Робърт Лъдлъм
Планът Икар (8)

7

Кендрик погледна съсредоточено палестинеца, сякаш очите наистина издаваха тайните на човека, макар че очите на самия Евън бяха прекалено отекли, за да изразяват каквото и да било освен физическа болка… „Останалите подслушвателни устройства са в сифоните на тоалетните. Доктор Амал Фейзал — връзката със султана.“

— Изпратен съм да ви предам, че сред вашите в посолството има предатели.

— Предатели ли? — Терористът не се помръдна. Изобщо не реагира, само се понамръщи. — Това е невъзможно — отсече той, след като се взря напрегнато в лицето на Амал Баруди.

— Боя се, че е — възрази Кендрик. — Видях доказателства.

— Какви?

Евън изведнъж се свъси, хвана раненото си рамо и ръката му веднага се покри с кръв.

— Ако вие не спрете кръвта, ще го направя аз!

Той понечи да се изправи, като се подпираше на каменния зид.

— Не мърдай! — заповяда младият убиец.

— Защо? Откъде-накъде? Ами ако си един от предателите и изкарваш пари от това?

— Пари ли? Какви пари?

— Няма да научиш, докато не се уверя, че си в правото си да знаеш. — Евън отново се облегна на стената, опря ръце на пода и се опита да се изправи. — Говориш като мъж, но си хлапак.

— Пораснах бързо — отвърна терористът и отново блъсна странния затворник. — Това се отнася за повечето от нас тук.

— Прояви разум. Ако умра от загуба на кръв, и двамата не печелим нищо. — Кендрик дръпна от рамото си наквасената с кръв куртка. — Замърсена е — каза той, кимайки към раната. — Пълна е с мръсотия и прах благодарение на тия животни, твоите приятели.

— Те не са животни. Не са и приятели. Те са ми братя.

— Пиши стихове в свободното си време. Моето ми е скъпо. Тук има ли вода, чиста вода?

— В тоалетните — отговори палестинецът. — Вдясно има мивка.

— Помогни ми да се изправя.

— Няма! Какви доказателства имаш? С кого ти казаха да се свържеш?

— Глупак! — избухна Евън. — Добре де… Къде е Насир? Всеки търси Насир.

— Мъртъв е — отговори младежът с безизразно лице.

— Какво?

— Някакъв матрос го нападнал, взел му оръжието и го застрелял. Матросът бил убит на място.

— Нищо не ми казаха…

— Че как иначе? — възкликна терористът. — Обикновеният американски матрос щеше да се превърне в герой! Да не искаш да признаем, че един от нашите е бил победен? Не издаваме слабостта си.

— Насир? — попита Кендрик, доловил скръбна нотка в гласа на младия убиец. — Насир е бил слаб?

— Той беше теоретик и не ставаше за този пост.

— Теоретик ли? — Евън сви вежди. — Да не би нашият студент да е аналитик?

— Този студент, може да определи моментът, когато действието трябва да замени пасивните спорове, а силата да измести думите. Насир говореше твърде много. Твърде много обясняваше.

— А ти?

— Не става въпрос за мен, а за теб. Какви доказателства за предателство имаш?

— Ятийм — отговори Кендрик на първия въпрос, но не и на втория. — Зая Ятийм. Казаха ми, че е…

— Ятийм — предателка? — извика терористът с гневен поглед.

— А какво?

— Била надеждна…

— Много повече, Амал Баруди! — Младежът сграбчи парчето плат, останало от куртката на Евън. — Тя е предана на нашата кауза, работи неуморно в посолството, много повече от всички нас.

— Освен това знае английски — рече Кендрик, доловил странна нотка в гласа на терориста.

— Аз също — извика в отговор сърдитият самозван студент и пусна затворника.

— И аз! — пророни Евън и погледна многобройните затворници, доста от които ги наблюдаваха. — Сега можем ли да говорим на английски? — попита той и още веднъж погледна кървящото си рамо. — Твърдиш, че искаш доказателства, каквито, разбира се, не мога да ти предоставя, но мога да ти съобщя какво съм видял със собствените си очи — в Берлин. Ти ще решиш дали ти казвам истината, след като си толкова вещ във вземането на решения. Но не искам тия животни да разберат какво говоря.

— Държиш се безочливо при обстоятелства, които не го позволяват.

— Такъв съм си.

— Вече ми каза — кимна терористът. — На английски — склони той. — Спомена нещо за Ятийм.

— Ти реши, че я обвинявам в предателство.

— Кой смее?

— Имах предвид точно обратното — настоя Кендрик, смръщи се и сграбчи рамото си по-силно. — На нея й имат доверие, дори я превъзнасят, тя си върши работата превъзходно. След Насир ми казаха да търся нея. — Евън изпъшка от болка, което му се удаде без усилия, и изхриптя: — Ако тя е убита, трябва да търся човек на име Азра, ако и него го няма — друг с прошарена коса — Ахбияд.

— Аз съм Азра! — извика тъмноокият студент. — На мен ми викат Синия.

„Уцелих десетката“, помисли си Кендрик и погледна твърдо терориста с въпросителен израз.

— Но си в този лагер, а не в посолството…

— Така реши щабът — прекъсна го Азра. — Оглавяван от Ятийм.

— Не разбирам.

— До нас стигнаха слухове, че има пленници, които са измъчвани, подкупвани, пречупвани по един или друг начин, докато не издадат нещо. Беше решено най-силният в щаба също да бъде заловен, за да осигури водачеството, съпротивата!

— И избраха теб? Тя избра теб?

— Зая си знае работата. Тя ми е сестра, аз съм неин брат. Тя е сигурна в моята преданост, както и аз — в нейната. Ние ще се борим рамо до рамо, докато умрем, защото заедно сме виждали смъртта в очите.

Ето че Евън успя. Изви врат, главата му се удари в твърдата циментова стена, а очите му с болка се взряха в тавана с голите крушки под телената мрежа.

— Значи срещам на най-невероятното място човека, когото търсех под дърво и камък. Аллах може и да не ни е изоставил в края на краищата.

— Аллах да върви по дяволите! — възкликна Азра, с което удиви Кендрик. — На сутринта ти ще бъдеш освободен. Нямаш белег на врата. Ще бъдеш свободен.

— Не бъди толкова сигурен — каза Евън, като отново се смръщи и стисна рамото си. — Ако си говорим без заобикалки, надушиха, че на онази снимка е един джихат, затворен в тъмница в Рим, та вече се съмняват в белега. Сега издирват в Риад и Манама картоните ми с данните от лекарските и зъболекарските прегледи. Ако намерят някой от тях, няма да ми се размине бесилото в Израел. Но както и да е, сега това не интересува нито теб, нито мен.

— Поне си смел, не само безочлив.

— Казах ти вече! — възкликна Кендрик. — Пиши стихове през свободното си време… Ако ти си Азра, брат на Ятийм, ти трябва информация. Трябва да знаеш какво съм видял в Берлин.

— Доказателствата за предателство ли?

— Ако не е предателство, то е пълна глупост, ако не е глупост, значи е непростима алчност, което също си е предателство. — Евън отново направи опит да се изправи, като се облегна на стената с ръце, опрени в пода. Този път терористът не му попречи. — Да те вземат мътните, помогни ми! — извика той. — Така не мога да мисля. Трябва да измия кръвта, да си изчистя очите.

— Добре — каза бързо мъжът на име Азра — върху лицето му се четеше любопитство. — Подпри се на мен — добави той без особен ентусиазъм.

— Исках само да ми помогнеш да стана — рече Кендрик и дръпна ръката си веднага щом се изправи на крака. — Ще вървя сам, благодаря. Нямам нужда от помощта на невежи хлапета.

— Може да ти е нужна повече помощ, отколкото съм готов да ти предложа…

— Да, забравих! — прекъсна го Евън и залитайки, пое бавно към четирите тоалетни и мивката. — Студентът е и съдия, и прокурор, и дясната ръка на Аллах, когото праща по дяволите!

— Много набожен си бил! Но да ти е ясно — отсече Азра, както стоеше на педя от безочливия, сипещ обиди непознат, — моята война не е за или против Аллах, Авраам или Исус. Това е борба за оцеляване. Искам да живея като човешко същество напук на тези, които са си наумили да ме унищожат със своите куршуми и закони. Изразявам мнението на мнозина, когато казвам: вярвайте, колкото си искате, но не ми навирайте в носа своята вяра. И без това не ми е лесно да опазя живота си, та било то и за един ден само — за да продължа борбата.

Кендрик погледна ядосания млад убиец; вече бяха при чешмата.

— Чудя се дали изобщо да говоря с теб — каза той, като присви очи. — Дали все пак си този Азра, при когото са ме пратили.

— Повярвай — отговори терористът. — В нашата борба са се сработвали различни хора с различни цели, всеки си гледа интереса, но заедно ще постигнем значително повече, отколкото поотделно.

— Ние с теб се разбираме — каза Кендрик с безизразен глас. Стигнаха ръждясалата метална мивка. Евън пусна докрай единствения чучур със студена вода, после, като чу шума, намали струята и пъхна ръце и лице под нея. Наплиска се целия до кръста. Обля неколкократно главата, гърдите и кървящата рана на рамото си. Ми се дълго, макар да усещаше, че Азра губи търпение. Палестинецът пристъпваше от крак на крак. Евън изчакваше подходящия момент.

„Останалите микрофони са в сифоните на тоалетната.“ Вече бе време.

— Стига! — избухна ядосаният терорист, сграбчи здравото рамо на Кендрик и го дръпна от мивката. — Говори! Какво си видял в Берлин! Веднага! Какво е това доказателство за предателство или глупост, или алчност? Казвай!

— Сигурно са замесени доста хора — поде Евън и се закашля все по-силно и по-раздиращо. Цялото му тяло се разтресе. — Изнасят ги хора, напускащи посолството… — Кендрик се присви с ръка на гърлото и залитна към първата тоалетна вляво от мръсната мивка.

— Гади ми се! — извика той и се вкопчи в ръбовете на тоалетната чиния.

— Какво изнасят?

— Филмчета — извика Евън към дръжката на сифона.

— Измъкват от посолството филмчета… За продан!

— Филмчета ли? Снимки?

— Две. Аз ги засякох, купих ги. Снимки на хората вътре и какво правят.

В огромната циментова килия не се чу нищо повече. Прозвучаха оглушителни звънци — знак за тревога. Те отекнаха в стените и в помещението нахълтаха неколцина униформени надзиратели, които насочиха оръжието и заоглеждаха трескаво килията. Само след няколко секунди забелязаха човека, когото търсеха. Шестима войници се втурнаха към тоалетните.

— Никога! — изкрещя затворникът на име Амал Баруди. — Убийте ме, ако щете, но няма да научите нищо, защото сте нищожества!

Първите двама надзиратели се приближиха. Кендрик се хвърли към смаяните войници, които смятаха, че са дошли да спасяват шпионин, който е на път да бъде убит. Той замахна и ги халоса по изумените лица. За щастие третият войник удари с приклада на пушката Амал Баруди по главата.

 

 

Беше тъмно, но Евън знаеше, че е на кушетката В амбулаторията на затвора. Усети студените компреси върху очите си и леда по тялото си. Протегна ръка и махна дебелите мокри марли. Видя по-ясно надвесените над него лица, учудени и сърдити. Нямаше време за тях!

— Фейзал! — каза на арабски. — Къде е Фейзал, лекарят?

— Тук съм, до левия ви крак — отговори оманецът на английски. — Промивам една много особена прободна рана. Някой май ви е ухапал.

— Виждам зъбите му — отвърна Евън вече на английски.

— Като на риба меч са, само че жълти.

— В тази част на света хората не се хранят правилно.

— Нека всички излязат — прекъсна го Кендрик. — Трябва да поговорим. И то веднага!

— След всичко, което забъркахте в килията, се съмнявам дали ще ги пусна да излязат. Да не сте луд? Те дойдоха да ви спасят живота, а вие им се нахвърлихте, счупихте на единия носа, а на другия — челюстта.

— Трябваше да бъда убедителен. Кажете им го, не, недейте! Още не. Изкарайте ги оттук! Кажете им каквото щете, но трябва да поговорим. После трябва да се обадим на Ахмат… Колко време съм тук?

— Почти час.

— Господи! Колко е часът сега?

— Четири и петнайсет след полунощ!

— Побързайте, за Бога, побързайте!

Фейзал освободи войниците с успокояващи думи, като ги увери, че има неща, които не може да обясни. Преди да излезе, последният спря, извади от кобура автомата си и го подаде на лекаря.

— Нужно ли е да насочвам автомата към вас, докато говорим? — попита оманецът, щом войникът напусна амбулаторията.

— Преди изгрев слънце — каза Кендрик, след което махна леда и седна. С болка прехвърли краката си през кушетката. — Искам да стреляте по мен, но не съвсем точно.

— Как така да стреляме? Сериозно ли говорите?

— Бягство. Ахмат трябва да организира бягство.

— Какво? Вие сте луд!

— Никога не съм бил по-сериозен, докторе. Подберете трима от най-добрите си хора, на които имате пълно доверие, и уредете нещо като прехвърляне…

— Прехвърляне ли?

Евън поклати глава и примигна — очите му още бяха подпухнали, макар че отоците бяха поспаднали от компреса. Той се опита да намери думи, с които да обясни на смаяния лекар.

— Някой решава да прехвърли неколцина затворници на друго място.

— Но кой и защо?

— Няма значение! Измислете повод и действате, без да обяснявате… Имате ли снимки на хората в лагера?

— Разбира се. Това е обичайна практика при задържането им, макар че имената са без значение. Винаги са измислени.

— Донесете ги — всичките. Ще ви кажа кого да изберете.

— За какво?

— За прехвърлянето. Тези, които ще преместите другаде.

— Къде? Наистина не разбирам!

— Вие не ме слушате. Някъде по пътя, в някоя затънтена улица или тъмен път извън града, ще нападнем охраната и ще избягаме.

— Кои „ние“?

— Аз ще бъда в групата сред бегълците. Връщам се там вътре.

— Пълна лудост! — възкликна Фейзал.

— Напротив! — възрази Евън. — Там вътре има един човек, който ще ми помогне да стигна до моята цел. Ще помогне на всички ни. Дайте ми снимките, после се обадете на Ахмат на номера с трите петици. Изложете му плана ми. Той ще разбере… И още как! Изобщо да не се прави на ударен, знаеше го от самото начало!

— Може би и вие, я шейх.

— Възможно е. Сигурно искам да стоваря вината върху друг. Всичко това ми е чуждо.

— Тогава нещо ви гложди отвътре. Случва се.

Кендрик се вгледа в меките кафяви очи на лекаря оманец.

— Случва се — съгласи се той.

Изведнъж в съзнанието му изникна тъмен силует — човек, който се измъква от пламъците на адски пожар. Обвиваха го талази пушек, около него се сипеха предмети и заглушаваха виковете на жертвите. Махди! Убиец на жени и деца, на непрежалими приятели, на съдружници — това бе неговото семейство, единственото семейство, на което държеше. Всички загинаха. Всички бяха мъртви. Привидението се стопи заедно с пушека на разрушението и останаха само студът и мракът. Махди!

— Случва се — повтори тихо Кендрик и потърка чело. — Дайте ми снимките и се обадете на Ахмат. Искам да се върна в лагера до двайсет минути, а след още десет ще бъда измъкнат. За Бога, размърдайте се!

 

 

Ахмат — султанът на Оман, все още по спортен панталон и тениска, седеше на стола с висока облегалка, когато червената лампичка на личния му телефон замига върху десния крак на бюрото. Той долепи слушалка до ухото си и заслуша напрегнато.

— Значи нещата вървят добре, Фейзал — тихо каза той.

— Благословен да е Аллах, нещата вървят добре! Той твърди, че си очаквал такава развръзка — рече лекарят с въпросителен тон.

— Малко преувеличава, приятелю. Надявах се е поточната дума.

— Аз те оперирах от сливици, велики султане, и съм те лекувал през всичките тези години, включително когато преживя големия страх, оказал се безпочвен.

Ахмат се засмя под мустак.

— Една щура седмица в Лос Анджелис, Амал. Откъде можех да съм сигурен, че не съм пипнал някоя болест.

— Имахме уговорка. Така и не казах на баща ти.

— Значи смяташ, че крия нещо от теб.

— Мина ми нещо такова през главата.

— Добре, приятелю… Изведнъж младият султан вдигна глава, защото вратата на кабинета му се отвори. Влязоха две жени, първата беше бременна — руса западнячка от Ню Бедфорд, щата Масачузетс, облечена в хавлия. Съпругата му. След нея се появи жена с мургава кожа и тъмна коса, облечена по последна мода. В къщата я знаеха като Калейла. — Не се касае само за здрав разум, драги ми докторе — продължи Ахмат по телефона. — Аз си имам и някои източници. Общият ни приятел имаше нужда от помощ и кой можеше да му я осигури освен владетеля на Оман? Ние пуснахме слуха сред ония животни в посолството. За затворници, подложени на разпити в някакъв лагер. Някой трябваше да бъде изпратен там, за да поддържа реда, дисциплината, и Кендрик го е открил… Направи всичко, което пожелае американецът, но с петнайсет-двайсет минути по-късно, докато дойдат моите двама полицаи.

— Тези от Ал Кабир ли? Братовчедите ти?

— Двама от охраната стигат, приятелю. Настъпи кратко мълчание.

— Слуховете са верни, нали, Ахмат? — рече плахо лекарят.

— Не разбирам какво имаш предвид. Слуховете са безпочвени и не ме интересуват.

— Всички твърдят, че си прекалено разумен за възрастта си…

— Е, не съм гимназист — прекъсна го султанът.

— Според него това се очаквало от теб, за „да ръководиш страната“. Но ми е трудно да го приема, след като съм те лекувал от заушка.

— Не се затормозявай с тези неща, докторе. Само ме дръж в течение. — Ахмат се пресегна към чекмеджето, където беше телефонния апарат, и натисна няколко бутона. След няколко секунди каза: — Извинявай, братовчеде. Знам, че спиш, но пак се налага да те безпокоя. Отивай веднага в лагера. Амал Баруди иска да избяга. С още няколко пиленца. — Той затвори телефона.

— Какво става? — попита съпругата на младия султан и бързо се приближи към него.

— Моля те — каза Ахмат с очи, вперени в корема й. — Остават ти само шест седмици, Боби. Движи се бавно.

— Той прекалява — каза Робърта Олдридж Ямени, като обърна глава към Калейла, на която говореше. — Това сладурче се класира на двехилядното място на Бостънския маратон, а сега седнал да ме учи как да си нося бебето. Нали прекалява?

— Султанско семе е това, Боби — отговори Калейла с усмивка.

— Султанско, друг път! Та нали всички бебета се напикават. Питай майка ми. Родила ни е четири за шест години… Какво, скъпи, какво става?

— Нашият американски конгресмен е установил връзка в лагера. Ще инсценираме бягство.

— Значи е станала работата! — извика Калейла и се приближи до бюрото.

— Идеята беше твоя — каза Ахмат.

— Моля те, забрави го! Нямам нищо общо с това, което става тук.

— Не е така — отсече младият султан. — Каквото и да разправят, каквито и да са рисковете, се нуждаем от много помощ, от много съвети… Извинявай, Калейла. Даже не ти казах „здравей“. Съжалявам, че те повиках по това време, както постъпих и с братовчедите си, верните ми полицаи, но знаех, че ще искаш да си тук.

— Че къде другаде да бъда?

— Как успя да излезеш от хотела в четири след полунощ?

— Благодарение на Боби. Но трябва да добавя, Ахмат, че това едва ли допринесе за доброто ни име.

— Така ли? — Султанът погледна жена си.

— Божичко! — заприглася Боби, след което долепи длани, наведе се и продължи с бостънски акцент. — Тази прекрасна дама е куртизанка от Кайро, добре звучи, нали? При тези обстоятелства… — Съпругата на султана обгърна подутия си корем с ръце и продължи: — Високият пост си каза думата. Постъпих като Хенри VIII. Той го е наричал „яздене на седло“. Станало е, когато Ана Болейн е била в напреднала бременност и не е могла да задоволи монарха.

— За Бога, Робърта, това не е филмът „Кралят и аз“, нито пък аз съм Юл Бринър.

— Сега си, мой човек! — Съпругата на Ахмат погледна Калейла през смях. — Разбира се, ако го докоснеш, ще ти издера очите.

— Не се бой, мила — рече Калейла и се направи на сериозна. — Особено след онова, което ми каза.

— Ей, вие двете… — прекъсна ги Ахмат. Краткия поглед, който им хвърли, изразяваше благодарността, която изпитваше към тях.

— Нали трябва и да се посмеем от време на време — каза жена му. — Иначе съвсем ще откачим.

— Ще откачим — съгласи се тихо Ахмат и се вторачи в жената от Кайро. — Как е твоят приятел, английският бизнесмен?

— Пиян като свиня — отговори Калейла. — За последен път са го видели в американския бар на хотела. Едва се е държал на крака и още ме е наричал как ли не.

— Е, поне не те разконспирира.

— Да де. Явно цената ми се е качила.

— А нашите свръхпатриоти — едрите търговци, които биха предпочели по-скоро да избягам безславно на запад, отколкото да стоя тук? Нали още вярват, че работиш за тях?

— Да. Според моя „приятел“ от пазара Сабат Айнуб са убедени, че си се срещал с Кендрик. Наложи се да се съглася с него, че си кръгъл глупак и си търсиш белята. Извинявай.

— Откъде си вадят тези заключения?

— Знаят, че една военна джипка е взела американеца на няколко преки от хотела. Нямаше как да ги оборя, нали и аз го видях.

— Значи търсят джипката. Из цял Маскат сноват военни джипове.

— Пак извинявай, но сбърка, Ахмат. Щях да ти го кажа, ако можех да се свържа с теб. Разбираш, нямаше как да ги баламосвам, знаеха, че Кендрик е тук…

— Мустафа — прекъсна я ядосано младият султан. — Мъчно ми е, че умря, но не и че млъкна бъбривата му уста.

— Може да е бил той, може и да не е — каза Калейла. — А може да са се изтървали във Вашингтон. Прекалено много хора знаеха, че Кендрик пристига. Убедих се. Доколкото разбирам, това е операция на Държавния департамент. Други по ги бива за тези неща.

— Не знаем кой е врагът и къде да го търсим! — Ахмат сви ръката си в юмрук и го вдигна към устата си. — Може да е всеки и да е навсякъде, под носа ни. По дяволите, какво да правим?

— Постъпи, както ти е предложил — каза жената от Кайро. — Нека се законспирира. Вече е установил Връзка, изчакай да ти се обади.

— Само това ли? Да чакам?

— Не, има и още нещо — добави Калейла. — Кажи ми откъде ще избяга и ми дай някоя от най-бързите си коли. Донесла съм куртизанската си маскировка, в коридора е, в един куфар. Докато аз се преобличам, уточни подробностите с братовчедите си и с онзи лекар, когото наричаш свой стар приятел.

— Ей, почакай! — възрази Ахмат. — Знам, че с Боби сте стари приятелки, но това не ти дава право да ми заповядваш да излагам на риск живота ти. Без тези, Хосе.

— Не става дума за моя живот — отсече Калейла и вторачи кафявите си очи в Ахмат. — По-скоро за твоя. За варварския тероризъм и оцеляването на Югозападна Азия. Може и нищо да не излезе, но аз съм длъжна да опитам, а ти — да ми разрешиш да го сторя. Нали на това са ни учили и двамата.

— Дай й и номера, на който да ти се обажда — спокойно каза Робърта Ямени, — да ни се обажда.

— Иди се преоблечи — каза младият султан на Оман и поклати глава със затворени очи.

— Благодаря ти, Ахмат. Ще побързам, но първо трябва да се свържа с моите хора. Нямам какво толкова да им казвам, така че няма да говоря дълго.

 

 

Пияният плешив мъж с измачкания официален раиран костюм бе изведен от асансьора от двама свои сънародници. Бе толкова дебел и тежък, че и двамата залитаха.

— Такова падение, да се отцепи така! — каза мъжът отляво и се опита да погледне хотелския ключ, висящ в дясната му ръка, която бе пъхнал под мишницата на пияния.

— Я не се втелявай, Дики! — възрази му другият. — На всички ни се е случвало да се почерпим.

— Но не и в такава идиотска страна, в която гори пожар, подклаждан от тия диваци! Можеше да се спречка с някого и да ни обесят на уличните лампи! Къде е тая негова стая?

— По-нататък. Тежичък е, нали?

— Целият е само сланина и уиски.

— Не съм сигурен. Изглеждаше ми симпатяга, измамен от някоя устата курва. Това може да вбеси всекиго. Разбра ли къде работи?

— В някаква текстилна фирма в Манчестър. „Туилингейм“ или „Бърлингейм“, нещо такова.

— За пръв път я чувам — каза мъжът отдясно и сви вежди изненадано. — Дай ми ключа. Ето я вратата.

— Само ще го хвърлим на леглото. Не сме му бавачки!

— Дали барманът ще държи отворено заради нас? Докато ние изпълняваме християнския си дълг, оня тъпанар може да пусне кепенците.

— Само да посмее! — възкликна мъжът на име Дики и тримата влетяха в тъмната стая, където на светлината от коридора се видя леглото. — Дадох му двайсет лири да не затваря, дори и само заради нас. Лъжеш се, ако мислиш, че ще мигна, преди да излети самолетът утре сутринта! Няма да позволя някой арабин с комплекс на месия да ми разреже гърлото! Хайде, вдигай!

— Лека нощ, дебели принце! — каза другият. — И ни се махай от главата!

 

 

Мъжагата с раирания костюм се понадигна от леглото и се обърна към вратата. Стъпките в коридора заглъхнаха. Той се претърколи доста тромаво и се изправи. На оскъдната светлина от уличните лампи под прозореца си съблече сакото и внимателно го окачи в отворения гардероб, като приглади гънките. После разхлаби униформената вратовръзка и я свали. Разкопча мръсната риза, воняща на уиски, съблече и нея и я хвърли в кошчето за боклук. Влезе в банята, пусна и двата крана и се насапуниса до кръста. Доволен, взе шише одеколон и щедро го изля върху кожата си. Избърса се и се върна в спалнята при куфара, сложен върху скарата за багаж в ъгъла. Отвори го, извади черна копринена риза и я облече. Закопча я, втъкна я около дебелия си стомах, отиде до прозореца и извади кутия кибрит от джоба на панталона си. Запали една клечка и описа с нея пред стъклото три полукръга. Изчака десетина секунди, после прекоси стаята, отиде при бюрото в средата на лявата стена и запали лампата. Приближи се до вратата, отключи секретната брава и се върна при леглото, където старателно извади двете възглавници изпод кувертюрата, изправи ги, за да се облегне, и отпусна едрото си тяло. Погледна часовника и зачака.

Някой драсна три пъти по вратата — в полукръг, ако човек се заслушаше.

— Влез! — каза мъжът с копринената риза.

Колебливо се показа мургав арабин, явно със страхопочитание и към обстановката, и към човека. Робата му беше чиста, макар и не съвсем нова, по готрата му нямаше и петънце: бе дошъл по важна работа. Заговори с тих глас, издаващ уважение.

— Направихте свещения знак на полумесеца, затова съм тук.

— Много благодаря — каза англичанинът. — Влезте и затворете вратата, ако обичате.

— Разбира се, ефенди.

Мъжът се подчини и застана на почтително разстояние.

— Донесохте ли каквото трябва?

— Да, сър. И оборудването, и информацията.

— Първо оборудването, ако обичате.

— Готово.

Арабинът бръкна под робата и извади пистолет с внушителни размери заради перфорирания цилиндър, закрепен на дулото — беше заглушител. С другата ръка пратеникът измъкна малка сива кутия, която съдържаше двайсет и седем патрона. Той чинопоклонно се приближи до леглото и подаде оръжието.

— Пистолетът е зареден. Девет патрона. Общо трийсет и шест.

— Благодаря — каза едрият англичанин и пое оръжието. Арабинът отстъпи почтително. — А сега информацията, ако обичате.

— Да, сър. Но първо трябва да ви уведомя, че преди малко жената беше взета от хотела на съседната улица и бе откарана в двореца.

— Какво? — Смаян, бизнесменът рязко се изправи, а тежките му крака се залюляха и се удариха в земята. — Сигурен ли сте?

— Да. Откара я една лимузина на султана.

— Кога?

— Преди около десетина-дванайсет минути. Естествено, бях уведомен незабавно. Тя вече трябва да е там.

— Ами ония старци, търговците? — Гласът на дебеланкото беше нисък и напрегнат, сякаш той едва се владееше. — Тя се свърза с тях, нали?

— Да, сър — отговори арабинът боязливо — да си рече човек, че го е страх да не го набият, ако отговори отрицателно. — Тя пи кафе в Дакил с един вносител на име Хаджази, доста по-късно се срещна отново с него на пазара. Снимаше, следеше някого.

— Кого?

— Не знам. Пазарът беше претъпкан и жената избяга. Не успях да я проследя.

— Дворецът… — прошепна дрезгаво бизнесменът и бавно стана. — Невероятно!

— Вярно е, сър. Информацията ми е точна, иначе нямаше да я предам на важна личност като вас… Истината е, ефенди, че ще благославям Аллах с цялото си сърце във всяка своя молитва за това, че ми позволи да срещна последовател на Махди!

Англичанинът измери с поглед пратеника от глава до пети.

— Казали са ви, така ли? — меко каза той.

— Бях избран сред братята си и ми бе предоставена тази привилегия.

— Кой друг знае?

— Кълна се в живота си — никой! Вашето посещение прилича на поклонение и никой не трябва да разбира за него. С мен ще бъде погребана тайната на присъствието ви в Маскат.

— Чудесно — каза едрият мъж в сянката и вдигна пистолета.

Двата изстрела отекнаха като покашляне, но силата им беше огромна. Арабинът беше отхвърлен към стената, а безупречно чистата му роба изведнъж се обагри с кръв.

 

 

Американският бар на хотела беше тъмен, светеше само неоновата лампа под тезгяха. Барманът стоеше отпуснат в царството си и от време на време хвърляше уморен поглед към двамата мъже, седнали в сепарето до витрината, донякъде закрита от полуспуснатите щори. „Англичаните са глупаци“ — помисли си той. Не че не оправдаваше страха им. Напоследък, откакто се бяха разбеснели тези негодници, всички — и чужденците, и здравомислещите оманци, живееха в страх. Но тези двамата щяха да са в по-голяма сигурност зад заключените врати на хотелските си стаи, незабелязани, невидими… „Дали?“ — запита се барманът. Бе уведомил управата на хотела, че чужденците настояват да останат в бара, и тя, без да знае дали са въоръжени и дали не познават някого, който ги търси, сложи на единствения вход на американския бар въоръжена охрана от трима души… И все пак, заключи барманът с прозявка, предпазливи или не, тъпи или много умни, англичаните бяха изключително щедри, друго не го интересуваше. А, да, и оръжието, покрито с пешкир под тезгяха. По ирония на съдбата беше смъртоносен израелски автомат, който беше купил от един любезен евреин на кея. Тия евреи не си поплюват! Откакто започна това безумие, въоръжаваха половин Маскат.

— Дики, погледни! — прошепна по-търпеливият от двамата англичани и с дясната си ръка направи пролука между лентите на спуснатите щори върху витрината.

— Какво има, Джак? — Дики рязко отметна глава и примигна — беше задрямал.

— Този там не е ли нашият пийнал сънародник?

— Кой? Къде? Господи, той е.

На безлюдната, едва осветена улица едрият мъж, изпъчен и възбуден, се разхождаше по тротоара и току се оглеждаше. Изведнъж запали една след друга няколко клечки кибрит. Сякаш вдигаше и сваляше пламъка и сърдито мачкаше всяка клечка, преди да запали следващата. След минута се появи тъмна лимузина, движеща се с голяма скорост. Рязко спря и фаровете й угаснаха. Удивени, Дики и приятелят му загледаха между щорите как дебелият човек заобиколи с неподозирана пъргавост колата. Щом се приближи до вратата, отвътре изскочи арабин с готра, но с тъмен европейски костюм. Едрият британец веднага заговори бързо и неколкократно пъхна показалеца си в лицето на мъжа отпред. Накрая завъртя глава и посочи някъде към горните етажи на хотела. Арабинът се обърна и побягна по улицата. После ясно открояващият се в светлината огромен бизнесмен извади от колана си голямо оръжие, отвори още повече вратата на колата и бързо и гневно се качи в нея.

— Господи, видя ли? — извика Дики.

— Да, преоблякъл се е.

— Преоблякъл ли?

— Разбира се. Светлината е слаба, но не и за свикналите очи. Нямаше я бялата риза, нито пък раирания костюм. Сега е с тъмна риза, а сакото и панталонът му са от черна груботъкана вълна, неподходяща според мен за климата тук.

— Какви ги дрънкаш! — възкликна смаян Дики. — Имах предвид оръжието!

— Да, мой човек, ти се занимаваш с черни метали, а аз — с текстил.

— Ще ме побъркаш! И двамата виждаме един едър като канара нахалник, който само преди петнайсетина минути беше толкова пиян, та се наложи да го качваме на ръце, а сега търчи като коза из улицата, раздава заповеди и размахва оръжие, докато влита в профучаваща кола, която явно е повикал. А ти виждаш само дрехите му!

— Всъщност има още нещо, мой човек. Разбира се, че видях оръжието, онзи страхлив арабин, и колата, очевидно карана от маниак, и най-странното е, че на фона на всичко това аз забелязах дрехите му. Сториха ми се особени, разбираш ли?

— И хабер си нямам.

— Може би „особени“ не е точната дума.

— Опитай се да намериш точната, Джак.

— Добре, ще се опитам… Този дебелак, не го знам дали беше пиян, но беше като изваден от кутийка. Раираният му костюм беше от най-добрия, лек като перце плат, ризата му беше марка „Анджело“, купена от Ист Бонд, вратовръзката му беше от най-качествените, които предлага веригата от магазини „Хародс“, а обувките — от африканска кожа, бяха правени по поръчка в Италия. Той е облечен като граф, помислих си, точно като за климата тук.

— Е? — попита раздразнено Дики.

— А сега на улицата беше със сако и панталон средна хубост, прекалено дебели за жегата тук, а и не му бяха по мярка. Никога няма да им обърнеш внимание в тълпата, пък и с тях той не може да иде на официална закуска или на сутрешно представление. И понеже стана дума, познавам всички текстилни фирми в Манчестър и там няма никакъв „Туилингейм“ или „Бърлингейм“.

— Така ли?

— Слушай какво ти казвам.

— Ама че работа!

— Мен ако питаш, не бива да се качваме на самолета тази сутрин.

— Господи, защо?

— Редно е да отидем до посолството и да събудим някого.

— Какво?

— Дики, ами ако този човек е тръгнал да убива някого?

ПЪЛНА ОСИГУРЕНОСТ

ПРИХВАЩАНЕТО НЕВЪЗМОЖНО

ЗАПОЧВАЙТЕ

Продължение на дневника.

Последните доклади са тревожни и понеже моята машина още не е открила кодовете за компютрите на ЦРУ, дори не знам дали някой укрива данни. Обектът е осъществил връзката. Човекът, който го следи, намеква за рискован избор, който е неизбежен, но и изключително опасен.

Какво прави той и как? Какви са методите му и кои са връзките му? Трябва да знам подробностите. Ако оживее, ми трябва всеки детайл, защото тъкмо детайлите правят разказа достоверен, а с действията си обектът ще влезе в съзнанието на нацията.

Но дали той ще оцелее, или ще се превърне в труп, влязъл в статистиката на неразкрития низ от събития? Моят компютър не може да отговори, той само ще потвърди огромната сила на този човек, а това ще е без значение, ако той загине. Тогава цялата ми работа ще отиде на вятъра.