Ги Шантпльор
След раздялата (2)

II

Кастелжанти, 8 октомври

Госпожа Глориет направи посещения в Бержер и колностите. Аз я придружавах.

Едно голямо събитие е предмет на всички разговори.

Комеди Франсез ще даде представление в театъра на Тур.

Ще се представи „Играта на любовта и на Случая“ от Мариво.

По повод това тържество госпожа Глориет разисква умело върху Мариво и неговата любовна психология, тъй както говори много авторитетно за Шопенхауер и Ницше, които положително никога не е чела.

Нейните слова ме изпълват с почуда. С няколко спомени от книга, прегледана бегло предишните дни, или въз основа на няколко реда от статия, зърната в сутрешния вестник, тя може да състави бързо една малка сказка. Госпожа Глориет полага старание да поддържа интелектуалната си слава, но забравя „Нежна любов“, която от няколко дни не се е обогатила с нито една страница. А при това в какво лошо положение е изоставила героинята си! Преди малко, докато двете с госпожа Арманд бяхме наведени всяка над своята работа, аз се осведомих за съдбата на героинята й.

— Госпожо, не забравяйте, че тя лежи безпомощна в снега! Няма ли да отиде някой да я вдигне?

— Да, ще я вдигнат.

Очаквах повече подробности, но госпожа Глориет, обикновено тъй словоохотлива относно романа си, отвърна:

— Да оставим настрана тези празни измислици… Понякога те са ми крайно отегчителни, Фридолин… Те не са в състояние да запълнят нито дълбоката празнота на моето съществуване, нито да залъжат самотата на моето сърце. И понякога се чувствувам тъжна, тъжна до смърт… А при това аз съм едва на двадесет и пет години!

Разбрах какви думи очакваше от мен госпожа Глориет. Жестоко би било от моя страна да я карам да ги чака по-дълго.

— Хубава и млада, каквато сте, вие ще трябва да се омъжите, госпожо. Тогава не ще бъдете вече нито тъжна, нито самотна.

Госпожа Глориет въздъхна.

— Кой знае? Дол, мила, Бог ми е свидетел, че аз оплаквах господин Глориет, най-опитния от адвокатите и най-добрия от мъжете! И все пак колко пъти с него изпитвах това неопределено чувство на мъка, което ме потиска и днес! Колко пъти съм се чувствувала тъжна и самотна… Господин Глориет ме обичаше, Фридолин, но той беше твърде голям реалист, чието сърце мъчно се вълнуваше… Господин Глориет ме обичаше, но никога не ме разбра!

— Може би, госпожо, вие несъзнателно сте упреквали покойния господин Глориет, че не прилича на героите на романите, които по-късно сътворихте.

Госпожа Глориет се усмихна.

— Не — отвърна тя, — човекът, когото бих могла да обичам, ако той изобщо съществува, не прилича на моите герои… Единият от тях е безделник, другият е човек на делото. А аз бих се омъжила само за човек на мисълта, за приятел на бляновете!

Усмивката на госпожа Глориет бе станала съвсем унесена. Лицето й бе придобило тайнствено изражение.

Все пак усещах, че не е дошъл моментът, когато можех да задам някой въпрос, с който да улесня госпожа Глориет да ми повери своите „тежки грижи“.

Но чия история ще разказвам? Дали историята на госпожа Арманд Глориет или тази на Фридолин Десли?

 

Кастелжанти, 10 октомври

Изглежда, че ще бъде историята на госпожа Глориет… Слънцето се появи отново. Накъсахме рози — последните за сезона. Имаше бенгалски, чайни, ръждиви… Прекрасна жътва!

Времето стана толкова меко и топло, че често се настаняваме на високата тераса, от която виждаме и немирните води на Лоарет.

Днес Розинет, млечната сестра на госпожа Глориет и нейна прислужница, ни донесе кафето, сервирано по ориенталски в малки порцеланови чашки. Бяхме пак на терасата.

Разговаряхме за съвсем случайни неща. После, по желание на госпожа Арманд, взех хармониката си и като си акомпанирах, изпях няколко от любимите й песни. Беше чуден, спокоен ден.

Не мисля, че госпожа Глориет е особено добра по природа, но във всеки случай тя положително не е лоша. Любезна е и с нея се живее леко. Егоизмът й не дразни, суетата й е проста и лишена от гордост.

Мога да кажа, че госпожа Глориет свикна лесно с моите недостатъци. При това тя цени хубавия ми почерк и вечно доброто ми настроение. Чувствувам, че съм полезна за спокойствието на живота й и за доброто й самочувствие. Аз й желая доброто, а тя не ми желае злото. Нашите отношения на секретарка и „господарка“ са най-добрите и най-приятните, които могат да съществуват.

Днес, докато стояхме на заляната от слънце тераса, госпожа Арманд мечта дълго, като държеше една роза между пръстите си и едва се вслушваше в моите ту весели, ту тъжни песни.

По едно време тя каза съвсем непринудено:

— Доли, аз често съм ви говорила за госпожа Маржинюс, добрата Семплиси, моя вярна приятелка от пансиона.

Учтивият ми отговор беше по-скоро уклончив, защото чувах за първи път това име.

— Семплиси сега е съпруга на известен професор и с нея редовно си пишем писма. Тя живее в Аржентан. Тъкмо днес сутринта получих дълго писмо от нея…

Госпожа Арманд млъкна и започна да се смее. Смехът й беше особен.

— Знаеш ли, Фридолин, това писмо е сякаш начало на роман.

— Не се ли касае за някой млад мъж? — осмелих се да попитам.

— Да, тъкмо за един млад мъж, Фридолин — отвърна госпожа Арманд и вдъхна уханието на розата, която държеше между пръстите си. — Да, за един млад мъж, за един хубав отшелник, който живее самотен някъде си в Нормандия и прекарва от сутрин до вечер в четене и работа. Той бил пламенен поклонник на редките книги и издания, мечтаел само за наука и книги…

Не умея да скривам разочарованията, които изпитвам:

— О, горкият библиотекарски плъх! — възкликнах аз. — Какво са могли да ви кажат за него?

Госпожа Арманд доби много важен вид:

— Извънредно интересни неща, Фридолин… Този работлив човек бил по природа срамежлив и малко саможив. Една болна и тиранична майка била изпълнила целия му живот. Той я обожавал. Преданост и самота изпълвали цялата му младост… Но сега, когато клетата жена умряла, той започнал да страда от своята самота и решил да последва съветите на приятелите си Маржинюс. И се замислил за женитба…

— Струва ми се, че той ще мисли дълго върху този проблем. Трябва да е невероятно скучен човек!

Госпожа Арманд ме погледна със съжаление:

— Мамите се — отвърна тя. — Господин Маржинюс страшно обича смислените разговори и смятам, че една високоинтелигентна личност може да бъде скучна само за глупците…

— Може и да е така, госпожо, но мнението на господин Маржинюс не е в състояние да промени моето… Коя жена би могла да понася такъв книжен плъх.

— Коя жена ли, Фридолин?… Една издигната жена, която не би се страхувала да живее сред самотата на човека, чийто ум, култура и вкусове й позволяват да разбере един интересен мъж и да споделя живота му. Естествено жена с подобни качества, при това тя трябва да бъде хубава и елегантна, не се среща всеки ден и навсякъде… Но все пак госпожа Маржинюс смята, че не е невъзможно да се намери този идеал…

Тук госпожа Арманд сведе скромно очи и додаде:

— Госпожа Маржинюс е помислила за мен, Фридолин.

Тъй като очаквах това признание, не останах много изненадана. Понеже госпожа Глориет посрещаше винаги със снизхождение моята откровеност, и този път не се постарах да скрия мислите си.

— О, госпожо — възкликнах аз, — изборът на госпожа Маржинюс не ме учудва, защото вие сте наистина прекрасна във всяко отношение… Но вие ще умрете от скука, ако живеете затворена в старо имение заедно с онзи вманиачен отшелник и цялата му прашна наука!

— Защо не вярвате, Фридолин, че бих могла да се чувствувам добре в обществото на един съвършен мъж? Впрочем защо да стоя затворена? Този, за когото говорим, е богат, много богат… С него аз ще мога да пътувам, а това е удоволствие, което настоящите ми скромни доходи не ми позволяват. Освен това без съмнение моето влияние ще опитоми този самотник. Аз дори разчитам да имам един от най-интересните салони в околността, да събирам в него всички видни местни хора, а малко по малко да привлека и литературни знаменитости от Париж… Не сте ли чели колко големи писатели и философи са живели далеч от градовете в своите имения, където са се стичали техните поклонници… Вземете Волтер например, Метерлинк, Ростан…

— Казаха ли ви, госпожо, дали този учен е поне хубав момък?

— Мразя „хубавите момчета“, Фридолин… Но въпросният господин е, изглежда, много изискан, макар и малко неловък и не особено свикнал с обществото…

Не можах да не свия устни и да не поклатя неодобрително глава. Наистина не можех да си представя госпожа Глориет омъжена за този младеж без младост, вечно наведен над стари книги и вехтории!

— Бъдете сигурна, моя мила — каза тя, — че препоръчаният от Маржинюс господин струва повече от господин Луи Нике…

Отговорът й ме засегна малко, но естествено не го показах.

— Луи Нике — отвърнах спокойно — ми харесва такъв, какъвто е… Но струва ми се, че ако имах вашата красота, вашето богатство и вашите вкусове, аз бих пожелала по-блестящ избраник.

Но госпожа Глориет, която бе решила този ден да ми повери всичките си планове и блянове, след като поигра известно време с розата, подзе наново:

— Фридолин, вие се подигравате на този млад мъж, без да го познавате…

— О, госпожо — отвърнах аз закачливо, — а вие му се възхищавате, без да го познавате повече от мен!…

— Все пак аз съм по-добре осведомена от вас, мила. И знаете ли какво, Доли, сега ще ви разкрия още една тайна. Северен Жувенел — така е името на въпросния господин — се е решил на този уреден от приятелите му брак, но иска преди това да ме види и да ме опознае. Поводът за срещите ни е чудесен. Госпожа Маржинюс е комбинирала всичко. Вие знаете, че аз не разбирам нищо от стари книги и нямам представа каква стойност имат тези, които намерихме в градината. Дори исках да ги прегледа някой осведомен човек. И ето сега този човек ще бъде господин Жувенел! Така неговото идване в Бержер сюр Лоарет и неговите чести посещения в Кастелжанти ще бъдат напълно оправдани… Впрочем неговото желание е било аз да не знам нищо за хубавите проекти и в моите очи той да бъде наистина само един познавач на стари ръкописи, но естествено Семплиси ми каза всичко… Кажете, Фридолин, не е ли това една чудесна игра?

— Намирам я най-вече неблагоразумна… Не се ли страхувате, госпожо, че този млад мъж може да бъде погълнат от вашите книги до такава степен, че да забрави за вас и да не забележи, че вие сте по-прекрасна и по-сладкодумна и от най-интересната книга?

— Много обичате да се шегувате, Дол — забеляза госпожа Глориет, без да се разсърди. — Напротив, аз по-скоро вярвам, че в края на краищата господин Северен Жувенел ще бъде доста затруднен да даде точно мнение за книгите ми, защото ще се занимава повече с моята личност, отколкото с библиотеката ми!

— Ако не бъде тъй, госпожо, господинът наистина ще заслужава да го наричам бухал, защото явно ще бъде сляп пред светлината!

Опиянена от мисълта за завоеванието, което й предстоеше да направи, госпожа Глориет изглеждаше по-хубава от всякога. Слънцето блестеше върху богатата й коса и в радостните й очи. Светлина се излъчваше от нейната свежа хубост…

— Фридолин — промълви тя замислена, — колко странен е животът! Колко малко трябва, за да се преобрази неговата сивота и еднообразие! Тези дни един млад мъж Ще дойде тук… И ако той ми хареса…

Госпожа Глориет залюля леко хубавата си глава. После заключи:

— Мисля, че той ще ми хареса, Фридолин…

Личи си, че ще описвам историята на госпожа Арманд Глориет… Бих искала да е хубава история, сантиментална и забавна, малко невероятна, изпълнена с недоразумения, с измами и заблуждения, с ревност, въздишки, цветя, целувки, серенади, отвличания… И с много любов!

Да, бих искала да бъде една от онези истории, които се харесваха в някогашните романтични времена!