Ги Шантпльор
След раздялата (10)

I

Париж, 27 ноември

Париж!… Наистина ли пиша тези страници от Париж?

Намирам се в една малка бяла стая с чисти пердета и старомодни мебели. Не особено широкият прозорец гледа към една спокойна улица. Щом се наведе малко човек, вижда желязната ограда на градината и крехките и оголени клони на дърветата. В съседната стая плете госпожица Кенуйе.

Моята венчавка в черквата на Бержер, моята бяла рокля и портокаловите цветове в косите ми… Нима сватбата в ясния зимен ден не беше действителност, а детски сън?

Само преди три дни бях усмихната годеница, заобиколена с внимание… А след това не бях ли доверчива, почти щастлива съпруга? Но днес съм самотна и изоставена жена, жена без съпруг.

Струва ми се, че моята непозната кръстница, Фридолин от забравената приказка, е била лоша фея, която, като ме докоснала с пръчицата си, казала: „За тази кукла с коси, имащи цвета на есента, най-хубавите и приятни неща ще бъдат непостижими…“ „Когато откъсне цвете, цветето ще повяхва; когато щастието я посети, то ще се превръща в мъка.“

Имам желание да плача или да крещя от гняв…

От гняв срещу лошата фея, която ме е обрекла така!

И срещу Северен Жувенел, моя съпруг… И срещу мен самата, и срещу госпожа Глориет!

Лошите ми чувства към госпожа Глориет се събудиха в момента, в който съпругът ми, непоносимо сериозен и учтив, ме настани в колата, която трябваше да ни отведе в Кларанс ле Тур. Тъкмо тогава едно обстоятелство ме порази. Всеки път, когато Северен оставаше да разговаря насаме с госпожа Арманд, след това го намирах по-затворен, по-сдържан, по-хладен… Особено този ден!

Когато се върнахме от черквата, той ме гледаше продължително и мило, с такава нежна усмивка на уста — макар че госпожа Глориет присъствуваше — и беше целунал ръката ми с такава топлота… Дълго време усещах целувката му върху пръстите си. Никога не бях усещала по-приятна милувка.

На Лулу никога не позволих да ме целува. Не му позволих, защото знаех, че ще ми бъде крайно неприятно, а така той не го узна!

Бях щастлива… Когато един час по-късно слязох от стаята си, след като се бях преоблякла, Северен бе добил отново сериозното си изражение и тържествения вид, който ме кара да съжалявам за онзи момент, в който той избухна и ме обсипа с упреци и несправедливи думи…

Дали русата, тържествуваща красота на госпожа Глориет не го караше да прави сравнения, които не бяха в моя полза? Дали госпожа Глориет не умееше добре да ме защитава? Не се ли случва понякога тъкмо защитникът ти да ти напакости най-много, макар и неволно? Не му ли разправяше тя, за да се пошегува, как съм се подигравала преди с Бухала?

Но той не би могъл да ми се сърди много заради моите шеги. И после, дори и да съм се държала като кокетка, направила съм го съвсем неволно. Но по-късно не изпитах ли особен страх, че може да съм се харесала на Северен? Не се ли смутих, не се ли обърках само при тази мисъл?… Уви, сега започвам да се питам дали изобщо някога съм му се харесвала… Дали отначало не му беше приятно да бъде с мен само защото носех друго име, защото бях „госпожа Глориет“, а не незначителната секретарка?…

Горката госпожа Глориет! Не бих искала да се съмнявам в добрите й намерения! Тя се държа с мен много любезно, много сърдечно, майчински… Беше съвършена! Бих била голяма неблагодарница, ако го забравя… Но все пак понякога — може би защото й липсва вярно чувство за истинския живот — тя постъпва много неуместно… Човек би казал, че разбира и тълкува съвсем погрешно някои неща.

И все пак, без сама да съзнавам, нейните празни думи, нейните смътни съвети ме преследват, внушават ми съмнение, безпокойство и страх… Те сковават държането ми, гасят усмивката ми, те смразяват думите ми — сега, когато седя до Северен в колата, която ни отнася по широкия път към нашия нов живот…

Някаква тежест сякаш ме притиска… Северен също изглеждаше мрачен и сякаш обладан от мъчителна мисъл. Бяхме си обещали да се обичаме винаги — в щастие и в нещастие, а се чувствувахме по-далеч един от друг, отколкото през дните, когато разговаряхме приятелски в библиотеката като съвсем чужди хора. Тогава с един поглед, с една усмивка, с една дума си казвахме толкова много неща, без дори сами да ги съзнаваме!

Каква непреодолима и невидима преграда ни разделяше сега?

Заговорихме… Понякога е по-лесно да говориш с някого, отколкото да мълчиш заедно с него… Говорехме като хора, които не знаят какво да си кажат…

Приказвахме за най-общи неща и все пак от време на време, сякаш неволно, думите ни се сблъскваха. Като че между нас съществуваше някакво необяснимо и тайнствено недоразумение, което започваше да ми се струва непоправимо тъкмо защото не можех да открия точната причина, на която се дължеше. Внезапно потръпнах леко в топлото си кожено палто.

Северен забеляза и ме запита мило:

— Студено ли ви е?

— Не, благодаря, не ми е студено — отвърнах аз и се завих по-добре в дрехата си.

Той ме погледна и се усмихна сякаш неволно. Тогава сините му очи станаха отново такива, каквито ги обичах.

— Какво малко и крехко същество сте — каза той. — Оставете да ви загърна в моята шуба… Така ще ви бъде по-добре.

Той ме привлече нежно към себе си.

— Не ми е студено… — повторих тихо аз.

В същия миг шофьорът направи остър завой, вероятно защото пътят беше много лош, а по него минаваха каруци, които затрудняваха движението. Нашият автомобил навлезе в канавката и в миг се наклони. Изхвръкнах наляво с такава сила, че просто паднах в прегръдките на мъжа си.

Не зная дали той се изплаши като мен, но ме обгърна с ръцете си, задържа ме и ме притисна нервно, почти грубо до себе си…

Отдръпнах се бързо назад, освободих се и извиках:

— Оставете ме!… Измъчвате ме така!

Тогава сините очи станаха изведнъж съвсем тъмни и Северен ми каза:

— Извинявам се…

Веднага съжалих, задето бях казала тези думи. О, всъщност той не ме бе нагрубил ни най-малко… Но колко сериозно, колко неприятно звучеше извинението му след моето детинско възклицание!

Някога, като малко момиче, когато изричах същите думи малко нацупена, както днес, кръстницата ми винаги отговаряше: „Няма нищо, няма нищо…“ Тя знаеше много добре, че всъщност не влагах нищо сериозно в думите си! Какво ли би казала госпожа Глориет, ако прочетеше това, което току-що написах? Ами Северен?

Не, той би трябвало да прочете това в моите очи! Но Северен, който така умее да разчита старите книги, не разбра нищо от тази съвсем нова книга, каквато беше моето сърце…

О, Северен, ненавиждам ви! Да, сега ви ненавиждам… Но тогава…

Каква мисъл се бе загнездила в главата ви? Какво имаше между нас, Северен, че след като ме притиснахте тъй силно до сърцето си, добихте отново това важно, непоносимо изражение, което оттогава не ви напусна нито за миг?

О, Северен, колко беше мрачно пристигането в нашата къща!

А при това навсякъде бяха сложили цветя — бели сватбени цветя, и усмивката на старата прислужница Марион, която ви е отгледала, беше весела и пълна с доброта… Как топло ни посрещна тя на прага!

Вратите бяха украсени с клончета от зимни рози. Спомняте ли си… или нищо не сте забелязали?

Казахте ми, че се намирам в моя дом… А защо не казахте „нашия дом“?

После разгледахме къщата. Трябва да съм била разсеяна, защото почти нищо не си спомням. Къщата, в която човек още не е живял, дължи чара си на надеждите, които всеки донася в нея. Къщата, в която човек се връща отново, привлича със спомените, които крие в себе си… Но домът, в който човек не намира нито спомени, нито надежди, се забравя, както се забравят банални лица.

И после, струва ми се, че тъкмо тогава главата ми беше малко замаяна… Спомням си само стаята, предназначена за мен, и то смътно. Тя беше тапицирана с чудесна светлосиня коприна на нежни гирлянди от цветя. Беше светла и елегантна и все пак на мен ми се стори тъжна.

Вечеряхме сами, седнали един срещу друг, както в Кастелжанти… Но в Кастелжанти наистина имахме вид на двама щастливи съпрузи! Тук, във Вилата с върбите, изглеждахме съвсем чужди един на друг.

Струваше ми се, че нещо тежко, мрачно, враждебно, подобно на гъста, потискаща мъгла се спущаше бавно върху нас… И започвах да се страхувам от вас, Северен… Съзнах, че за мен вие бяхте един непознат и при това бяхте пожелали да останете такъв… Страхувах се, че след като се показахте тъй безразличен, тъй студен, можеше изведнъж да се промените и да станете пълна противоположност на това, което бяхте досега…

Страхувах се… Аз бях ваше притежание, ваша вещ. А вие бяхте мой господар, страшен и тайнствен.

В този миг поне аз виждах всичко в такава светлина.

Малко по малко вашето присъствие започна да ме изпълва с непоносима тревога.

Щом влязохме в салона, аз ви казах:

— Чувствувам се много уморена. Извинете ме, но скоро ще ви напусна…

Няколко минути по-късно аз ви пожелах лека нощ.

Вие докоснахте едва-едва студената ръка, която ви подадох… После, когато бях близо до открехнатата врата, вие извикахте с особен, малко сподавен глас:

— Фридолин!…

Тогава не зная какво ми стана, но изпитах неизразимо желание да изтичам към вас, Северен, и да се сгуша в прегръдките ви, да усетя под главата си ударите на сърцето ви и да ви кажа: „Аз съм ваша, вземете ме и ме обичайте… Аз съм само едно малко листо и чувствувам, че ако продължавам да живея сред този студ, ще умра.“

Но си спомних за всичко, което ми бе казала госпожа Глориен… И от прага на вратата запитах:

— Какво обичате? Глупаво беше, нали?

Но не беше по-малко глупаво това, което отговорихте вие:

— Нищо!

Защо казахте „нищо“, Северен?… Не можех аз първа да изтичам към вас… Ако бяхте разтворили ръце, кой знае — може би тогава щях да се приютя в тях, без да помисля за съветите на госпожа Глориет, но така…

Северен, вие не ме обичате, а аз ви ненавиждам…

Ненавиждам и хубавата стая, тапицирана със светлосиня коприна на гирлянди от цветя…

Когато се прибрах в нея, аз и не помислих за сън. Уморена, с изопнати нерви, се отпуснах в едно кресло и загледана в огъня, останах да се вслушвам и в най-леките шумове на стихналата къща… Понякога ми се струваше, че стъпки се отправят към моята врата. Тогава сърцето ми затуптяваше лудо, аз ставах от креслото, в което се бях настанила, и чаках. Бях вече готова да се съпротивлявам… И все пак когато се убедях, че стъпките не са пред вратата ми, като че изпитвах известно съжаление…

Чувствувах се самотна, непоносимо самотна…

После влезе Марион. Предаде ми едно писмо и веднага познах вашия почерк.

Почаках Марион да излезе, за да го прочета.

О, това обидно писмо, това презрително и жестоко писмо!… Никога, никога не ще ви го простя, Северен!

„Госпожо,

Едно глупаво приключение, за което положително не бях аз причина, ме вмъкна във вашия живот и го смути.

Заради мен вие щяхте да изпаднете в мъчително положение и щяхте да бъдете принудена да се борите с непосилни за вас трудности… Не исках да допусна да се случи подобно нещо… Не исках също чрез едно скърпено примирение женитбата да стане отново възможна между вас и годеника ви, когото можах да преценя само за няколко секунди… Ето защо аз ви предложих името си. Но съзнавам твърде добре какви са причините, които ме карат да ви го предложа, за да не схвана какво е накарало вас самата да го приемете при тези тъй необикновени обстоятелства. Прочее зная твърде добре какво ни сближи, за да не виждам и това, което ни разделя…

Вие не ме обичате… вие не можете да ме обичате. Зная, вашето сърце принадлежи на друг! Не е моя работа да споря дали този друг е достоен или не за вашата любов… Виждам едно — аз никога не ще успея да ви харесам, но се примирявам с това. Зная много добре какъв съм и зная, че не мога да се променя.

И сетне, не ми ли казахте вие сама — о, толкова мило и толкова деликатно, че аз почти ви бях признателен, — че ме намирате непохватен и скучен?

Вие добавихте наистина, че все някъде по света ще съществува достатъчно снизходителна и милосърдна жена, за да се примири и да извини моята недодяланост и да се съгласи да скучае при мен… Естествено заключението, което можех да извадя от вашите думи, не беше утешително.

Но когато сам бях свидетел на низостта на вашия годеник, почувствувах, че е мой дълг и мое право да ви спася от живот, твърде тежък за едно дете като вас. Само че зная, че нямам право да ви налагам моята любов, която отблъсквате с вашето държане.

Ето защо заминавам още тази вечер, така ще бъде по-добре. За мен е мъчително, вярвайте ми, да ви напусна така, но зная, че ще бъде още по-мъчително да остана и да се чувствувам едновременно тъй далеч и тъй близо до вас.

Затова сбогом, Фридолин, вие бяхте твърде жестока, може би без да искате. Уви! Едва сега започвам да се питам: щом не бях обичан от вас, имах ли право да ви свържа със себе си, както сторих?

Договорът, който вие подписахте, без да го разбирате, като дете, ви прави напълно зависима от мен…“

Следваха обяснения за местата, където можех да намеря различните книжа, пари и не зная още какво. Имаше и адреса на някакъв нотариус в Тур. Мъчно би било да си припомня всички тези неща, защото в гнева си скъсах и хвърлих в огъня цялата тази част на писмото…

О, Северен, след като ме изоставихте така в самия ден на сватбата ни, след като се показахте тъй лош, тъй хладен, сега вие вярвахте, че можете да се покажете великодушен към мен, като ми предложите пари и сигурен покрив!

Що за представа сте имали за мен, за моя характер, за сърцето ми?… А ако госпожа Глориет ме е описала тъй повърхностна, как можахте да повярвате на думите й!

Отказвам се от тази сделка. Вашето благодеяние ме ужасява, а писмото ви е глупаво!

Казвате, че сте ми предложили името си, за да ме спасите от един изпълнен с трудности живот. Възможно е да е така… Но аз обяснила ли съм ви защо приех вашето име? Заявявате, че не искате да ми налагате любовта си, Северен. Но нямаше нужда да ми я налагате, Северен, а само да се опитате да спечелите моята! Казвате, че не ви обичам… Но какво сте направили вие самият, за да ви обикна? Твърдите, че обичам друг! Намирам ви много дързък. Откъде знаете, че е така? Нима винаги обичаш този или тази, с която си свързан? Сега виждате много добре, че не е така, Северен, понеже вие не ме обичате!

Взех бързо своето решение. На свой ред седнах да пиша. Северен щеше да получи отговора, който писмото му заслужаваше!

Той не трябваше да узнае болката и унижението, които изпитвах, и затова сдържах мъката си, но не направих никакво усилие да сдържа гнева и озлоблението си.

Тонът на писмото ми беше груб и горчив. Накратко самото писмо съдържаше следното:

„Вие имате право: когато ме помолихте да стана ваша жена, аз бях едно бедно момиче, изоставено от всички. Имате право, аз не ви обичам. Но вярвах, че когато ми предлагахте да споделя вашето име и вашето богатство, вие ми предлагахте да споделя и живота ви. Вярвах, че вие сте ми отредили място на зачитана съпруга… Но понеже за вас тази женитба е била само средство, за да ми дадете милостинята, която в противен случай щях да откажа, този брак става невъзможен за мен. Като вас, и аз заминавам. Не искам нищо от вас. Запазете парите и вилата си. Ще си спомням, че съм ваша съпруга само по името, което ми поверихте. Не смятам, че то ще бъде особена чест за мен, но няма да забравя, че пред закона то е моето име и че съм длъжна пред вас и пред себе си да го нося достойно.“

Тъкмо когато запечатвах плика, влезе Марион и ми предложи услугите си. Отвърнах й, че съм свикнала да се обслужвам сама.

Бях говорила с малко остър глас. Очите ми бяха сухи, но блестящи…

— О, малка госпожо — прошепна тя, — не сторихте ли някакво зло на моя клет Северен, та той си отиде така?

Отвърнах веднага:

— Ако някой от нас е причинил зло на другия, то това не съм аз.

Думите ми не търпяха възражение. Марион въздъхна и се отдалечи.

Когато се озова близо да вратата, тя се обърна и добави, че Северен й бил заръчал да бди над мен и да ме гледа като свое собствено дете.

Но завладелият ме гняв ме накара да заподозра в тази заръка нещо като шпионаж и затова не се разчувствувах ни най-малко от това внимание.

Нощта бе дълга, дълга… Струваше ми се, че никога няма да свърши.

Станах още при първите проблясъци на зората. Като заглушавах колкото ми бе възможно шума от стъпките си, като пресмятах всяко свое движение в тази враждебна къща, успях, без да привлека ничие внимание, да сляза до вратата и да я отворя… И така съвсем свободно се озовах на пътя! Напуснах завинаги тъжния дом, в който трябваше да живея сама.

Отнесох със себе си само моята малка пътническа чанта Чеизът ми, скъпоценностите, кожите, всички твърде луксозни вещи, подарени ми от Северен, оставих там. Те принадлежаха на госпожа Северен Жувенел, а аз ставах отново Фридолин Десли.

Намерението ми беше да вървя пеша до Тур, оттам да взема влака за Париж и да потърся убежище и подкрепа при госпожица Кенуйе, старата учителка, на която някога кръстницата ми ме бе поверила. За да стигна до Тур, трябваше да вървя по главния път.

Беше студено и мрачно. Треперех. Бях оставила хубавото си кожено палто и бях облякла старата си зимна дреха, с която сега ми се струваше, че имам съвсем бедняшки вид.

По пътя, сред дрезгавината, насреща ми се зададе едно старо и доста раздрънкано такси, което идваше от Тур. Когато се отдръпнах бързо настрани, уплашена да не бъда забелязана дори от непознатите, които се намираха в тази кола, едва можах да сподавя вика си. През стъклата, в полумрака, който цареше в таксито, ми се стори, че зърнах бледия профил на Северен, моя съпруг…

Но старото такси вече беше далеч. За миг останах неподвижна, със замаяна глава, с подкосени крака.

Все пак сигурно ми се беше привидяло! Бе ми се сторило, че виждам Северен… Тази илюзия се дължеше на крайното ми нервно напрежение. След писмото, което ми бе писал, Северен едва ли мислеше да се завръща във Вилата с върбите. А и вътре колата беше почти тъмна. Как можеше да се разпознаят чертите на което и да е лице?

Продължих да вървя напред. Боже мой! Дори и пътникът от таксито да беше наистина Северен Жувенел, какво можех да направя?… Всичко беше свършено, свършено завинаги между нас…

Но аз не искам той да намери следите ми, не искам да го видя вече, никога вече!