Ги Шантпльор
След раздялата (8)

VIII

19 октомври, 11 часът

Трета буря! Трета сцена! Започва вече да ми идва до гуша! Или по-скоро — започвам да придобивам невъзмутимостта на малко, нищожно камъче, върху което вятърът и водата се плъзгат, без да му сторят нищо.

След господин Северен Жувенел, след госпожа Глориет, Луи Нике ме обвини в кокетство, в лицемерие, в измяна и в още какво ли не!

— Не ме ли считаш за достатъчно богат? Сигурно си искала по-издигнат мъж от мен?… Интелектуалец, нали! Ах, колко мило!… Но ти трябваше да си направиш сметка, че твоят хубав господин едва ли би се оженил за теб, миличка! Приятно е да въртиш любов с момичета без пукната пара, но само толкова, нищо повече, както ти си се надявала… А аз, който заради теб и за да не пристъпя волята на добрата ми леля, се отказах от богатство!… Аз, който преди седмица се престорих, че не разбирам намеците на шефа си, който почти ми предложи ръката на дъщеря си!… Ах, сега наистина съжалявам, че не се разделихме навреме!

Аз бях възвърнала цялото си хладнокръвие.

— Не съжалявай толкова, Лулу — отвърнах аз, — и не си запушвай ушите, когато шефът ти прави такива блестящи предложения… В дъното на душата си ти не приемаш нито дума от това, което току-що ми каза, но аз никога няма да го забравя… Впрочем не си прави труда да ме молиш да се разделим. Аз в никакъв случай не бих желала да попреча на блестящото ти бъдеще, затова на драго сърце ти казвам, че занапред можеш да се считаш свободен…

Странно е мъжкото честолюбие! Явно беше, че Луи Нике бе търсил този разрив между нас. Нямаше съмнение, че замаян от блестящите перспективи, които би му разкрила женитбата с дъщерята на богатия търговец, той се бе възползувал от първия предлог, за да развали годежа ни. При все това моето примирение не му беше приятно. Той не можеше да ми прости, че се съгласявах така лесно да се разделя с него. Връзката се скъсваше, без да му причинява никакво страдание, но той би желал аз да страдам…

Той ме напусна крайно раздразнен, извън себе си.

Тъкмо когато си отиваше, в антрето се озова лице срещу лице с господин Жувенел, който според обещанието си идваше да се сбогува с нас.

— Ако моята годеница ви харесва, господин Жувенел, можете да се ожените за нея. Аз не я искам вече!

Тези думи бяха произнесени на висок глас — без съмнение, за да не изпусна нито една от тях… О, подлец, жалък тип!… Какъв срам!

Не зная какво отговори Северен Жувенел, защото говореше много тихо, но чух неговия глас, който едва приличаше на този, който знаех и който неминуемо човек трябваше да свърже с побелялото от гняв лице. След това чух и шум от бързи стъпки — нещо, което ме накара да предполагам, че горкият Лулу прекосяваше антрето по-бързо, отколкото обикновено.

И този човек ми е бил годеник!… О, да, какъв срам, какъв срам!

Избягах от салона, преди да се появи господин Жувенел. Вероятно в този момент той разговаря с госпожа Глориет.

Тази сутрин тя сподели намерението си да обясни просто цялата случка в този разговор и да се извини за станалото с такова безгрижие, с такава непринуденост и ловкост, че Северен Жувенел да се види принуден да посрещне всичко със смях.

— Аз ще се проявя като по-добра дипломатка от вас, мила.

Странно, госпожа Глориет е омекнала съвсем и явно се опитва да заглади цялата разправия, но аз не съм склонна да забравям толкова лесно.

Нейният гняв е стихнал. Струва ми се дори, че тя не е, далеч от мисълта, че последната дума още не е казана. По всичко личи, че се надява на една среща насаме и на собствения си чар и все още смята, че има шансове да спечели играта, която аз загубих от нейно име… Има ли право да се надява? В края на краищата тя е госпожа Глориет, тя е такава, каквато госпожа Маржинюс я е описала, а описанията на госпожа Маржинюс се бяха харесали на Северен Жувенел, щом той бе решил да направи това пътешествие.

Без съмнение всичко щеше да се нареди добре. Между госпожа Глориет и Бухала щеше да се породи една съвършена любов. И аз…

Съжалявам ли за това, което се случи? Не, о, не!… Уважавах Луи Нике, хранех приятелски чувства към него. Мисълта, че моята кръстница ми го бе избрала за годеник, ме караше да му приписвам всички добродетели, които му липсваха. Едва сега долавям истинския образ на Луи Нике. Не особено лош, честен според предписанията, но прост и дребен по душа и сърце… Как да съжалявам за него? Сто пъти по-добре да остана стара мома, отколкото Да се омъжа несполучливо… Вярно е, самотна съм в живота, без подкрепа и средства, но съм млада и ще работя. Не, не съжалявам за Луи Нике. Все пак — тъжна съм много.

* * *

Господин Жувенел току-що си отиде. От прозореца проследих през градината тънкия му силует. Той вървеше, без да се обърне, докато един храст го скри от погледа ми. Тогава си помислих, че никога вече няма да го видя…

Никога вече! Тъжни думи.

 

Вечерта, същия ден

Измамила съм се! Наистина разказвам историята на Фридолин, моята история! Дали ще е щастлива, дали ще завърши като в приказките?… Уви, не смея още да предричам. Но щастлива или нещастна, каква неочаквана развръзка!

След като господин Жувенел си отиде, госпожа Глориет ме повика:

— Вашият годеник е глупак!

И понеже не разбирах нищо и мълчах объркана, тя продължи:

— Как може да взема насериозно подобни дреболии. Това е нечувана глупост! А вие, вие не съумяхте дори да се защитите. О, поздравявам ви!…

— Той е повярвал на онова, което сте му казали, госпожо, или поне даде вид, че вярва…

— Каква лудост!… Как може такова нещо?

С няколко думи съобщих на госпожа Глориет за малката подлост на Лулу.

Тя като че беше по-ядосана от мен:

— Значи това скъсване е непоправимо?

— Съвършено непоправимо…

— Е, толкова по-зле за вас, малка моя — прошепна госпожа Глориет.

После изведнъж тя се усмихна — малко особена усмивка, каквато добива човек, когато смуче кисел лимон — и каза с променен глас:

— Фридолин, мила, господин Жувенел току-що си отиде… Е, знаете ли, струва ми се, че вие не сте се лъгала, когато казвахте, че той е малко смахнат… Той помислил, че, тази глупава история ни е скарала, вас и мен… и най-вече узнал, че вие сте се скарали с Луи Нике, вашия годеник… Тогава, макар че не виждам къде е неговата вина в цялата тази катастрофа, той почувствувал отговорност, твърде тежка за нежната му душа… Упрекнал се, че неволно е причинил вашето нещастие и като видял, че сте останали без защита, без подслон и без хляб, решил да поправи стореното!… Накратко казано, той току-що ми поиска ръката ви.

Изненадата ми беше такава, че останах безмълвна.

— Разбирам вашето учудване — усмихна ми се любезно госпожа Арманд. — Предложението не може да не ви смае… но човек може да очаква всичко от тези занесени учени мъже! Не зная само дали тази женитба — направена при такива обстоятелства — би била желана от вас. Кой знае дали по-късно Бухала, както вие го наричахте, няма да започне да съжалява за своя красив рицарски порив, за своите угризения… и няма да ви хвърли в лицето горчиви упреци? Няма никакво съмнение, че вие не сте жената на мечтите му, че не сте тази, която той идваше да търси тук… Все пак не бихте постъпили добре, ако забравите действителните преимущества, които ви предлага тази странна брачна комбинация… И мой дълг е, мило дете, да ви ги изтъкна… Северен Жувенел не е никак привлекателен, не е духовит, нито има кой знае какво държане. Но той произхожда от едно извънредно почтено семейство и материалното му положение е великолепно… Ако се омъжите за него, ще бъдете освободена завинаги от парични грижи, от всякакво задължение да работите. Ще бъдете богата, много богата! Ех, право да ви кажа, малцина биха изпуснали подобна партия… Пък и вие, във вашето положение…

Госпожа Глориет продължава да се усмихва кисело. С рядка изтънченост и умение тя разсъждава върху женитбата, която ми се предлага, като има грижата първо да ми изтъкне лошите й страни, а после ми посочва и добрите.

О, какво силно желание имате да откажа, госпожо Глориет!…

Изведнъж почувствувах, че вече съм взела решението си… Дали не ме обхвана горещо, неудържимо желание за разплата? Да, може би… Защото наистина ми омръзна да бъда обиждана, унижавана, клеветена… И после, защо да се съмнявам в искреността и добрите чувства на господин Жувенел?

След кратко колебание вдигнах глава. Бях не по-малко любезна и усмихната от госпожа Глориет.

— Госпожо — казах аз, — вие сте наистина една ценна съветничка. Да, имате право! Подобна женитба при моето положение е неочаквано щастие… След като бях едно бедно момиче без семейство и богатство, след като бях винаги пренебрегвана, сега мога да стана богата, почитана и търсена жена… Не, малцина биха се отказали от подобно нещо. Затова съм готова да последвам вашите разумни съвети и да се омъжа за Северен Жувенел.

Усмивката на госпожа Глориет стана почти болезнена.

— Слушайте, Фридолин — подхвана тя, — бих искала да вземете решението си, без да се влияете от когото и да било. Наистина вчера аз малко се увлякох, бях… да, бях малко несправедлива към вас и съжалявам искрено за това. Но нали ви е известна обичта ми към вас… Забравете впрочем неуместните ми думи и не позволявайте на спомена за тях да ви смущава… Ако тази женитба не ви харесва, малка моя, вие можете спокойно да останете при мен… И ние ще бъдем все същите добри приятелки, както преди.

Аз продължавах да се усмихвам.

— Благодаря ви много, госпожо, но тази женитба не ми се вижда лоша. Напротив, тя ми харесва… И аз ще се омъжа за господин Жувенел.

— За Бухала?

— Да, за Бухала, госпожо.

— Е, добре, тогава ви поздравявам, мила.

Мълчание.

— …Северен Жувенел трябва да дойде още днес, за да получи отговора ви — каза най-после госпожа Глориет. — Но предполагам, че неговите съмнения относно естеството на този отговор не са мъчителни и че нетърпението му е съвсем умерено…

Действително той дойде.

След като сама предаде моя отговор на Северен Жувенел, госпожа Глориет ме извика.

Пресилената й усмивка бе изчезнала. Госпожата като че ли не е толкова лоша, колкото изглежда понякога. Пък и в действителност коя жена на нейно място не би постъпила така!

— Ето вашата малка годеница, господин Жувенел!… Наистина вие я дължите отчасти и на мен!

Северен Жувенел беше блед. Изглеждаше по-непохватен от всякога. Но този път в неговата стеснителност имаше нещо студено и напрегнато.

Протегнах му ръка. Той се наведе и я целуна тържествено.

— Госпожице — каза той, — благодаря ви за честта, която ми правите, като приемате моето име.

Отвърнах учтиво:

— И аз ви благодаря за честта, че ми го предлагате.

Възможно ли беше да измислим и двамата две по-глупави фрази? Струва ми се, че не!

Под благосклонния поглед на госпожа Глориет, която нямаше никакво намерение да се оттегли, ние седнахме и поведохме разговор, който не беше по-оживен от този, дето водихме при първото и паметно посещение на Бухала.

Неволно си мислех: „Защо ли госпожа Арманд не я заболи отново глава? Какво ли ще ми каже той, ако останем сами? Ще ми се усмихнат ли сините очи, както ми се усмихваха неотдавна над старите книги?… Ще остане ли гласът му все така невъзмутим, когато ми заговори, или ще потръпне от вълнение?“

Но госпожа Глориет сияеше от здраве и от любезност и нямаше никакво намерение да напусне стаята. След около четвърт час Северен Жувенел се сбогува и съобщи, че заминава за Нормандия, където му предстои неотложна работа. После ме помоли — или по-скоро помоли госпожа Глориет да ме подкани да определя деня на венчавката и добави с леден глас, че за него най-близката дата ще бъде най-добрата.

Така се разделихме.

Доволна ли съм?

Наистина не зная… И все пак? Струва ми се, че съм доволна… Всички недоразумения се изглаждат с малко добро желание, пък и госпожа Глориет няма да бъде вечно край нас!

 

20 октомври

Госпожа Глориет е очарователна. Тя ме целуна сърдечно.

— Всичко е наред — каза ми. — Знаете ли, господин Жувенел не беше съпруг за мен… Аз търся един по-светски човек, интелектуалец… Надявам се, Доли, че вие ще останете при мен до женитбата ви. Ще ми липсвате много, когато си отидете, затова държа да останете при мене колкото е възможно по-дълго…

След известно мълчание тя добави:

— Прислужницата мисли, че аз съм уредила всичко, че женитбата ви се дължи на мен. Същото вярват и всички в градчето… Впрочем това е почти вярно, нали?

Днес е „почти“, а утре вече няма да има никакво съмнение. Щастлив характер има госпожа Глориет!

— Но разбира се — съгласих се любезно аз. Научих, че между госпожа Глориет и Северен Жувенел всичко бе минало най-приятелски. Той изслушал снизходително и с усмивка духовитите обяснения на организаторката на играта, след като бе излял мълниеносния си гняв върху нещастната изпълнителка.

— Само че знаете ли, Фридолин — завърши госпожа Арманд, — бих ви била благодарна, ако скриете от господин Жувенел, че неговите стари проекти са ми били напълно известни. Искам това заради, госпожа Маржинюс, която сигурно не би желала той да узнае, че е издала намеренията му…

Отговорът ми беше бърз и искрен:

— О, госпожо, обещавам ви… Никога годеникът ми няма да узнае за това, поне не от мен…

Горката госпожа Арманд! В края на краищата гневът й беше оправдан!

Когато, без да я предупредя, поддавайки се на внезапно обзелите ме чувства, признах нашата хитрост на Северен Жувенел, аз постъпих доста необмислено… Бях много виновна…

Горката госпожа Глориет!