Ги Шантпльор
След раздялата (1)

I

Кастелжанти, 5 октомври

Тази сутрин предадох на госпожа Арманд Глориет трите глави, които току-що бях преписала на чисто и с които свършва втората част на романа й „Нежна любов“.

Госпожа Арманд Глориет Амор хвърли само един разсеян поглед върху изрядно изписаните от нейната секретарка листове и не каза нищо.

Когато се осведомих за следващите страници тя отвърна:

— За сега ще останем тук Фридолин. Тежки грижи ме занимават. Имам да пиша писма. Съвършенно лични писма.

Стори ми се, че долових върху лицето и онзи загадъчен израз, който добиват хората, когато крият някаква тайна, но същевремено горят от желание някой да им я изтръгне. Но понеже не бях много сигурна в моята психологическа прозорливост, не се реших да задам наслуки въпрос, който можеше да бъде сметнат за нескромен, в случай, че не беше желан. Все пак тежките грижи, които бяха забулили леко сините очи на Амори дьо Рощорк не бяха попречили на госпожа Армант Глориет да положи обичайните големи грижи за тоалета си. Дългата и, сребристо розова домашна рокля подхождаше чудесно на блестящата и кожа и на богатите и златноруси коси. Дрехата, която бе добре опъната в кръста и падаше надолу в свободни гънки, подчертаваше всички хубости на високата и фигура.

— Как намирате новата ми рокля, Дол? — запита госпожа Глориет.

— Прекрасна! Не съм виждала по-хубав от този оттенък на Зоргте. Вие приличате, госпожо, на някакво голямо цвете. При това, като ви гледам, не зная защо си мисля и за сладолед от ягоди.

Тя започна да се смее.

— Мила Дол, откъде ви идват наум тези сравнения!

Но явно комплиментът й беше приятен, пък и тя знаеше, че е напълно искрен.

Госпожа Глориет е много хубава. Тя е висока, руса — две качества, пред които не мога да не изпадна във възхищение!

Аз съм малка и червенокоса. Толкова малка, че госпожа Арманд се забавлява да ме нарича Дол, което на френски е умалително на името ми Фридолин, но на английски значи кукла. Толкова червенокоса съм, че и най-благосклонно снизходителният човек не би могъл да нарече косите ми „огненоруси“.

— Колко жалко! — въздиша понякога госпожа Глориет, която се отнася към мен като към приятелка. — Ако не бяхте толкова червенокоса и бяхте малко по-висока, вие щяхте да бъдете просто мила, Дол.

А от време на време устните й прошепват утешително:

— Моята златна огърлица би могла да ви послужи за колан, Дол… А краката ви биха се чувствували удобно в приказните стъклени пантофки… При това не е ли чудно, че с тези огнени коси очите ви имат кадифен цвят и по кожата ви няма нито една луничка!

Но днес, погълната от своите „тежки грижи“ и от новия си тоалет, госпожа Глориет дори не обърна внимание на моята незначителна личност. Тя ми върна ръкописа и заключи:

— Разполагайте с времето си, Фридолин…

Значи денят ми принадлежеше. Нямаше да го прекарам в работа с или за госпожа Арманд. Как да го използвам най-добре?

Бях разпорила подгъвката на роклята си на бели и сини райета, за да я скъся, трябваше да изгладя бялата си дантелена блуза.

Стиховете на Верлен бяха сложени настрана и отдавна чакаха да ги прочета.

Бих могла също, въпреки ситния дъжд, от който не се боя, щом сложа наметката си и дървените обуща, да се разходя из градината, да се полюбувам на обичаните ми хризантеми и да подновя цветята в салона… Бих могла още да прекарам моя следобед в „Кулата на Рицаря“ с похвалното намерение да довърша подреждането на старите книги, да се наслаждавам с очи и с пръсти на хубавите подвързии, да се забавлявам с пъстрите и наивни картинки до падането на нощта…

Между толкова различни занимания аз избрах нещо друго.

И ето ме сега, с перо в ръка, да изпълвам една след друга тези страници. Защо се залових да пиша? Признавам, защото имам желание да побъбря, а съм съвсем сама.

Прибрах се в любимото си убежище, тази чудновата стаичка на горния край на „Кулата на Рицаря“, където госпожа Арманд ми позволи да настаня моята маса, моите книги и любимите ми предмети. За да стигна дотук, трябва да се изкача по безкрайна извита стълба.

Моето убежище е скромно като килия. Стените на стаичката са варосани. Украсих ги с няколко наивни стари гравюри, с които госпожа Арманд ми позволи да разполагам. В един пъстър сватбен сандък съм прибрала мои книги, писма, дреболии и ръкоделия. Тъмна дъбова маса ми служи за писалище. Изнамерих някаква пукната стара ваза, в която слагам цветя. А прозорецът няма друго перде освен тъмнозелената завеса на стария бръшлян.

„Кулата на Рицаря“ — единствена и жалка останка от замъка, където някога живели благородниците Дьо Бержер — сега влиза в земите на модерното имение Кастелжанти. По времето на Революцията последният потомък на това семейство, стар маниак, който се разорил, купувайки редки книги, забягнал и заровил книжното си съкровище, скътано в железен ковчег, неизвестно къде. Той смятал да се върне скоро, но умрял в изгнание.

Миналата пролет работниците, които били наети от госпожа Глориет и копаели в градината за постройката на хладилник, открили грамаден ръждясал ковчег. Това било съкровището на забягналия благородник.

Госпожа Арманд накарала да го пренесат в приземния етаж на кулата, в помещението, което се нарича библиотека, но където впрочем има твърде малко книги…

Лятно време идваме често тук, защото между дебелите стени цари приятен хлад. До огнището, за да е пълна битовата картина, госпожа Глориет е поставила един чекрък, получен от старата й бавачка, въпреки че тя самата не знае да преде. Аз помолих старицата да ме научи и сега владея това изкуство. Приятно забавление! Старият чекрък като че нашепва отдавнашни приказки и песни.

Пиша, пиша… а дъждът продължава да струи. Истински октомврийски ден. Мъгла се стеле над хълмовете, горите изглеждат лилави… Дъждът сякаш покрива цялата долина с нежен и лек сив воал, под който есенните краски добиват странна прелест. Буковете са станали червени като косите ми, но най-приятни за очите ми са есенните цветя. Какво богатство и разнообразие на цветове — жълто, кремаво, лилаво, ръждиво, червено, тъмно, винено, бяло… Сякаш хризантеми и гергини са се надпреварвали да постигнат най-редки и приятни багри.

Обичам есента! На мен тя не ми навява тъга. Струва ми се, че този временен залез на природата е тъжен само за възрастните хора. Без съмнение той им напомня неумолимо техния собствен залез. Но аз, аз съм млада… Когато пролетта и лятото се върнат, ще ме намерят същата. И още дълго, дълго ще бъда така.

Обичам есента дори когато вали. Обичам и живота! И все пак не мога да кажа, че той е бил особено благосклонен към мен.

Останала съм сираче още преди да се появя на бял свят. Баща ми, капитан Доели, разорен поради прекаленото си доверие към мними приятели, умрял от емболия два месеца преди моето раждане. Майка ми угаснала от изтощение в момента, в който ми дала живот. Отгледа ме добрата ми кръстница, избрана от родителите ми. Тя ми даде странното име Фридолин. Слушала го като малка в някаква приказка за феи, то страшно й харесвало, но по-късно тя не си спомняше от приказката нищо друго освен това име.

Моята кръстница живееше в Париж, в една висока къща сред тиха градина в Люксембургския квартал. Тя не беше богата, но малка пожизнена рента й осигуряваше необходимото, а дори и малко повече.

Кръстницата ме научи да обичам песните, да умея да придавам прелест на нещата, да обичам цветята… Госпожица Кенуйе, една учителка, която живееше на нашата улица, се нагърби с тежката задача да ме обучава, но аз не се показах достойна за грижите й.

Бях жива, весела и книгите ми досаждаха. За да ме подкани към повече усърдие, госпожица Кенуйе се опитваше да бъде строга, но аз я разсмивах с някоя закачлива дума и я омилостивявах с една целувка. Сега това минало ми се струва тъй далечно! Както родителите ми, и добрата ми кръстница ме напусна. Преди да се прости с този свят, тя ме сгоди за своя племенник Луи Нике, мой приятел от детинство, като раздели между нас малката сума, която, поради невероятната си спестовност, бе успяла да скъта за устройване на нашето домакинство.

Тогава бях на шестнадесет години, сега съм на осемнадесет… Луи Нике — Лулу, както го наричахме някога — завърши военната си служба и намери работа в Тур, в една голяма търговска къща. Аз приех наскоро предложения ми начин да си изкарвам хляба и станах секретарка на госпожа Арманд Глориет, която, усамотяла след смъртта на мъжа си — адвоката Глориет, живееше в имението си и пишеше романи, за да се развлича.

Когато положението на Лулу стане по-добро — надявам се, идущата година, защото Лулу напредва бързо и по общо мнение е роден търговец, — ние ще се венчаем…

И без съмнение ще бъдем щастливи… Чакам бъдещето с доверие, понеже като кръстницата си съм весела по природа, лесно намирам радост в живота и мога, при липса на голямо щастие, да се задоволя без огорчение и с по-малко. Мога да се похваля, че имам способност да илюстрирам с хубави пъстри картини и най-мрачния текст.

Аз пиша, а дъждът продължава да вали. Той звънти по стъклата, сякаш чука с дългите си сиви пръсти. А когато човек се ослуша, чува и реката Лоарет, чиито води са се увеличили и разлудели.

Наистина не може да се отрече, че госпожа Глориет е избрала приятно място за своята дейност. О, не кой знае каква дейност, защото стремежите на тази хубава жена са по-скоро скромни. Тя мечтае да минава за елегантна интелектуалка и да бъде слава и гордост само на селището Бержер сюр Лоарет. Госпожа Арманд не иска нищо повече… Никога не съм я виждала загрижена или сериозна… Какви можеха да бъдат нейните „тежки грижи“? Забавно е да пишеш така, като че разговаряш със стара приятелка, но ето че съвсем неволно аз всъщност разказах собствената си история.

„Историята на Фридолин“! Изведнъж, без сама да зная защо, написах това заглавие на първата страница на тетрадката.

Но аз съм едва осемнадесетгодишна, историята на Фридолин не е свършена, тя тепърва започва. Тя прилича на тези романи, които се издават в подлистници и чийто край се узнава малко по малко… В случая животът е, който казва: „Следва продължението.“

Но дали да пиша това продължение? Впрочем защо не Може би моята история ще бъде скучна, лишена от всякакви романтични и изненадващи случки, но какво от това, щом няма да я чете никой друг освен мен!