Ги Шантпльор
След раздялата (22)

III

Сент Обен де Боа

В хубавата старинна столова на Прийоре една солидна възрастна дама вечеря със Северен Жувенел… Той като че не забелязва познатите черни очи, които го гледаха през пенснето.

След като разменихме няколко любезности, седнахме на масата. Тогава реших, че е необходимо да му дообясня моето приключение:

— Знаете ли, господине, тази вечер разчитах да бъда в замъка Белакьой у мои приятели, които бяха изпратили колата си да ме откара. Съвсем доверчиво се настаних в нея и тръгнах на път за Белакьой. Но ще повярвате ли — като си помисля, и настръхвам — един непознат злосторник бе подкупил шофьора и се бе настанил до него… Отвличане посред бял ден!… Двамата мошеници смятаха да ме ограбят, да вземат парите и скъпоценностите ми! Защото не съм вече на възраст, когато могат да се допуснат и други намерения, нали? Отведоха ме далеч от мястото, където отивах… Минахме по странни и безлюдни пътища и може би тази гора е трябвало да бъде свидетелка на моята смърт… Ах, да знаете, струваше ми се, че ще умра от страх, преди да бъда убита!

Старата дама разказваше тъй убедително, че и самата тя се изплаши от разказа си. Потрепери, огледа се и запита:

— Дали и тук не е опасно? Те може да дойдат…

Северен я успокои.

Тогава тя неволно си помисли: „Каква лудост! Сега не може да ми се случи нищо лошо. Не се страхувам от несъществуващия крадец на скъпоценности. Не ме е грижа и за крадеца на любов — Фелисиен Шантрев. Моят съпруг е тук… Аз съм при моя съпруг! Кой може да го отрече?“

През един отворен прозорец в стаята проникваше вечерният хлад и уханието на гората… На масата бяха поставени прекрасни рози. Изящните прибори радваха окото. Старият прислужник (сега зная, че той е съпруг на Марион и Северен е израснал пред очите му) ни обслужваше бавно, с безшумни и тържествени движения. Светлината играеше по кристалните чаши, в които трептяха вината, бистри като сълза.

Вкусвах с наслада прекрасната кремсупа.

Северен се стараеше да се чувствувам добре. От време на време прекъсваше разказа ми с някоя съчувствена дума или възмутено възклицание…

Доставяше му особено удоволствие да разказвам тази разбойническа история сред спокойствието и сигурността на този дом, сред тази богата и уютна обстановка.

— За щастие една благословена повреда на автомобила ми позволи да избягам от похитителите си — завърших аз. — При това трябва да бъда двойно по-благодарна на Провидението, което ме закриляше, задето ме доведе тъкмо тук…

— Аз също съм му благодарен, задето ви доведе в моя дом, госпожо! — възкликна моят домакин. — Вашето присъствие тук е чест за Прийоре!

Усмихнах се тържествено и кимнах за благодарност.

— Вярвайте ми, господине — отвърнах благосклонно, — че ще ви споменавам в молитвите си… Аз се наричам маркиза Дьо Линефридо.

— Хубаво име. Вие навярно произхождате от някое благородно семейство от Бретан, нали?

— Да, от Бретан… Казват, че люлката на моето семейство е гората Броселианд.

— Тогава вие трябва да сте потомка на някоя фея, госпожо? — подметна Северен.

Предположението ми хареса. Още не бях забравила поетическите сравнения на Фелисиен Шантрев, който намираше прелест дори и в недостатъците ми.

— Фея?… Може би! Легендата го твърди, господине, пък и вие не сте първият, от когото го чувам — призна скромно маркиза Дьо Линефридо. — Само че не зная дали тази далечна прабаба е била добра фея…

В този миг не можех да не си припомня за лошата Фридолин.

Чудесно ми се удаваше да променям гласа си. Сега, когато бях сигурна, че няма да бъда позната, играех ролята си непринудено и уверено… Вечерята от леки и апетитни ястия продължаваше. И докато Северен внимателно отговаряше на въпросите ми относно местността, аз го наблюдавах над пенснето си и се питах дали това не е сън. Да, той беше, нямаше никакво съмнение и все пак струваше ми се някак, променен.

— Тази фаянсова ваза е много особена, господине — подзех аз, посочвайки вазата на масата. — Какво представлява тя? Какво е това човече, което държи в ръката си лист, изписан със странни букви.

— Вазата е дело на персийски занаятчии и това писмо е персийско. Надписът означава: „О, Боже мой, аз чезна… Кога ще се изпълни това, което сърцето ми желае?“

— Горкият човек! — въздъхна старата дама. — Питам се какво ли е било желанието на сърцето му и дали това желание се е изпълнило!

— Може би той е обичал, без да бъде обичан… Подобно нещастие е възможно във всички времена.

— Или пък тази, която е обичал, не е била при него? — прошепна гостенката.

— Може би…

— И никога не ще узнаем дали любовта му е била споделена…

— Оставете тези тъжни неща, госпожо, вижте, не ви ли харесват розите във вазата?

— Напомнят ми, че веднъж, на младини, получих рози, бели и чисти като тези… Някой ги бе оставил на прозореца ми… Никога не узнах кой е, макар че го търсих!

— Сигурно е бил човекът, който най-много е мислел за вас и за когото вие най-малко сте мислили.

— Нищо подобно! — отвърнах със съвсем не аристократическа сдържаност. — Този, за когото мислех най-малко, беше лош човек, ненавиждах го. Но той също не мислеше за мен и в никакъв случай не би се сетил да ми прати цветя… Той ми е по-скоро враг!

— О, госпожо, голяма вина трябва да има към вас, за да го мразите толкова!

— Страшна, господине, но по-добре да говорим за нещо не тъй мъчително.

Разговорът продължи леко и приятно. Да, Северен се бе променил. Не беше неловък, не беше непохватен. Колко елегантни и младежки бяха дрехите му! Но най-голямата промяна бе друга. Северен бе избръснал брадата и мустаците си… За кого толкова грижи?

Промяната беше толкова голяма, че понякога ми се привиждаше пред мен да стои Фелисиен Шантрев. После Фелисиен се усмихваше и виждах отново познатите сини очи…

Щом благодарих за хубавата стая, където ме бяха настанили и която беше на „младата госпожа“, Северен ме запита:

— Харесва ли ви стаята?

— Прекрасна е!

— Радвам се, че сте на това мнение!

— За младата госпожа ли са предназначени всички онези хубави неща?

— Да, за нея, госпожо.

Спокойствието и безукорната учтивост на Северен започнаха да ме дразнят. Жадувах да узная толкова неща! Бях ли все още жена на Северен Жувенел, наистина ли той не можеше да ме познае? И какво мислеше и чувствуваше Северен сега и преди — през месеците на раздяла и забрава!

Затова заговорих отново със снизходителния тон на много живяла и видяла старица:

— Господине, струва ми се, че вашето най-съкровено желание е завръщането на една жена, нали? Госпожа Жувенел трябва да е много млада, защото и вие самият…

— Тя е на деветнадесет години.

Моята възраст! Но сърцето ми не посмя да се зарадва.

— Горката!… Дете е още! Скоро сте се оженили, нали?

— Да, съвсем скоро, госпожо!

Отчаях се… Не беше ли отдавна, много отдавна, когато двамата стояхме пред олтара? Северен може би говореше за друга женитба…

Минахме в салона, където ни очакваше кафето. Продължих майчински:

— Руса или тъмнокоса е жена ви, господине?

— Руса, госпожо.

— Дребна?

— Не.

— Значи висока?

— Не… средна на ръст.

Руса и средна на ръст! Не бях аз!… И все пак касаеше се за лична преценка, може би Северен ме виждаше такава.

— За бедното дете, далеч от Прийоре, времето трябва да е безкрайно тъжно и дълго! — въздъхнах аз.

— О, не зная! — отвърна Северен горчиво. Северен се съмняваше, че жена му скучаеше далеч от него! Тогава положително се касаеше за мен!

— Каква беда, че сега, в най-хубавото време на брака ви, малката ви съпруга е далеч от вас! — въздъхнах. — Жалко, аз съм възрастна и мога да ви кажа, че чувствата не бива да се пилеят!

— О, госпожо, тази тъжна раздяла трае повече от шест месеца… Лошото създание избяга от мен, преди да спи в стаята, която толкова ви хареса, и в деня на сватбата ми написа най-жестокото прощално писмо…

Последното ми съмнение изчезна. Почувствувах се доволна и спокойна. Аз бях!

Но как? Северен ме обвиняваше, че съм избягала и съм го изоставила! А не беше ли той, който ме напусна и изостави? Старческият ми глас стана изведнъж строг:

— Господине, вашата вина трябва да е много голяма, за да може жена ви да се реши да напусне семейното огнище. При това обикновено вината е у мъжа…

Северен се усмихна.

— О, госпожо, само едно топло и сърдечно обяснение и ние двамата лесно бихме се разбрали…

— Отдавна трябваше да поискате това обяснение, господине!

— Не бях способен да го сторя, госпожо… Тази девойка, наивна и жестока, ме плашеше и смущаваше…

— Трябваше на всяка цена да я спечелите отново…

— Насила?

— Дори и със сила… Ако бяхте отвлекли жена си — както други можеха да го сторят, — щяхте да получите желаното обяснение, господине.

Сините очи на Северен блеснаха.

— И това е едно разрешение — каза той. — Ще размисля върху него.

— Късно е вече! Вие трябва да измолите прошка за твърде много неща, пък и се съмнявам, че тя ще ви прости.

— О, госпожо, да знаете каква е моята история! Изглежда невероятна като най-невероятния от романите!

И Северен започна да разказва историята си на старата маркиза…

— Струва ми се — заяви накрая домакинът, — че отначало мъжкото ми честолюбие се почувствува страшно засегнато. Ядосах се, задето бях лъган по такъв начин. Но все пак в дъното на душата си бях простил на малкото есенно листо… Макар че по едно време това невинно дете ми се виждаше опасна кокетка, която се бе подиграла и надсмяла над мен!

— Нищо подобно! — прекъсна го маркиза Дьо Линефридо. — Нима не разбирате, че…

И като се успокои, добави:

— Впрочем, господине, тези неща са от съвсем интимен характер и не засягат една чужда жена като мен. По-добре да не ги разнищваме…

— Защо!… Светът е малък, госпожо. Може някой ден да срещнете Фридолин Десли… Фридолин Жувенел, моята жена, и бих искал да ме защитите, в случай че тя ви говори лошо за мене… Впрочем искам да ви обясня още нещо, госпожо… Вие сигурно се питате как се реших да се оженя за нея. Това бе доста сложно. Действително бях искрен, когато се смятах за отговорен за деликатното положение, в което моето идване бе хвърлило Фридолин Десли. Бях искрен и когато казвах, че искам да отърва това прекрасно същество от вулгарната и дребна личност, която му бе избрана за годеник. Но истината е, че я обичах… обичах я много по-дълбоко много по-горещо, отколкото признавах и на самия себе си.

— Обичали сте я зле! — забеляза маркизата смутено.

— Уви! Човек обича както може… и после, Фридолин се омъжи за мен не от любов, а защото така я съветваше госпожа Глориет… Бил съм „добра партия“… Госпожа Глориет не го скри от мен.

— Каква подлост! Защо го е казала!

— Госпожа Арманд ме съветваше да бъда търпелив… Заминете! Оставете Фридолин да се успокои, казваше тя… Фридолин не може още да ви обича, нима искате да ви намрази?…

— Откъде е знаела тя?

— Аз самият си мислех: „Фридолин ме намира непохватен и скучен.“

— Откъде сте знаели?

— Уви, самата тя ми го каза… Времето, през което бяхме сгодени, беше по-скоро тъжно, госпожо. Женитбата не внесе никакво подобрение в отношенията ни… Заминах. Бях решил да бъда търпелив, както госпожа Арманд ме съветваше, вероятно от името на Фридолин. Тя често ми повтаряше: Бедната малка е дала веднъж сърцето си на друг и няма да може лесно да си го вземе обратно…

Този път старата маркиза не можа да въздържи възмущението си.

— Дала сърцето си на друг! Това не е вярно, зная, зная… — възкликна недоволно тя.

— И аз протестирах като вас, госпожо — продължи Северен Жувенел. — Но след като госпожа Глориет ми прочете и едно недовършено писмо, което беше истинска любовна молба към годеника на Фридолин…

— Но годеникът й сте вие!…

— Боже мой, може и да сте права! Може да съм се заблудил… Но тогава защо тя беше тъй хладна към мен? Как не разбра, че я обожавах?

— Може би и на нея са й давали съвети, подобни на вашите… Но все пак, щом сте заминали, вие не сте обичали жена си!

— Заминах, защото я обичах прекалено много… И още на другия ден се върнах, но къщата беше празна… Каква мъка изпитах!

— Слушайте, аз познавам Фридолин Десли! Зная от нея, че не само сте я забравили, но и не сте потърсили следите й.

— Не ги търсих в първите дни, защото не можех да дойда на себе си. Но по-късно намерих Фридолин в Мутие при една очарователна възрастна дама. Научих от прислужничката на госпожа Глориет адреса, на който бе изпратен багажът на Фридолин. Така попаднах на госпожица Кенуйе. Тя се разнежи бързо, като видя мъката и любовта ми, но не ми даде никакви надежди. Дори каза: „Фридолин сто пъти ми е повтаряла, че ви ненавижда… Какво нещастие!“

— Тя каза „какво нещастие“?

— Да, да… тя искаше дори да й пише, но я разубедих. Смятах за опасна една тъй близка среща с Фридолин… Заредиха се дни на безпокойство. Обзе ме желание да водя друг живот, да бъда друг човек. Жак Монжоа, мой братовчед и верен приятел, одобри с радост решението ми. Останах в Париж!… Взех решението си под влияние на любовта, на гордостта и на желанието ми да я забравя… Най-после предприех нещо, за което се бях колебал дълго. Издадох сбирка от мои стихове… По една случайност малката книжка — ни по-добра, ни по-лоша от другите — има успех… Станах почти знаменитост…

Този път маркиза Дьо Линефридо не издаде никакъв звук, нито възкликна, но смени няколко пъти цвета на лицето си.

— Но има нещо, което е още по-чудно от този успех — продължи Северен. — Съумях да преодолея стеснителността си, станах уверен в себе си… Жените започнаха да се показват благосклонни към мен… Дори от едно малко градче девойка ми писа, за да ми изкаже възхищението си. О, колко мили бяха писмата й, госпожо! Каква надежда изпълни сърцето ми! Дори започнах да мечтая да бъда обикнат от тази, която не ме обичаше… Но промяната, която ставаше с мене, не беше само вътрешна, ай външна. Обръснах старомодната си брада и започнах да се обличам като всички млади мъже. Бях станал почти неузнаваем. Самата Фридолин — може би поради тъмните очила — не ме позна, когато един ден се озовахме един срещу друг. Не бях се старал да постигна тази заблуда, но тя ми хареса… Скоро обаче забелязах, че Фридолин, увлечена да флиртува с поета Шантрев, бе забравила съпруга си.

— Не е вярно… Знаете, че не е вярно и пак го казвате!… Това е грозно, грозно, грозно!

В никакъв случай маркиза Дьо Линефридо не би надала този вик… Сега във високото кресло се бе свила една девойка, която плачеше… От гняв, от смущение или от радост?… И тя не знаеше.

— О, госпожо — каза гласът на Фелисиен Шантрев, гласът на Северен Жувенел, — каква хубава златна къдра е останала от времето на младостта в белите ви коси… И какви хубави очи зад очилата!

И Северен зави на пръста си златната букла… Белите коси, черната дантела, очилата — всичко падна на пода… Озовах се в прегръдките на домакина и неговите устни изсушиха сълзите ми.

Това беше отплатата на Бухала! Боже! Как ли се бе надсмивал той над глупостта и наивността ми…

Бях едновременно ядосана и очарована…

— Много съм сърдита — казах аз. — Защо беше необходимо това измислено име, Фелисиен Шантрев?

— Кой ме упреква? Мнимата госпожа Глориет или маркиза Дьо Линефридо?

— А защо бе нужно това глупаво отвличане?

— Не отговаря ли; то и на съветите на маркиза Линефридо? Уверявам ви, Фридолин, нервите ми не можеха да издържат повече! А при това вие бяхте заявили, че доброволно никога, никога, никога не ще пристъпите прага на моя дом…

— Но как узнахте, че съм в Лугано? — запитах аз.

— От госпожица Кенуйе!

— Боже мой! — възкликнах внезапно аз. — Но госпожа Клерживр ме очаква в Белакьой!

— Госпожа Клерживр ви писа, че можете да отидете в Белакьой, когато пожелаете… Но тя мислеше, че вероятно няма да пожелаете, а аз… аз също се надявах, че ще се откажете от това гостуване, любов моя…

Струва ми се, че сънувам.

— Но тя откъде знаеше?

— Отидох в манастира „Сент Сесил“, след като вие си тръгнахте, и й разказах всичко…

— Както на госпожица Кенуйе?

— Да… Но госпожа Клерживр ме насърчи и ми предложи подкрепата си… Увери ме дори, че мога да се надявам… че ме обичате. Това ми вдъхна смелост! Но признайте, Фридолин, че братовчед ми Жак е чудесен шофьор!

Прошепнах усмихнато:

— Значи и госпожа Клерживр е заплетена в тези лудории… Всички жени са на ваша страна!

— Всички… освен моята…

— Сега и тя е ваша.

— Моя — или на поета?

— И на двамата.

Обгърнах врата му, сгуших се в прегръдките му и поднесох устните си за целувка.

Тази целувка не приличаше на откраднатата от Фелисиен Шантрев… Беше силна, гореща, сладка!

Северен прошепна:

— Любов моя, от седем месеца чакам този момент!

— И аз също! — отвърнах между две целувки.