Ги Шантпльор
След раздялата (11)

II

Париж, 28 ноември

Моята стара Кенуйе е най-доброто същество на света. Тя ме милва, ободрява, глези и заобикаля с нежност, както във времето, когато нейните мъмрения се превръщаха в усмивки под моите гальовни целувки.

Разказах й историята си, която тя изслуша жадно, малко като приказка, малко както аз слушах романите на госпожа Глориет.

Когато стигнах до това място в разказа си, където — здрава и читава — се озовавах на гарата в Тур и се настанявах във влака за Париж, тя въздъхна с облекчение, като че аз, героинята на разказа, не бях пред очите й и не й доказвах със своето присъствие по неоспорим начин, че бях успяла да се отърва от чудовището!

Изглежда, че някога госпожица Кенуйе е имала любим, който разколебал вярата й в мъжете… Оттогава за нея всички мъже са измамници и подлеци. Тя ги ненавижда и презира. Според нейното мнение не е могло да ме сполети по-голямо щастие от тази раздяла, която ми връщаше моята независимост и чрез която избягвах униженията и терзанията на брачното робство.

Тя не можеше да изкаже възхищението си от моето държане и от енергията, която бях проявила. Добрата жена ми обеща с вълнение, че ще направи всичко, което е по силите й, за да ме подпомогне да си намеря работа.

Отначало тя пожела да ме задържи при себе си — като любима дъщеря, но аз желаех да се справя сама с всички трудности на създалото се положение. А по едно време, без да ме слуша, госпожица Кенуйе се провикна:

— Имате право, мила! Имате право! Тук вие няма да бъдете в безопасност… Представете си какво би станало, ако той ви открие… Боже мой!… И това не е изключено!…

— О, добра ми Кенуйе, бъдете спокойна! Зная много добре, че той не ще ме потърси!

— Не, мила, не е така!… С мъжете човек никога не може да бъде спокоен! А при това този ми се струва, че е от най-лошите… Наистина Бог се е смилил над вас!

Аз обаче не мисля, че Бог има пръст в тази работа. Струва ми се, че по-скоро тук е замесена лошата фея Фридолин… Помислих си също, че що се касае до Северен, мнението на госпожица Кенуйе е може би малко пресилено…

Ето защо добавих:

— Струва ми се, госпожице, че има мъже, много по-лоши от Северен Жувенел…

Защото човек трябва да бъде справедлив дори и спрямо хората, които ненавижда!

Преди няколко седмици една много мила възрастна дама, която живее в провинцията и е сестра на една позната на госпожица Кенуйе, се бе обърнала към старата ми учителка с молба да й намери компаньонка, понеже се чувствувала извънредно самотна. Госпожица Кенуйе бе обещала да потърси.

Щом пристигнах аз и изявих желание да намеря някаква работа, тя писа писмо, за да предложи моята кандидатура. Ако мястото се окажеше още свободно и ако ме приемат, с радост бих заела новата си служба.

 

Париж, 30 ноември

Всичко е уредено. Ставам компаньонка на госпожа Клерживр, която ме очаква от утре в Мутие льо Нобл. Вдовица на не особено състоятелен и амбициозен мъж, госпожа Клерживр живее сама в едно съвсем забутано градче, където е прекарала най-щастливите си години и където е умрял съпругът й. Тя няма деца. Книгите са една от последните й радости, но нейните остарели очи се уморяват бързо и тя има нужда от помощта на други, по-млади.

При това тя търсеше приятен глас, който да радва слуха й, и усмихнато симпатично лице, което да гледа с удоволствие…

Госпожица Кенуйе смята, че отговарям на изискванията. Аз естествено се радвам, че ще отида в онзи далечен край! Къде другаде бих могла да се скрия по-добре от евентуални преследвания!

Понеже съм откровена по природа и не обичам лицемерието, пожелах госпожа Клерживр да бъде осведомена за моята тъжна съдба. Госпожица Кенуйе й писа, че аз съм омъжена, но съм се разделила със съпруга си поради несходство на характерите и че желая да постъпя при нея под моминското си име.

Госпожа Клерживр не се уплаши от тази нередовност в моето положение. Госпожица Кенуйе ме препоръчваше и за нея това беше най-важното.

„Нека тази малка женичка дойде без страх — бе писала госпожа Клерживр. — Ако тя е била нещастна, имам още повече основание да я приема с най-топла симпатия… Нека дойде, а аз няма да й припомням мъчителното й минало! Щом вие я обичате, тя трябва да е очарователна, добра и честна! Вярно е, по света има много лоши мъже!“

— Вие ли сте писали, че Северен е „много лош мъж“, госпожице? — възкликнах аз.

— Писах, миличка, че не проклинам обстоятелствата, които са ви отдалечили от вашия съпруг, защото човек като него щеше да ви направи нещастна… това е всичко!

— Но, госпожице, как можете да знаете дали Северен щеше да ме направи нещастна?

— Как мога да знам? Но слушайте, Фридолин, той обичаше ли ви? И ако ви обичаше, как ви го засвидетелствува?

— Той не ме обичаше, добра ми Кенуйе, напълно сигурна съм в това, но…

— Тогава вие сте го обичали!

— Аз!!! О! Не, в никакъв случай!… Що за хрумване!… Нима не ви е ясно, че го ненавиждам!

— Виждам, виждам, мое дете, и ви разбирам — поклати сериозно глава госпожица Кенуйе. — Тъкмо това казах и на госпожа Клерживр.

Прочее ние се разбрахме, излишно беше да се увличаме в ненужни спорове.

Но от това, че Северен не ме обича и от това, че аз не обичам Северен, не следва, че той е лош мъж… Доволна съм, че госпожа Клерживр не мисли да ми говори и напомня за моята злополучна женитба, защото в края на краищата не бих могла да я оставя да казва неща, които не са верни.

Ще замина утре сутринта. Госпожица Кенуйе писа от мое име на госпожа Глориет да изпрати тук стария скромен куфар на Фридолин Десли. Той трябваше да бъде изпратен в имението Прийоре, но лошата фея Фридолин не пожела да стане така.

Какво ли щеше да си помисли госпожа Глориет, след като получеше писмото на госпожица Кенуйе, като отгатнеше малко от това, което писмото се стараеше да скрие? Дали ще ме съжалява? Не вярвам… Госпожа Глориет не би ми желала злото, но: „В нещастието на другите има нещо, което не ни е неприятно.“

Всъщност какво ме беше грижа за госпожа Глориет и за миналото! Утре ще бъда далеч… И там, където ще бъда, госпожа Глориет не ще дойде да ме потърси, нито който и да било друг!

Моето писмо до Северен, писмото, което писах през сватбената си нощ, завършваше така:

„Не зная какво ще помислите за моето бягство и не зная също каква власт ви дава законът и с какви средства ще разполагате, в случай че сметнете за необходимо да ми определите след раздялата пребиваване, където вие ще изберете. Но като напущам вашата къща, заклевам се в паметта на всички, които съм обичала — защото вече не обичам никого, — заклевам се, че никога не ще се върна доброволно под вашия покрив… никога, чувате ли, никога, никога!“