Ги Шантпльор
След раздялата (21)

II

Случвало ми се е да казвам, че спокойните и обикновени истории не ме привличат. Но сега приключенията, които прекосяват живота ми, са тъй невероятни, че и най-необузданото въображение мъчно може да си ги представи. При това те по-скоро ме изпълват със смущение и безпокойство, дори със страх, отколкото с удоволствие.

Все пак справям се със събитията и устоявам на най-неочакваните предизвикателства на странната си съдба. Дори мога да кажа, че в борбата изпитвам приятен трепет.

Но за да бъда добра разказвачка, ще се постарая да изредя фактите така, както следваха един след друг, макар че в главата ми е страшна бъркотия.

Прочее днес, тъкмо се бях наобядвала и четях край прозореца на моята стая, когато чух шум от автомобил и вдигнах глава. Колата спря пред нашата къща. Няколко мига по-късно Прюданс ми донесе писмо от госпожа Клерживр.

„Моя малка Фридолин.

Мисля за вас и много ви обичам. Готвя се да заминавам. Колко приятно е времето сега за пътуване, нали? Когато това писмо стигне до вас, аз ще съм вече в Белакьой, където с радост ще очаквам да дойдете, както се бяхме уговорили… Колата, по която изпращам писмото, е на ваше разположение. Настанете се спокойно в нея. Шофьорът е сигурен човек, комуто мога да ви поверя.

Изпращам ви сърдечните си поздрави.

Вашата стара приятелка

А. Клерживр“

Това мило и приветливо писмо като самата госпожа Клерживр представляваше всъщност една любезно изразена заповед.

С две думи осведомих Прюданс за положението.

— Шофьорът ли ви даде това писмо? — запитах я аз. Тя ми обясни, че той чака в колата.

— Добре… Кажете му тогава, Прюданс, че след няколко минути ще сляза долу.

Действително успях набързо да се приготвя. Докато Прюданс сваляше багажа ми и чантата на госпожа Клерживр, облякох мекото си и широко спортно палто. Завързах под брадата си пъстра копринена кърпа — научих това от пътуването до Лугано с колата на Монтантрен. Така косата ми нямаше да се разроши и да се напраши.

Когато Прюданс се върна, бях вече напълно готова. Сбогувахме се сърдечно. Добрата жена ме отрупа със заръки и съвети.

Слязох долу. Колата, която ме очакваше, беше голяма и светла. Щом се настаних на меките възглавници, се усетих готова и за най-дългото пътешествие. Моторът бръмчеше нетърпеливо. Вратата се затвори шумно след мен и колата се понесе бързо напред.

В миг забравих настоящите грижи и мисълта ми отлетя към Белакьой…

Фелисиен Шантрев… Фелисиен Шантрев… Това име кънтеше в ушите ми като досаден звън… О, дано Фелисиен Шантрев да не бъде в Белакьой! Тази мисъл не ми даваше покой. Всъщност дали колата не ме отнасяше към Фелисиен Шантрев?

Наистина въображението ми започваше да се увлича. За да се отърся от обзелата ме нервност, наложих си да гледам навън.

Градчето с кулите и камбанариите беше останало далеч зад нас… Дълго се носехме по обградения с брястове път, който криволичеше край поляни и овощни градини.

Изведнъж зърнах хубавата романска камбанария на Манилкур — едно селце, което познавах добре. Неволно възкликнах от учудване. Имам доста неясна представа за околностите на Мутие, но пътят за Каен ми е добре познат, защото по него се отива до замъка Рош Вив, където госпожа Клерживр ме е водила неколкократно. А пътят, който следвахме в този миг, не беше пътят за Каен, не беше пътят за Белакьой…

Спущахме се на юг; шофьорът се бе объркал. Обзе ме смътно безпокойство, от което веднага се засрамих. Писмото на госпожа Клерживр не беше ли достатъчно, за да имам доверие и да бъда спокойна? Добрата жена като че бе предвидила моята детска плашливост и се бе постарала предварително да я обуздае. Впрочем от какво можех да се страхувам?

Колата се носеше между две редици от дървета и приветливи къщи. В цялата околност нямаше нищо заплашително… И все пак мисълта, че не зная къде съм и къде отивам, ме потискаше.

Най-после се осмелих да запитам шофьора — същия, който бе предал писмото на Прюданс и ми бе отворил вратата. Той не беше сам. Имаше помощник, чието безмълвно присъствие забелязах едва след като бяхме на път.

— Не сте ли сбъркали? — запитах го. — Не сме по пътя за Каен.

Шофьорът никак не се учуди на въпроса ми.

— Правим едно малко отклонение, госпожице — отвърна учтиво той. — Ще се убедите колко е приятна разходката…

— Но ние обръщаме гръб на Каен — настоях аз.

— Да, засега това е необходимо, госпожице. Но в края на краищата ние ще пристигнем в Белакьой, и то тъкмо навреме. Но сега това отклонение се налага заради колата.

Макар че се стараех да повярвам на обясненията му, отклонението ми се видя съмнително. Отклонение заради колата… Защо? Нищо не разбирах. При все това не посмях да разпитвам повече. Какво щяха да ми отговорят? Сигурно пак същото.

А и все още се стараех да се надсмивам над смътното си безпокойство и да го пропъждам…

За нищо на света не бих желала то да проличи. Боях се да не стана смешна в очите на спътниците си, макар че не бях се успокоила ни най-малко.

Продължавахме да се носим напред към неизвестността. Беше като в истински кошмар. Окончателно изгубих ориентация, вече не можех да кажа дали бяхме завивали, или бяхме сменяли посоката.

Имаше повече от два часа, откакто се носехме така по пътя.

Бяхме прекосили селца, после едно градче, но всички останаха тайнствени и безименни за мене. Само Веднъж голяма табела ме осведоми къде се намираме — минавахме Сен Пиер Сюр Див. Къде отивахме?

В този миг, докато за стотен път погледът ми се отправяше въпросително към гърба на шофьора, човекът до него привлече изведнъж вниманието ми.

Беше загърнат в широк балтон, чиято вдигната яка закриваше лицето му. Носеше тъмни очила. Но в миг едно негово движение ми се видя тъй привично, тъй присъщо на един човек, че едва сподавих вика си…

Този сгушен в ъгъла човек, този безмълвен спътник ми беше познат. Изведнъж, без да го виждам и чувам, отгатнах кой е той… Вероятно беше… той беше Фелисиен Шантрев!

Вече всичко ми стана ясно… Истината ме заля като студена светлина. Колата, която трябваше да ме закара в Белакьой, отвеждаше там и Фелисиен Шантрев.

Как бе станало това? Не се опитвах да си го обясня.

Без съмнение това обстоятелство е било известно на госпожа Клерживр, а самите Монтантрен не са му отдали значение… Веруломният Фелисиен Шантрев се бе възползувал от този неочакван шанс и бе подкупил шофьора.

Да, чисто и просто Фелисиен Шантрев ме отвличаше!!!

Пребледнях от възмущение. Бях готова да се обърна към похитителя си, да му изкажа презрението сии да го принудя да се откаже от намеренията си. Но се въздържах.

Не се ли мамех? Но и какво можех да направя? Не бях склонна да моля… Ако упреците ми не окажеха въздействие, какво можеха да постигнат заплахите ми?

Естествено нямах намерение да скоча от автомобила… Всъщност, докато той беше в движение, най-добре беше да мълча, да скривам чувствата си дори с риск Фелисиен Шантрев, ако това беше той, да помисли, че приемам без съпротива създалото се положение.

Но само да спре веднъж колата! Тогава… о, тогава ще премерим силите си, господин поете!

Чувствувах се обзета от непреодолим гняв, който не можеше да бъде смекчен или разколебан от никакво друго чувство…

Цялата ми симпатия към автора на „Огледала“ се изпари. Отвратителната му постъпка разкриваше не само възмутителна грубост, но и смешна суетност. Един мъж не би отвлякъл жена, чиято непримиримост смята за непоколебима. Значи той се е надявал, че ще ме плени с чара си. Гневът ми се усили. Струваше ми се, че вече не изпитвам никакъв страх. Нима можех да се страхувам от човек, когото презирах така дълбоко?

Само да спре колата й всичко ще се нареди… Но тя продължаваше да се носи неумолимо.

Къде ме отвеждаше Фелисиен Шантрев? Движехме се край бистри потоци сред хубави зелени долини, прекосявахме гори, от които лъхаше влажна и отморяваща свежест. Пътят ту се изкачваше, ту се спущаше надолу.

От време на време в подножието на някой хълм изникваше каменният силует на параклис или стара къща, по чиито развалини бе пропълзял бръшлян… Понякога погледът се спираше на хубав замък или на нормандска вила, потънала в цветя и зеленина. В заградените ливади крави и овце пасяха толкова спокойно, че неволно си спомних за играчките от детството ми. Минахме и край скали със странни, фантастични форми…

Докога щяхме да се носим така? Започвах да се чувствувам много уморена.

Сега се намирахме в дъбова гора. Пътят леко се изкачваше. Местността беше прекрасна. Чуваше се тихата песен на невидими потоци… Вляво, отвъд дърветата, се виждаха полята, залети в златиста светлина.

Посред гората минава широка, заслонена от зеленина алея, която е перпендикулярна на пътя. Тя извежда до входа на сива постройка, чиито остри кулички надвишават дърветата и чиято затворена врата тайнствено се открояваше между дъбовете.

Носим се напред. Спокойната гледка изчезна от очите ми. Но внезапно усетих рязко сътресение и колата спря.

Двамата мъже от предната седалка изскочиха навън. Всичките ми съмнения относно самоличността на мълчаливия пътник се разсеяха. Все още не можех да видя добре лицето на непознатия, защото нахлупената шапка, вдигнатата яка и тъмните очила ми пречеха, но неговата елегантна, добре сложена фигура ми беше позната, неговите движения — също… А и сега, когато чух гласа му, нима беше възможно да не го позная? Фелисиен Шантрев размени само няколко думи с шофьора. Говореше съвсем тихо и не можах да доловя какво казваше, но гласът му звучеше загрижено… Чувствувах, че вече търпението ми е към своя край.

Отново бях склонна да дам воля на гнева си, но с върховно усилие успях да запазя спокойствие.

— Какво има? — запитах.

— Повреда — отговори кратко шофьорът, преглеждайки внимателно мотора.

След това той и Фелисиен Шантрев поведоха отново тих разговор, от който не долових нищо. После шофьорът се обърна отново към мен.

— Моят приятел — каза той — ще отиде да потърси помощ, защото не можем да тръгнем на път така… Нямам необходимото, за да отстраня повредата.

Действително Фелисиен Шантрев вече се отдалечаваше по пътя в същата посока, която бяхме следвали досега, и скоро изчезна зад дърветата.

— Къде отива другарят ви? — запитах аз. — Нямаше ли да бъде по-просто да се обърнем към хората от онази къща, която току-що отминахме и която е едва на няколкостотин метра оттук?

— Там нямаше да намерим необходимото. Приятелят ми ще отиде до селото Сентре, което е наблизо. Край него минават автомобили. Там има и гараж.

За миг пожелах да разпитам този човек, да го изоблича и да го упрекна за коварството му. Но още веднъж благоразумието ме спря.

Докато шофьорът запали цигара и започна да се разхожда нагоре-надолу по пътя, аз се свих в единия ъгъл на колата и си дадох вид, че чакам примирено.

„Може би — мислех си, — когато те бъдат напълно погълнати от поправката на автомобила, ще намеря някой сгоден момент да се измъкна. Тогава ще изтичам до онази хубава стара къща и ще помоля да ми дадат подслон и защита.“

Времето минаваше. Шофьорът се приближи до колата.

— Моят приятел се забави — каза той. — Ще отида до завоя на пътя, на две крачки оттук, за да видя дали не идва…

Сдържах радостта си… Ето че щях да бъда възнаградена за самообладанието си. Този човек щеше да ме остави сама… бях спасена!

— Добре — отговорих с привидно безразличие.

Но щом дърветата скриха шофьора от погледа ми, не губих повече нито минутка.

Трепереща и задъхана, защото човекът можеше внезапно да прозре намеренията ми и да се върне всеки миг, отворих вратата на колата и като взех в една ръка само малката пътна чанта на госпожа Клерживр, защото за загубата на моя куфар не бях длъжна да отговарям пред никого, и в другата — ръчната ми чанта с парите, дневника и писалката, се спуснах да тичам леко и безшумно.

Скоро изминах алеята от дъбове и стигнах старата къща. Зидът, който я заобикаляше, почти изчезваше под цветя и бръшлян… Дървената врата бе украсена с пъстри рисунки. До нея висеше чукче. Когато го повдигнах, отекна звън… Зачаках тревожно… О, какъв миг!

Тежките криле на вратата потрепераха и тя се отвори… На прага се появи стар белокос прислужник с почтително изражение и старомоден вид. Какво трябваше да му кажа? Нищо не бях обмислила. Положението ми беше така странно, така необикновено! Съгласете се, нима можех изведнъж да заявя, че съм безпомощна жена, която е била отвлечена и сега бяга от похитителите си?

— Намирам се в голямо затруднение — започнах аз. — Не съм в състояние да продължа пътя си… Бъдете така добър да кажете на господарите си, че една пътничка ги моли… да й окажат гостоприемство.

Без да ми задава никакви въпроси, без да се показва дори изненадан, старият прислужник се отдръпна, за да ми стори път.

— Благоволете да влезете, госпожо — каза той почтително.

Прекосихме двор, който приличаше на манастирска градина. Зърнах каменен кладенец, оплетен с бръшлян, както външният зид. После влязохме в къщата. Минахме през малко мрачно преддверие и се озовахме в стая, която трябва да беше библиотека или работен кабинет…

— Госпожата може да седне, ако обича — подзе старият човек. — Аз ще отида да предупредя господаря…

Той излезе. Вълнението ми беше голямо, но и любопитството ми се изостри. Не можах да не се огледам и да не остана възхитена от всичко, което забелязах в тази висока стая, украсена с резби и гоблени със старинни сцени… Колкото и да нямах опит, колкото и да не разбирах, не можех да не зяпна от възхищение пред изящните линии на мебелите, украшенията от слонова кост и емайл, богатите коприни, килимите, каквито виждах за първи път… Стоях захласната, почти забравила за незавидното си положение.

После чух шум от отваряща се врата. Някой влизаше в стаята. Обърнах се…

Наистина щом не извиках, щом не припаднах или не побягнах, заключавам, че самообладанието ми вече е в състояние да издържи и най-тежкото изпитание.

Мъжът, който бе влязъл, господарят на този непознат дом беше… беше Северен Жувенел, моят съпруг!

Да, това чудовищно съвпадение беше дело на случайността! Бях пожелала да избягам от Фелисиен Шантрев и без да подозирам, бях потърсила убежище в Прийоре. О, странна съдба на малкото листо, откъснато от клона!…

Моят съпруг стоеше пред мен! И то при какви обстоятелства, Боже мой! Аз, която се бях заклела никога да не се озова под неговия покрив, сега чуках на вратата му и молех да ме приемат… Исках помощ и защита от този, който ме бе изоставил и забравил, който не се бе заинтересувал от мен, който никога не бе ме обичал… Каква жалка случайност! Но и какво унижение!

Несъзнателно дръпнах напред вързаната под брадата ми кърпа и вдигнах яката на палтото си.

По неописуемото смущение, което ме обзе, разбрах колко ненавиждах Северен Жувенел.

Той ми заговори… Не зная какво ми каза, но останах с впечатлението, че не ме позна. О, благословен да бъде полумракът, който цареше в стаята! Благословено да бъде късогледството на Бухала. Поне за миг почувствувах смелостта ми да се възвръща.

Нямах избор между много възможности. Да напусна Прийоре значеше да попадна отново в ноктите на Фелисиен Шантрев. Предпочетох да остана в Прийоре и нито за миг не си зададох въпроса какво може да произлезе от подобно решение, защото предварително знаех, че няма да намеря отговор.

— Едно глупаво и неприятно приключение ме доведе до вашата врата и ме принуди да почукам на нея, господине — казах, променяйки леко гласа си.

Казах още нещо, но обясненията ми бяха объркани. Северен ме прекъсна благо:

— Госпожо, вие можете да считате тази къща за своя. Мога ли да ви бъда полезен по някакъв начин?

— Господине, както виждате, все още съм много развълнувана и уморена. Имам нужда малко да си почина и да се съвзема…

— Няма нищо по-лесно от това… Моята стара прислужница с удоволствие ще бъде на ваше разположение. Ще ви заведе в стая, където ще имате пълно спокойствие…

Благодарих, но гледах да се отдалеча колкото е възможно по-скоро.

Северен позвъни и старата Марион се появи.

Как след това се озовах в определената за мене стая — не мога да опиша…

Марион влезе заедно с мен. Тя също не ме позна, във всеки случай поне така изглеждаше. Действително бях успяла да прикрия доста лицето си, пък и присъствието ми в тази къща и при тези обстоятелства беше тъй невероятно, че дори и да бях заприличала на младоженката от Вилата с върбите, едва ли щеше да допусне, че съм Фридолин.

Както онази вечер, Марион ми предложи услугите си, както тогава — отказах да се възползувам от тях.

— Необходима ми е само малка почивка… това е всичко.

Тя огледа грижливо стаята.

— Надявам се, че нищо няма да липсва на госпожата и тя ще се почувствува добре. Това е стаята на младата госпожа…

Без да зная защо, сърцето ми се сви… Младата госпожа? Коя?

— Но аз… аз ще й преча — промълвих.

— О, не… в този момент тя отсъствува.

— О, жалко…

— Но тя няма да отсъствува дълго… — прошепна старата прислужница.

След като отново отказах да се възползувам от услугите й, тя излезе.

Останах сама, сама… в моята стая! Защото в края на краищата младата госпожа Жувенел съм аз, не може да бъде друга! С горещо любопитство разгледах стаята в най-малките й подробности. Тя не е мила и кокетна. Тя е изящна и благородна. Струва ми се, че съм мечтала за тъкмо такава стая.

Мебелите са от орехово дърво с топъл цвят. Явно е, че са били предавани от поколение на поколение. Странни животни са изписани по коприната, с която са тапицирани стените. Скринът е истински шедьовър на резбарското изкуство. По завесите на леглото е разказана в картини цяла любовна поема между дама, свиреща на лютня, и хубав рицар…

Сгуших се между възглавниците на едно голямо кресло, опрях глава на високото облегало и се унесох в мисли. Но скоро станах и започнах отново да се разхождам из стаята и да я разглеждам.

Определено моята стая много ми хареса. Моята стая…

Всички тези очарователни неща са събрани тук заради мен. Сигурна съм, че е така. Ако лошата фея Фридолин не се бе намесила, щях да прекрача този праг, ръка за ръка с моя съпруг…

О, Северен, подозирате ли, че непознатата гостенка е жена ви, същата, която изгонихте от Вилата с върбите?… Без съмнение вие никога не ще узнаете, че тя е видяла хубавата стая, приготвена за нея, и се е задушавала… от сълзи, когато сред всички тези грижливо подредени вещи не е открила само вашата обич.

Северен, ако заедно бяхме влезли тук след венчавката, вие щяхте да разтворите ръцете си и аз щях да се хвърля в прегръдките ви…

Но сега съм сама… Съвсем сама. Преди малко, забравила всякакво стеснение, разтворих долапите и чекмеджетата. Видях наредено в тях бельо, дантели и украшения, видях нещата, които не бях пожелала да взема със себе си… Шишенцата за парфюм бяха пълни, във вазите имаше цветя, а на масата лежеше прекрасно подвързана книга… „Огледала“ от Фелисиен Шантрев! Каква ирония!

Стаята сякаш не е на жена, с която господарят на къщата се е разделил. Тази стая принадлежи на обичана и очаквана жена…

Значи касае се за кратко отсъствие, на което скоро ще настъпи край… Тогава? Тогава аз ли съм жената на Северен Жувенел? Все още ли съм аз? О, аз съм много невежа, нямам понятие от законите! Може би когато една жена е напуснала дома на съпруга си и когато дълго време не е дала признаци на живот, съпругът да получава развод и да има право да се ожени повторно?

Може би е така… Да, досега подобно нещо не ми бе минавало през ума!

Но то е твърде ужасно, за да го приема, макар че подобна възможност не бе изключена. Не мога да опиша неприятното чувство, което ме връхлетя, но въпреки това предпочитам да узная истината възможно по-скоро.

През вратата, защото не й позволих да влезе вътре, Марион ми предаде, че Северен Жувенел канел непознатата гостенка да сподели скромната му вечеря и я пита по кое време тя желае да бъде сервирана. Казах — осем часа. Така ще мине още време!

Бях се зарекла да вечерям в стаята си, но сега не е време да се крия. Искам да узная истината!… Затова ще вечерям със Северен…

Мъчно е да опиша възбудата, в която се намирах…

Лесно беше да се каже: „Ще вечерям със Северен!“ Но аз държах да остана за него непознатата, минала и заминала гостенка за една нощ!

Не можех да сляза с кърпата на главата и с вдигната яка… Нито пък с открито лице и коса… При това лампите сигурно щяха да бъдат запалени.

Тъкмо в този миг очите ми се спряха на пътната чанта на госпожа Клерживр!… Вярно е, че това беше похват от изтъркана комедия, но нима животът не е комедия, и то жалка!

Веднага приведох в изпълнение внезапното си хрумване. Сега Северен нямаше да ме познае. Когато се погледнах в голямото огледало в модерната тоалетна, намираща се непосредствено до спалнята, не можах да се позная.

Бях облякла рокля на госпожа Клерживр. Едва в последния миг се бях сетила, че тя ми бе поръчала да я взема. Дрехата ми беше малко широка и дълга, но ми придаваше тържествен, тежък вид. Около врата си вързах черна панделка. Върху косите си наредих белите къдри на госпожа Клерживр, а после ги покрих и с черната дантела. На носа си защипах едно от златните й пенснета.

Взех и кърпичка, защото смятах често да си бърша устата и по такъв начин да не я излагам продължително на погледа на Северен.

Не, Северен няма да ме познае!… Та той е толкова късоглед. Но ако все пак ме познае, да става каквото ще!

Ще се увери поне, че не съм дошла при него като разкайваща се грешница. Не е ли достатъчно доказателство, че полагам такова старание да се скрия от него?

Не зная вече точно какво пиша… Като че съм обхваната от треска! За да залъжа страховете и нетърпението си, докато дойде определеният от мене час, и за да не умра от напрежение, грабнах дневника си и му поверих тези нови и удивителни събития.

Стъпки! Някой идва…

Вечерята е готова… Тръпки пролазват по гърба ми… Обзема ме стеснение, тревога, страх… но гордостта ми бързо надделява. Смелостта ми се възвръща. Интересно ми е, сякаш чета забавна история, но с неизвестен край, изпитвам любопитство на пътешественик, който не знае къде ще стигне. И още нещо… Нещо ужасно и все пак — неизразимо приятно.