Ги Шантпльор
След раздялата (5)

V

Кастелжанти, 17 октомври

Госпожа Глориет се събуди със страшно главоболие. Неописуемо отчаяние! Объркано положение! Още от осем часа тя изпрати да ме повикат. Намерих потънала във възглавниците, сред полумрак и миризма на етер и одеколон.

— Фридолин, какво ще правим? Нали знаете, той ще дойде тази сутрин.

— Много просто, госпожо… Ще изпратим една от прислужниците, за да го предупреди да не идва, понеже госпожа Глориет е неразположена.

— Но това е невъзможно, мила. Той ще помисли, че е претърпял неуспех, че го отпращаме и може да си замине веднага за Нормандия. Казват, че бил много чувствителен!

— Тогава оставете го да дойде и да се рови на воля из книгите в библиотеката. Щом е дошъл тук за това… А като знае, че вие сте болна, той няма да се учуди, че не го каним на обяд и ще отиде да се храни в хотела, където е отседнал.

— Да, но кой знае дали в хотела някой злополучен разговор няма да му открие нашата хитрост.

— О, не допускам Бухала да бъде тъй бъбрив, че да разговаря с когото и да било!

— Да, но той е достатъчно учтив, за да отговаря, ако го заприказват, а само една-единствена дума би била достатъчна, за да рухне всичко… О, Фридолин, колко жалко тогава за моите хубави блянове!

— За щастие вие имате само силно главоболие, госпожо, а то не е смъртна болест! Имайте малко търпение! Утре ще бъдете отново свежа и бодра…

— Утре — може би… но днес!

Госпожа Глориет ми поиска одеколон и докато поставях на челото й добре напоен компрес, тя продължи:

— Фридолин, дете мое, бъдете добра… Беше уговорено, че днес сутринта господин Жувенел ще дойде в библиотеката, за да му предам намерените книги. Бъдете там на мое място. И после, мила, поканете го на обяд… Съгласете се, че за да бъде всичко съвсем реално, на главоболието на вашата секретарка трябва да се погледне като на нещо второстепенно… Най-после тя е само една секретарка!

И с обичайния си оптимизъм добави:

— Кой знае? Може би няма да е зле да го накарам да съжалява малко за мен, Фридолин?…

После, след като се замисли за миг, тя ми се усмихна умилително:

— Доли, миличка, разбрахме се, нали? Отвърнах смутено:

— Неприятно ми е, госпожо… Много ми е неприятно, не мога да го скрия от вас. Не зная какво да разговарям, с учени хора и струва ми се, че няма да мога дума да продумам, когато остана насаме с този господин. Сигурно ще стоим един срещу друг и ще се гледаме безмълвни като риби. Убийствено ще бъде!… Уверявам ви, убийствено!

— Доли, мила кукличке, не утежнявайте мъката ми! Ще приемете Северен Жувенел и ще го поканите на обяд! И на вечеря…

 

Все още стоях навъсена, но в края на краищата трябваше да отстъпя. След малко Бухала щеше да дойде.

Отидох да го чакам в библиотеката. Понеже приземният етаж на кулата е доста влажен, бяха запалили огън в камината. Настаних се да пиша на писалището от тъмен дъб.

Намерените в градината книги са наредени на дълга маса. Много от тях имат прекрасни подвързии от тъмна кожа, украсени със златни фигури. Една от най-старите книги е с дървени корици, обвити с кожа и обковани с мед. Има също и подвързии от кадифе, слонова кост и от метал, украсени с емблеми и гербове. Някои са изработени по много особен начин: представляват мозайка от разноцветни кожени късчета.

Обичам тези стари, изящно подвързани книги. Странно благородство лъха от тях.

* * *

Северен Жувенел дойде. Сметнах за необходимо да му кажа поради какви причини ме намираше в библиотеката:

— Горката ми секретарка има страшно главоболие!

— О! Съжалявам…

— Тя е очарователна, нали?

— Да, очарователна.

— Тя е една изключителна жена… Щастлива съм, че вие сте схванали истинската й стойност.

Господин Жувенел изпадна във възторг пред старите книги. Като ги гледаше, докосваше и отгръщаше със страхопочитание, с нежност и с предпазливост, които не бих могла да опиша, той проявяваше детинска радост, която ме забавляваше и изненадваше.

Изреждаше едно след друго имената на книгите, на авторите, на илюстраторите. Беше изпаднал в крайна възбуда. Очите му блестяха възторжено. Според него намерените в градината книги наистина бяха едно неоценимо съкровище.

Слушах го и се усмихвах. Щом забеляза усмивката ми, той каза:

— Извинете, госпожо, но пред тези чудеса всеки искрен любител на книгите би проявил възторг, който няма да отстъпва на моя…

— Вашите думи биха звучали като музика в ушите на човека, който е събрал и скрил това съкровище. Какво ли би било, ако неговата сянка ги чуе, когато идва да броди тук! — отвърнах аз.

Той ме помоли да му разкажа историята на този негов далечен събрат. Разказът ми го трогна.

На свой ред Северен Жувенел ми говори надълго и нашироко за намерените книги и заяви, че след като привърши изследванията си, ще ми представи писмен доклад, в който ще изложи подробно качествата на всяка една от тях и стойността им.

— Не мога да ви предложа нищо повече освен преценката на един разпален любител — каза той. — Но господин Маржинюс ме увери, че сега засега вие не желаете нищо повече.

После господин Жувенел се извини, задето ме занимаваше толкова дълго с неща, от които той се интересуваше, и ме запита дали аз самата обичам книгите.

Отвърнах съвсем честно:

— Зависи… Ето на, тези стари книги ме плениха с богатите си и хубави подвързии, с чудните си илюстрации. Обичам също книгите и заради съдържанието им, но не съм като приятелката си, понякога сериозните книги ме отегчават.

Северен Жувенел се усмихна на моята откровеност. Когато се усмихва така, очите му стават съвсем сини и лицето му изглежда още по-младо.

— Тогава — каза той, — ако се озовете в една грамадна библиотека, където могат да бъдат задоволени всички вкусове, какво бихте избрали? Някой роман?

— Може би… романите ме забавляват. Но по-скоро бих избрала някоя книга с хубава и скъпа подвързия, със старинни образи и със стихове, които говорят за любов.

Преди да се отдалеча, хвърлих поглед наоколо, за да се уверя, че всичко е наред.

Огънят гореше буйно, цялата камина бе радостно осветена. Един слънчев лъч минаваше през прозореца и играеше по килима и мебелите. На писалището, във вазата, бяха поставени едри бели маргарити.

— Приятно ще ми бъде да работя тук — забеляза Северен Жувенел… — Каква задушевност цари в тази стая!

— О! Колко съм доволна, че сте на моето мнение — възкликнах аз. — Тази кула е най-любимото ми място в Кастелжанти. Обичам старите постройки, а малкият замък е прекалено нов. Уверявам ви, не живея там, защото ми харесва.

— Да, за вас той е свързан със спомени…

Надявам се, че той не видя изражението на недоумение и учудване, което се изписа по лицето ми.

— …Спомени за господин Глориет — довърши той със съчувствие.

Съвзех се веднага и отвърнах:

— Точно така.

Настъпи мълчание. Огънят в камината шумолеше.

— Моля за извинение — продължи господин Северен Жувенел, — задето ви напомних някои тъжни мигове от живота ви! Вие сте толкова млада, госпожо, за да познавате смъртта и скръбта… толкова млада!

Той се усмихна и добави:

— Винаги съм склонен да ви кажа „госпожице“, но успявам навреме да се поправя…

— Вчера, в градината, когато изсушавах косата си, вие ми казахте „малката“. Помислили сте ме вероятно за момиченце… А може би и за циганче поради старата ми рокля… Права ли съм?

— О! Отначало помислих, че сте горска фея, която, за да се пошегува, се е превърнала в пъстро есенно листо…

Засмях се неволно.

— Колко забавно! Малко преди да дойдете вие, аз си представях, че съм отвеяно от вятъра листо, което се грее на слънце и което всеки миг вятърът може да отнесе.

— И не ви ли беше страх?

— Да бъда отнесена? О, не… напротив…

Господин Жувенел пак се усмихна. Често отговаря така — само с усмивка. Струва ми се, че в такива случаи той не знае точно какво да каже и отвръща по този мълчалив, но любезен начин.

Сега го оставих изцяло на любимото му занимание сред спокойната атмосфера на старата кула… Следвайки нарежданията на госпожа Глориет, го поканих на обяд и той прие.

Естествено той вижда, че аз съм прекалено малка и прекалено червенокоса и че госпожа Глориет — истинската — е много хубава… Но все пак не мисля, че той ме намира грозна.

 

Същия ден, следобед

Северен Жувенел съвсем не е тъй скучен, както си го представях. Аз не му изглеждам така внушителна и важна като госпожа Глориет, не го смущавам… Сега, когато се познаваме по-добре, ние разговаряме чудесно и без никакво затруднение. Темите за разговор се нижат една след друга, без самите ние да знаем как. Обядвахме с охота в светлата столова с весели гирлянди по стените и пъстри съдове и чинии по полиците.

Като ни гледаше човек, седнали така пред масата, на която блестяха порцеланови, кристални и сребърни прибори, наистина можеше да помисли, че аз съм госпожа Арманд и че мъжът срещу мен е моят съпруг. При това и двамата имахме вид на младоженци, и то на доволни от съдбата си…

Пак говорихме за книги и за подвързии, но и за още куп други неща.

Госпожа Глориет ми бе повтаряла хиляди пъти, че аз не трябва да играя никаква роля и трябва да бъда по-скоро безлична или най-много да направя неблагоприятно впечатление.

Затова без никакво угризение на съвестта, а и защото ми беше приятно да го правя, дадох воля на всичките лудешки мисли, които можеха да минат през главата ми. Господин Жувенел започваше да се смее все по-често и по-често на думите ми… Той има здрав и звучен смях, който сякаш го смущава, както понякога изглежда смутен от ръцете и краката си и не знае къде да ги дене…

Горкият човек! Каква мъка е да се чувствуваш винаги тъй стеснителен и неловък, когато при това не си нито глупав, нито грозен!

Но струва ми се, че стеснителността се преодолява с малко упражнения и малко воля.

Казах го на господин Жувенел и той доби неописуемо отчаян вид:

— Вие ме намирате недодялан и неловък, нали, госпожо?

— Да, малко — отвърнах аз, — намирам ви най-вече неловък.

Изражението му стана още по-отчаяно, но все пак накрая той намери сили да се засмее.

— А вие, господине, не намирате ли, че съм крайно невъзпитана? — заинтересувах се, смутена на свой ред.

— О, не, госпожо, не!… Напротив, намирам ви добра и снизходителна…

Тогава той ми описа усамотеното си съществование, посветено изцяло на болната му майка. Накрая заключи:

— Природата може би ме е създала див и необщителен, но и аз самият не съм се опитал да й се противопоставя. Пък трябва да призная, че и обстоятелствата съвпаднаха с вродените ми заложби… Обичта, която моята майка хранеше към мен, беше голяма, но ревнива… Така влечението ми към заседнал живот ме отдалечи още повече от света… След като приключих военната си служба, пътувах из Германия и Италия, но винаги сам, без да завързвам никакви запознанства. Пътувах, както живях… и както живея…

— Къде живеете?

— В имението си в Прийоре, което се намира в близко съседство със селото Сент Обен де Боа. Но не е далеч и Аржентан. Там имам добри приятели — господин и госпожа Маржинюс и един лекар, един адвокат, архиварят на града…

— Значи все сериозни хора?

— Страхувам се, госпожо — забеляза Северен Жувенел, — да не би вие да имате същото мнение за скучните хора, каквото имате за… скучните книги.

Не отвърнах нищо, само се засмях.

— Но едно нещо постоянно ме изпълва с учудване — продължи гостът ми. — Госпожа Маржинюс ви беше описала толкова… — Поколеба се, доби още по-стеснителен вид и дори се изчерви. — …Толкова различно от това, което вие сте всъщност — завърши той.

Сега аз също се почувствувах обхваната от непреодолимо стеснение. Понякога тази блудкава комедия, този облог, а направо казано — лъжа, започва да ме обърква и дразни.

Шега, игра… добре! Но все пак на мен тази игра ми струва твърде много.

От време на време се случва съвсем да я забравя, но скоро някоя дума ми я припомня и тогава с мъка продължавам комедията. Ето и в този случай трябваше да направя усилие, за да добавя:

— Госпожа Маржинюс не престава да живее със спомените за малката Арманд от пансиона, но тя ме е виждала много рядко като госпожа Глориет… А нали знаете, хората се променят толкова бързо!

Ако имах желание да узная дали Бухала съжаляваше, или се радваше за тази промяна, щях да остана много разочарована, защото той се задоволи да ми се усмихне и сините му очи светнаха любезно.

И понеже никак не обичам, когато госпожа Глориет отсъствува, да говоря надълго и нашироко за семейство Маржинюс, заприказвах за имението Прийоре и за околността му.

Лицето на господин Жувенел просия.

— О, моето Прийоре положително би ви харесало, госпожо, щом обичате старите жилища!

— Има ли просторни и величествени зали и малки, спокойни килии?

— Не… не си представяйте нищо манастирско. Къщата, в която живея, е построена сред гората. От нея не лъха никаква тържественост, но тя е приятна с хубавите си пропорции. Ще ви изненада изящната изработка на вратите, на прозорците и на някои скулптурни украшения. Вътре всичко е старо, но прекрасно — поне на мен ми се вижда така… Облицовката на стените, мебелите, килимите… Баща ми, който е бил художник-любител, е събрал какви ли не чудеса вътре. Аз съм решил да му бъда верен последовател и да не внасям в дома си нищо, което не е хубаво.

— О — възкликнах аз очарована, — имате право. Прийоре би ми харесало.

Но изведнъж ми се стори, че пренебрегнах твърде много интересите на хубавата си секретарка и че бе дошъл моментът да направя някой ловък намек. Ето защо подхвърлих:

— С какво удоволствие би ви слушала горката ми болна приятелка! Тя се интересува извънредно много от старинни неща, както от всичко, което е красиво и художествено. Тя разбира това, което аз мога само да чувствувам.

— Но някои неща се разбират напълно само при условие че предварително са били почувствувани — забеляза учтиво господин Жувенел.

Чудно! Като се вземе под внимание точният смисъл на думите, господин Жувенел отговаря напълно на краткото описание, което даваха за него семейство Маржинюс. И все пак аз съвсем не си представях Северен Жувенел такъв, какъвто го виждам сега… Но трябва да призная, не бих могла да кажа по какво се различава от мъжа, когото си представях.

Той ме напусна скоро след като станахме от масата, за да отиде в библиотеката, а аз побързах веднага да се кача при госпожа Глориет, но тя спеше.