Ги Шантпльор
След раздялата (19)

V

Във влака между Флюелен и Люцерн

Влакът се носи напред… Сами сме.

Настанила главата си в ъгъла на купето, уморената госпожа Клерживр дреме. Аз също се чувствувам малко уморена, но взех писалката и се залових да изпълвам страниците на моя дневник. Пиша на коленете си. Една пътна чанта ми служи за масичка. Естествено повечето време от пътуването прекарвам с очи, обърнати към прозореца. Времето е хубаво и ясно. Всичко блести под слънцето… Но понякога се унасям в мислите си, затварям очи и си спомням за устните, които ме целуваха. И потръпвам неволно.

Ужасно е! Сега, когато мисля за целувки, ще трябва винаги да мисля за целувките на този човек, Северен, понеже никога не съм получавала други…

А как бих искала да си спомням за ваша целувка, Северен…

Фелисиен Шантрев прекарва почти цялото време в коридора на влака, но досега нито веднъж не се е осмелил да ме заговори. Впрочем как би могъл да ме заговори, когато не показваше с нищо, че ме е забелязал.

Понякога поглеждам крадешком към него и се питам: „Дали ме е видял?“ Скоро обаче разбрах, че ме е видял.

Когато стоях в коридора и гледах през прозореца, до мен се настани дебел пътник. За нещастие той съвсем не прояви същата сдържаност, която проявяваше авторът на „Огледала“. Непрекъснато ми задаваше въпроси, искаше да узнае мнението ми за това или онова. И докато неохотно отговарях, той се възползува да се намести до прозореца и почти да ме изтика оттам.

Понеже близостта на този дебел господин не ми беше особено приятна, готвех се да се прибера в купето, когато чух хладния глас на Фелисиен Шантрев:

— Господине, струва ми се, че пречите на госпожицата…

Непознатият ядосано се обърна, но щом зърна тъмните очила, сметна за по-благоразумно да се оттегли.

— Извинете, госпожице — каза той, обръщайки се към мен.

И се отдалечи на почтително разстояние, а в това време Фелисиен Шантрев насочи отново вниманието си към менящите се гледки.

Сякаш пряко волята си, изпитах благодарност към него. Но, Северен, не е ли ваш дълг да бдите над собствената си жена?

Северен, мислите ли понякога за мен?… Има ли такива моменти в живота ви? Аз… аз не искам никога вече да мисля за вас.

Влакът се носи напред… Виждат се първите къщи на Люцерн.

 

Във влака, полунощ, между Везул и Париж

Отново се залавям за дневника си под светлината, която пада от лампата и едва осветява купето.

Лампата е забулена, за да може госпожа Клерживр да спи спокойно.

Аз не мога да спя… Както и да седна, както и да застана, все не ми е удобно. Ту ми е много горещо, ту ми е студено… Чувствувам тялото си вцепенено и душата си объркана… Опитах се да чета, но се уморих, без да успея да се разсея. Изглежда, че нервите ми са разстроени.

Преди малко, само за да се раздвижа, излязох в коридора. Облегнат на вратата на своето купе, Фелисиен Шантрев стоеше неподвижен и пушеше. Дали и той като мен не можеше да спи?

Ядосах се, че се натъкнах пак на него. Изпитвах неприятно чувство, като стоях сама с него в полумрака. Но и не исках в никакъв случай да покажа, че съм смутена или уплашена от присъствието му.

Опряла чело на стъклото, известно време гледах навън в мрака и се вслушвах в еднообразното потракване на препускащия влак.

След това, безшумно, както бях излязла, тръгнах към купето си, без неподвижният и безмълвен пътник да ме забележи. Но внезапно той хвърли цигарата си през прозореца и се обърна към мен:

— Госпожице, моля ви… — прошепна той. Толкова се изненадах, че веднага спрях. За миг Фелисиен Шантрев се озова до мен.

— Много, много съжалявам, задето ви оскърбих така… Бихте ли могли да ми простите? — помоли той. — Само това исках да ви кажа… Ще ме изслушате, нали?

— Да — отвърнах съвсем тихо.

Стояхме отново до прозореца. И двамата гледахме навън в нощта…

— Бях луд… Вие можехте да се усъмните в уважението, което храня към вас, а то е дълбоко… Но онзи ден главата ми съвсем се беше замаяла… Сега вече съм се опомнил напълно и ви моля да ме извините…

Смиреното му изражение едновременно ме вълнуваше и забавляваше.

— О, как изглеждате! На човек да му стане жално… — възкликнах спонтанно.

Той се усмихна.

— Тогава, след като виждате колко дълбоко и искрено се разкайвам и понеже случаят направи от нас спътници, ще ми позволите ли да ви бъда един голям и разумен приятел, който да се грижи за вас и дори малко да ви покровителства до края на пътуването?

Говореше с такава сърдечност и откровеност, че не можах да не изпитам разположение към него.

— Да, това позволявам… — съгласих се.

Бавно, този път без да иска разрешение, той взе ръката ми и я целуна.

— Горката ми малка приятелка! — каза. — Как треперите! Много сте нервна…

Не намерих смелост да се разсърдя. Наистина в държането му към мен прозираше обичта и добротата на по-голям брат… Изпитвах особена наслада, чувствувайки се обградена с грижи и внимание… Може би слабостта ми несъзнателно търсеше покровителството на тази спокойна сила?

Без да казвам нищо повече, се прибрах в купето, където добрата госпожа Клерживр продължаваше блажено да спи.

Питам се дали моят „голям и разумен приятел“ все още стои до вратата на нашето купе с цигара в уста?… Питам се за какво може да мисли той, зареял поглед в мрака. Дали за нови стихове… или за хубавото момиче, което прилича на фея?…

Питам се…

Нощите на път са дълги и тъжни, когато човек не спи.

* * *

Зазорява се… Всичко е залято от мека сивота. Само на хоризонта се появява по-ярка светлина. Въздухът, който нахлува през прозореца, е свеж, дори хладен. Почувствувах го да ме обгръща и потреперах. Бях отмаляла и потисната.

Бих искала вече да сме пристигнали… Скоро ще бъдем в Париж. Там ще остана само няколко часа, госпожа Клерживр ще посети сестра си в манастира „Сент Сесил“, а Фелисиен Шантрев ще се изгуби в безименната тълпа…

 

Париж, манастирът „Сент Сесил“, 6 юни

Госпожа Клерживр ме задържа в манастира „Сент Сесил“ до утре сутринта. Не иска да тръгна отново на път, без да съм си починала.

Ще спя в малка бяла стая, която прилича на килия.

Манастирът „Сент Сесил“ е просторен и със строг вид, но е заобиколен от хубава градина с много цветя и сенчести кътчета… Когато се разхожда из нея, човек има чувството, че се намира далеч от Париж.

Малкият параклис е чудесно убежище за всеки, който желае да отправи молитвите си към Бога.

Като видя колко съм заинтересована от новата среда, в която бях попаднала, госпожа Клерживр ме запита с усмивка дали монашеският живот не е започнал да ме привлича. Поклатих глава и отвърнах:

— Кой знае?

Но аз знам, знам много добре, че не съм създадена за отшелничество, а за радост, за здраве, за слънце. Все пак има мигове, когато започвам да се тревожа за бъдещето. „Какво ще стане с мен?… Как ще прекарам годините, които ми предстоят? Младостта ми е едно безполезно богатство… Приличам на скъперник, който крие съкровището си и не познава буйното опиянение от удоволствието да го пръска…“

С Фелисиен Шантрев се разделихме на гарата или по-скоро пред вратата на таксито, което бе извикал за нас. Той целуна ръката на госпожа Клерживр. И моята…

Обеща да ни посети в манастира „Сент Сесил“, но дотогава ще съм си заминала… за щастие!

Трябва да призная, че той се придържаше много строго към условията от нашата договореност. След обяснението в коридора на вагона, дори и да имах желание да му отправя укор, не можех да намеря повод.

Но през цялото време, докато трая пътуването, макар че той не даваше вид, че се занимава изключително с мен, чувствувах неговите непрестанни грижи. Отначало това ми беше приятно, но после започна да ме потиска, дори да ме тревожи…

Сега всичко това ми се струва просто невероятно.

Нима е възможно авторът на „Огледала“, цененият и търсен поет, да се е влюбил в малката Фридолин? Понякога съм склонна да го повярвам, но после започвам да се смея сама на себе си.

Дори и да ме обичаше, на какво можеше да се надява? Казах му, че не съм свободна и той като че разбра.

Да бъдеш обичана от Фелисиен Шантрев! Наистина подобна чест би завъртяла главите на много жени!…

При все това ни най-малко не съм поласкана. Чувствувам се само отегчена, смутена и разтревожена…

Струва ми се понякога, че изпитвам странна мъка. Или може би страх…