Ги Шантпльор
След раздялата (7)

VII

На другата сутрин, единадесет часът

Не исках да отида в кулата тази сутрин, но се страхувах, че госпожа Глориет ще се учуди от нежеланието ми и господин Жувенел ще се почувства обиден, че се отнасят към него като към чиновник, който идва да свърши работата си и от когото повече не се интересуват. Заварих го да работи. Сините очи ми се усмихнаха веднага, но след няколко минути, когато се наканих да си вървя, те се смрачиха.

— О! Защо бързате толкова, вие едва дойдохте, госпожо! Вчера…

Ах, не искам да чувам вече да ме наричат госпожо!

— Дойдох само за да се осведомя как сте, господине, и да се погрижа нищо да не ви липсва… Но имам много работа в къщи, много!

Настъпи мълчание. Той не смееше да настоява да остана, а аз не знаех вече как да изляза или поне какво да кажа, като изляза.

Изведнъж забелязах, че прозорецът беше отворен.

— О! — възкликнах щастлива, че намерих повод. — Не ви ли е студено, господине?… Или вие отворихте прозореца?

Той въздъхна срамежливо:

— Аз го отворих, за да влезе малко слънце, но то се скри, а ето че сега и вие искате да си отидете. Явно днес нямам късмет.

Той се приближи към прозореца. В сводестата рамка се виждаше светлосиньото небе и красивата градина.

— Вижте — каза той, — ето зида и дърветата, пъстрата им шума, меката трева, където веднъж спеше едно крехко есенно листо.

— Веднъж? — повторих аз. — Но това беше онзи ден!

— Онзи ден! Вярно… А струва ми се, че е било отдавна, много отдавна…

Затворих прозореца. Нямаше какво повече да си кажем и затова излязох.

Госпожа Глориет е вече свежа и отпочинала. Докато пиеше шоколада си, тя продължи да ми задава онези точни и смешни въпроси, присъщи за нея, които недоумявах. Понеже моите отговори й се видяха незадоволителни, тя ме погледна:

— Какво ви е, Фридолин? От снощи ми се виждате някак особена…

Особена! Що за хрумване! Няма нищо особено в мен… Чувствувам се само отегчена и уморена, нервна… Пък и кой ли на мое място няма да е в това състояние!

След известно време оставих госпожа Глориет да пие шоколада и излязох от стаята й. Качих се в моята стаичка на върха на кулата. И там, в тихото си убежище, се залових да пиша… Това ме разсейва и успокоява.

Долу, в библиотеката, Северен Жувенел продължава да работи.

Преди малко прислужницата дойде да ми каже, че госпожа Арманд отново се е почувствувала зле и ще стане едва следобед. Значи на обяд ще бъда пак сама.

О, това положение е наистина непоносимо!… Тази нощ ми се мярна една мисъл… обзе ме страх… Но не смея да пиша това, което мисля, това, от което се страхувам.

 

Късно през нощта

Мъчно ми е, много ми е мъчно… Не зная вече дори точно как стана всичко… Все пак ще се опитам да го опиша. Чувствувам нужда да излея някому мъката си и хартията няма да ми откаже тази услуга.

Може би и аз ще спечеля от това, защото ще добия по-ясна представа за разигралите се събития и ще ги подредя по-добре в клетата си объркана глава.

След обяда минахме в салона… Говорихме малко и някак стеснително.

Северен Жувенел ми каза:

— Да не би да съм ви разсърдил или обидил неволно, госпожо?

— Не — отвърнах смутено.

Той продължи:

— Това би било много тежко за мен. Аз ще си замина скоро и ще отнеса прекрасен спомен за вашия дом и за приема, който ми оказахте. Госпожа Маржинюс се надява, че тази есен вие ще й гостувате за няколко дни. Тогава може би ще ви видя отново.

— О, не зная… Не вярвам. Гласът ми беше малко рязък.

— Искате да кажете, че няма да ви видя? — запита Северен Жувенел.

Стори ми се, че в неговия приятен глас звучеше укор. Тогава — не зная откъде ми дойде смелост — изведнъж взех бързо решение. Не исках повече да остана впримчена в интригата, измислена от госпожа Глориет.

— Господине — казах аз, понеже Северен Жувенел очакваше някакъв отговор от мен, — трябва да ви направя едно признание, но ще бъде много мъчително. Аз не съм госпожа Глориет, аз съм Фридолин Десли — секретарката… А тази, която ви бе представена онзи ден за Фридолин, мнимата Фридолин, която страда от главоболие, не е друга, а самата госпожа Глориет…

Северен Жувенел остана смаян.

Учудването му беше толкова голямо, че не намери какво да каже след моето сензационно разкритие.

— Цялата тази история изглежда много глупава — продължих аз. — Но госпожа Глориет пожела да се забавлява. Нали знаете, понякога жените имат слабост да си сменят ролите. Тя зае моето място, аз заех нейното. Госпожа Глориет пише романи и има силно развито въображение. Играта й харесваше. Тя смяташе, че когато хитростта ни бъде разкрита, вие също ще се забавлявате. Но аз лично не се забавлявах никак — дори и в началото. А сега, сега, когато станахме такива добри приятели, не можех повече да понасям това неестествено положение. Без съмнение, господине, още от самото начало не трябваше да се съгласявам на тази игра, но понеже моето положение тук е малко по-особено и не можах да се посъветвам с годеника си…

Докато говорех, избягвах да поглеждам господин Жувенел. Изведнъж той започна да се смее. Рязък, жесток, отсечен смях, непривичен за него, който ме порази така, че едва не извиках.

— О, поздравявам ви! Не се извинявайте, не, не! — възкликна той. — Комедията е очарователна! Нима е възможно тя да не ви доставя удоволствие?… Да се представяш умело за наивна кокетка, да се преструваш на простичка и невинна, да си играеш й надсмиваш над един добродушен и глупавичък мъж! Да, това е забавно и комично, дори по-комично, отколкото допускате, защото този човек не е дошъл тук само заради ценните стари книги, а защото, уморен от самотата си, е мечтал за другарка в живота. Не ви ли каза той, че желае да се хареса, да бъде обикнат! Как ли сте се смели над неговата самонадеяност, над неговата наивност и непохватност! И на доверчивостта му също!… Как ще се забавлявате и смеете утре с вашия годеник! Наистина госпожа Глориет може да бъде доволна от вас. Никоя артистка не би изпълнила по-добре ролята си, не би изглеждала така естествена, не би си придавала по-умело такъв искрен вид!

Ироничният гняв, необузданата горчивина просто ме задушаваха. Чувствувах, че хапливите му думи са несправедливи, но не знаех как да им отвърна. Имам ли право впрочем да се браня за сметка на госпожа Глориет, да се извинявам, като обвинявам нея? Не, разбира се. Северен Жувенел не трябваше да узнае в никакъв случай, че в дъното на цялата работа стоеше тъкмо този проект за женитба, който го бе довел в Кастелжанти и който според него е пазен в пълна тайна.

— Това, което казвате, е ужасно! — едва можах да отроня.

Но тъжният ми глас не развълнува ни най-малко обидения мъж.

Грубо, рязко, той повтори:

— Вие сте една безсърдечна кокетка!

Тонът, с който бяха казани тези думи, ги превръщаше в истинска обида.

Колко беше сърдит!

Боже мой! А какво ли щях да кажа на госпожа Глориет?

Първо, тя щеше да ме упрекне, че съм се осмелила да направя това признание, защото госпожа Глориет смяташе, че е нейно право лично да избере начина и часа, в който да го направи. Щеше да се сърди на моята нетактичност и за това, че бях постигнала много лош резултат. Достатъчно беше да погледна сърдитото лице на госта, за да се уверя.

В този миг завесата, която отделя салона, където се намирахме, от будоара на госпожа Глориет, се полюшна леко. Макар и да приписах това едва доловимо движение на слаб полъх на вятъра или на внезапно образувало се течение, усетих, че ме обзема тревога…

— Каквото и да е недоволството ви, господине, ще ви бъда много благодарна, ако го премълчите пред госпожа Глориет — помолих се, като сниших гласа си.

— Смятам, че няма да ми се удаде възможност да изразя недоволството си пред нея — отвърна сухо господин Жувенел, — защото си заминавам още днес!

— Без да видите госпожа Глориет, чийто гост бяхте?

— Аз бях гост на Кастелжанти — отбеляза господин Жувенел, — но вие забравяте, че госпожа Глориет или поне личността, която наричате сега с това име, за мен е само госпожица Десли… Настоящата бърза смяна на положението не ме задължава да се сбогувам със секретарката на госпожа Глориет…

— Добре — отвърнах обидена. — За вас госпожа Глориет се нарича Фридолин Десли, но за мен тя си остава госпожа Глориет. Ако си отидете, без да ви е грижа за нея, тя няма да ми прости в никакъв случай малката измяна, която извърших, за да постъпя честно спрямо вас и която впрочем може би ще ми струва службата.

Уви! Съвсем не мислех за службата си в този час, но знаех, че един кавалер няма да остане безчувствен към подобен довод. При това не преувеличавах ни най-малко страха си от гнева, в който щеше да изпадне госпожа Арманд — обидена, унижена, засегната в най-деликатните гънки на честолюбието си…

— Добре, ще се вслушам в молбата ви и ще променя намерението си — съгласи се господин Жувенел с ледена учтивост, която събуждаше у мен желание да го набия. — Няма да замина днес. Ще прекарам следобеда в Кларанс ле Тур, където имам едно малко имение. А утре ще дойда в Кастелжанти, за да се сбогувам. Съвсем естествено и без никакъв упрек, бъдете уверена… Бележките, които си взех, ще ми позволят да съставя у дома и на спокойствие доклада, който се бях нагърбил да направя и който само ще спечели, като бъде по-добре обмислен и по-добре проверен.

Той стоеше прав пред мен, но не се ръкувахме. Задоволи се само да кимне с глава и да каже:

— Сбогом, госпожице.

Госпожице!… Бях страшно объркана и отчаяна, но ми стана приятно, като чух да ме наричат отново така. Някак почти несъзнателно казах:

— Не мислех да ви сторя зло… Не бихте ли ми простили, господине?

Той се поколеба едва забележимо, толкова незабележимо, че не съм сигурна дали изобщо се поколеба. После отвърна с твърд глас:

— Не!

Дали е сърдит само заради това, че са го надхитрили и е проявил такова внимание към едно незначително момиче, или и на него му е малко мъчно?

Уви! Не бе настъпил краят на моите вълнения!

Следобеда госпожа Глориет стана. Облечена и оздравяла напълно, тя ме прие хладно и намусено.

През целия ден търсеше повод да се скара с мен и трябваше да положа големи усилия и да впрегна цялото си търпение, за да понеса с привидна невъзмутимост нейните безбройни обиди.

Бях решила да не скривам от госпожа Глориет внезапния порив на откровеност, който ме бе подтикнал да открия истинското си име, а също и нейното. Все пак по едно време започнах да се питам дали не беше по-добре да мълча.

Да призная, че господин Жувенел знаеше за измамата благодарение на мен, значеше да събудя страшния гняв на госпожа Глориет, но и още — в случай че проектът за женитба бъдеше наистина изоставен — да я подложа на всички мъчения от едно жалко поражение.

Каквато и да бъдеше сега за нея развръзката на приключението — в която не беше нужно вече да играя никаква роля, — не трябваше ли да оставя госпожа Глориет в неведение и по този начин да не й отнемам спокойствието? Ако господин Жувенел заминеше, за да не се върне никога, госпожа Глориет щеше да изпита известно разочарование и яд, които щеше да прикрива, докато се изпарят окончателно.

Но внезапно бе сложен край на всичките ми колебания. Вечерта, съвсем ненадейно, бурята избухна.

Госпожа Глориет се усъмнила в моето „лицемерие“ и заявила, че е все още неразположена и ще стане едва следобед, за да може да ме изненада и изобличи. Скрита в будоара си, тя чула всичко, което Северен Жувенел и аз си бяхме казали. Тя отгатнала още много неща. Да, разбира се, аз съм кокетка, аз съм злоупотребила с доверието на моята благодетелка, играла съм най-подлата игра, за да „се сдобия със съпруг…“

Бих искала да предам точно всички думи на госпожа Глориет, но съм запазила само смътен спомен за тях. Колко раздразнена беше тя!… Опитах се да я успокоя, да й припомня, че за всичко това не бях отговорна единствено аз и че нейното отсъствие ме бе поставило в извънредно тежко положение, което бе изопнало до крайност нервите ми. Уверих я в моята почтеност, в добрите ми намерения… Казах всичко, което ми беше възможно да кажа, но докато говорех, чувствувах колко напразни са всичките ми усилия да бъда красноречива и убедителна.

Най-после, уморена от борбата, реших, че най-добре ще бъде да напусна стаята, като преди това казах на госпожа Глориет, че достойнството ми не ми позволява да слушам подобни думи, макар и да съм само една незначителна секретарка.

— Зная, че сте добра, госпожо — добавих аз. — Зная, че по-късно ще съжалявате за вашата несправедливост.

— А вие, Фридолин, скоро ще имате случай да съжалявате за вашето лицемерие — отвърна тя. — Защото годеникът ви е предупреден. Да, аз му писах веднага след като разбрах всичко, с бързата поща!… Не скривам нищо в писмото си. Вярвам, че утре той ще пристигне тук, малката ми, и ще изяви правата си!

Успях да запазя спокойствие и заявих:

— Моят годеник ме обича и уважава, госпожо. Ако вие сте му казали истината, той не би могъл да ми отправи никакви строги упреци; ако сте ме наклеветили, той няма да ви повярва.

— Тогава, мила моя — подзе госпожа Арманд съвсем бледа и със съскащ глас, — разберете се с него и се венчайте колкото е възможно по-бързо, защото не мисля, че занапред нашите връзки могат да ни бъдат особено приятни.

Но в какво ме упреква тя в края на краищата? В това, че не можах да накарам Северен Жувенел да я обикне или че… Какво предполага за нас двамата?

Какво допускам аз самата?

Всичко е толкова тъжно и мрачно. Чувствувам сърцето си така тежко, така тежко!

Утре ще разкажа всичко на Лулу… Той е мой годеник и мой покровител. О, той не е учен, той не е любител на разни старинни художествени неща, но е добър момък и верен приятел. Той ще ме разбере и ще ме подкрепи.

Мъчно ми е, много, много ми е мъчно…