Робърт Лъдлъм
Планът Икар (5)

4

Ширналата се знойна пустиня изглеждаше безкрайна в нощта. От време на време луната озаряваше планината Джабал Шам в далечината — извисила се като недостижима страховита грамада на тъмния хоризонт. В плоската като тепсия пясъчна равнина, където никога не духаше вятър, не се виждаха дюните, които свързваме с огромната Сахара. Кафявият военен джип едвам пъплеше по твърдия, виещ се път, подскачаше и поднасяше на пясъчните завои. Докато пътуваха към мястото, където щеше да чака султанът, Кендрик седеше до въоръжения униформен шофьор, както беше инструктиран. Отзад имаше втори човек — офицер, също въоръжен. Още от началото се бяха погрижили за сигурността — едно погрешно според тях движение на Евън, и те заставаха от двете му страни. Поздравиха любезно и после никой от двамата не отрони и дума.

— Тук е пустиня — каза Кендрик на арабски, — защо завиваме толкова често?

— Има много разклонения на пътя, сър — отговори офицерът от задната седалка. — Ако караме по права линия, веднага ще се види откъде сме минали.

Пазят султана, помисли си Евън, без да казва нищо.

След като двайсет и пет минути се движиха на запад, хванаха по едно „разклонение“. На няколко километра вдясно гореше огън. Щом наближиха, Кендрик видя взвод войници от охраната — бяха с гръб към огъня и наблюдаваха околността. В далечината изникнаха очертанията на два военни камиона. Джипът спря, офицерът скочи и отвори вратата на американеца.

— Вървете пред мен, сър — подкани той на английски.

— Разбира се — отговори Евън и се опита в светлината на огъня да види младия султан.

Нямаше и следа от него, всички бяха с униформи. Евън се помъчи да си спомни лицето на младежа, с когото се беше запознал преди малко повече от четири години. Тогава той следваше и си бе дошъл в Оман за Коледната или Великденската ваканция, Кендрик вече не помнеше точно, спомни си само, че синът на султана е приятен, ученолюбив и много обича да спортува. Но това беше всичко — не изплува никакво лице, само името Ахмат, както бе потвърдил и Мустафа. Тримата войници пред него се дръпнаха и те минаха през обръча на охраната.

— Ще разрешите ли, сър? — попита втори офицер, който изведнъж изникна пред Кендрик.

— За какво става дума?

— При тези обстоятелства претърсваме всички посетители.

— Добре, щом е така.

Офицерът бързо и сръчно претърси диплите на арабската дреха и вдигна десния ръкав над мястото, докъдето Евън беше нанесъл потъмняващия крем. Щом видя бялата кожа, пусна ръкава и погледна Кендрик.

— Имате ли някакви документи, я шейх!

— Нямам документи за самоличност.

— Ясно. Нямате и оръжие, нали?

— Разбира се.

— Вие го твърдите, но ние сме длъжни да проверим, сър. — Офицерът измъкна от колана си тънко черно устройство колкото цигарена кутия. Натисна нещо като червен или оранжев бутон. — Почакайте тук, ако обичате.

— Не бързам за никъде — отвърна Евън и хвърли поглед към войниците с насочено оръжие.

— Да, я шейх — съгласи се военният и закрачи обратно към огъня.

Кендрик погледна офицера, който знаеше английски и бе пътувал с него на задната седалка.

— Те не се шегуват, нали? — каза американецът колкото да минава времето.

— Такава е волята на всемогъщия Аллах, сър — отговори офицерът. — Султанът е нашата светлина, нашето слънце. Вие сте бял човек. Няма ли да охранявате своя небесен избраник?

— Да, ако видя, че ще ми ходатайства да ме вземат в рая.

— Той е добър човек, я шейх. Може би е млад, но е мъдър. Вече го разбрахме.

— Значи все пак ще дойде?

— Той е тук, сър.

Пукането на дърветата в огъня бе заглушено от мощния тътен на лимузина с тъмни прозорци, която зави пред обръча на охраната и рязко спря. Още преди шофьорът да се е появил, задната врата се отвори и оттам слезе султанът. Беше в официалните си одежди, но още докато вратата бе отворена, махна робата, метна я в колата, остави само покривалото за глава. Бе среден на ръст, строен мускулест мъж с широки рамене. Мина през пръстена на охраната. Ако не се брои готрата, дрехите му бяха европейски. Бе с панталони от тъмен габардин, тениска с карикатура на човек с тривърха шапка на американски революционер, който се хвърля да играе американски футбол. Отдолу пишеше: „Ние сме за Нова Англия!“

— Отдавна не сме се виждали, Евън Кендрик — поде младежът с лек британски акцент, усмихна се и протегна ръка. — Костюма ти си го бива, макар че едва ли е американски.

— Е, и твоите дрехи не са арабски, освен ако арабите не са решили да ходят с тениски. — Те си стиснаха ръце. Кендрик почувства силата на султана. — Благодаря ти за срещата, Ахмат… Извинявай, редно е да ти казвам Ваше височество.

— Ти ме познаваш като Ахмат, а аз като „сър“. Трябва ли да ти казвам „сър“?

— Защо да усложняваме нещата?

— Чудесно. Намираме общ език.

— Променил си се — каза Евън.

— Наложи се да порасна бързо — не че го исках. От ученик трябваше да се превърна в учител, без да имам достатъчна подготовка.

— Имат ти уважението.

— Почитат положението ми, не мен. Трябва да се науча да съм на висотата на това положение. Ела да поговорим, но не тук.

Султанът хвана Кендрик за ръката и тръгна да пресича обръча на охраната, но бе спрян от офицера, претърсил Евън.

— Ваше височество — извика военният. — Отговаряме с живот си за вашата сигурност. Моля ви, останете в кордона.

— И да бъда мишена в светлината на огъня?

— Ние сме ви заобиколили, охраната непрекъснато ще кръжи около кордона. Местността е равна като тепсия.

— По-добре насочете оръжието си към мрака, приятелю — рече Ахмат. — Ще се отдалечим само на няколко метра разстояние.

— Никак не ни е приятно, Ваше височество.

— Я не се занасяйте! — Ахмат прекара Кендрик през кордона.

— Моите хора обичат да драматизират нещата.

— Явно не ги драматизират, щом са готови да те следват и да спрат с гърдите си куршума, насочен за теб.

— Няма страшно, Евън, пък и ако съм честен, не познавам всички тези мъже. Това, което имаме да си кажем, може да е предназначено само за нашите уши.

— Не си дадох сметка, че… — Кендрик погледна младия султан на Оман, докато вървяха в тъмното. — Дори личната ти охрана?

— В това безумие е възможно всичко. Можеш да видиш очите на професионалния войник, но как да разчетеш ненавистта или изкушенията в тях! Вече се отдалечихме достатъчно.

Двамата мъже спряха сред пясъка.

— Безумието — поде монотонно Евън, озарен от мъждивата светлина на огъня и на луната, която се показваше от време на време.

— Да поговорим за него.

— Ти, разбира се, си тук заради това.

— Да — потвърди Кендрик.

— Какво, по дяволите, смяташ, че мога да направя? — прошепна дрезгаво Ахмат. — Каквото и да предприема, току-виж, теглят куршума на още един заложник и изхвърлят през прозореца надупченото му тяло. — Младият султан поклати глава. — Знам, че вие с баща ми работехте добре, а ние с теб обсъждахме по разни вечери някои проекти, но ти едва ли помниш.

— А, помня, помня — прекъсна го Кендрик. — Ти си беше дошъл от Харвард, май беше втори курс, винаги седеше отляво на баща си, където е мястото на престолонаследника.

— Благодаря ти, Евън. Можех да си намеря прекрасна работа в „Хътън“.

— И тук работата ти е прекрасна.

— Знам — отвърна Ахмат малко по-високо. — Точно затова трябва да я върша както трябва. Разбира се, мога да изтегля армията от границата с Йемен и да нападна посолството, но така със сигурност ще загинат още двеста трийсет и шестима американци. Представям си какви ще са заглавията по американските вестници: „Арабски султан убива“. Някои хора в Ерусалим ще тържествуват. А, без мен, приятелю! Да не съм някой откачил каубой, който рискува живота на невинни хора и в бъркотията репортерите му лепват етикета „антисемит“! За Бога! Във Вашингтон и Израел май са забравили, че всички сме семити и че не всички араби са палестинци и не всички палестинци са терористи.

Няма да дам на тези нахални дърдорковци — евреите, още един повод да пратят американските самолети „Ф–14“, които да убиват още араби, невинни, колкото и заложниците американци! Ясно ли е, Евън?

— Да — потвърди Кендрик. — А сега се успокой и ме изслушай.

Развълнуваният млад султан въздъхна шумно и поклати глава.

— То се знае, че ще те изслушам, но това не означава, че ще се съглася с теб!

— Добре де! — Известно време Евън мълча и гледа вторачено — искаше да бъде разбран въпреки странната, мъглява информация, която се готвеше да даде. — Чувал ли си за Махди?

— Хартум, осемдесетте години на миналия век.

— Не, Бахрейн, осемдесетте години на нашия век.

— Какво?

Кендрик повтори историята, която беше разказал на Франк Суон в Държавния департамент. Историята на един незнаен откачил финансист, който се представяше като Махди и си бе наумил да прогони западняците от Близкия изток и Югозападна Азия и да заграби процъфтяващите предприятия. Че този човек, който под път и над път говореше за чистота на исляма и привличаше все повече фанатици, всъщност си е създал цяла мрежа, нелегален картел от десетки, а може би и стотици фирми и компании, обединени под шапката на тайната му организация. После Евън описа как възрастният евреин архитект Еманюел Уайнграс е надушил за съществуването на този крупен икономически заговор най-напред от заплахите, отправяни към групата „Кендрик“ — заплахи, на които той се е противопоставил с нелепите си предупреждения за отмъщение, и как, колкото повече научавал Мани, толкова повече се убеждавал, че този заговор е реален и трябва да бъде изобличен.

— Сега, като се замисля, не се гордея с онова, което направих тогава — продължи Евън в бледата светлина на лагерния огън и пустинната луна. — Но след всичко, което се случи, не се обвинявам. Просто трябваше да се махна от тази част на света, затова се отказах от работата, отказах се от борбата, която Мани искаше да поведем. Казвах му, че има развинтена фантазия, че се хваща на приказките на безотговорни и често пъти пияни глупаци. Спомням си ясно какво ми отвърна той: „Колкото и да ми е развихрено въображението, колкото и откачени да са онези, пак не можем да измислим този Махди! Той е в дъното на трагедията!“ Беше прав тогава, прав е и сега. Посолството е окупирано, разни ненормалници убиват невинни хора и предупреждението е недвусмислено. „Не припарвай насам, западняко, дойдеш ли, ще се превърнеш в поредния труп, изхвърлен от прозореца.“ Не разбираш ли, Ахмат? Махди съществува и той не си поплюва, гони всички с терор.

— Виждам, че си убеден в това — каза се скептично младият султан.

— Същото важи и за други в Маскат. Те просто не разбират. Не откриват логика или някакво обяснение, но са толкова уплашени, че отказаха да се видят с мен. А сме приятели от много години, работили сме заедно и си имахме доверие.

— Насилието всява тревога. Ти какво очакваш? А има и още нещо. Ти си американец, предрешен като арабин. Това само по себе си вече ги плаши.

— Те не знаеха как съм облечен и как изглеждам. За тях бях само един глас по телефона.

— Глас на американец. Още по-страшно.

— На западняк?

— Тук има много западняци. Но правителството на Съединените щати заповяда на всички американци да напуснат страната и да не я посещават служебно. Твоите приятели се питат как си пристигнал. И защо. Улиците гъмжат от откаченяци, терористите, и познатите ти съвсем естествено не искат да се забъркват в кризата в посолството.

— Да. Защото бяха убити деца — децата на хора, решили да се набъркат.

Ахмат спря като попарен и отново погледна Евън учудено и ядосано.

— Да, има престъпност и полицията прави каквото е по силите й, но не съм чувал да са били убивани деца.

— Вярно е. Едно момиче е било изнасилено и обезобразено, а един младеж — направо заклан.

— А, не! Лъжеш! Едва ли мога да сторя нещо вътре в посолството, но не и извън него! Кои са те? Кажи ми имената!

— И на мен не ми съобщиха истинските имена. Не бивало да ги знам.

— Но Мустафа е трябвало да ти каже. Друг не е идвал при теб!

— Да.

— На мен обаче ще каже, можеш да бъдеш сигурен!

— Но сега вече си наясно, нали — Кендрик почти се молеше.

— За подбудите. Има подбуди, Ахмат. Създава се нелегална мрежа. Махди и хората му използват терористи, за да прогонят всички конкуренти — сегашни и бъдещи. Искат да заграбят цялата власт.

Известно време младият султан мълча, после поклати глава.

— Извинявай, Евън, но ми звучи неправдоподобно. Те не биха посмели.

— Защо?

— Защото компютрите ще засекат, че парите отиват в една и съща сметка — сметката на организацията. Как според теб заловиха Корнфелд и Вескоу? Трябва да има някаква връзка, сливане.

— Не те разбирам.

— Просто не си наясно с компютърния анализ — отвърна Ахмат. — Дори да има десет хиляди сметки за двайсет хиляди различни обекта, тези машини ще открият само за два часа връзката между, да речем, петстотин фирми — фиктивни или истински.

— Благодаря, че ме открехна — каза Кендрик. — Но забравяш нещо.

— Какво?

— Ще откриеш връзката между сметките само ако те съществуват. Дотогава мрежата вече е готова и лисицата е излапала доста кокошчици. Извинявай за сложните метафори, но при тези обстоятелства малцина имат интерес да поставят капани или да насъскат хрътките. Че кой го интересува? Влаковете се движат по разписание и никой не ги взривява. Разбира се, и членовете на правителството са с други възгледи, следват други правила и ако по една случайност ти и твоите съветници не ги одобрявате, мястото ви може да изстине. Но кой ли го интересува! Слънцето си изгрява всяка сутрин и хората си имат работа.

— Звучи почти привлекателно.

— А винаги е така в началото. Мусолини наистина направи така, че влаковете да се движат по разписание, а Третият райх съживи промишлеността.

— Разбирам накъде биеш, само дето е тъкмо обратното. Един промишлен монопол би могъл да запълни празнотата и да купи правителството единствено ако олицетворява растежа.

— Две точки за султана — съгласи се Евън. — Получава още един бисер в харема си.

— Кажи го на жена ми. Тя е презвитерианка от Ню Бедфорд, щата Масачузетс.

— Как не са ти откъснали главата?

— Баща ми почина, а тя има чудесно чувство за хумор.

— Пак нещо не разбирам.

— Ще ти обясня друг път. Да предположим, че си прав и че така те пробват почвата. Вашингтон държи да продължим преговорите с тях, докато вие довтасвате с готов план за проникване в Оман, който не изключва и военните действия. Защо да си кривим душата, САЩ и съюзниците им се надяват въпросът да се уреди по дипломатически път, защото всяка стратегия, основаваща се върху силата, може да бъде катастрофална. Готови са да разговарят с всеки чалнат ръководител в Близкия изток, още малко, и ще направят Ясер Арафат кмет на Ню Йорк, само и само да изгладят положението. Какво мислиш ти?

— Ще направя онова, което според теб са способни да сторят твоите компютри за година-две, когато ще е прекалено късно. Ще проследя откъде идват нещата, влизащи в посолството. Не храната и лекарствата, а боеприпасите и оръжието… както и кой дава нарежданията. С други думи, ще открия човека, който се представя като Махди и който дърпа конците, и ще го унищожа.

Султанът с тениската погледна Евън в мъждивата светлина.

— Знаеш, доста коментатори на Запад изказаха предположението, че може би зад всичко това стоя аз. Че не одобрявам западното влияние в страната. „В противен случай — казват те — щеше да предприеме нещо!“

— Да, знам, но както и Държавният департамент, смятам, че това са глупости. Никой разумен човек не би се хванал на подобни подмятания.

— Държавният департамент — рече Ахмат замислено с поглед, все така вперен в Кендрик. — Знаеш ли, през 1979 година, когато Техеран се взриви, при мен дойдоха двама. Още бях студент. Не знам какво очакваха да видят, но със сигурност не и човек като мен. Вероятно някой бедуин с дълга дреха, който седи по турски и пуши хашиш. Може би ако бях облечен като арабин, щяха да ме възприемат насериозно.

— Пак не те разбирам.

— О, извинявай. Проумяха, че нито баща ми, нито семейството ми са в състояние да помогнат, че нямаме никакви връзки с фундаменталистите, и направо се отчаяха. Единият дори седна да ме моли, разправяше, че му изглеждам разумен арабин — имаше предвид, че говоря приличен английски, почти с оксфордско произношение — и ме подпитваше какво ще предприема, ако аз дърпам конците във Вашингтон. Всъщност искаха да ги посъветвам какво да правят… По дяволите, бях прав!

— Какво им каза?

— Помня и досега. Казах му: „Каквото е трябвало да предприемете в самото начало. Сигурно вече е късно, но защо да не опитате!“ Посъветвах ги да съберат неколцина добре обучени бунтовници и да ги пратят не в Техеран, а в Кум — щаба на Хомейни в северните провинции. Да пратят първо бивши служители на иранската тайна полиция, тези лекета все щяха да намерят някакъв изход, стига да им дадеш оръжие и повечко пари. „Заловете Хомейни в Кум — препоръчах им, — както и неграмотните молли около него и ги покажете по всички телевизионни канали в света.“ Той щеше да бъде последната разменна монета, а рошавите фанатици от обкръжението му щяха да станат за посмешище. Можеше да се постигне споразумение.

Евън погледна изпитателно ядосания младеж.

— Може би са щели да успеят — промълви той, — но какво щеше да се случи, ако Хомейни беше решил да се прави на мъченик?

— Нямаше, повярвай ми. Щеше да приеме, щеше да направи компромис, предложен от другите, естествено, но условията щеше да диктува той. Хомейни не изгаря от нетърпение да се възкачи на небесата, които възхвалява, или пък да живее в мъченичество, на каквото обрича дванайсетгодишните хлапаци, които праща в минираните полета.

— Откъде си толкова сигурен? — усмихна се Кендрик.

— Запознах се с този малоумник в Париж. Не че оправдавам Пахлави, тайната му полиция или тези обирджии, неговите роднини. Но Хомейни е един изкуфял фанатик, на който му се иска да повярва в собственото си безсмъртие и който е готов на всичко, за да го постигне. Чувал съм го да казва на разни подлизурковци, че имал не двама или трима, а цели двайсет, трийсет, та дори и четирийсет синове. „Пръснал съм семето си и ще продължавам да го пръскам — твърди той. — Такава е волята на Аллах.“ Глупости! Той е лигав дърт мръсник, класически пример на старо коце. Можеш ли да си представиш? Наумил си е да насели този болен свят с аятолахчета! Казах им на твоите да го снимат с видеокамера — оня номер с огледалото, нали го знаеш, без той да знае, докато чете проповед на загубените си духовници. Целият свят ще има да се присмива на тоя мним светец.

— Май сравняваш Хомейни с Махди, когото ти описах.

— Не знам, може би, стига твоят Махди да съществува, в което се съмнявам. Но ако си прав и него го има, той е пълна противоположност — много практичен е и не вярва в нищо. И все пак, ако някой си е наумил да буди призрака на Махди в днешно време, криви са му сметките. Все още не съм сигурен, Евън, но си на път да ме убедиш; ще направя всичко, за да ти помогна, да помогна на всички нас. Ала ще го правя отстрани, за да не ме усетят. Ще ти дам един телефонен номер, на който да ми се обаждаш, той е засекретен, всъщност за него знаят само двама души. Ще можеш да ми звъниш, но само на мен. Разбираш ли, шейх Кендрик, нямам право да те познавам.

— Няма що, радвам се на голяма популярност. И Вашингтон не иска да ме знае.

— Естествено. Никой не иска кръвта на американските заложници да тежи на съвестта му.

— Ще имам нужда от документи, а също от възможността да се придвижвам по въздух и море, ако се наложи.

— Но да сме наясно, не бива да има нищо черно на бяло освен документите. Ще ти кажат едно име и адрес, там ще получиш документите.

— Благодаря. По една случайност Държавният департамент ме предупреди за същото — нищо черно на бяло.

— По същите причини.

— Не се притеснявай. Това отговаря на плановете ми. Разбираш ли, Ахмат, и аз също не искам да те познавам.

— Така ли?

— Такова е споразумението ми с Държавния департамент — за хората там аз не съществувам. Нека не съществувам и за теб.

Младият султан се замисли, смръщи вежди и се взря в очите на Евън.

— Ще бъде както искаш, но нещо не разбирам. Може би не ти е мил животът, но ти си постигнал много. Защо го правиш тогава? Казаха ми, че сега си политик, конгресмен.

— Защото се отказвам от политиката, Ахмат, и се връщам тук. За да събера отломките и да работя това, за което ме бива. Не искам обаче свръхбагаж, който да ме превърне в мишена. Мен и хората около мен.

— Добре, благодарен съм ти. Баща ми твърдеше, че вие с твоите хора сте най-добрите професионалисти. Помня, веднъж ми заяви: „Тези туткави камили никога не надвишават проектната стойност.“ Каза го с добро, разбира се.

— И, разбира се, на нас ни възлагаха и следващия проект — значи не сме били чак толкова туткави. Не искахме да претупваме нещата и да надуваме цените. Ахмат, остават само четири дни и пак ще започнат убийствата. Трябваше да се уверя, че при нужда мога да се обърна към теб, и сега го знам. Приемам твоите условия, ти приемаш моите. А сега, ако обичаш… нямам нито минутка за губене. Какъв е номерът, на който да те търся?

— Не бива да го записваш.

— Ясно.

Султанът каза на Кендрик номера. Вместо с обичайния за Маскат код 745 той започваше с три петици, последвани от три нули и четвърта петица.

— Ще го запомниш ли?

— Не е труден — отвърна Кендрик. — А минава ли се през централата на двореца?

— Не. Това е пряк телефон, а двата апарата са заключени в метални каси — едната е в кабинета ми, другата в спалнята. Апаратите не звънят. Мига лампичка. В кабинета ми тя е вградена в десния заден крак на бюрото, а в спалнята е в нощното шкафче. И към двата апарата има телефонен секретар, който се включва след десетото позвъняване.

— След десетото ли?

— За да се отърва от хората наоколо и да говоря насаме. Когато напускам двореца, си нося писукащо устройство, което ме предупреждава, че някой ме е търсил на номера. В удобен момент чрез дистанционно управление изслушвам съобщението — то, естествено, е шифровано.

— Спомена, че само двама души знаят номера. Ще ми кажеш ли кои, или не ми е работа?

— Не е съществено — отговори Ахмат, без да сваля тъмните си очи от американеца. — Знаят го началникът на охраната и жена ми.

— Благодаря ти за доверието.

Все така вторачен в Кендрик, младият султан продължи:

— Тук, в тази част на света, ти се случи нещо ужасно, Евън. Загинаха толкова хора — твои приятели. Каква трагедия, обезсмислена още повече от алчността, която я е причинила. Нима сегашното безумие в Маскат е събудило у теб толкова болезнени спомени, че да се заблуждаваш, да градиш такива невероятни теории и да се бориш с призраци?

— Не са призраци, Ахмат. Надявам се да ти го докажа.

— Сигурно ще успееш, стига да оживееш.

— Ще повторя и на теб това, което казах в Държавния департамент. Нямам намерение да нападам сам посолството.

— Ако го направиш, може да те сметнат за луд и да ти пощадят живота. Лудите се разбират помежду си.

— Сега пък ти говориш небивалици.

— Безспорно — съгласи се султанът на Оман, без да откъсва очи от конгресмена от Колорадо. — Замислял ли си се какво ще стане, ако те открият и заловят не терористите — хванат ли те, няма да живееш толкова дълго, че да имаш бреме да размишляваш, а хората, с които искаш да се срещнеш? Ами ако те застанат пред теб и те попитат какво търсиш тук? Какво ще им кажеш?

— Истината, доколкото мога. Действам на своя глава, като обикновен гражданин, не съм свързан с правителството — това може да бъде доказано. Спечелил съм много пари тук и съм се върнал. Ако мога да помогна по някакъв начин, ще е в мой интерес.

— Значи в дъното е личният ти интерес? Смяташ пак да дойдеш и ако може да бъде сложен край на тези жестоки убийства, ще е много изгодно за теб. Ако те продължават, няма защо да се връщаш.

— Нещо такова.

— Внимавай, Евън! Малцина ще ти повярват, а ако приятелите ти наистина са толкова уплашени, можеш да бъдеш убит не от врага.

— Вече ме предупредиха — каза Кендрик.

— Кой?

— Един мъж в камионетката, сахбий, който ми помогна.

 

 

Кендрик лежеше с отворени очи и прехвърляше наум различните възможности, спомняше си някое почти забравено име, лице, друго лице, един кабинет, една улица… пристанището, кея. Все се връщаше към кея, към доковете — от Маскат на юг до Ел Кураят и Рас ел Хад. Защо? Тогава паметта му се избистри и разбра защо. Безброй пъти бяха уреждали с Мани Уайнграс оборудването да бъде прекарвано от Бахрейн и Емирствата на север в свободните трюмове на товарните кораби. Дългата около сто мили ивица на юг от Маскат и другото ключово пристанище — Матра, беше свободна зона, същото важеше и за ивицата отвъд Рас ел Хад. Но оттам, за да стигнеш до тесния проток при остров Масира, трябваше да минеш по изровени пътища, а пътешествениците, насочили се към вътрешността, рискуваха да бъдат нападнати от крадци на коне, тръгнали да обират най-често контрабандистите. И Все пак най-малко шест западни държави бяха насочили вниманието и усилията на разузнавателните си служби към Маскат и беше логично Кендрик да проучи по-отблизо южното крайбрежие на Оман. Не че американците, англичаните, французите, италианците, западногерманците и другите, които се бяха съюзили, за да проучат и разрешат кризата със заложниците в Маскат, бяха пренебрегнали този район от страната, но в Залива имаше твърде малко от бързите като светкавици американски патрулни катери. Другите, които се намираха там, не можеха да пренебрегнат задълженията си, Лък и не бяха заразени от гнева, обхващащ хората, които знаят, че са избивани техни сънародници. Западните държави вероятно не желаеха да наемат терористи от страх да не ги обвинят, че заради тях загиват още невинни хора. Южното крайбрежие на Оман не трябваше да бъде пренебрегвано. Телефонът иззвъня пронизително като сирена, която разцепи горещия сух въздух в хотелската стая. Кендрик вдигна слушалката.

— Ало!

— Изчезвай от хотела — каза някой тихо и напрегнато.

— Ахмат? — Евън свали крака на земята.

— Аз съм. Говорим през трансмутатор. Дори и да те подслушват, докато приказвам аз, ще се чуват само шумове.

— Споменах името ти.

— Хиляди хора се казват така.

— Какво има?

— Мустафа. Заради децата, които спомена му се обадих и го извиках незабавно в двореца. За съжаление в яда си му намекнах за опасенията си. Явно той се е обадил на още някого и му е казал нещо.

— Защо ми съобщаваш всичко това?

— Убит е в колата си, докато е идвал насам!

— Господи!

— Ако греша, единствената друга причина да бъде убит е срещата му с теб.

— Божичко!

— Напусни веднага хотела, но не оставяй нищо, което да те издаде. Вероятно си в опасност. Ще видиш двама полицаи, те ще те последват, ще те охраняват и някъде по пътя единият ще ти каже името на човека, който ще ти осигури документи.

— Тръгвам — каза Кендрик, след което стана и си повтори да не забрави паспорта, портфейла, самолетните билети и другите предмети, по които някой да познае, че в Риад със самолет е пристигнал американец.

— Евън, шейх! — Гласът на Ахмат беше нисък и твърд. — Вече съм убеден. Твоят Махди съществува. Хората му съществуват. Открий ги! Открий ги!