Ги Шантпльор
След раздялата (18)

IV

Кастаньола, 4 юни

Утре заминаваме… О, бих искала вече да съм се завърнала в нашия тих край!

Тук започва да става много горещо, диша се трудно.

Онзи ден Фелисиен Шантрев вечеря във вила „Джоконда“. Мястото му на масата беше доста далеч от моето. Чувах гласа му само когато се намесваше в общия разговор, но той не ми напомняше гласа на Северен.

Мислех си: „Излъгала съм се…“

Говореше се за политика, за театър, за литература и за хора, които не познавах. При някоя дума всички започваха да се смеят и да възкликват едновременно, без да можех да разбера какво особено и смешно имаше в тази дума.

От време на време хвърлях поглед към Фелисиен Шантрев. Той ми се мярваше елегантен и изискан във вечерното си облекло, обърнат ту към едната, ту към другата от сътрапезничките си.

Очевидно за Монтантрен авторът на „Огледала“ е човекът, когото търсят, разпитват и слушат с удоволствие. В този дом той е приеман с гордост. По-късно неговите думи и мнение ще бъдат повтаряни тук и там, а той самият ще бъде сочен като близък приятел… При това, изглежда, тази зараждаща се популярност е приятна на Фелисиен Шантрев. Той говори самоуверено, леко, блестящо, сякаш слуша сам себе си, за да се увери каква е реакцията на слушателите му.

След вечерята гостите на Монтантрен, тази вечер доста многобройни, се пръснаха на всички страни — едни към билярдната зала, други по терасите, трети из градината.

Пожелах да остана сама. Понякога самотата беше облекчение за мен в тази среда, където бях приета любезно и мило, но където нямах никакви лични приятели и често се чувствувах неудобно.

Скоро се озовах в най-долния край на градината, на една висока тераса, която се намираше над самото езеро. Нощта бе настъпила. Една синя безлунна нощ, тъмна и все пак прозрачна, защото дори и оттатък езерото се долавяха очертанията на планините.

Поради липсата на лунна светлина звездите блестяха особено силно на тъмносиньото небе и трепкаха като очи.

Около мен дърветата и цветята се губеха в тъмнината, но от мрака се разнасяше силно упоително ухание.

Бях се навела над каменната ограда. Жасмините и портокалите в подножието на терасата бяха обсипани с цвят.

Долових в тишината ясния шум на водата. Отдалеч, някъде откъм езерото, долетя песен на италиански…

Някой дойде и се облегна близо до мен. Не реагирах, помислих си, че не съм забелязана и че този, който бе дошъл, сигурно търсеше като мен уханната свежест и самотата на градината и щеше да се отдалечи веднага щом ме види…

Но той остана и ми заговори…

И отново чух вашия глас, Северен!

— Каква хубава спокойна нощ! Чудесна страна… Не ви ли е мъчно, че трябва да я напуснете, госпожице?

— Обичам много и Мутие льо Нобл и съм доволна, че ще се върна там — отвърнах, без да се мъча да намеря някакъв по-особен отговор.

— Да, съгласен съм, че Мутие е много хубаво и приятно градче, което е интересно за археолозите и хората на изкуството, но ми се струва, че за едно младо момиче животът там не…

— Животът, който аз водя там, е тъкмо такъв, какъвто съм си избрала. Радвам се на пълно спокойствие и сигурност. При това, без да съм човек на изкуството и без да разбирам нещо от археология, обичам старинните къщи на това малко градче. Те ми вдъхват доверие. В старостта им има нещо приятно и усмихнато, както в старостта на госпожа Клерживр. И освен това Мутие е толкова малък, че в него няма нито една улица, където да не прониква свежият въздух от близките планини. Там никога не скучая… Чета, разхождам се, ходя на гости, плета, шия, мисля и дори — добавих закачливо — и дори… имам един обожател.

— О! — прошепна поетът, леко изненадан.

— Да, наистина… един верен и сдържан обожател, който ме вижда само в черква и на разходка, както в старите разкази и балади, и който всичко на всичко ми е писал само едно писмо, на което не съм и отговорила… Но той ми изпрати цветя за моя празник, чиято дата е могла да му бъде подсказана само от сърцето му.

— Това наистина е прекрасно!… Но цветята не бяха ли придружени с картичката му?

Стори ми се, че долових в гласа на Фелисиен Шантрев съвсем лека ирония.

— О, не, разбира се, ако беше така, нямаше да ги приема. Впрочем приех ли ги? Не, аз само ги прибрах, защото те щяха да умрат, ако останеха да стоят, закачени на решетката на моя прозорец. Да изпратиш цветя на тази, която обичаш, и да не издадеш името си, за да направиш благодарностите невъзможни — не е ли това връх на изтънчеността? Да създадеш радост и да се откажеш предварително от всяка благодарност — не е ли това истинско великодушие?

— О, не — забеляза Фелисиен Шантрев. — Връх на великодушието в подобен случай би било не да изпратиш цветя без картичката си, а например да слушаш как приписват на друг твоя безименен дар и да мълчиш, да не казваш нито дума, за да изтъкнеш заслугата си. Хубав ли беше букетът? Имаше ли в него туберози?

— Защо ме питате тъкмо за тях?

— Защото тъкмо тази вечер носехте туберози на корсажа си. От това заключих, че ги обичате… Може би вашият мълчалив обожател е отгатнал предпочитанието ви.

— Във всеки случай и вие не сте лишен от способността да отгатвате… Действително в букета имаше и туберози…

В същото време започнах да се питам с известно безпокойство дали Фелисиен Шантрев нямаше да ми признае, че букетът за рождения ми ден беше от него… Впрочем аз вече бях почти сигурна в това.

Очаквах със страх признанието. Със страх и с особено чувство на предизвикателство…

Но Фелисиен Шантрев млъкна. Дълбоката тишина ни обгърна. Гласът, който се носеше над езерото, се чу някъде съвсем близо до брега, може би долу, в подножието на градината, и се издигна до нас звучен и топъл…

А в това време мислех за вас, Северен. Защо не бяхте до мен в тази тиха синя нощ? Защо не бяхте на мястото на този чужд за мене човек? Тогава щях да се приближа до вас, да облегна глава на вашето рамо и ръка в ръка, ние щяхме да стоим унесени, опиянени от нощта и от нас самите… И така, без да разменим нито дума, може би щяхме да се разберем по-добре и по-искрено щяхме да се обичаме…

Мислех си за вас, Северен… И усетих, че в прозрачната тъмнина погледът на Фелисиен Шантрев се обърна към мен.

— Бих искал — прошепна авторът на „Огледала“ — внезапно от някоя звезда да падне лъч и да ви обгърне със светлина… вас, само вас, всичко друго да остане в мрак. Тогава бих искал да видя очите ви, устата, огнените коси — и никога да не ги забравя…

Фелисиен Шантрев говореше тихо и чудото се повтаряше.

Този глас, ах, този глас!…

Не беше ли това някакъв странен сън, Северен! Тъкмо си пожелах да бъдете до мен и ето в мрака се разнесе вашият глас…

Бих искала да кажа на някой, който ви познава: „Чуйте гласа на този човек… Сравнете го… Не ви ли се струва, че чувате гласа на Северен Жувенел, моя съпруг?“ Но всъщност дали си спомням добре гласа ви? Толкова малко съм го чувала, Северен!… Толкова малко познавам и вас!… Понякога ми се струва, че имам от вас съвсем смътен и изтрит спомен, който избледнява все повече и повече… Може би само аз долавям тази несъществуваща прилика…

Изведнъж необясним гняв ме обхвана срещу Фелисиен Шантрев… Ненавиждах го, задето имаше вашия глас, задето ми напомняше за вас… Ненавиждах го и за това, което беше самият той.

— Продължавате ли да обичате тази неблагодарна жена, която не ви обича? — запитах внезапно.

Той прошепна:

— Да, все още я обичам.

— Струва ми се, че когато човек обича искрено една жена, с любов, която заслужава да бъде споделена, не би изпитвал никакво удоволствие да гледа другите жени…

— О, да, човек не намира никакво удоволствие, това е вярно. Много по-вярно, отколкото вие мислите… и отколкото мислех аз самият.

— Тогава се учудвам — отвърнах иронично, — че желаете някой чародеен лъч да ме освети, за да ме видите по-добре в нощта… При това струва ми се, че през деня, когато лъчите са в изобилие, вие ме гледахте достатъчно. И наистина, освен ако между мен и тази черноока жена не съществува удивителна прилика, намирам, че вие я обичате по доста особен начин!

Отгатнах, че той се усмихва.

— Знаете ли, и този път едва ли подозирате, че казвате самата истина… Приликата между вас и тази, която обичам, е изумителна!

— И тя ли е червенокоса?

— И тя е червенокоса…

— И намирате ли, че това е хубаво?

— Не зная… Обожавам косите й, техния цвят, тяхното ухание, едрите копринени вълни…

— И тя ли е ниска като мен?

— Да, не е по-висока от вас.

— И не намирате ли, че това е грозно? Той се засмя.

— Не, разбира се, тъкмо това ми харесва… От нейното малко и крехко тяло се излъчва особена сладост… Тя сякаш принадлежи към някаква друга, изтънчена раса, сякаш е шедьовър на природата. Струва ми се, че обичам някоя фея…

— Тази лоша жена е много щастлива! — възкликнах аз.

— Щастлива, защо?

— Щастлива… задето я описвате с толкова нежни изрази.

Не зная защо, но като че ревнувах… Мислех си, Северен, че вие никога не сте ми казвали такива думи и че бих била щастлива да ги чуя от вашата уста.

— Но защо — подзе Фелисиен Шантрев — наричате личността, за която говорим, „тази лоша жена“?

— Не зная… — отвърнах стеснително. — Наричам я така, защото, доколкото предполагам, тя не ви обича…

— Дори и да е така, в това няма нищо лошо. Любовта не е въпрос на воля.

— Може би тя обича друг? — подметнах аз.

— О, не казвайте това! — извика той.

— Нима никога не сте допускали тази възможност?

— Мислил съм… Това е нещо, за което мисля непрекъснато. Това е най-големият ми страх, а понякога и най-голямото ми отчаяние. Не, тя не е лоша… тя е добра, мила… тя е очарователно наивна като децата. Но не ме обича, това е всичко… А трябваше да се постарая да я накарам да ме обикне!

— Но струва ми се, че… — започнах живо аз.

— Какво ви се струва… кажете? — настоя Фелисиен Шантрев.

Бях се изчервила, но той не можеше да ме види.

— Струва ми се — продължих храбро, — че все пак някой би могъл да ви обикне…

— Вие сте много мила… Благодаря ви! И друг път са ми казвали нещо подобно, но тези думи не са ми доставяли удоволствие.

— Искам да кажа — обясних аз, — че е вероятно вашата избраница да ви обикне… Естествено, ако не обича някого другиго.

— Благодаря ви още веднъж… — повтори той подигравателно.

— Но може би и вие самият вече сте престанали да я обичате?

— Защо? От какво съдите за това?

— Може би — продължих — някоя висока тъмнокоса жена например ще ви накара да я забравите…

Той се засмя.

— Колко просто ви изглежда всичко! После продължи с променен глас:

— Не, не е лесно човек да престане да обича, Фридолин, особено когато е влюбен пламенно, дълбоко, с цялата си душа… И тази „лоша жена“, както вие я наричате, я обичам такава, каквато е. Все пак опитах се да я забравя, но не съм сигурен дали бях напълно искрен в тези си опити… Сега виждам, че никога не ще успея да изтръгна нейния образ от сърцето си, от живота, където тя, макар и съвсем малка, зае толкова голямо място… Обичам я безумно! За да бъда обичан от нея, за да я притежавам, — нищо не би ме спряло… Способен съм на всичко, дори и на безкрайно търпение… О, ако знаете, Фридолин, как я обичам и колко ще сме щастливи, ако и тя ме обикнеше! Ще я водя из най-хубавите и приказни страни на света, ще й свия най-топлото гнездо в моята родна къща! Тя ще бъде само моя и аз ще й дам цялото щастие, което човек може да постигне на този свят… О, аз ще я чакам! Ще бъда неин господар и ще правя всичко, каквото тя пожелае… Ще забравя миналото и бъдещето, всички стремежи, всички усилия и съжаления, щом моята глава се опре до сърцето й…

Той говореше, говореше съвсем тихо и почти каквото му хрумнеше.

Мълчах и желаех да продължи да говори. Без съмнение думите, които той изричаше, хиляди и хиляди мъже ги бяха произнесли преди него, хиляди жени ги бяха слушали…

Но аз ги чувах за първи път… И това, което Фелисиен Шантрев говореше за една друга жена, ми се струваше, че вие ми го казвате, Северен… Гласът ви ме очароваше, защото това беше вашият глас… Той ме люлееше и милваше… Струваше ми се, че изживявам някакъв странен сън. Но изведнъж ръцете ви ме обгърнаха, Северен, топлите ви устни се докоснаха до затворените ми очи и после се спряха на моите устни… Бях изцяло замаяна…

Но изведнъж ми се стори, че падам от много високо и се опомних… С истински ужас се отскубнах от прегръдките на Фелисиен Шантрев и грубо извиках:

— Оставете ме, оставете ме… Вие сте отвратителен!

Той веднага се извини:

— О, не казвайте, че съм ви отвратителен, Фридолин, вие не знаете… Ако знаехте, ако можехте да отгатнете… О, моя малка любима, оставете ме да ви кажа…

Но аз не желаех да слушам повече.

— Моля ви, нито дума! — възкликнах аз. — Ако вие наистина ме вземате за другата, трябва да ви предупредя, че отидохте твърде далеч… А ако пък се обръщате към мен, знайте, че аз не съм свободна.

Тутакси той запита с безпокойство:

— Не сте свободна… Не разполагате с живота или със сърцето си?

— Със сърцето си! — отвърнах. И избягах.

Питам се дали наистина приличам на онази лоша жена или…

Но не, сигурна съм, че това не е вярно! Сигурна съм, че не й приличам ни най-малко… и че този прекалено разглезен поет се подиграва с невежото момиче, което бе харесало стиховете му и бе извършило глупостта да му пише…

Няколко минути след тази глупава сцена в градината всички гости на Монтантрен се събраха на терасите, които сега бяха осветени от силна и прозрачна, почти дневна светлина.

Поднесоха прекрасни плодове, сладоледи и други лакомства с особени имена.

Млади италиански момичета пяха местни песни, а една от гостенките, известна артистка, рецитира „Неспокойна любов“ от Фелисиен Шантрев… Поемата бе изпратена с бурни ръкопляскания, които се отнасяха еднакво и до артистката, и до автора. Той самият стоеше настрана и по лицето му се четеше досада.

Скрита в един ъгъл, където не можеха да ме забележат, аз се стараех всячески да прикрия бликналите в очите ми сълзи. Тези непознати стихове ме бяха развълнували. Те не отстъпваха на най-добрите поеми от стихосбирката, която познавах…

Не обичам Фелисиен Шантрев, сигурна съм, че не го обичам! Защо тогава сърцето ми е тъй смутено?