Стивън Кинг
Нощният авиатор (4)

4

„Искам да попадна по следите на този тип — бе казал той на Мъртън Морисън, — като започна с първия ни известен случай, този там, в Мейн.“

След по-малко от четири часа той бе на общинското летище в Къмбърланд и приказваше с механик, който се казваше Езра Ханън. Господин Ханън изглеждаше така, сякаш току-що бе излязъл от бутилка джин, и Дийс не би го пуснал и да припари до неговия самолет, но въпреки това се отнесе подчертано внимателно и почтително с него.

Разбира се, че трябваше да го направи, Езра Ханън бе първото звено от това, което според Дийс представляваше много важна верига.

Общинско летище Къмбърланд бе прекалено достолепно название за затънтеното селско местенце, където имаше две бараки и две пресичащи се писти. Всъщност само едната от тях бе асфалтирана. Тъй като Дийс никога не бе кацал на мека писта, той помоли да кацне на асфалтираната. Сътресенията, през които премина неговият „Бийч“ 53 (за когото той бе задлъжнял до гуша, че и отгоре) преди окончателно да спре, бяха такива, че го убедиха да опита при излитане меката писта, която се оказа гладка и твърда като гръдта на колежанка. Летището, разбира се, имаше ветропоказателна кула, която бе закърпена като старите таткови наполеонки. Летища като общинското летище в Къмбърланд винаги имаха ветропоказателни кули. Това бе част от съмнителното им очарование, като стар двукрил самолет, унило припомнящ отминали славни времена, зарязан пред единствения хангар.

Общината Къмбърланд бе най-населената в щата Мейн, но никога не би могъл да го разбереш от това селско фъшкиено летище — си помисли Дийс — или от… Езра Удивителния механик-Джинената глава. Когато се ухилваше, като показваше шестте си зъба, които еднички му бяха останали, той заприличваше на изпаднал герой от филмовата версия на „Избавление“ на Джеймс Дики.

Летището бе разположено в предградията на много по-заможния град Фолмът, който съществуваше благодарение на наемите, изплащани от богатите летовници. Клер Бауи, първата жертва на Нощния авиатор, бе авиодиспечерът на общинското летище в Къмбърланд и притежаваше четвърт от летището. Останалите служители бяха двама механици и още един наземен диспечер (диспечерите също така продаваха чипс, цигари и безалкохолни напитки, освен това Дийс бе научил, че убитият бе направил доста скапан чийзбъргър).

Механиците и диспечерите освен това зареждаха и почистваха самолетите. Често диспечерът трябваше да изхвърчи с четка и препарати в ръка от кенефа, където почистваше, за да даде разрешение за кацане и да определи писта от умопомрачителния избор от двете налични в негово разположение. Операцията бе толкова напрегната, че през върховия летен сезон нощният диспечер понякога трябваше да се примири само с шест часа здрав сън между полунощ и седем сутринта.

Клер Бауи бе убит почти месец преди посещението на Дийс и картината, която репортерът си представи, бе съчетание от вестникарските истории от тънката папка на Морисън и много по-цветистите раздувки на Езра Удивителният механик-Джинената глава. И даже когато допусна известен процент преувеличения в разказа на основния си източник, Дийс остана убеден, че нещо много странно се е случило в това скапано малко летище в началото на юни.

Самолетът „Чесна“ 337 с номер 101BL се бе обадил по радиото за разрешение за кацане малко след разсъмване на 9 юли. Клер Бауи, който бе поел нощните дежурства на това летище от 1954 г., когато пилотите понякога трябваше да се откажат от приземяване — маньовър, известен в ония времена просто като изтегляне, поради това, че понякога кравите се разхождаха по онова, което бе тогава единствената писта. Та Клер записа молбата в 4,23. Времето на кацане бе отбелязано като 4,49, той записа, че името на пилота бе Дуайт Ренфийлд и мястото, където бе регистриран 101BL, бе Бангор, Мейн. Времето на кацане бе несъмнено точно. Останалото бе пълна боза (Дийс бе проверил Бангор, Мейн, и не бе изненадан, че там никога е бяха чували за 101BL), но даже ако Бауи знаеше, че това е боза, нямаше да обърне внимание, на това летище дисциплината бе доста разхлабена, а таксата за кацане не бе за пренебрегване.

Името, което бе дал пилотът бе странна шега. Дуайт се оказа първото име на актьор с името Дуайт Фрай, известен с ролята на Ренфийлд, лунатик, от чиято уста непрекъснато течаха лиги и чийто идол бе най-прочутият вампир на всички времена. Но да се обади по радиото и да поиска разрешение за кацане от името на граф Дракула би могло да събуди подозрения даже в заспало малко градче като това, предположи Дийс.

Би могло, но всъщност Дийс не бе съвсем уверен. В края на краищата таксата за кацане си е такса за кацане и Дуайт Ренфилд я бе платил съвестно в брой и бе платил да заредят догоре резервоарите му — парите бяха открити в регистъра на следващия ден, заедно с копие от фактурата, която Бауи бе написал.

Дийс знаеше за небрежното и безгрижно отношение, с което частният въздушен трафик се контролираше в по-малките летища през петдесетте и шестдесетте, но въпреки това бе изненадан от небрежното посрещане на Нощния авиатор на общинското летище в Къмбърланд. Сега вече не сме петдесетте и шестдесетте години в края на краищата, сега сме в наркотичната параноя и повечето от дрогата, чийто път трябваше да бъде преграден, се стичаше в малки пристанища с малки лодки или малки летища с малки самолети, самолети като „Чесна скаймастър“ на Дуайт Ренфийлд. Разбира се, таксата за кацане бе такса за кацане, но Дийс смяташе, че Бауи е трябвало да алармира Бангор за липсващия план на полета, та дори и само за да сложи тенекията на собствения си задник. През главата на Дийс премина мисълта за рушвет, но неговият пропит с джин информатор твърдеше, че Клер Бауи е бил честен до смърт, нещо, което потвърдиха и двете ченгета от Фолмът, с които по-късно говори Дийс.

Небрежност бе по-вероятният отговор, но в края на краищата това нямаше значение, читателите на „Инсайд вю“ не се интересуваха от такива езотерични въпроси като как и защо се случват нещата. Читателите на „Инсайд вю“ бяха доволни да знаят какво се е случило и дали лицето, на което всичко това се е случило, е имало време да изпищи. И снимки разбира се. Те искаха снимки. Големи наситени черно-бели на зърнеста хартия, по възможност — от тези, които сякаш излитат от страницата в облак от мънички точици и които забиват гвоздея на новината в главния ти мозък.

Езра Удивителния механик-Джинената глава изглеждаше изненадан и замислен, когато Дийс го попита, накъде според него се е отправил Ренфийлд, след като е кацнал.

— Откъде да знам? — каза той. — Мотел, предполагам. Сигурно е взел такси.

— Ти тогава си дошъл… в колко часа казваш? В седем сутринта? На девети юли?

— Ъхъ. Точно преди Клер да си отиде вкъщи.

— И самолетът „Чесна скаймастър“ бе паркиран, заключен и празен?

— Точно така. Паркиран там, където е твоят сега — лъхна Езра и Дийс се отдръпна леко назад. Механикът вонеше така силно, сякаш парче сирене рокфор, забравено сума ти време, е било киснато обилно с джин „Джилби“.

— Клер случайно да е казал, че е извикал такси за пилота? За да го закара до някой мотел? Тъй като ми се струва, че наблизо няма мотел, до който да можеш да стигнеш пеш.

— Няма — съгласи се Езра. — Най-близкият е „Морски бриз“ и той е на три километра оттук. Може би повече. — Той почеса наболата си четинеста брада. — Но не, си спомням Клер да ми е казвал, че е извикал такси за оня тип.

Дийс отбеляза мислено въпреки всичко да се обади на фирмите за таксита в района. Тогава той преработваше варианта, крито му се струваше като нормално предположение — че типът, когото той преследваше, спеше като почти всички останали в легло.

— Какво ще кажеш за лимузина?

— Няма такова нещо — каза Езра още по-убедено. — Клер нищо не каза за лимузина, а той би споменал такова нещо.

Дийс кимна и реши да се обади и на фирмите, които предоставят лимузини в района. Щеше да разпита и останалите от персонала, но не очакваше от това да настъпи някакво просветление, този стар алкохолик май бе единственият свидетел. Бе изпил чаша кафе с Клер, преди да си отиде след нощната смяна, и още едно, когато Клер се бе върнал, за да застъпи за нощното дежурство, и това като че бе всичко, което беше известно. С изключение на Нощния авиатор Езра, изглежда, бе последният човек, който бе видял Клер Бауи жив.

Обектът на тези размисли погледна лукаво в далечината, почеса брадичката си, след това премести кръвясалите си очи обратно към Дийс.

— Клер нищо не каза за кола или лимузина, ама каза нещо друго.

— И какво бе то?

— Да — каза Езра. Той разкопча джоба на омасления си комбинезон, извади пакет „Честърфилд“, запали цигара и се разтресе от унила старческа кашлица. Той погледна към Дийс през издигащия се цигарен дим с полуприкрито лукавство. — Може и нищо да не означава, но Клер смяташе, че става нещо странно. Сигурно доста го е впечатлило, тъй като никога преди не би изругал с пълна уста.

— Какво каза той?

— Не мога да си спомня — каза Езра. — Понякога, когато забравям нещата, портретът на Александър Хамилтън може да освежи паметта ми.

— Какво ще кажеш за банкнота с образа на Ейб Линкълн?

След кратък размисъл Ханън се съгласи, че понякога Линкълн също може да свърши работата, и петдоларовата банкнота последователно премина от портфейла на Дийс в леко треперещата ръка на Езра. Дийс си помисли, че и портрет на Джордж Вашингтон би могъл да свърши работа, но искаше да се увери, че този човек ще е изцяло на негова страна… освен това вестникът щеше да поеме всички разноски.

— Давай.

— Клер каза, че оня тип приличал на някой, който отива на страхотно тежкарски купон.

— О? Защо така? — Дийс реши, че все пак трябваше да мине само с един долар.

— Каза, че този тип сякаш току-що е излязъл от кутия. Смокинг, копринена връзка, всички тези неща — спря Езра. — Клер каза, че оня тип даже носел голям плащ. Червен като пожарна отвътре, гарвановочерен отвън. Каза, че когато заметне плаща върху себе си, прилича на разперен прилеп, да го вземат дяволите. Голяма дума, осветена с червен неон, просветна в съзнанието на Дийс и тази дума бе БИНГО.

Ти не разбираш това, приятел, но в твоята замаяна от джин глава току-що се родиха думите, които ще те направят известен — помисли си Дийс.

— Ти питаш само за Клер — каза Езра, — но нито веднъж не ме попита дали аз не съм видял нещо интересно.

— И какво?

— Като се замисля сега, да.

— Какво бе това, приятел?

Езра почеса четинестата си брада с дългите си, жълти нокти, като погледна лукаво към Дийс с крайчеца на кръвясалите си очи, след това всмукна още веднъж от цигарата си.

— Хайде, пак започваме отначало — каза Дийс, но извади още един портрет на Ейб Линкълн и се опита да запази дружелюбното си изражение. В този миг инстинктите му бяха нащрек и му подсказваха, че господин Джинена глава все още не е изстискай докрай. Поне засега.

— Не е достатъчно за това, което ще ти разкажа — каза укорително Езра. — Богатите граждани като теб биха могли да се поотпуснат малко, да не минават само с десет долара.

Дийс погледна часовника си — тежък „Ролекс“ с диаманти, които блестяха върху циферблата.

— По дяволите! — каза той. — Я виж ти, колко късно е станало! А аз все още не съм говорил с полицията от Фолмът!

Преди даже да се опита да се изправи, петарката изчезна от пръстите му и се присъедини към другарчето си в джоба на комбинезона на Ханън.

— Добре, ако имаш още нещо за казване, кажи го — каза Дийс. — Дружелюбието бе изчезнало от гласа му. — Трябва да навестя още доста места и да поговоря с още хора.

Механикът се замисли, почеса четината си и от него пак се разнесе миризмата на вкиснато сирене. След това каза сякаш против волята си:

— Видях голяма купчина мръсотия под оня скаймастър. Точно под багажното му отделение.

— Какво беше?

— О, ритнах го с ботуша.

Дийс зачака. Той умееше да прави това.

— Неприятна пихтия. Пълна с червеи.

Дийс затаи дъх. Това бе добро начало, но мислеше, че все още не е изстискал стареца докрай.

— И личинки — каза Езра. — Имаше и личинки. Като в пръст от ковчег.

Дийс остана онази нощ в мотела „Морски бриз“ и на следващия ден още в осем часа сутринта се понесе към град Олдъртон в горната част на щата Ню Йорк.