Робърт Лъдлъм
Планът Икар (7)

6

Мъжът с робата тичаше по средата на широката улица, известна като Уади Ал Кабир. Беше изскочил от мрака зад масивните порти на няколкостотин метра от морето западно от старинната португалска крепост Мираните. Робата му беше изцапана от мазута и мръсотиите по пристанището, а готрата му бе килната над мократа коса. За зяпачите, а такива имаше въпреки късния час — бягащият презглава мъж беше поредният негодник, някой чужденец, скочил от кораб, за да проникне нелегално в някога спокойното султанство, беглец, терорист. Чу се пронизителна сирена, откъм кръстовището на Уади Ал Уар и Ал Кабир се показа патрулна кола. Един информатор на полицията беше съобщил откъде е влязъл мъжът и патрулите бяха подготвени. Тези дни те постоянно бяха на бойна нога и преливаха от енергия и хъс. Прожекторът върху патрулната кола блесна и окъпа в светлина тъмната улица, за да изтръгне от мрака уплашения до смърт нарушител на закона. Той се обърна наляво с лице към няколкото магазина с метални решетки, от които допреди три седмици не бе имало и следа. После беглецът хукна надясно през Ал Кабир. Изведнъж спря — на пътя му се изпречиха неколцина любители на нощните разходки, които се приближиха плътно един до друг. В очите им се четеше лека уплаха, но те сякаш казваха в един глас, че вече им е дошло до гуша. Искаха градът им да си възвърне спокойствието. Един дребен човек с костюм, но с готра излезе напред — за всеки случай предпазливо, но и решително. Двама мъжаги с роби се присъединиха към него може би по-плахо, но също тъй решително. Последваха ги и други. Надолу по Ал Кабир, на юг се беше събрала тълпа — бавно се оформи кордон: разгневените мъже с роби и забулените жени направиха жива верига през улицата, решени да сложат край на всичко това.

— Махнете се! Разпръснете се! Той може да носи гранати!

Един полицай беше изскочил от патрулната кола и тичаше с насочен към беглеца автомат.

— Разотивайте се! — изкрещя втори полицай, който се отпусна на бегом отляво на улицата. — Пазете се! Ще стреляме!

Уплашени, хората, излезли на разходка, и колебливата тълпа, събрала се по-нататък, се разбягаха във всички посоки и се изпокриха във входовете. Сякаш по знак беглецът хвана мократа си роба, разтвори я и заплашително бръкна под полите. Отекна картечен откос, беглецът изкрещя и призова на помощ Аллах, хвана се за робата, изви врат и се строполи на земята. Изглеждаше мъртъв, но в слабата светлина никой не можеше да прецени какви са раните му. Той изкрещя отново — един вик, с който призова пълчищата на нечестивците и неверниците да бъдат наказани. Двамата полицаи се хвърлиха върху него, а патрулната кола спря със свистящи гуми, от задната врата изскочи трети полицай, който извика:

— Вземете му оръжието! Претърсете го! — Двамата му подчинени начаса изпълниха и двете заповеди. — Явно е той! — добави старшият офицер, като се наведе да огледа по-отблизо беглеца. — Ето! — възкликна полицаят колкото му глас държи. — За бедрото му е вързан някакъв пакет. Дайте ми го!

Зяпачите бързо заприиждаха от полуздрача, заинтригувани от светкавичните действия на полицаите в центъра на Ал Кабир, осветен едва-едва от уличните лампи.

— Май сте прав, шефе! — извика полицаят отляво на пленника. — Вижте тук! Вероятно е останало от белега през врата му.

— Баруди! — извика победоносно старшият офицер, след като прегледа документите, измъкнати от непромокаемия пакет. — Амал Баруди! Последно беше в Източен Берлин, сега благодарение на Аллах го заловихме!

— Ей, вие! — извика полицаят, клекнал отдясно на беглеца, към застиналата тълпа. — Вървете си! Махайте се! Този негодник може да има охрана. Това е прословутият Баруди — източноевропейският терорист! По радиовръзката поискахме подкрепление от гарнизона на султана. Махайте се! Иначе могат да ви убият!

Зяпачите се разбягаха кой накъдето види. Бяха се престрашили да се приближат, но се уплашиха пред перспективата от престрелка. Всичко наоколо вещаеше несигурност, вероятно и смърт; насъбралите се бяха сигурни единствено че е заловен прочут международен терорист на име Амал Баруди.

— Мълвата бързо ще се разнесе из малкия ни град — каза сержантът от полицията на безупречен английски и помогна на „пленника“ да стане. — Ние ще помогнем, разбира се, ако се наложи.

— Имам един-два въпроса, може би и три! — Евън развърза готрата, махна я от главата си и се вторачи в полицая. — Какво, по дяволите, беше това за ислямския водач на източноевропейския не знам какъв си?

— Очевидно истината, сър.

— Нещо не разбирам!

— Качвайте се в колата! Не бива да губим нито минута. Да се махаме оттук.

— Отговорете! — Другите двама полицаи застанаха отстрани на конгресмена от Колорадо, хванаха го за ръцете и го заведоха при задната врата на патрулната кола. — Изиграх сцената както ми беше казано — продължи Евън и се качи в зелената полицейска лимузина, — но някой е забравил да спомене, че името, което използвам, е на някакъв убиец, който хвърля бомби из Европа.

— Мога да ви кажа само това, което съм упълномощен, всъщност не знам нищо повече — отговори сержантът в униформа и седна до Кендрик. — Ще ви обяснят всичко и амбулаторията в щаба на лагера.

— Знам за амбулаторията. Но не знам нищо за този Баруди!

— Той съществува, сър.

— Това ми е ясно, ала другото…

— Карайте! — нареди полицаят. — Другите двама ще останат тук.

Зелената лимузина даде на заден ход, направи обратен завой и отпраши към Уади ал Уар.

— Добре. Той съществува реално, това ми е ясно — изрече Кендрик бързо, на един дъх. — Но повтарям, никой не ми спомена, че е терорист!

— В амбулаторията, сър!

Сержантът от полицията запали силна арабска цигара, вдъхна дълбоко и с облекчение изпусна пушека през ноздрите си. Неговото участие в тази необичайна задача бе приключило.

 

 

— Доста неща не са написани на компютъра на Ел Баз — поясни лекарят оманец, докато преглеждаше голото рамо на Евън. Бяха сами в кабинета за прегледи на амбулаторията. Кендрик седеше на твърдата кушетка и бе опрял крака на високото столче. — Като личен лекар на Ахмат, простете, на великия султан, а съм негов лекар, откакто навърши осем години, сега съм единствената ви връзка, в случай че не можете да се свържете с него. Ясно ли е?

— Къде да ви търся?

— В болницата или вкъщи, ще ви дам номера, когато приключим. Трябва да махнете панталоните и бельото и да се намажете с крема. Задържаните в лагера биват претърсвани от глава до пети почти всеки ден. Трябва да сте със същия цвят на кожата и да се отървете от този портфейл, натъпкан с пари.

— Ще го пазите ли?

— Разбира се.

— Да се върнем на Баруди, ако обичате — поде Кендрик, както нанасяше крема по краката си, а оманецът мажеше ръцете, гърдите и гърба му. — Защо Ел Баз не ми каза?

— По нареждане на Ахмат. Мислеше, че ще възразите, затова реши сам да ви обясни.

— Говорих с него преди по-малко от час. Не спомена нищо, освен че смятал да поговорим за този Баруди.

— Вие бързахте, а той трябваше да организира вашето „залавяне“. Затова остави обясненията на мен. Вдигнете още малко ръката си, ако обичате.

— Какво е обяснението? — попита Евън вече не толкова сърдито.

— Много просто. Ако ви бяха заловили терористите, щяхте да бъдете в изгодна позиция, поне за известно време, при късмет щяхме да ви помогнем.

— Как така в изгодна позиция?

— Щяха да ви сметнат за техен човек. Докато не се убедяха в противното.

— Баруди е мъртъв.

— Трупът му е в КГБ — добави лекарят веднага, за да изпревари Кендрик. — Там са ужасно мудни, страх ги е да не объркат нещо.

— Ел Баз ми спомена.

— Само той в цял Маскат знае.

— Значи ако този Баруди бъде приет тук, в Оман, по-точно, ако аз бъда приет за Баруди, ще имам на какво да се осланям, стига руснаците да не раздрънкат каквото знаят.

— Доста ще поумуват, преди да се раздрънкат. Трябва да се уверят, че няма капан, и ще изчакат развитието на нещата. Другата ви ръка, ако обичате. Вдигнете я нагоре!

— Въпрос — каза твърдо Евън. — Ако Амал Баруди е минал границата, защо не е бил заловен? Напоследък граничарите ви са доста бдителни.

— Колко хора на име Джон Смит има във вашата страна, я шейх!

— Е?

— Името Баруди се среща доста често в арабския свят, може би повече в Кайро, отколкото в Риад, но все пак е твърде разпространено. Амал е същото като вашия Джо или Бил, или, разбира се, Джон.

— И все пак Ел Баз го е вкарал в компютрите на граничния контрол. Може да се появят съмнения.

— Които бързо ще се разсеят — прекъсна го оманецът, — властите ще се ограничат с наблюдение и един сериозен, но рутинен разпит.

— Защото нямам белег на врата ли? — попита бързо Евън. — Единият полицай на Ал Кабир спомена за някакъв белег на врата ми, на врата на Баруди, де.

— Нямам такава информация, но сигурно е така. Вие нямате белег. Но има и по-сериозни причини.

— Например?

— Един терорист никога не разгласява, че пристига в чужда държава, особено в държава, обхваната от размирици. Той използва фалшиви документи. Ето какво ще търсят властите, а не някой си Джон У. Бут — аптекар от Филаделфия, който за зла участ е съименник на онзи прочут убиец.

— Доста добре сте запознат с клюките в Америка.

— Завършил съм медицина в университета „Джонс Хопкинс“. Благодарение на бащата на нашия султан, той откри едно бедуинско дете, което не искаше да се задоволява с катунарския живот в своето племе.

— Как?

— Това е дълга история. А сега си свалете ръката. Евън погледна лекаря.

— Доколкото разбрах, сте много привързан към султана.

Оманецът погледна на свой ред Кендрик в очите.

— Готов съм да убия човек заради неговото семейство, я шейх — каза меко той. — Е, не жестоко. Може би с отрова, с погрешна диагноза или невнимателно боравене със скалпела — нещо, с което до известна степен да се отплатя за добрината, но съм готов да го направя.

— Убеден съм в това. Следователно сте на моя страна.

— Определено. Ще ви го докажа с един телефон, който не знаех доскоро — 555–0005.

— Това стига. Как се казвате?

— Фейзал. Доктор Амал Фейзал.

— Ясно. Джон Смит.

Кендрик стана от кушетката и гол се приближи до малката мивка. Изми ръцете си, като ги натърка със силен сапун, за да махне излишните петна от пръстите, и разгледа тялото си в огледалото. Бялата му кожа потъмняваше, след минута щеше да е достатъчно мургав, за да се появи в лагера със заловените терористи. Погледна отражението на лекаря в огледалото.

— Как е там? — попита Евън.

— Нямате работа при тях.

— Не ви питах това. Искам да знам как е. Има ли някакви правила, когато пристигат нови пленници? Проверявате ли ги? Сигурно ги подслушвате, глупаво би било да не го правите.

— Подслушваме ги и те вероятно го знаят — струпват се при вратата, където са основните микрофони, и вдигат врява до бога. Таванът е прекалено висок и записът става лош, а останалите микрофони са в сифоните на тоалетните. Преди няколко години Ахмат смени с тях старите дупки в пода. Но те не вършат никаква работа, сякаш задържаните знаят, че сме ги монтирали. Ала и малкото, което чуваме, не е приятно. Пленниците, както повечето екстремисти, непрекъснато се състезават кой е най-яростният и понеже задържаме нови и нови, не се познават помежду си. Ето защо ги разпитваме много строго, често прилагаме и жестокост. Те са фанатици, но не и глупаци в общоприетия смисъл на думата, я шейх. Винаги са нащрек, да не би да внедрим свой човек сред тях.

— Тогава и аз ще бъда нащрек. — Кендрик мина през кабинета и отиде при кушетката и купчинката затворнически дрехи, които му бяха донесли. — Ще си отварям очите на четири — продължи той. — И ще се правя на най-големия фанатик. — Евън се обърна към оманеца. — Как се казват водачите на хората, превзели посолството? Не ми позволиха да си водя записки, когато се запознавах с документацията, но запомних две имена, защото се повтаряха няколко пъти. Едното беше Абу Насир, другото — Абас Захер. Знаете ли още?

— Насир не се е мяркал повече от седмица, смятаме, че се е изтеглил, а Захер не е никакъв водач, а най-обикновен фукльо. Напоследък конците май дърпа една жена на име Зая Ятийм. Говори свободно английски и чете бюлетините по телевизията.

— Как изглежда?

— Кой знае? Тя е забулена.

— Някой друг?

— Един младеж, който обикновено е до нея, изглежда, й е приятел — има руско оръжие, не знам марката.

— Как се казва?

— Викат му Азра.

— Синия? Син цвят?

— Да. И понеже заговорихме за цветове, се сетих за още един мъж, също е млад, но вече прошарен — нещо доста необичайно за арабин. Казва се Абияд.

— Белия — каза Евън.

— Да. Разпознахме, че той е един от хората, отвлекли американския самолет в Бейрут. Но само по снимка, не знаем името му.

— Насир, Ятийм, Синия и Белия. Би трябвало да ми е достатъчно.

— За какво? — попита лекарят.

— За онова, което ще предприема.

— Обмисляйте действията си — каза меко лекарят, докато наблюдаваше как Евън връзва широките затворнически панталони с ластичен колан. — Ахмат се разкъсва: от една страна, можем да научим много чрез вас, но от друга, вие разбирате — наистина можете да станете жертва. Султанът държи да го знаете.

— И аз не съм глупак. — Кендрик облече сивата затворническа куртка и обу твърдите кожени сандали, каквито се носеха в арабските затвори. — Ако почувствам заплаха, ще викам за помощ.

— Само да извикате, и ще ви разкъсат като зверове. Няма да живеете и десет секунди. Никой няма да е в състояние да ви помогне.

— Добре, някакъв код. — Евън закопча грубата куртка и огледа амбулаторията — съзря няколко закачени на канап рентгенови снимки. — Ако вашите подслушвачи чуят, че споменавам някакви филми, изнесени от посолството, елате да ме измъкнете. Ясно ли е?

— Филми, изнесени от посолството…

— Да. Ще изрека или ще извикам тези думи само ако съм сигурен, че са ме… А сега нека се разчуе. Кажете на надзирателите да сплашат задържаните. Амал Баруди — ръководител на ислямските терористи в Източна Европа, е заловен тук, в Оман. Стратегията на умния ви млад султан да ме охранява временно може много да ми помогне. Това е моят пропуск за техния прогнил свят.

— Целта беше друга.

— Но и сега ще свърши работа, нали? Ахмат сякаш се сети преди мен. Всъщност може и да го е предвидил. Наистина.

— Ами, няма такова нещо! — възрази лекарят и вдигна двете си длани към Евън. — Чуйте ме. Всички ние можем да градим теории и да правим каквито искаме предположения, но не сме в състояние да дадем гаранции. Лагерът се охранява от войници, а ние не можем да надзърнем в душата на всеки. Ами ако сред тях има симпатизанти на терористите? Погледнете улиците. Побеснели животни, които очакват следващото убийство и дори се обзалагат! Не всеки гражданин в аба или войник в униформа обича САЩ, разказват се какви ли не истории, говори се твърде много за антиарабските настроения на американците.

— Ахмат каза същото за неговия гарнизон тук, в Маскат. Само дето използва думата „очи“.

— Очите крият тайните на душата, я шейх, султанът е прав. Ние тук живеем в постоянен страх да не ни предадат. Войниците са млади, лесно се влияят и обиждат. Представете си, само си представете, че КГБ реши да изпрати съобщение и още повече да дестабилизира положението: „Амал Баруди е мъртъв, човекът, който се представя за него, е измамник.“ Тогава няма да има време за кодове или за зов за помощ. И ще обсъдят много внимателно как да ви убият.

— Ахмат бе длъжен да помисли за това.

— Не е честно! Вие му приписвате неща, за които той и хабер си няма! Името на Баруди трябваше да се използва само за отвличане на вниманието при крайни обстоятелства, за нищо друго! Обикновените граждани ще заявят, че са присъствали на залавянето на терористи, гори и ще назоват името му, и това ще всее объркване — такава беше стратегията. Объркване, учудване, нерешителност. Ахмат обмисляше как да забави с няколко часа екзекуцията ви, как да ви измъкне, ако ви заловят. А не как да ви внедри сред тях.

Евън се облегна на масата, върху която бе кръстосал ръце, и се вторачи в оманеца.

— Тогава нещо не ми е ясно, наистина, докторе. Не търся под вола теле, но нещо не се връзва в обясненията ви.

— Какво?

— Щом ми лепвате името на терорист — и то на изчезнал, мъртъв терорист, за да ми осигурите изгодна позиция, както я нарекохте вие…

— Та временно да сте в безопасност, както уместно се изразихте вие — прекъсна го Фейзал.

— Тогава представете си, само си представете, че не се бях съгласил снощи да участвам в онази сценка на Ал Кабир?

— Никой не го е очаквал от вас — спокойно отговори лекарят.

— Вие просто избързахте. Трябваше да бъдете „заловен“ не в полунощ, а рано сутринта, точно преди молитвата, край джамията Кор. Новината за залавянето на Баруди щеше да се разнесе из пазарите, точно както плъзват слуховете, че на пристанището се е появила евтина контрабандна стока. Друг щеше да изиграе вашата роля. Такъв беше планът.

— Тогава, както биха се изразили юристите, налице е случайно съвпадение на интересите, така че всички страни са доволни. Във Вашингтон непрекъснато чувам такива фрази. Много умно, няма що!

— Аз съм лекар, я шейх, а не юрист.

— Убеден съм — съгласи се Евън и се усмихна едва забележимо. — Но все пак се чудя на нашия млад приятел в двореца. Той искаше „да обсъдим“ Амал Баруди. Докъде ли щеше да ни доведе това обсъждане?

— Той също не е юрист.

— За да управлява страната, трябва да разбира от всичко — отсече Кендрик. — Длъжен е да мисли. Особено сега… Губим време. А сега ме ударете. Не по очите и устата, около бузите и брадата. После ми срежете рамото и го превържете, но не попивайте кръвта.

— Моля!

— За Бога, не мога сам!

 

 

Тежката стоманена врата се отвори, край нея стояха двама войници, които веднага се подпряха на външната рамка, сякаш очакваха нападение. Трети надзирател блъсна ранения, все още кървящ затворник върху бетонния под на помещението, което служеше за обща килия. Светлината беше намалена — тя идваше от слабите крушки с метална мрежа, прикрепени към тавана. Неколцина задържани веднага се стекоха около новодошлия, някои хванаха раменете на окървавения, обезобразен мъж, който се опитваше да се изправи. Други се скупчиха край тежката метална врата и започнаха да си говорят на висок глас, всъщност почти крещяха — очевидно за да заглушат онова, което се приказваше вътре В лагера.

— Калийбалак! — извика новодошлият, замахна с дясната ръка и халоса с юмрук по лицето някакъв млад затворник, чиято гримаса разкри изгнили зъби. — В името на Аллах, ще счупя главата на всеки тъпак, който се опита да ме докосне! — продължи Кендрик на арабски и се изправи — бе с няколко сантиметра по-висок от най-едрия мъж наоколо.

— Ние сме много, а ти си един! — изсъска обиденият младок и стисна носа си, за да спре кръвта.

— Може и да сте много, но сте тъпаци! Нямате капка ум! Махайте ми се от главата! Трябва да помисля!

С тази последна рязка забележка Евън стовари лявата си ръка върху тези, които го крепяха, после бързо я сви и сръга с лакът в гърлото най-близкия затворник. С все още стиснат десен юмрук се завъртя и навря кокалчетата си в очите на нищо неподозиращия мъж.

Не помнеше кога за последен път е удрял човек, кога е нападал друго човешко същество. Ако паметта не го лъжеше, беше в прогимназията. Едно момче на име Питър Не знам кой си бе скрило кутията за закуска на най-добрия му приятел — тенекиена кутия с героите на Уолт Дисни — и понеже приятелят му бе дребосък, а този Питър беше по-едър, Евън се нахвърли върху нахалника. За съжаление в яда си го беше наранил лошо. Директорът извика баща му и двамата възрастни му казаха, че е постъпил ужасно. Младеж с неговата физика не бивало да се бие. Не било честно… Но, сър! Татко!… Никакъв отклик. Намалиха му поведението. Но баща му каза: „Ако ти се случи пак, не се колебай, натупай го!“

Ето че се случи пак! Някой го сграбчи за врата. Самоотбрана! Защо му хрумна това? Притисни нерва под лакътя! Така ще се отървеш от удавника, който се е вкопчил в теб. Червен кръст — курс по първа помощ. С пари, спечелени през лятото на езерото. В паниката си той плъзна длан по голата ръка на мъжа и го натисна с всичка сила под лакътя. Терористът изкрещя, това беше достатъчно. Кендрик сви рамене, преметна мъжа през рамо и го просна на циментовия под.

— Има ли други желаещи? — дрезгаво прошепна новият затворник и се обърна, както бе клекнал — пак личеше, че е едър като канара. — Глупаци! Ако не бяхте вие, тъпаци такива, нямаше да ме заловят! Мразя ви! А сега ме оставете на мира! Казах ви, че трябва да помисля!

— Кой си ти, че да ни обиждаш и да ни заповядваш? — изписка някакъв младок с големи очи и заешка устна, която му пречеше да говори.

Всичко беше като сцена от Кафка — налудничави затворници, готови на жестокост и все пак осъзнаващи, че надзирателите могат да ги накажат още по-жестоко. Шепотът се превърна в дрезгави заповеди, преглътнатите обиди — в предизвикателни крясъци; говорещите не сваляха очи от вратата, за да се уверят, че врявата зад нея заглушава думите им и те не стигат до ушите на врага.

— Не ви влиза в работата кой съм! Това ви стига, тъпанари такива…

— Надзирателите ни казаха името ти! — заекна друг задържан — беше на около трийсет години, с неподдържана брада и мръсна дълга коса. Закри устата си с шепи, сякаш за да заглуши думите си: — Амал Баруди — извика той. — „Онзи от Източен Берлин, ние го заловихме!“… Голям праз! Какъв си ни ти на нас? Я се погледни! Изглеждаш ми доста странно! Кой е тоя Амал Баруди? Какво ни пука за него?

Кендрик погледна вратата и възбудените затворници, които продължаваха да се надвикват. Пристъпи напред и пак прошепна дрезгаво:

— Пратен съм от хора, които стоят много по-високо от вас и от онези в посолството. Много, много по-високо. А сега за последен път ви казвам, оставете ме да помисля! Трябва да измъкна информация…

— Само се опитай, и ще ни изправиш всичките пред стрелковия взвод! — възкликна през зъби друг пленник — беше нисък и необичайно спретнат, ако не се броят петната от урина по панталоните му.

— Това притеснява ли ви? — сопна се с омраза Евън, без да сваля очи от терориста. Сега беше моментът да наложи още повече позициите си. — Кажи ми, хубостнико, страх ли те е да умреш?

— Само защото няма да мога да се боря за нашето дело! — защити се младокът и се заоглежда дали ще го подкрепят.

Неколцина се съгласиха, други закимаха енергично и потвърдиха опасенията му. Кендрик си помисли колко заразителен е този фанатизъм.

— Говори по-тихо, глупако! — ледено каза той. — Достатъчно си се намъчил.

Обърна се и през колебливо отстъпващата тълпа отиде при каменния зид на огромната килия, където имаше отворен правоъгълен прозорец с метални решетки.

— Не бързай толкова, човече! — рече някой грубо и едва чуто от края на тълпата.

Напред излезе набит брадат мъж. Хората пред него му сториха път, както обикновено се постъпва с негласния шеф — сержант или отговорник, но не и с полковник или вицепрезидент. Дали той дърпаше тук конците, запита се Евън. Или някой друг, който наблюдава отблизо и дава заповеди?

— Какво има? — прошепна Кендрик.

— И на мен ме ни харесва видът ти! Лицето ти! Това ми стига.

— Стига ти за какво? — изсъска Кендрик, сетне отпрати с жест мъжа и се облегна на стената.

Вкопчи пръсти в металните решетки на прозорчето и се взря в осветения двор.

— Обърни се! — заповяда грубо онзи.

— Ще се обърна, когато искам — отвърна Кендрик и се запита дали са го чули.

— Веднага! — добави мъжът шепнешком като Евън и след миг стовари яката си ръка върху дясното му рамо, като стисна раната.

— Не ме докосвай! Това е заповед! — извика Евън — едва се крепеше на крака и се вкопчи още по-силно в металните пръчки, за да не издаде болката, която почувства.

Съсредоточи се, за да улови всичко, което искаше да научи… Ето на! Пръстите, впити в рамото му, се разтвориха, ръката се дръпна, но след миг отново бе върху плещите му. Това разкри достатъчно — този човек, издаваше заповеди, но също и ги изпълняваше, ако му ги кажеха с властен глас. Не той дърпаше конците тук. Стоеше високо в йерархията, но над него имаше и други. Кои ли? Налагаше се Евън да провери още веднъж.

Стоеше неподвижно, после внезапно се извъртя надясно и се изплъзна от ръката на набития мъж, който загуби равновесие.

— Добре де! — изсъска с укор Кендрик. — Какво не ти харесва у мен? Ще предам мнението ти на другите. Сигурен съм, това ще ги заинтригува — иде им бъде интересно да знаят кой раздава мнения тук, в Маскат! — Евън пак замълча, после изведнъж продължи по-високо: — Мнението се съставя от много хора, а не от някакви сукалчета. Какво има, тъпако? Какво не ти харесва у мен?

— Аз не изказвам мнения! — извика мускулестият терорист в своя защита също както младока, уплашен от стрелковия взвод. После все така бързо, както беше избухнал, умореният затворник възвърна присъствието на духа, сякаш уплашен, че думите му са били чути сред врявата. — Много дрънкаш — прошепна той дрезгаво и присви очи, — но това не значи нищо за нас. Откъде да знаем кой си и откъде идваш. Дори не приличаш на нас. Различен си.

— Движа се в среди, до които нямате достъп. А аз имам.

— Очите му са светли! — извика приглушено по-възрастният брадат затворник с дългата мръсна коса, който надникна над тълпата.

— Той е шпионин! Дошъл е да ни шпионира! Другите се струпаха и започнаха да изучават непознатия, който изведнъж им се стори по-опасен.

Кендрик бавно обърна глава към обвинителя.

— И ти щеше да имаш същите очи, ако дядо ти беше европеец. В случай че решах да сменя цвета им заради вас, тъпаци такива, щях да си сложа капки. Е, да, вие не сте наясно с тези номера.

— За всичко имаш отговор — каза набитият. — Лъжците са словоохотливи, защото думите не значат нищо за тях.

— За тях е важен само животът — отговори Евън, местейки поглед от лице на лице. — А аз нямам намерение да го загубвам.

— Значи и ти се боиш от смъртта? — заяде го спретнатият младеж с измърляните панталони.

— Вече отговорих на този въпрос. Не се боя от смъртта — никой от нас не бива да се бои, страх ме е само, че няма да изпълня онова, за което съм пратен тук. Най ме е страх от това — заради свещената кауза!

— Пак думи! — процеди през зъби мнимият водач, ядосан, че няколко затворници слушаха странния сладкодумен арабин-европеец. — И какво трябва да изпълниш в Маскат? Щом сме толкова глупави, защо не ни кажеш! Защо не ни отвориш очите?

— Ще говоря само с онези, които ми е казано да намеря. С никой друг.

— Мисля, че трябва да поговорим с теб — отсече набитият по-властно от преди и пристъпи заплашително към застиналия американец. — Ние не те познаваме, а ти май ни познаваш. Имаш предимство и това не ми харесва.

— А на мен не ми харесва твоята глупост — каза Кендрик и вдигна ръце: с едната посочи дясното си ухо, с другата хората при вратата, които мърдаха и вдигаха врява. — Не разбираш ли? — възкликна той в лицето на мъжа. — Могат да те чуят! Признай, че си глупав!

— О, да, глупави сме!

Сержантът, определено беше сержант, обърна глава и погледна някаква невидима фигура в огромната килия. Евън се опита да проследи погледа му и нали бе висок, съгледа в дъното няколко тоалетни с отворени врати — в някои имаше хора, които наблюдаваха заинтригувано какво става. Други затворници, любопитни и превъзбудени, сновяха между крещящата групичка при масивната врата и тълпата около новия пленник.

— И все пак, сър, велики сър — продължи подигравателно набитият терорист, — имаме си начини да превъзмогнем глупостта си. Трябва да признаете, че глупаците ги бива поне за това.

— Признавам на хората само онова, което заслужават.

— Време е да си разчистим сметките! Най-неочаквано мускулестият фанатик замахна с лявата ръка. Това беше знак — гласовете веднага се сляха в гръмка ислямска молитва, към богомолците се присъединяваха нови и нови затворници, докато целият лагер не се изпълни с кънтящото ехо на хвалебствията към Аллах, които петдесетината фанатици крещяха с цяло гърло. И ето! Те решиха да принесат Кендрик в жертва. Върху него се стовариха тела, юмруци го заудряха по корема и лицето. Той не можеше да извика — устата му бе запушена от прилични на лапи ръце, които го дърпаха като обезумели. Прониза го болка. После нападателите най-неочаквано го пуснаха.

— Казвай! — изкрещя сержантът терорист в ухото на Кендрик, а думите му бяха заглушени от гръмогласните молитви, за да не ги уловят подслушвателните устройства. — Кой си ти? Откъде идваш?

— Все едно кой съм! — извика Евън.

Смръщи се и събра всичките си сили, убеден, че познава начина на мислене на арабите: преди да му нанесат смъртоносния удар, щяха да млъкнат за малко в знак на уважение към смъртта на врага. Това щеше да е достатъчно. Мюсюлманите почитат смъртта, била тя на приятел или на враг. Тъкмо тези мигове чакаше Евън! Трябваше да уведоми надзирателите! Божичко, щяха да го убият! Някой стовари пестник върху тестисите му. Кога, кога ще се укротят и ще му отпуснат онези няколко безценни мига?

Изведнъж над него се надвеси някой — Евън го виждаше през мъгла — и започна да го изучава. Друг го цапардоса по левия бъбрек, американецът нямаше сили дори да извика. Не можеше да си го позволи.

— Спрете! — извика мъжът, надвесен над него. — Разкъсайте ризата. Да видя врата му. Би трябвало да има белег, който не може да се измие.

Евън почувства как разкъсват плата върху гърдите му и притаи дъх — знаеше, че предстои най-лошото. На врата му нямаше белег.

— Наистина е Амал Баруди — каза мъжът над него.

Кендрик, който още малко, и щеше да припадне, го чу и беше смаян.

— Какво търсиш? — ядно попита учуденият сержант.

— Това, което го няма — каза ехтящият глас. — Из цяла Европа се знае, че Амал Баруди има белег на врата. Беше разпространена снимка, на която лицето е затъмнено, но не и вратът му, където ясно се вижда белег от нож. Така той се е прикривал много хитро.

— Какви ги дрънкаш! — извика, като клечеше, набитият мъж и думите му почти бяха заглушени в какофонията на пеенето. — Какво прикритие? Какъв белег?

— Един несъществуващ белег. Всички търсят една измама. Това е Баруди — синеокият мъж, който може да понася мълчаливо болката, довереникът, който се движи из западноевропейските столици незабелязано, защото дядо му е европеец. До Оман сигурно са стигнали слуховете, че се е запътил насам, но въпреки това на сутринта ще бъде освободен, дори ще му се извинят. Нали виждате — няма белег на врата.

Замаян от ужасната болка, Евън осъзна, че е време да действа. Усмихна се насила с пламнали устни и вторачи светлосините си очи в мъжа, надвесен над него.

— Един разумен човек — изграчи той мъчително. — Вдигнете ме, махнете ги от мен, докато не съм ги пратил в ада!

— Амал Баруди ли говори? — попита непознатият и протегна ръка. — Вдигнете го.

— Не! — избоботи сержантът терорист и натисна раменете на Кендрик. — Говориш безсмислици! Значи е човекът, за когото се представя, заради белега, който не съществува. Какви са тези дрънканици?

— Щях да разбера, ако лъжеше — възрази другият. — Кендрик виждаше все по-ясно изпитото му лице. Мъжът бе на двайсетина години, с високи скули, тъмни будни очи и остър, правилен нос. Беше строен, по-скоро слаб, но в начина, по който се навеждаше и държеше главата си, имаше гъвкавост и сила. Мускулите на врата му бяха изпъкнали.

— Вдигнете го — повтори младият терорист с небрежен глас, който обаче звучеше заповеднически. — И кажете на другите да спрат молитвите, само че постепенно, и да продължат да си говорят. Всичко трябва да изглежда нормално, включително непрестанните спорове, които не се нуждаят от насърчение.

Ядосан, другият се подчини, но блъсна за последен път Евън на пода, от което раната на рамото му зейна още повече и по цимента рукна кръв. Изправи се и се обърна към тълпата, за да изпълни заповедта.

— Благодаря — каза задъхано Евън и разтреперан, коленичи — болеше го цялото тяло, което, както и лицето, бе разранено и разкървавено от ударите. — След миг щях да ида при Аллах.

— И сега не е изключено да идеш, затова няма да си правя труда и да спирам кръвта. — Младият палестинец блъсна Кендрик до стената, където той седна и изопна крака. — Всъщност нямам представа дали наистина си Амал Баруди. Действах инстинктивно. От описанията, които съм чувал, би могъл и да си, говориш добър арабски, което също съвпада с онова, което е стигало до ушите ми. Освен това издържа страхотни мъки; и за миг да се бе подчинил, щяхме да знаем, че си готов да дадеш информацията, която искаме от теб. Вместо това се противопостави, а бе наясно, че всеки момент можеше да бъдеш удушен… Така не постъпват внедрените информатори, на които им е мил животът. Така постъпват онези от нас, обрекли се на каузата, която, както отбеляза, е свещена. Да, наистина е свещена.

„Божичко! — помисли си Кендрик и прие студения израз на ревностен фанатик. — Колко грешиш! Ако само бях помислил! Ако само бях в състояние да мисля!… Нищо!“

— Какво все пак ще те убеди? Отсега ти казвам, че няма да разкрия неща, които са поверителни. — Евън замълча и покри с ръка подутината на врата си. — Дори и да подновите мъчението и да ме удушите.

— Очаквах го — рече напрегнатият строен терорист и приклекна го Евън. — Но можеш поне да ми кажеш защо си дошъл тук. Защо те пратиха в Маскат? С кого ти наредиха да се свържеш? Твоят живот зависи от отговорите ти, Амал Баруди, а аз съм единственият, който ще вземе това решение.

„Ето, излязох прав! Въпреки всички съмнения се оказах прав! Бягство. Трябва да избягам с този млад убиец в името на свещената кауза!“