Ги Шантпльор
След раздялата (4)

IV

Кастелжанти, 16 октомври

Както след представлението на Комеди Франсез, и сега трябва да пиша, за да задоволя нуждата си да разговарям с някого. Продължавам да разказвам историята на госпожа Арманд Глориет, но преди това не мога да не отбележа, че животът е изпълнен със странни и непредвидени събития.

Започвам с една интимна подробност. Имам навик да си мия косата с лайкучка! Тъкмо днес извърших тази церемония, а после се възползувах от хубавото време, за да се изсуша на слънце.

Бях сложила една стара рокля от ръждива коприна, за да не похабявам по-новите си дрехи. Настаних се в горния край на градината, близо до зида, в който една малка вратичка извежда към близката гора. Изтегнах се на тревата и отметнах косите си настрани. Толкова приятно беше да лежиш така под чистото небе!

От време на време лек ветрец се промъкваше между пъстрата шума на дърветата. Червени, жълти, оранжеви листа падаха по роклята, по косите, по лицето ми… Имах чувството, че се сливам с тях и се превръщам в откъснато от вятъра есенно листо, което се припича на слънце.

Косите ми съхнеха, ставаха леки и сякаш поглъщаха още повече светлина.

Трябва да съм се унесла в лека дрямка, защото изведнъж се стреснах от нечий глас:

— Изглежда, че съм се заблудил… Бихте ли могли да ме упътите, малката?

Аз не бях сама! Някакъв глас говореше зад мен… Един от тези ниски мъжки гласове, които като че са по-мъжествени от другите.

Скочих веднага на крака с доста ядовито изражение на лицето.

— О! Извинете, госпожице…

Неканеният гостенин изглеждаше смутен. Той беше доста висок, слаб, с широки рамене. Лицето му беше тясно и правилно и — нещо съвсем необичайно за днешните времена — този млад мъж имаше брада, макар и ниско подстригана. Косите му бяха тъмни, очите също. Беше късоглед, защото се напрегна, за да ме види, сякаш заслепен от светлината.

Ядовитото ми изражение не се смекчи ни най-малко. Бях страшно ядосана, задето ме бяха изненадали в това одеяние и с разпуснати коси.

Въпреки че държането ми не беше особено насърчително, младият мъж продължи:

— Заблудил съм се. Не познавам тази местност и тази гора… Влязох тук, понеже вратата беше открехната… Моля ви да ме извините, госпожице… Далеч ли съм от Кастелжанти?

Тогава една мисъл ми мина през ума… И изведнъж човекът с късогледите очи ми се стори странно подобен на бухал!

— Ще отида да предупредя госпожа Глориет! — отвърнах аз веднага, без да се осведомявам повече, и се спуснах през градината.

Посетителят ме настигна:

— Бъдете така добра да вземете картичката ми и да кажете на госпожа Глориет, че й нося новини от нейната приятелка госпожа Маржинюс…

Скоро влетях като вихрушка при госпожа Глориет.

— Госпожо — извиках аз задъхана, — той е тук!

Подадох й визитната картичка, на която беше написано толкова пъти произнасяното име: Северен Жувенел.

После, на един дъх, разказах цялото приключение и заключих:

— Всичките ни планове рухнаха!

Госпожа Глориет запази пълно спокойствие — като голям военачалник в часа на битката.

— Защо? — възрази тя. — Напротив, всичко се нарежда чудесно. Аз ще сляза в салона и ще приема господин Жувенел, ще му кажа, че госпожа Глориет го моли да почака един момент, понеже не е готова… Така аз ще мога да го занимавам…

— Ами… аз?

— Вие, малка моя, ще отидете да се облечете и после ще пристигнете усмихната, като се извините, без много да се престаравате. Господин Северен ще помисли, че на госпожа Глориет й е станало неприятно, задето е била изненадана в такъв неблагоприятен вид и затова е предпочела да не каже веднага името си, а да прекрати колкото е възможно по-бързо тази първа среща…

Малко по-късно, следвайки точните напътствия на госпожа Глориет, аз слязох тържествено, облечена в къса тъмносиня рокля от копринено кадифе с една тежка брошка на младата ми господарка. Косите ми бяха сухи, пламтящи и по-непокорни от всякога.

Бухала — така ще го наричам вече — и госпожа Глориет бяха седнали един срещу друг в уютния салон. При моето появяване те станаха почтително. Полагах големи усилия да вляза с необходимото достойнство и важност, макар че усещах ужасно и мъчително желание да се изсмея.

Бухала се приближи към мен и промълви нещо неразбрано. Подадох му тържествено ръка и отворих уста, за да отговоря. Но тогава избухнах в смях… Страшен, неудържим смях, който трая повече от една минута и не ми даде възможност да произнеса нито дума.

Бухала също се усмихваше и това го правеше да изглежда много, много млад. Той положително не беше на повече от тридесет години… Изведнъж открих, че и очите му не бяха черни, а сини, съвсем сини и че тъмните ресници изменяха така цвета им…

Когато най-после можах да си поема дъх, се почувствувах страшно засрамена. Станах не по-малко стеснителна от моя гост.

— О, господине! — промълвих аз. — Вие ще си съставите много лошо мнение за мен!

Доколкото си спомням, той не го отрече, а само се усмихна, сякаш сам не знаеше вече какво да добави. Аз продължих:

— Бях си мила косата, господине, разбирате ли… и я сушех на слънце… Затова бях така… разбирате ли…

Той отвърна:

— Разбира се, госпожо.

Подканих го да седне и вече с напълно възвърнато спокойствие започнах да разисквам върху времето, което беше хубаво… но малко хладно… Това трая доста дълго. Госпожа Арманд, която гореше от желание да блесне, подхвърли няколко подбрани думи за меланхолията на есента и цитира стихове от Ламартин.

После говориха за намерените стари книги, след което никой вече не знаеше какво да каже. И Бухала стана.

На сбогуване си спомних за нарежданията на госпожа Глориет и го помолих да сподели нашата скромна вечеря. Той прие поканата. И вечерта, понеже мнимата госпожа Глориет имаше да пише някакво писмо, пак мнимата секретарка прие госта. Аз се появих по-късно.

Разговорът този път бе по-оживен. При това винаги когато усещах да губя почва под краката си, госпожа Глориет ми се притичваше умело на помощ.

Отначало говорихме за Маржинюс. Понеже не ги познавах, задоволих се само да разпитвам ловко за тях. Скоро обаче господин Северен Жувенел заговори наново за съкровището от стари книги, което бяхме намерили. Тогава аз се възползувах от случая да изтъкна качествата на моята секретарка.

— Вижте — казах аз, — госпожица Десли ви слуша очарована. Тя обича страстно книгите, но аз нищо не разбирам!

„Госпожица Десли“ даде израз на своята страст към книгите, макар че не смятам тя да е по-начетена от мен в тази област. Схванах го и по смътните отговори, с които тя се изплъзваше, когато господин Жувенел й задаваше по-точни въпроси.

Настъпи мъчителна тишина. Но когато господин Жувенел ме запита: „Вие пишете романи, госпожо?“, почувствувах, че сме спасени и едва не нададох вик на радост.

— Нямам тази дарба — отвърнах аз. — Авторката на очарователните творби, които сте чели, е госпожица Фридолин Десли, която пише под псевдонима Амори дьо Рошторт.

— Не съм чел тези романи — призна Бухала. — Изобщо чета малко романи, но за въпросните книги ми е говорено.

Госпожа Глориет, очарователна в простата си сива рокля, взе думата със скромен вид:

— Единствената заслуга на тези романи е тяхната искреност — каза тя. — Те бяха изпратени на госпожа Маржинюс от госпожа Глориет, която, за да се пошегува, не посочи автора им… Много ми е неловко, че са й ги приписали…

Северен Жувенел отвърна учтиво:

— Но защо, госпожице?… Тя може дори да е поласкана…

Госпожа Арманд остана очарована от тази забележка.

— Аз пиша и други неща… — въздъхна тя. И продължи в този дух.

Понеже напоследък вечерите бяха хладни, бяхме запалили в камината буен огън. Седнах край огнището, за да гледам пламъците, които непрекъснато строяха и разрушаваха приказни кули, тъчаха воали, протягаха червените си дяволски езици, пееха тихо, полека, като само от време на време се разнасяше по-силно пращене, което ме караше да потръпвам.

Не слушах вече нищо от това, което говореше госпожа Арманд. Не зная и аз самата за какво мислех… Стреснах се, сякаш се събудих от сън, когато Бухала се приближи към мен и се спря до ниската лампа, под която бе поставена изящна дантелена покривка. Той се взря внимателно в старата дантела.

Как госпожа Глориет се бе заинтересувала от тази скъпа старинна вещ, купена наскоро и чийто произход и възраст тя искаше да узнае, едва ли ще науча някога. Но тъкмо когато мислено й се надсмивах, че искаше мнението на такава сериозна личност за толкова несериозна вещ и използваше дълбоките и тежки познания на един учен, за да узнае произхода на някаква си дантела, чух този учен да заявява невъзмутимо:

— Това е дантела от Аржентан, от времето на Луи XVI, ако не се лъжа… Вижте чудесния ефект, който се получава от разнообразието на основните мрежи… Впрочем това е присъщо за тези дантели…

Любезно, като човек, който знае всичко и е готов да осведоми и другите, гостът продължаваше да говори и да сравнява дантелите от Аржентан с дантелите от Алансон. При това той изложи набързо и цялата история на дантелите…

Госпожа Арманд не преставаше да чурулика:

— Ах, колко интересно!… Колко интересно! Изведнъж, без сама да зная защо, вдигнах нетърпеливо рамене и станах от мястото си:

— А на мен не ми се вижда никак интересно… И после, аз не вярвам, че хубавите дантели са работени от обикновени работнички… Дантелите ги тъчат феи, водни кончета или някакви сребърни паяци. Те работят във въздуха, над водата и при лунно осветление… Така мисля аз.

Чувствувах, че това, което казах, беше много глупаво. Госпожа Глориет доби смутено изражение и възкликна:

— О, госпожо!

Северен Жувенел се усмихваше:

— Положително вие имате право, госпожо, само че водните кончета и феите не откриват тайните си на простосмъртните. И тогава клетите хора говорят каквото им мине през ума, само за да не изглеждат съвсем невежи.

Отговорът му ми се видя много остроумен. Явно Бухала не беше глупав, но бе стеснителен и нямаше навик да общува. А освен това беше и късоглед и облечен без никакво чувство за елегантност…

Въпреки някои моменти на мъчително мълчание и въпреки моите недомислия, госпожа Глориет се показва очарована. Преди всичко Северен Жувенел е прекрасен: той отговаря напълно на нейните мечти!

— Забелязахте ли профила му, Фридолин? И колко беше хубаво това, което той каза за дантелите… Има чудесни очи, нали?… И какво изискано държане! Ах, той беше много, много добре… Но аз също, нали, Фридолин?… Чувствувам, че му харесвам… А що се отнася до вас, моя мила, трябва да ви поздравя. Играехте ролята си с истинско съвършенство. Никога не се надявах, че ще се покажете тъй естествена…

Тя млъкна, после се засмя тихо и добави:

— Колко забавно! Преди вечеря, когато бяхме сами, Северен Жувенел ми каза: „Мислех, че госпожа Глориет е висока и руса…“ Аз отвърнах: „Предполагам, че госпожа Маржинюс ви е казала това, за да се пошегува, а може би и от приятелство… защото, като му кажат «ниска и червенокоса», човек не може да си представи хубава жена.“

Прекъснах госпожа Глориет, като се провикнах ядосано:

— Защо сте казали така?

— Но това е самата истина, Фридолин!… Впрочем аз добавих: „Човек трябва да види госпожа Глориет, за да разбере колко е очарователна.“ Не беше ли уместна тази забележка?

— Тогава… какво каза господин Жувенел?

— Не каза нищо, моя мила… Какво искате да каже? Млъкнах. Беше късно и нашият разговор спря дотук. Какво бих искала да каже? Знам ли и аз!

Но все пак той би могъл да каже нещо…