ти също знаеш това, нали?

Тя се усмихна леко, доволна от мъката, която причиняваше с думите си. Флора беше силно пребледняла.

— Ние чакаме дете — каза тя в настъпилата тишина.

Искаше й се тази студена, брутална жена да знае това. И опитваше да се защити от нейната бруталност по свой, също брутален начин.

— Нима? — Не се забелязваше никаква емоция по това подобно на кукленско лице. — Номерът ти не е особено оригинален.

— Това не е номер, а истинско чудо. Но не се надявам ти да разбереш това.

И като сграбчи копринения чадър, Флора издърпа абаносовата дръжка от обвитите в ръкавици ръце на Изолда.

Високомерното презрение на графинята внезапно беше заменено от изненада.

— Слушай — каза Флора, като правеше всичко възможно да не избухне. — Защо не намериш някой друг, когото да преследваш? Не желая титлата на Адам. Моята ми е достатъчна. Можеш да си останеш графиня дьо Шастлю, имаш благословията ми.

И тя подпря чадъра на стената на съседната сграда.

— Докато ти публично узурпираш общественото ми положение, така ли, безсрамна кучко! — извика Изолда. И, след като взе чадъра си, добави все така разгорещено: — Ще направя така, че да проклинаш деня, в който си се изпречила на пътя ми. Ще се погрижа да бъдеш отхвърлена от обществото.

— Обществото рядко ме е вълнувало — отвърна Флора. — А когато това се случи, богатството ми е достатъчно голямо, за да ми осигури достъп навсякъде. Не може да не ти е известен този неоспорим факт, Изолда. Парите отварят всяка врата. О, да не забравя — добави с усмивка тя, — циците ми вече започнаха да растат.

Не трябваше да казва това, помисли си младата жена. През последните няколко секунди неведнъж се опита да потисне тази дръзка забележка. Тя определено не беше нещо подходящо за устата на една дама, беше доста груба, със сигурност много непочтителна.

В този момент обаче Флора видя как лицето на Изолда почервеня и това сложи край на съжаленията й за произнесената грубост.

— Трябваше да накарам да те убият още в Саратога — произнесе толкова тихо Изолда, че по гръбнака на съперницата й пробягнаха тръпки.

Тя се обърна леко към дамата, облечена така, като че се намираше на някой парижки булевард или приемна, и каза:

— Върви си в къщи, Изолда. Иди някъде по-далеч. — Гласът й се превърна в шепот. — Няма да те оставя да победиш. А ако пожелая, мога да те убия сама.

И тя се обърна, за да продължи пътя си към „Плантърс хаус“, а зад гърба й се дочу някакво неясно бърборене. „Малка победа“ — помисли със задоволство Флора и се усмихна. „Колко ли често — запита се тя, — някой беше успявал да накара Изолда да млъкне?“