Стивън Кинг
Хората от 10 часа (1)

1

Пиърсън се опита да изкрещи, но шокът стисна гърлото му и той успя да издаде само тих, сподавен стон — като човек, който стене в съня си. Той си пое дъх, за да се опита отново да извика, но преди да успее да го направи, една ръка се вкопчи като клещи точно над левия му лакът и силно го стисна.

— Ще направите грешка — каза един глас, който бе на човека, стискащ ръката му. Гласът бе тих, само една идея над шепота, и говореше право в лявото ухо на Пиърсън. — Много сериозна грешка. Повярвайте ми.

Пиърсън се огледа. Нещото, което бе предизвикало желанието му — не, необходимостта — да изкрещи, се бе скрило вече в банката, удивително безпроблемно и Пиърсън откри, че може да се огледа. Беше го сграбчил един красив и млад негър в кремав костюм. Пиърсън не бе се запознавал с него, но лицето му изглеждаше познато; той познаваше по физиономия повечето от странната малка група, която за себе си бе нарекъл Хората от 10 часа… както и те вероятно го познаваха.

— Видяхте ли го? — попита Пиърсън. Думите му прозвучаха като високо, пронизително и изтормозено скимтене и по нищо не напомняха за неговия обичаен самоуверен глас.

Красивият негър бе пуснал ръката му, когато се бе убедил, че Пиърсън няма намерение да вдига на главата си площадчето пред Първа бостънска търговска банка с диви викове. Пиърсън незабавно се пресегна и се вкопчи в китката на младежа. Сякаш не бе в състояние да живее повече без успокояващото докосване на другия човек. Красивият негър въобще не се опита да се отдръпне, само се вгледа за миг в ръката на Пиърсън, преди да премести поглед върху лицето му.

— Искам да кажа, вие видяхте ли го, наистина? Ужасно! Дори да е било грим… или някаква маска, За майтап…

Но не беше нито маска, нито грим… Нещото в тъмносивия елегантен костюм и петстотиндоларови обувки бе минало съвсем близо край Пиърсън, почти се бе докоснало до него (да пази Бог! вметна един вътрешен глас, свивайки се в безпомощно отвращение) и той знаеше добре, че не е нито грим, нито маска. Защото плътта върху огромната издутина, която Пиърсън предположи, че представлява главата му, се движеше, различните части се движеха в различни посоки, като слоевете от разнообразни газове, обграждащи някоя планета гигант.

— Приятелю — започна красивият негър с кремавия костюм, — имате нужда от…

— Какво беше това? — намеси се Пиърсън. — Не съм виждал подобно нещо в живота си! Това беше нещо, което човек може да види на, де да знам, на шоу… или пък… или пък…

Гласът му престана да излиза от обичайното си място в главата му. Той сякаш се спущаше някъде от горе, над него, имаше чувството, че е паднал в някакъв капан или пукнатина в земята и този пронизителен, изтормозен глас като че принадлежеше на някой друг — някой, който му говореше от горе.

— Чуйте, приятелю…

Имаше и още нещо. Когато Пиърсън излезе навън през въртящата се врата преди няколко минути, с незапалена цигара „Марлборо“ между пръстите си, денят бе облачен — всъщност всеки момент можеше да завали. Сега всичко бе не просто ярко, а направо ослепително. Червената пола на красивата блондинка, застанала до сградата петнадесетина метра по-надолу (тя пушеше цигара и четеше някаква книжка), просто крещеше в утрото като пожарна сирена; жълтата риза на едно преминаващо момче за поръчки бодеше очите като жило на оса. Лицата на хората изпъкваха като лицата в любимите книжки с релефни фигури на дъщеря му Джени.

И устните му… не усещаше устните си. Бяха изтръпнали, така се получаваше обикновено след голяма инжекция новокаин.

Пиърсън се обърна към красивия младеж в кремавия костюм и каза:

— Може да изглежда абсурдно, обаче ще припадна.

— Не, няма да припаднете — каза младежът и го каза с такава увереност, че Пиърсън му повярва, поне временно. Ръката пак се вкопчи над лакътя му, но този път много по-внимателно. — Елате тук, имате нужда да седнете.

По широкото площадче пред банката имаше разхвърляни малки мраморни островчета, високи около метър, като във всяко от тях имаше посадени различни видове летни и ранни есенни цветя. Хората от 10 часа седяха по ръбовете на тези огромни каменни саксии, някои четяха, някои разговаряха, някои просто гледаха потоците от пешеходци, преминаващи по улица „Търговска“, но всички вършеха това, което ги правеше Хората от 10 часа, това, за което и Пиърсън бе излязъл да свърши навън. Мраморното островче, което се намираше най-близо до Пиърсън и неговия нов познат, бе пълно с астри и техният пурпурен цвят грееше по удивителен начин за изострените сетива на Пиърсън. Кръглият му ръб бе празен, може би защото наближаваше десет и десет и хората бяха започнали да се прибират обратно вътре.

— Седнете — покани го младият негър с кремавия костюм и въпреки че Пиърсън напрегна всичките си сили, в крайна сметка по-скоро падна, отколкото седна. В един момент стоеше до червеникавокафявия мраморен остров, после някой измъкна „щифтовете“ от коленете му и той се приземи на задника си. Със сила.

— Наведете се надолу — каза младежът, който седеше до него. Лицето му бе останало много дружелюбно през цялото време, но очите му бяха неспокойни — те бързо кръстосваха площада напред-назад.

— Защо?

— Да върнете кръвта обратно в главата си — каза младият негър. — Но гледайте да не се разбере какво точно правите. Все едно че се навеждате да помиришете цветята.

— Кой да не разбере?

— Просто направете така, чухте ли? — в гласа на младежа се прокрадваше едва доловимо раздразнение.

Пиърсън наведе главата си напред и си пое дълбоко дъх. Цветята не миришеха така добре, както изглеждаха, откри той — миришеха на бурени и едва доловимо на кучешка пикня. Въпреки това на него му се стори, че главата му се проясни, макар и съвсем мъничко.

— Започнете да изреждате щатовете — нареди негърът. Той кръстоса крак върху крак, като изтупа плата на панталона, така че да се запази ръбът му и извади от вътрешния си джоб пакет „Уинстън“. Пиърсън усети, че неговата собствена цигара беше изчезнала, сигурно я беше изпуснал в първия момент на шока, когато видя ужасното нещо в скъп костюм да пресича западната част на площада.

— Щатовете — каза той тъпо.

Младият негър кимна, извади една запалка, която вероятно беше много по-евтина, отколкото изглеждаше на пръв поглед, и запали цигарата си. — Започнете с този и после продължете на запад — подкани го той.

— Масачузетс… Ню Йорк, предполагам… или Върмонт, ако се започне отгоре… Ню Джърси… — Сега той се овладя малко и заговори с по-голяма увереност. — Пенсилвания, Западна Вирджиния, Охайо, Илинойс…

Чернокожият вдигна вежди:

— Западна Вирджиния, а? Сигурен ли сте?

Пиърсън се усмихна леко:

— Да, почти съм сигурен. Може обаче да съм разменил местата на Охайо и Илинойс.

Негърът вдигна рамене, за да покаже, че няма никакво значение, и се усмихна.

— Вече нямате чувството, че ще припаднете — виждам, че е така, — и това е най-важното. Искате ли един фас?

— Мерси — каза Пиърсън с благодарност. Не просто искаше фас, чувстваше, че няма да може без фас. — Имах един, обаче го изгубих. Как се казвате?

Негърът пъхна новичка цигара „Уинстън“ между устните на Пиърсън и щракна към нея със запалката.

— Дъдли Райнмън. Можете да ме наричате Дюк.

Пиърсън вдъхна дълбоко от цигарата и погледна към въртящите се врати, които водеха към мрачните дълбини и облачните висини на Първа търговска.

— Това нали не беше просто халюцинация? — попита той. — Това, дето го видях аз… нали го видяхте и вие, а?

Райнмън кимна.

— Вие не искахте той да разбере, че съм го видял — каза Пиърсън. Говореше бавно, опитваше се сам за себе си да си изясни нещата. Гласът му се беше върнал на мястото си и това само по себе си носеше облекчение.

Райнмън кимна отново.

— Но как можех да не го видя? И как да не разбере той?

— Вие забелязахте ли някой друг да се готви да крещи, докато получи инфаркт, както вие се готвехте да направите? — попита Райнмън. — Случайно да забелязахте някой дори да изглежда като вас? Аз например?

Пиърсън бавно поклати глава. Сега се чувстваше не просто изплашен, чувстваше се напълно объркан.

— Застанах между вас и него, доколкото можах, и не смятам, че той ви видя, но за миг-два беше на косъм. Имахте вид на човек, който току-що е зърнал мишка да се измъква от мусаката му. Вие сте от заеми с допълнителна гаранция, нали?

— О, да, Брендън Пиърсън. Извинете.

— Аз съм от компютърния отдел. Всичко е наред. Когато човек види първия си батман, първия си човек-прилеп, може да се получи такова нещо.

Дюк Райнмън подаде ръка и Пиърсън се ръкува с него. Но по-голямата част от съзнанието му изоставаше с една стъпка. Когато човек види първия си батман, може да се получи такова нещо. И когато Пиърсън извика в съзнанието си образа на Кръстоносеца с мантията, който, люлеейки се, преминава през кулите арт-деко на Готъм Сити, той откри, че терминът съвсем не е толкова лош. Той откри още нещо, или по-точно преоткри го. Добре е да имаш име за нещо, което те е изплашило. От това страхът ти не преминава, но много помага да го овладееш.

Сега той умишлено върна в съзнанието си това, което беше видял, като през цялото време си мислеше: батман, това беше моят пръв батман. Първият ми човек-прилеп.

 

Той бе излязъл през въртящата се врата само с една мисъл, същата мисъл, която беше в главата му винаги, когато слизаше в десет — колко добре ще се почувства, когато първата вълна никотин стигне до мозъка му. С това принадлежеше към бандата, това бе неговата версия на религиозните секти или на татуираните бузи.

Първо бе отбелязал факта, че денят бе станал дори още по-мрачен, откакто бе дошъл в осем и четиридесет и пет, и си беше помислил: Ще си пуфкаме пироните в ковчега под проливен дъжд днес следобед цялата наша проклета шайка. Не че дъждът можеше да ги спре, разбира се. Хората от десет часа можеха да са всичко друго, но не и непостоянни.

Спомни си как погледът му бе преминал през площада, проверявайки набързо присъстващите, толкова набързо, че бе направо несъзнателно. Бе видял момичето с червената пола (и пак си бе помислил дали някой, който изглежда толкова добре, ще е добър и в леглото), младия чистач от третия етаж, който носеше шапката си с козирката назад, докато миеше пода на тоалетната или на снекбара, възрастния мъж с хубавата бяла коса и пурпурните петна по страните, младата жена с дебелите очила, тясното лице и дългата права черна коса. Бе забелязал и още няколко, които му бяха смътно познати. Един от тях, разбира се, бе симпатичният негър с кремавия костюм.

Ако беше дошъл Тими Фландърс, Пиърсън сигурно щеше да е в неговата компания, но него го нямаше и Пиърсън се бе преместил в центъра на площада с намерение да седне на едно от мраморните островчета (всъщност точно върху това, на което седеше сега). Като стигнеше там, щеше да има отлична позиция, от която да изчисли дължината на краката на госпожица Малката червена поличка — евтино занимание, но човек трябваше да се задоволява с това, което има. Бракът му бе щастлив, обичаше жена си и боготвореше дъщеря си и дори и през ум не му бе минавало да изневерява, но наближавайки четиридесетте, забеляза в кръвта му да се надигат определени императиви като морски чудовища. И не можеше да повярва, че е възможно един мъж да устои, без да се вторачи в такава червена пола и да не си зададе въпроса дали жената не носи отдолу бельо в същия цвят.

Едва бе тръгнал, когато новодошлият се появи зад ъгъла на сградата и започна да се изкачва по стъпалата на площадчето. Пиърсън бе доловил движение с ъгълчето на окото си и при обикновени условия не би му обърнал внимание — точно в този момент той се концентрираше върху червената пола, къса, тясна, ярка като пожарна кола. Но той бе погледнал нататък, защото дори с крайчеца на окото си, когато съзнанието му бе заето с други неща, той бе регистрирал, че нещо не е наред в лицето и главата, които вървяха заедно с приближаващата се фигура. Така че той се обърна и погледна, като по този начин прогони съня за кой знае колко нощи напред.

Обувките бяха добре; тъмносивият скъп костюм, който изглеждаше стабилен и непоклатим като подземието на банката, изглеждаше дори още по-добре, червената връзка не беше изненада, но не дразнеше окото. Всичко беше наред, типично облекло на банкер от висшия ешелон за понеделник сутрин (пък и кой освен банкер от висшия ешелон можеше да си позволи да дойде на работа в десет часа?). Чак когато човек стигнеше до главата, чак тогава започваше да му се струва, че или е полудял, или гледа нещо, което не е отразено в световната енциклопедия.

Но защо те не побягнаха? Чудеше се Пиърсън и една дъждовна капка падна върху чистобялата хартийка на недопушената му цигара. Трябваше да се разбягат с писъци, както хората бягат от гигантските буболечки във филмите с чудовища от петдесетте години. Тогава му мина през ум: Но нали и аз не побягнах.

Наистина така си беше, но не беше съвсем същото. Той не бе побягнал, защото бе замръзнал на мястото си. Обаче се беше опитал да изкрещи, но новият му приятел го беше спрял, преди да успее да включи гласните си струни на скорост.

Батман. Твоят първи батман. Човек-прилеп.

Над широките рамене на най-модерния за годината бизнес костюм и възела на червената вратовръзка „Сулка“ се издигаше огромна сиво-кафеникава глава, не кръгла, а безформена, като бейзболна топка, която е понасяла удари през цялото лято. Черни линии — може би вени — пулсираха точно под кожата на черепа, като криволици на безсмислена пътна карта и частта, която трябваше да е неговото лице, но не беше (във всеки случай не в някакъв човешки смисъл), бе всъщност покрита с бучки, които се издуваха и потръпваха като тумори, които имат свой собствен получувствен живот. Чертите бяха закърнели и свити — плоски черни очи, съвсем кръгли, които започваха алчно от средата на лицето, като очи на акула или някакво раздуто насекомо, деформирани уши без раковини, без месеста част. То беше без нос, или поне Пиърсън не беше го забелязал, въпреки че два израстъка като бивни стърчаха от заплетените косми, които растяха точно под очите. Повечето от лицето на нещото бе заето от уста — огромен черен полумесец, очертан от триъгълни зъби. В сравнение с едно такова същество, да си излапаш набързо храната би било направо свещенодействие.

Първата му мисъл в мига, в който съзря това ужасяващо видение — видение с елегантно дипломатическо куфарче „Бали“ в ръка с изящен маникюр, бе, че това е човекът-слон. Но сега си даде сметка, че съществото не бе имало нищо общо с деформираното, но в основата си човешко същество от онзи стар филм. Дюк Райнмън беше по-близо до целта — тези черни очи и разтеглена уста бяха черти, свързвани с космати, цвърчащи неща, които прекарват нощите си, ядейки мухи, а през деня висят с главата надолу по тъмни места.

Но не тези неща го бяха накарали да се опита да изкрещи първия път; тази необходимост го бе сграбчила, когато съществото в елегантния костюм бе преминало край него и светналите му насекомоподобни очи вече бяха впити във въртящите се врати. В онзи миг съществото се намираше най-близо до него и точно тогава Пиърсън бе видял, че нещо се движи под четината, която покриваше безбройните тумори по лицето му. Не знаеше как е възможно такова нещо, но той го виждаше — то ставаше пред очите му, гледаше как плътта на мъжа пълзи около бучките по черепа и се дипли около острата му брадичка на неравномерни гънки. Между тях той зърна някаква противна розова сурова субстанция, за която дори не му се щеше да мисли… но сега, като си припомни, имаше чувството, че през цялото време е мислил за нея.

Още капки закапаха по лицето и по ръцете му. До него, седнал на извития мраморен ръб, Райнмън всмукна за последен път от цигарата си, хвърли я встрани и се изправи.

— Хайде — каза той. — Заваля.

Пиърсън го погледна с широко отворени очи, после погледна към банката. Блондинката с червената пола тъкмо влизаше, пъхнала книгата си под мишницата. След нея плътно вървеше (и плътно я следеше с поглед) старчока с бухналата бяла коса на магнат.

Пиърсън върна поглед към Райнмън и каза:

— Да вляза вътре? Ти шегуваш ли се? Това нещо влезе там!

— Зная.

— Искате ли да чуете нещо съвсем шантаво? — попита Пиърсън и хвърли встрани своята цигара. Той не знаеше къде ще иде сега, предполагаше, че вероятно вкъщи, но знаеше със сигурност къде няма да иде и това бе Първа бостънска търговска банка.

— Разбира се — съгласи се Райнмън. — Защо не?

— Това нещо приличаше на нашия изпълнителен директор Дъглас Кийфър… без главата, искам да кажа. Същият подбор на костюм и куфарче.

— Колко странно — каза Дюк Райнмън. Пиърсън го изгледа подозрително.

— Какво искате да кажете?

— Мисля, че вече го знаете, но сте прекарали неприятна сутрин, така че аз ще го изрека. Това беше Кийфър.

Пиърсън се усмихна неуверено. Райнмън не отвърна на усмивката му. Той се изправи, сграбчи Пиърсън за ръцете и притегли по-възрастния човек към себе си, докато лицата им бяха на разстояние само няколко сантиметра.

— Току-що ви спасих живота. Вярвате ли ми, господин Пиърсън?

Пиърсън се замисли над думите му и откри, че беше точно така. Това чуждо, подобно на прилеп лице с черните очи и скупчени зъби, продължаваше да е в съзнанието му като тъмна факла.

— Да, предполагам, че е така.

— Добре. Тогава направете един жест и ме изслушайте внимателно, докато ви кажа три неща — ще го направите ли?

— Да… разбира се.

— Първо, това беше Дъглас Кийфър, изпълнителен директор на Първа бостънска търговска банка, близък приятел на кмета и по съвпадение почетен председател на Фонда за болница на бостънските деца. Второ, в банката работят още поне три прилепа, един от тях на вашия етаж. Трето, вие се връщате обратно вътре. Ако искате да останете жив, разбира се.

Пиърсън го зяпна, за миг не бе в състояние да отговори — ако се беше опитал, щеше да успее да издаде само едно от онези сподавени стенания.

Райнмън го хвана за лакътя и го задърпа към въртящата се врата.

— Хайде, приятел — каза той и гласът му беше странно нежен. — Дъждът вече заваля. Ако останем още навън, ще привлечем внимание, а хора в нашето положение не могат да си го позволят.

Отначало Пиърсън тръгна с Райнмън, после си помисли как гнездата от черни линии по главата на нещото бяха пулсирали и потръпвали. Този образ го накара да се спре изведнъж пред въртящата се врата. Гладката повърхност на площада вече беше достатъчно мокра, за да разкрие още един Брендън Пиърсън под него, лъщящо отражение, което висеше от собствените му пети като прилеп в различен цвят.

— Аз… аз не мисля, че ще бъда в състояние — каза той заеквайки, със слаб глас.

— Ще бъдете — каза Райнмън. Той веднага хвърли бърз поглед към лявата ръка на Пиърсън. — Виждам, че сте женен… имате ли деца?

— Едно. Дъщеря — Пиърсън гледаше към фоайето на банката. Стъклата на въртящата се врата бяха поларизирани така, че помещението зад тях изглеждаше съвсем тъмно.

Като пещера, помисли си той. Пещера на прилепи, пълна с полуслепи заразоносители.

— Искате ли жена ви и детето ви да прочетат утре по вестниците, че ченгетата са изтеглили татко от бостънското пристанище с прерязано гърло?

Пиърсън погледна към Райнмън с широко отворени очи. Дъждът капеше по бузите му, по челото му.

— Успяват така да направят нещата, че да изглежда сякаш, че е работа на скитници — каза Райнмън. — И номерът им минава. Винаги минава. Защото са хитри и защото имат приятели на ключови места, Дявол го взел, точно за ключови места е цялата работа.

— Не те разбирам — каза Пиърсън. — Нищо не разбирам.

— Зная, че не разбирате — отвърна му Райнмън. — Това е опасен период за вас, така че правете това, което ви кажа. А аз ви казвам да си идете обратно на работното място, преди да са забелязали, че ви няма, и прекарайте останалата част от деня с усмивка на лицето. Не преставайте да се усмихвате, приятелю, не се отказвайте от усмивката, независимо колко могат да се сбъркат нещата. — Той се поколеба, после добави. — Ако оплетете конците, най-вероятно това ще ви подпише смъртната присъда.

Дъждовните капки оставяха светли следи по гладкото тъмно лице на младежа и Пиърсън изведнъж забеляза нещо, което е било там през цялото време, но той не беше го забелязал поради шока си: човекът беше безкрайно изплашен и въпреки това бе рискувал много, за да предпази Пиърсън от опасна клопка.

— Наистина не мога да остана навън още дълго — каза Райнмън. — Опасно е.

— Добре — каза Пиърсън и с изненада откри, че гласът му звучи съвсем нормално и естествено. — Да се връщаме обратно на работа.

На лицето на Райнмън се изписа облекчение.

— Добре. И каквото и да видите през останалата част от деня, недейте да показвате изненада. Ясно ли е?

— Да — каза Пиърсън. Нищо не му беше ясно.

— Можете ли да приключите работа рано и да си тръгнете около три часа?

Пиърсън размисли, после кимна.

— Да, предполагам, че ще мога.

— Хубаво. Ще се срещнем на ъгъла на улица „Милк“.

— Добре.

— Браво, добре се справяш, човече — каза Райнмън. — Всичко ще бъде наред. Ще се видим в три. — Той се вмъкна във въртящата се врата и я бутна напред. Пиърсън влезе в преградата след него с чувството, че е оставил съзнанието си отвън на площада… цялото си съзнание, с изключение на онази част, която вече искаше още една цигара.

* * *

Денят минаваше бавно, но всичко си беше наред, докато не се върна от обед (и две цигари) с Тим Фландърс. Те излязоха от асансьора на третия етаж и първото нещо, което Пиърсън видя, бе още един батман… само дето това беше батманка с черни лачени обувки на високи токове, черен найлонов чорапогащник и страхотен копринен костюм — сигурно е „Самюъл Блу“, помисли си Пиърсън. Страхотни дрехи, с които човек наистина може да въздейства на другите… само че, като стигнеше до главата, човек виждаше нещо като кимащ слънчоглед мутант.

— Здравейте, господа. — Един сладък контраалтов глас ги заговори иззад сцепения отвор, който представляваше устата.

Това е Сюзън Холдинг, помисли си Пиърсън. Не може да бъде, обаче е така.

— Здрасти Сузи — чу собствения си глас да й отговаря и си помисли: ако тя се доближи до мен… ако се опита да ме докосне… Ще изкрещя. Няма да успея да се сдържа, каквото и да говори онова хлапе.

— Добре ли си, Бранд? Изглеждаш ми бледен.

— Май ме е пипнал леко оня вирус, дето се мотка наоколо — каза той, отново изненадан до дъното на душата си, че звучи така спокойно и естествено. — Обаче имам чувството, че ще се преборя с него.

— Добре — каза гласът на Сюзън Холдинг иззад лицето на прилепа със странно подвижната плът. — Без целувки, докато се оправиш, обаче — всъщност дори недей да дишаш към мен. Не мога да си позволя лукса да се разболея, при условие че японецът идва в сряда.

Няма проблеми, сладур — никакви проблеми, повярвай.

— Ще се опитам да се въздържа.

— Тим, ще дойдеш ли в моя кабинет да видиш онези справки, дето са цели чаршафи?

Тими Фландърс плъзна едната си ръка около кръста на сексапилния и стегнат костюм „Самюъл Блу“ и пред широко отворените очи на Пиърсън се наведе и залепи една целувчица от едната страна на покритото с тумори космато лице. Сигурно Тими вижда бузата й на това място, помисли си Пиърсън и изведнъж усети как разумът му се изплъзва като кабел, навит на барабан. Нейната гладка парфюмирана буза, това вижда той, и това си мисли, че целува. О, боже мой. О, боже мой.

— Ето на! — възкликна Тими и се наведе церемониално към съществото. — Една целувка и аз съм ваш роб, скъпа госпожо!

Той намигна на Пиърсън и тръгна да изпроводи съществото в посока към неговия офис. Като минаваха край чешмичката, той отпусна ръката си, с която я бе прегърнал през кръста. Краткият и безсмислен танц на ухажване между пауна и паунката бе изпълнен — ритуал, който се беше развил през последните десетина години във взаимоотношенията между шефка и мъжете подчинени — и те се отдалечиха от Пиърсън като сексуално равностойни, говорейки само за сухи цифри.

Прекрасен анализ, Бранд, помисли си разсеяно Пиърсън, обръщайки им гръб. Трябваше да станеш социолог. И почти беше станал — в крайна сметка, това му бе втора специалност в колежа.

Като влезе в кабинета си, той си даде сметка, че цялото му тяло е обляно в лепкава пот. Пиърсън забрави социологията и се разбърза, за да успее за три часа.

В два и четиридесет и пет той се стегна и провря глава в кабинета на Сюзън Холдинг. Непознатият астероид на главата й бе наведен към синьо-сивия екран на компютъра, но като чу почукването, тя се обърна, а плътта на странното й лице се приплъзваше неспокойно, черните й очи го гледаха със студената алчност на акула, която изучава крака на някой плувец.

— Дадох на Баз Карстеърс формуляр номер четири — каза Пиърсън. — Ще взема у дома индивидуалните формуляри номер девет, ако нямаш нищо против. Там ми е допълнителната програма.

— Това ли ти е скромният начин да кажеш, че ще се чупиш, а? — попита Сюзън. Черните вени започнаха неописуемо да се повдигат на повърхността на голия й череп, туморите, които очертаваха лицето й, се раздвижиха и Пиърсън видя, че един от тях изпуска някаква розова субстанция, която приличаше на окървавен крем за бръснене.

Той успя да се насили и се усмихна.

— Пипна ли ме сега!

— Е — каза Сюзън, — предполагам, че оргията, която организираме в четири часа, ще трябва да мине без теб.

— Благодаря ти, Сузи — той се обърна и понечи да тръгне.

— Бранд?

Той се обърна към нея, а страхът и отвращението му заплашваха да се превърнат в ярко бяла, смразяваща паника и изведнъж му се стори, че със сигурност тези алчни черни очи бяха прозрели през него и нещото, което се бе облякло като Сюзън Холдинг, щеше да каже: Хайде да не си играем игрички, а? Влез и затвори вратата. Я да видим дали си толкова вкусен, колкото изглеждаш.

Райнмън щеше да почака малко и след това щеше да си иде сам там, където се беше запътил. Може би, помисли си Пиърсън, той ще се сети какво се е случило. Може и преди да му се е случвало.

— Да? — попита той и се опита да се усмихне.

Тя го огледа с преценяващ поглед, без да каже нищо в продължение на няколко секунди, гротескната й глава стърчеше над женственото и сексапилно тяло на шефка и след това каза:

— Изглеждаш малко по-добре сега. — Устата й беше зяпнала, черните очи продължаваха да се взират с изражението на Парцалената кукла Ана, изоставена под нечие детско легло, но Пиърсън знаеше, че всеки друг би видял просто Сюзън Холдинг, усмихната сладко към един от своите експерти и демонстрираща загриженост тип А. Не точно Майка Кураж, но загрижена и проявяваща интерес.

— Добре — каза той и реши, че това вероятно е твърде слабо. — Чудесно!

— Да можехме само да те накараме да се откажеш от цигарите.

— Е, опитвам се — каза той и леко се засмя. Мазният кабел, навит около барабана на неговото съзнание пак приплъзна. Пусни ме, помисли си той. Пусни ме, кучко проклета, остави ме да се махна оттук, преди да съм направил нещо, което ще е твърде шантаво, за да остане без последствия.

— Ти отговаряш на условията за автоматично повишение на застраховката, нали разбираш — каза чудовището. Сега се пукна повърхността на още един тумор с едно леко, противно „пук“ и от него започна да се стича още от розовата субстанция.

— Да, зная, — каза той. — Ще помисля сериозно по въпроса, Сюзън. Наистина.

— Направи го — каза тя и пак се завъртя към светещия екран на компютъра. За миг той беше като ударен от гръм, не вярваше, че е изкарал такъв късмет. Разговорът беше приключен.

 

Когато дойде време Пиърсън да напусне сградата, дъждът вече се лееше като из ведро, но Хората от десет часа — сега бяха Хората от три часа (но съществена разлика нямаше) — си бяха навън, независимо от всичко, скупчени заедно като овце и си вършеха своята работа. Госпожица Малката червена поличка и чистачът, който обичаше да си слага шапката с козирката назад, се бяха скрили под прогизнал брой на „Бостънски глобус“. Изглежда, не им беше много удобно и бяха отчасти мокри, но въпреки това, Пиърсън завиждаше на чистача. Госпожица Малката червена поличка употребяваше парфюм „Джорджо“, той го бе усещал в асансьора няколко пъти, и издаваше леки звуци на шумоляща коприна всеки път, когато се раздвижеше.

За какво си мислиш, по дяволите, зададе си въпроса той и веднага си отговори. Опитвам се да остана нормален, много благодаря. Да не би да имаш нещо против?

Дюк Райнмън бе застанал под козирката на цветарския магазин точно зад ъгъла, беше свил глава между раменете, а между устните му имаше цигара. Пиърсън отиде до него, погледна си часовника и реши, че може да изчака още малко. Наведе си главата леко напред, но достатъчно, за да запали цигарата си от огънчето на Райнмън. Направи го, без дори да осъзнае какво точно става.

— Моята шефка е от тях — каза той на Дюк. — Естествено, освен ако Дъглас Кийфър не е от чудовищата, които се обличат в женски дрехи.

Райнмън се усмихна зловещо и нищо не каза.

— Казахте, че имало още трима. Кои са останалите двама?

— Доналд Файн. Може би не го познавате. Той се занимава с гаранции. И Карл Гросбек.

— Карл… директорът на борда? Боже!

— Вече ви споменах — каза Райнмън. — Ключовите позиции са всичко за тези типове. Ало, такси!

Той се втурна изпод навеса и започна да маха на бяло-кафявото такси, което пътуваше като по чудо празно в дъждовния следобед. То изви към тях, разплисквайки водата в локвите. Райнмън чевръсто се дръпна, но обувките и маншетите на панталоните на Пиърсън прогизнаха. В сегашното му състояние това нямаше кой знае какво значение. Той отвори вратата и остави Райнмън да се вмъкне пръв и да се прехвърли от другата страна на седалката. Пиърсън го последва и затръшна вратата.

— Кръчмата на Галахър — каза Райнмън. — От другата страна на…

— Зная къде е — каза шофьорът, — но никъде няма да идем, докато не си изхвърлиш фаса, приятелче. — Той почука по знака, закачен за таксиметъра: ПУШЕНЕТО В КОЛАТА ЗАБРАНЕНО пишеше на него.

Двамата мъже се спогледаха. Райнмън повдигна рамене полупритеснено, полунавъсено — жест, който се бе превърнал в основен поздрав на Хората от десет часа някъде от началото на деветдесетте години. После, без дори да гъкне в знак на протест, той изхвърли едва започнатата си цигара на проливния дъжд.

Пиърсън започна да разказва на Райнмън колко се бе шокирал, когато вратите на асансьора се отвориха и той бе получил за първи път възможността да огледа добре същинската Сюзън Холдинг, но Райнмън се намръщи, поклати едва забележимо глава и насочи палеца си към шофьора.

— Ще говорим по-късно — каза той.

Пиърсън потъна в мълчание и се задоволи с това да наблюдава как мокрите от дъжда небостъргачи в центъра на Бостън се носят край тях. Той се улови, че е настроен да възприема до най-малките подробности сценките, които се разиграваха по уличките зад зацапания прозорец на таксито. Най-много се интересуваше от малките групички хора от десет часа, които се виждаха пред всяко учреждение, край което минаваха. Където имаше някаква сушинка, те я бяха заели, а където нямаше — също — просто бяха вдигнали яките на палтата си, бяха скрили цигарите си в шепи и си пушеха. На Пиърсън му мина през ум, че вероятно деветдесет процента от нафуканите небостъргачи в центъра, край които минаваха, сега бяха превърнати в зони, където пушенето беше забранено, също като този, в който работеха те с Райнмън. Мина му през ум още една мисъл (и тази мисъл имаше силата на прозрение), че Хората от десет часа не са всъщност ново племе, а остатъци от едно старо племе, от ренегатите, които тичат пред новата метла, която се стреми да измете техния навик навън през вратата на американския живот. Тяхната обединяваща характерна черта бе нежеланието им или неспособността им да се откажат от един самоубийствен навик; те бяха остатъците в една бързо свиваща се зона на здрача на приемливостта. Екзотична социална група, но не група, която ще просъществува много дълго. Той предполагаше, че до 2020, 2050 година най-късно Хората от десет часа вече щяха да са изчезнали.

Дявол да го вземе, почакайте, помисли си той. Ние сме просто от последните трудно умиращи оптимисти, това сме ние — повечето от нас не си закопчават предпазните колани в колите и биха си свалили шлема, ако разрешаваха човек да се качи на мотоциклет без това проклето нещо.

— Какво е толкова смешно, господин Пиърсън? — попита го Райнмън и Пиърсън се усети, че на лицето му има широка усмивка.

— Нищо — каза Пиърсън. — Или поне нищо важно.

— Добре, но не ми се хилете като обратен.

— Ще ме помислите ли за обратен, ако ви помоля да ме наричате Брендън?

— Мисля, че не — каза Райнмън и сякаш се замисли още веднъж: по въпроса. — Стига ти да ме наричаш Дюк и да не ми пущаш ръка или пък да правиш нещо подобно.

— Мисля, че в това отношение си в пълна безопасност. Искаш ли да ти кажа нещо?

— Разбира се.

— Това бе най-удивителният ден в живота ми.

Дюк Райнмън кимна, без да отвърне на усмивката на Пиърсън.

— А той още не е свършил — каза той.