Робърт Лъдлъм
Планът Икар (45)

43

Усети, че изпада в безтегловност и краката му се отделят от земята. Някой го сграбчи, пронизващият вятър го забрули. Над главата му нещо бучеше оглушително. Отвори очи и видя замъглени фигури, които трескаво сновяха около него и разкопчаваха някакви ремъци… После почувства убождане в ръката си. Опита се да се надигне, но мъжете го пренесоха и го положиха върху тапицирана повърхност в огромна, вибрираща метална клетка.

— Спокойно, господин конгресмен! — провикна се мъжът в бяла военноморска униформа, чийто образ постепенно дойде на фокус. — Аз съм лекар, а вие сте в доста тежко състояние. Не усложнявайте и бездруго нелесната задача, защото ако не я изпълня, самият президент ще председателства военния съд, пред който ще бъда изправен!

Още едно убождане. Не можеше да търпи повече болката!

— Къде съм?

— Логичен въпрос — установи военният лекар и изпразни спринцовката в рамото на Кендрик. — Вие сте в един голям хеликоптер на сто и петдесет километра от брега на Мексико. Бяхте се запътили към Китай, приятелю, а океанът е доста бурен!

— Точно така! — въодушеви се Кендрик и се опита да говори по-силно, но гласът му едва се чуваше.

— Кое е „Точно така“?

Лекарят се наведе. Над него един морски пехотинец държеше бутилка с плазма.

— Пътят към Китай е име на остров! Веднага кодирайте и изпратете това съобщение!

— Аз съм лекар, а не шифровчик или свързочник!

— Правете каквото ви казвам! Свържете се по радиостанцията със Сан Диего! Да изпратят на острова самолети, кораби…

— Приятелю, не ги разбирам много тия работи, но все пак сме в мексикански води…

— Тогава се обадете в Белия дом, по дяволите!… Не! По-добре намерете един човек от ЦРУ на име Пейтън… Мичъл Пейтън! Предайте му каквото ви казах! И му обяснете, че става дума за Гринел!

— Работата май е дебела! — рече младият лекар и погледна третия мъж, застанал до краката на Кендрик. — Мичман, нали чухте какво каза конгресменът? Остров, наречен Пътят към Китай, човек от ЦРУ на име Пейтън и някой си Гринел. Действай, момче! Този тук е любимецът на президента!… Ей, приятел, тая работа нещо като подвизите ти в арабския свят ли е?

— Емилио? Как е Емилио? — попита разтревожен Евън, без да отговори на въпроса.

— Мексиканецът ли?

— Моят приятел… Човекът, който ми спаси живота!

— Тук е, до теб. Току-що го вдигнахме на хеликоптера.

— Как е?

— По-зле от вас. Доста по-зле. Шансовете му да оживее са шейсет към четирийсет, господин конгресмен. Летим с максимална скорост към болницата в базата.

Кендрик се надигна на лакти и погледна безжизненото тяло на Емилио, проснат половин метър зад доктора. Ръката на мексиканеца опираше пода на хеликоптера, а лицето му бе посивяло и имаше мъртвешки вид.

— Подайте ми ръката му! — нареди Евън. — Чухте ли?

— Слушам, сър — каза лекарят и придърпа ръката на Емилио към Кендрик.

— Ел Дескансо! — извика Евън. — Ел Дескансо, семейството ти! Жена ти, твоите дечица! Недей да ми мреш сега, негодник такъв! Ей, рибар глупав, стегни се!

— Какво?

Главата на мексиканеца се замята, докато Кендрик стискаше все по-силно ръката му.

— А така, приятелю! Помни, че сме вбесени! Ядосани сме! Дръж се, копеле такова, иначе сам ще те убия, разбра ли?

Емилио извъртя глава към Евън, притвори очи и се усмихна накриво.

— Мислите ли, че лесно се убива як рибар като мен?

— Не ме изкушавай… Може и да не е по силите ми, но едно ще направя: ще ти купя голяма моторница.

— Вие сте откачили, сеньор! — отвърна му мексиканецът и се закашля. — Трябва да мисля за семейството си в Ел Дескансо…

— Три ранча… — каза Кендрик и главата му клюмна под въздействието на инжекцията.

 

 

Една по една източените лимузини минаха по тъмните улички на Синуид Холоу и стигнаха до имението, разположено край Чесапийк Бей. Досега колите винаги бяха четири, но този път пристигнаха само три. Една липсваше. Тя принадлежеше на фирма, основана от Ерик Съндстром, предателя от Инвър Брас.

Членовете седнаха около голямата кръгла маса в необикновената библиотека. Пред всекиго, имаше месингова лампа. С изключение на една всички бяха запалени.

Угасена бе лампата пред празния, пети стол. Четирите кръга светлина озаряваха полираната дървена повърхност. Петата крушка бе тъмна, защото мъртвецът не заслужаваше почит. Тя напомняше колко лесно е да се поддадеш на изкушение и този свят на човешки слабости. Тази вечер нямаше шеговити закачки и подмятания, с които присъстващите да си припомнят, че са смъртни и по това не се отличават от останалите хора въпреки огромното си богатство и невероятната си власт. Празният стол бе достатъчен, за да не го забравят.

— Запознати сте с фактите — каза Самюъл Уинтърс и орловият му профил се открои на светлината на лампата. — Искам да чуя вашето мнение.

— Ще ви кажа само едно — заяви категорично Гидиън Лоуган, чиято едра глава бе скрита в сянката. — Не можем да спрем! Ако го сторим, ще бъде опустошително! Отвържем ли вълците, ще превземат правителството, или по-точно — тази малка част от него, която още не е узурпирана.

— Но Гид, няма какво да спираме! — поправи го Маргарет Лоуел. — Горкият Милош вече е задействал нещата в Чикаго.

— Не е довършил работата, Маргарет — намеси се Джейкъб Мандел, който, нали бе мършав, се бе настанил на специално пригодения стол до Уинтърс — Остава да видим как ще реагира Кендрик. Той трябва да приеме да се кандидатира, да е убеден в необходимостта от това. Помните ли, че Ерик пръв повдигна този въпрос? Сега се питам защо ли го е направил. Можеше да не го стори и после този проблем да се превърне и наша ахилесова пета.

— Съндстром бе обзет от своето незадоволимо любопитство — рече адвокатката Лоуел, после се наведе и се подпря с лакът на масата. Докосна с дълги пръсти дясното си слепоочие. — Дали той е отворил дума за проблема, е без значение — продължи тя. — Важно е друго: Ерик твърдеше, че Кендрик е изключително, дори старомодно честен човек. Ненавиждал корупцията. Заел се с политика само за да измести някакъв корумпиран тип.

— Заминал за Оман — добави Гидиън Лоуган, — защото бил убеден, че ще е полезен със своя опит. Не е и помислял за отплата. За това ни бяха предоставени доказателства.

— Затуй стигнахме до решението да се спрем на него — рече Мандел и кимна. — Всички изисквания бяха налице. Една изключителна личност в баналната сфера на политиката. Но дали това е достатъчно? Ще се съгласи ли той, колкото и добре организирана от Милош да е кампанията за предизвикване на всенародно въодушевление?

— Надявахме се, че ако го призовем искрено, ще приеме — спокойно му отвърна Уинтърс. — Но дали ще стане така?

— Мисля, че да — заяви Маргарет Лоуел.

— Аз също — рече Лоуган, като кимна с голямата си глава и я потопи в струята светлина пред себе си. — Но и Джейкъб има право. Няма как да сме сигурни. А ако сгрешим, остава Болинджър и всичко ще продължи по техния план. През идния януари вълците ще вземат властта.

— Ами ако разкрием пред Кендрик истинското лице на вълците? Ако му покажем колко са користни и каква скрита власт притежават в целия държавен апарат? — попита Уинтърс, чийто глас живна и престана да бъде монотонен. — В този случай дали би приел, как мислите?

Едрият чернокож бизнесмен се облегна отново, потъна в сянка, примижа и каза:

— Съдейки по това, което ни е известно… да. Мисля, че ще приеме.

— А ти, Маргарет?

— Съгласна съм с Гид. Той е забележителен човек и според мен притежава усет към политиката.

— Джейкъб?

— Добре, но как да го сторим? Нямаме нищо документирано. Та нали унищожаваме дори собствените си записки! Тъй че първо: няма да ни повярва, второ: ще се разкрием пред него, а Варак вече го няма!

— Предвидил съм човек, който да го замести. Ако се наложи, той ще разкаже истината на Евън Кендрик. Цялата истина, в случай че още не я знае.

Всички впериха смаяни погледи в ръководителя на Инвър Брас.

— Какво, по дяволите, имаш предвид, Сам? — извика Маргарет Лоуел.

— Варак остави инструкции, които да бъдат изпълнени, в случай че умре. Дадох му дума, че няма да разпечатвам плика, ако не го убият. Спазих обещанието си, защото, честно казано, не ме интересуваше съдържанието… Отворих плика снощи, след като се обади Мичъл Пейтън.

— Как ще се оправиш с Пейтън? — внезапно го попита Лоуел с разтревожен тон.

— Утре имам среща с него. Вие няма от какво да се боите. Той не знае нищо за вас. Или ще се разберем, или не. Ако не се споразумеем… Изживях дълъг и плодотворен живот, така че жертвата няма да е толкова голяма.

— Прости ми, Самюъл — нетърпеливо се намеси Гидиън Лоуган, — но трябва да вземаме решенията общо. Нали за това сме седнали около тази маса. Какви бяха инструкциите на Варак?

— Да се свържем с човека, който да ни захранва с необходимата информация, или по-точно, да захранва с необходимата информация Инвър Брас. Той е върнал това от самото начало за Варак. Без него Милош не би постигнал всичко онова, което успя да направи. След като преди шестнайсет месеца нашият чех откри несъответствието в данните за посетилите Държавния департамент и забеляза, че според дневниците на пропуска Кендрик е влязъл в сградата, но никъде не е записано да е излизал, Варак разбра към кого трябва да се обърне за помощ. Той намери в лицето на този мъж не само добър информатор, но и верен последовател… Милош, разбира се, е незаменим, но в нашето време на развити технологии новият ни координатор е сред най-бързо издигащите се млади кадри в правителството. Всички министерства и агенции във Вашингтон се надпреварват да го привлекат на служба. В частния сектор му предложиха постове, запазени за бивши президенти й държавни секретари, два пъти по-възрастни от него.

— Трябва да е страхотен юрист или някой млад експерт по външна политика — прекъсна го Маргарет Лоуел.

— Нито едното, нито другото — отвърна й белокосият ръководител на Инвър Брас. — Смятат го за най-добрия компютърен специалист в страната, а може би и в Западна Европа. За наш късмет произхожда от богато семейство и частният бизнес не го влече. По свой начин и той като Милош Варак е предан на делото… на непрестанния стремеж към преуспяване на нашия народ… Когато осъзнал способностите си, всъщност е станал един от нас.

Уинтърс се наведе и натисна бутон от слонова кост.

— Заповядайте, влезте, моля!

Тежката врата на странната библиотека се отвори и в рамката й се появи млад мъж на двайсет и няколко години. Това, което го отличаваше от останалите присъстващи освен младостта му, беше зашеметяващата му красота. Като че току-що бе слязъл от страниците на някое модно списание. Дрехите му обаче бяха скромни. Нито много скъпи, нито много евтини — просто обикновени. Най-удивителни бяха изваяните черти на класическото му древногръцко лице.

— Защо не зареже компютрите? — промърмори Джейкъб Мандел. — Имам приятели в агенция „Уилям Морис“. Веднага ще го ангажират за главната роля в някой телевизионен сериал.

— Заповядайте, елате при нас — прекъсна го Уинтърс, като сложи ръка на рамото на стария си приятел. — Представете се, ако обичате!

Младият мъж тръгна с уверена крачка, но без да демонстрира прекалено самочувствие, към западния край на масата и застана под черното навито руло, което, когато се спуснеше, се превръщаше в екран.

— Казвам се Джералд Брайс и съм директор на отдел „КОС“ в Държавния департамент.

— Какво е това „КОС“? — попита Мандел. — Някакво съкращение ли?

— „Компютърни операции в света“, сър.

 

 

Лъчите на калифорнийското слънце вече струяха през прозореца на болничната стая, когато Калейла най-сетне пусна Евън от прегръдката си. Седна на леглото, надвеси се над него и му се усмихна уморено. В очите й още блестяха сълзи, а мургавото й лице бе пребледняло.

— Добре дошъл в страната на живите! — каза му тя и го стисна за ръката.

— Добре заварил — отвърна й Кендрик със слаб глас и я погледна. — Когато отворих очи, не бях сигурен дали наистина си ти, или пак ме… пак ми погаждат някакви номера.

— Какви номера?

— Взеха ми дрехите… После бях по дънки и дънково яке… Сетне пак бях облечен в костюма… Синия…

— В твоето „конгресменско райе“. Май така го наричаше — нежно го прекъсна Калейла. — Налага се да си купиш друг костюм, скъпи. Срязаха ти панталона и няма шивач, който да превърне в дреха онова, което остана от него.

— Голяма разсипница си! Господи, колко е хубаво, че пак те виждам! Мислех, че няма да се срещнем вече, и това ме вбесяваше.

— Не можеш да си представиш колко се радвам аз. Протърках килима в тази хотелска стая да снова напред-назад. Сега си почини, ще говорим по-късно. Току-що се събуди, а лекарите казаха…

— Да вървят по дяволите! Искам да знам какво е станало! Как е Емилио?

— Ще се оправи, но единият му бял дроб е отишъл и бедрената му кост е доста потрошена. Ще оживее, ала ще куца.

— Все ще може да седне на капитанското място.

— Какво?

— Няма значение… Островът! Името му е Пътят към Китай…

— Знаем — прекъсна го Калейла. — След като си такъв инат, остави аз да говоря, а ти само слушай! Двамата с Карало сте извършили нещо невероятно?

— Кой е Карало? Емилио ли?

— Да. Видях снимките. Страхотна разруха! Огънят е плъзнал навсякъде, обхванал е цялата източна част на острова. Постройките, дворът, дори и пристанът, където са експлодирали другите лодки — всичко е изчезнало от лицето на земята. Когато долетели флотските хеликоптери с десантчиците от морската пехота, обитателите на острова до един били уплашени и чакали, скупчени на западните плажове. Посрещнали нашите хора като спасители.

— Значи са заловили Гринел?

Калейла погледна Евън право в очите, направи пауза, после поклати отрицателно глава.

— Съжалявам, скъпи. Не са го хванали.

— Как… — възкликна Кендрик, после се опита да стане и примижа от болката, която прониза бинтованото му рамо.

Рашад нежно го прегърна и леко го бутна обратно върху възглавницата.

— Не е възможно да им се е изплъзнал! Просто не са го търсили както трябва!

— Не им се е наложило да го правят. Мексиканците им казали къде е.

— Е, и?

— Техният шеф бил отлетял с някакъв хидроплан.

— Не разбирам! Та нали всички връзки бяха прекъснати!

— Не всички! Има нещо, което не си знаел и е нямало как да научиш. В мазето на централната къща Гринел е държал резервен генератор, достатъчно мощен, та той да се свърже със своите хора, които го чакали на някакво летище в Сан Фелипе. Това узнахме от мексиканските власти, които отговарят за радиообмена. Те не ни казаха на кого се е обадил, а само че другият радиопредавател е бил разположен в района на летището. Гринел може да изчезне за известно време, но не е в състояние вечно да се крие. Вече сме по следите му.

— Добра алитерация, както би казал моят екзекутор.

— Какво?

— Няма значение…

— Престани да ми отговаряш по този начин!

— Извинявай! Наистина! Какво стана с адвоката на Ардис и със счетоводната книга, за която ти бях казал?

— На път сме да го намерим. Изчезнал е. Никой не знае къде се е покрил. Подслушваме всичките му телефони. Рано или късно все ще позвъни. Тогава ще го пипнем.

— Подозира ли, че сте по петите му?

— Това остава под въпрос! Гринел е успял да се обади на хората си на сушата, следователно е могъл да се свърже със Сан Фелипе и да предаде съобщение за адвоката на Ардис. Но няма как да разберем дали го е направил.

— Как е Мани? — колебливо попита Евън. — Сигурно не си имала време да…

— Напротив! Разполагах с мъчително много време, време на отчаяние. Снощи позвъних в болницата в Денвър, но главната сестра на етажа можа да ми каже само, че състоянието му е стабилно и… че Мани се държи доста досадно.

— И в двата случая силно е смекчила действителността — рече Кендрик, затвори очи и поклати глава. — Той умира, Калейла. Умира и никой не може да му помогне.

— Ние също умираме, Евън! С всеки изминал ден постепенно се приближаваме към неизбежната смърт. Знам, думите ми няма да прозвучат утешително за теб, но все пак имай предвид, че Мани минава осемдесетте. Освен това нищо на този свят не е сигурно. Той ще умре, когато му е писано!

— Знам — отвърна Кендрик и погледна ръката й, стиснала неговата. — Знаеш ли, че си изключително красива?

— Не съм се замисляла сериозно, но смятам, че не съм от най-грозните. И ти не приличаш на Квазимодо.

— Вярно. Само дето ходя като него. Може да е нескромно, но си мисля, че вероятно децата ни ще изглеждат доста прилично.

— Напълно съм съгласна с първата част от изявлението ти, но за втората имам известни съмнения.

— Нали осъзнаваш, че току-що се съгласи да се омъжиш за мен?

— Само да си се опитал да ме зарежеш! Ще ти покажа колко умело боравя с пистолета!

— Звучи добре! „Госпожо Джоунс, запознайте се с жена ми, пищовджийката. Ако някой се държи непристойно на вашето парти, тя ще го гръмне право между очите!“

— Освен това притежавам черен колан, в случай че трябва да се действа безшумно.

— Чудесно! Никой вече няма да смее да ме закача! Ако се стигне до бой, ще те развържа от каишката.

— Бррр! — изръмжа Калейла и оголи искрящо белите си красиви зъби.

После стана сериозна и погледна изпитателно Евън. В очите й се четеше нежност.

— Обичам те! Един Господ знае какво ще излезе от всичко това, понеже и двамата сме саможиви, но трябва да опитаме…

— Какво ти опитване! — възмути се Евън и я прегърна с дясната си ръка. — Този брак ще е за цял живот!

Калейла се наведе и двамата се целунаха така, както могат да се целуват само влюбени, всеки от които е мислил, че е загубил безвъзвратно другия.

В този момент телефонът иззвъня.

— По дяволите! — каза Калейла и се изправи.

— Толкова ли съм неотразим, че не можеш да се откъснеш от мен?

— Не се ядосвам за това. Дадох инструкции никой да не се обажда по този телефон!

Тя вдигна слушалката и гневно занарежда:

— Който и да си, искам да ми обясниш как се свърза с тази стая!

— Обяснението е просто, офицер Рашад — каза Мичъл Пейтън, който звънеше от кабинета си в ЦРУ, Вирджиния. — Пренебрегнах заповедта на своята подчинена!

— Ем Джей, ти не знаеш в какво състояние е този човек! Има вид на Кинг Конг, когото са обстрелвали с ядрени ракети!

— Ейдриън, за възрастен човек — а ти си ми признавала, че си минала трийсетте, — често приказваш като пубертетче. Освен това говорих с лекарите и разбрах, че Евън се нуждае от малко почивка, ден-два не бива да движи крака си и от време на време трябва да ходи на контролни прегледи заради рамото. Като се изключат тези досадни дреболии, той е напълно готов да действа.

— Чичо Мич, как може да си толкова безчувствен! Та той едва говори!

— Тогава защо разговаряш с него?

— Откъде знаеш…

— Не знаех! Току-що ми го каза… Може ли да преминем към по-реални неща?

— Евън да не би да е нереален?!

— Дай да се обадя! — намеси се Кендрик и пое несръчно слушалката от ръката на Калейла. — Здрасти, Мич! Какво става?

— Как си, Евън? Въпросът ми май е доста глупав!

— Така е. Отговори на моя!

— Адвокатът на Ардис Ванвландерън е във вилата си в планината Сан Хасинто. Обади се в кантората си, за да попита дали някой го е търсил, и ние засякохме откъде звъни. Изпратил съм екип, който на място да прецени положението. След минути трябва да пристигнат там.

— Да прецени ли? Какво има да преценява?! Книгата е в него! Вземете я! В нея е цялата им международна мрежа! Имената на всички злодеи — търговци на оръжие, които са използвали! Гринел сто на сто е потърсил убежище при някого от тях! Докопайте книгата!

— Забравяш, че Гринел притежава невероятно чувство за самосъхранение! Предполагам Ейдриън… тоест Калейла ти е разказала…

— Да, че се е омел с някакъв хидроплан. И какво от това?!

— Не по-малко от нас той иска да сложи ръка върху книгата. Без съмнение вече се е свързал с човека на госпожа Ванвландерън. Гринел няма да рискува и ще изпрати друг да я вземе. Какви инструкции мислиш, че ще получи неговият куриер? Само един поглед към вилата ще е достатъчен, за да разбере, че сме по дирите му. Какво според теб ще направи човекът, след като знае, че му предстои път чак до Мексико?

— И могат да го спрат на граничния пункт или на летището…

— Където ще го чакаме ние…

— На негово място бих изгорил проклетата книга! — тихо му отговори Кендрик.

— Точно така.

— Дано хората ти си знаят работата!

— Изпратих двама. Единият от тях е най-способният, с когото разполагам. Казва се Джинджифила, питай приятелката си за него.

— Джинджифила ли?! Що за идиотско име?

— Сега нямам време за обяснения, Евън! — прекъсна го Пейтън. — Следобед отлитам за Сан Диего. Трябва да поговорим с теб! Дано си в състояние да ме изслушаш, защото работата не търпи отлагане!

— Не се безпокой за мен! Но защо не поговорим сега?

— Защото още не знам какво да ти кажа… Не съм сигурен, че и по-късно ще знам, но поне ще съм научил повече… След час имам среща с един човек, много влиятелен човек, който проявява голям интерес към теб вече от… цяла година.

Кендрик затвори очи, изведнъж се почувства слаб и се отпусна върху възглавницата.

— Той е от една група или организация, която се е нарекла Инвър Брас, нали?

— Ти знаеш! — смая се Пейтън.

— Само това, нищо повече. Не знам кои са и какво целят, известно ми е единствено, че ми съсипаха живота.

 

 

Светлокафявата кола с номера, по които просветените можеха да разберат, че е на ЦРУ, мина през внушителната порта на имението край Чесапийк Бей, подкара по алеята и спря пред гладките каменни стъпала, водещи към входа на къщата. Високият мъж, под чийто шлифер се виждаха измачкан костюм и риза — свидетелство, че не се е преобличал от три денонощия, — отвори задната врата, слезе от автомобила и с изморена стъпка се заизкачва по стъпалата към масивната величествена врата. Потръпна от студ. Прогнозата за деня обещаваше сняг. „Сняг по Коледа“ — помисли си Пейтън. След няколко часа щеше да е Бъдни вечер — обикновен делови ден за директора на отдел „Специални операции“, но все пак ден, от който се боеше. Защо ли настоя за тази среща?! Бе готов да жертва няколко години от живота си само за да върне времето назад и да я откаже. През дългогодишната си кариера бе правил много неща, при мисълта за които му се повдигаше, но винаги бе най-страшно, когато му се налагаше да унищожи физически или морално някой добър и честен човек. Тази сутрин му предстоеше да извърши точно това. Отвращаваше се от себе си, ала нямаше избор. Защото съществуваше по-висше благо, по-висша етика, заложена в законите на тази обитавана от свестни хора страна. Да наруши тези закони означаваше да отрече всичко свястно в обществото. Пейтън не можеше да поеме такава отговорност. Той натисна звънеца.

Прислужничката го поведе през огромна гостна, чиито прозорци гледаха към Чесапийк Бей, и спря пред друга внушителна врата. Отвори я и директорът от ЦРУ влезе в необичайната библиотека, като се опита бързо да огледа странната обстановка. Цялата стена вляво бе покрита с телевизионни монитори, датчици и прожекционна апаратура. Вдясно имаше голям сребрист екран, а в ъгъла до вратата — огромна камина, в която гореше огън. Помещението бе с високи тесни прозорци, а в средата му бе поставена голяма кръгла маса. Самюъл Уинтърс стана от стола до стената с телемониторите и тръгна към госта с протегната ръка.

— Отдавна не сме се виждали, Ем Джей. Може ли да те наричам така? — попита световноизвестният историк. — Доколкото си спомням, всички се обръщат към теб с това съкращение.

— Разбира се, доктор Уинтърс.

Ръкуваха се и седемдесетгодишният старец описа полукръг с ръка.

— Исках да видиш всичко това. Да знаеш, че държим пръст върху пулса на света, но не за да извлечем лични облаги! Ще ми се да го разбереш!

— Разбирам. Кои са другите?

— Заповядай, седни — рече Уинтърс и посочи един стол от другата страна на кръглата маса. — Съблечи си шлифера. Хората на моята възраст обичат отоплението да е пуснато докрай.

— Ако не възразявате, няма да се съблека. Срещата ни ще бъде кратка.

— Сигурен ли си?

— Напълно! — отговори му Пейтън и седна.

— Да-а — промърмори Уинтърс сякаш на стола си. — Необикновеният интелект обикновено избира своята позиция, без да се съобразява с измеренията на дискусията. А ти все пак притежаваш интелект, Ем Джей.

— Благодаря за снизходителния и донякъде унизителен комплимент.

— Това звучи малко враждебно и застрашително!

— Мисля, че е далеч по-страшно да решаваш вместо народа кой да бъде избран на ръководен държавен пост!

— Но той е най-подходящият човек!

— Напълно съм съгласен, не приемам обаче начина, по който действате. Когато си послужиш с измама, за да постигнеш някаква цел, никога не можеш да предвидиш последствията.

— Но други го правят дори сега, в този момент.

— Това не ви дава право да следвате пътя им! Ако можете, разобличете ги! Сигурен съм, че при вашите възможности това няма да е трудно. Но не им подражавайте!

— Чиста софистика! Живеем в политизирана джунгла, управлявана от хищници!

— Не е необходимо и ние да се превръщаме в хищници, за да се борим с тях! Разобличете ги, ала не прилагайте техните методи!

— Докато истината се разчуе и хората я проумеят, безмилостните орди ще ни стъпчат! Те променят правилата на играта! Променят законите! Недостижими са!

— При цялото ми уважение към вас позволете да не се съглася с това твърдение, доктор Уинтърс.

— Спомни си за Третия райх!

— Спомнете си какво стана с него! Спомнете си за Магна Харта, за тиранията на Бурбоните, за бруталното отношение на руските царе към народа, спомнете си за Филаделфия през 1787 година! Конституцията, господин докторе! Хората реагират бързо, когато ги потискат.

— Кажете това на гражданите на Съветския съюз!

— Е, тук сте прав, но защо не опитате да разясните тезата си на дисидентите, които непрестанно информират света за безобразията на Кремъл?

— Това са ексцеси! Навсякъде из тази нещастна, обречена планета има ексцеси! Те ще ни унищожат!

— Не и ако разумните хора ги разобличат и откажат да участват във всеобщата истерия! Вашата кауза е справедлива, но не е ли ексцес, че нарушавате писаните и неписаните закони? И с това причинявате смъртта на невинни мъже и жени само защото смятате, че стоите над закона на страната! Вместо открито да заявите пред обществеността онова, което ви е известно, вие сте решили да я манипулирате!

— Такова ли е убеждението ви?

— Да. Кои са останалите членове на Инвър Брас?

— Нима знаете това име?

— Нали току-що го казах! Кои са?

— От мен няма да ги научите.

— Ще ги намерим… все някога. Но моля ви, задоволете моето любопитство и ми кажете кога е била създадена организацията? Ако не желаете да отговаряте, няма да ви се разсърдя.

— Напротив, ще ви отговоря с удоволствие! — рече старият историк. Ръцете му трепереха и той стисна ръба на масата. — Инвър Брас се е родил преди десетки години в размирно и съдбовно за народа ни време. Голямата депресия била в разгара си. Държавният механизъм не действал, навред избухвали бунтове. Гладния човек не можеш да го залъжеш с глупави лозунги и празни обещания! Хора в разцвета на силите губели своето достойнство не по своя вина и това естествено ги тласкало към насилие… Инвър Брас е бил създаден от малка група невероятно богати и влиятелни американци, които следвали съветите на хора като Барух и не били засегнати от икономическата криза. Освен това притежавали силно чувство на отговорност и впрегнали всички сили, за да намерят начини за решаване на трудните проблеми. Успокоявали вълненията сред населението не само като стабилизирали цените чрез вливане на огромни капитали на пазара, но и като тайно прокарвали в Конгреса закони, които спомагали за облекчаване на тежкото положение. Ние и до днес следваме тази традиция.

— Така ли? — тихо попита Пейтън. Студените му очи изпитателно се взираха в стареца.

— Да — отвърна прочувствено Уинтърс.

— А какво означава „Инвър Брас“?

— Така се казва малко езеро в планинската част на Шотландия, което не е нанесено на нито една карта. Предложил го е първият ръководител на нашата организация, банкер от шотландски произход, който е съзнавал, че трябва да действаме тайно.

— Значи не водите отчет на изразходваните средства и на постигнатото.

— Повтарям! Не търсим лична изгода!

— Тогава защо е цялата тази тайнственост?

— Тя е необходима. Въпреки че нашите действия целят само добруването на страната, понякога те не са лицеприятни и за мнозина дори са морално неоправдани. Но винаги са били полезни за народа!

— „Морално неоправдани“! — повтори Пейтън, смаян от думите на историка.

— Ще ти дам един пример. Преди години нашите предшественици се сблъскали с проблем: тираничен държавник, обладан от натрапчивата идея да промени законите на страната. Джон Едгар Хувър, гигант, който на стари години бе обзет от мегаломания и изнудваше президенти и сенатори — все честни хора, с лъжливите си досиета, пълни с клюки и инсинуации. Инвър Брас го премахна, преди изцяло да е подчинил изпълнителната и законодателната власт. После отнейде изникна един млад писател на име Питър Чансълър и стигна твърде близо до истината. Ръкописът му причини гибелта на Инвър Брас, но не бе в състояние да предотврати възкръсването на тази организация.

— О, Господи! — възкликна директорът на „Специални операции“. — Решавате кое е добро и кое не! Вие сте единствени съдници! Издавате присъди! Самозабравили сте се!

— Не е вярно! Нямахме друг изход! Грешиш!

— Не! Това е истината!

Пейтън дръпна стола назад и стана.

— Излишно е да говорим повече, доктор Уинтърс. Тръгвам си.

— Какво ще предприемеш?

— Каквото съм длъжен да сторя. Ще напиша доклад до президента, до главния прокурор и до съответната комисия в Конгреса. Такъв е законът! Край на игрите ви, докторе! Не е необходимо да ме изпращате! Сам ще намеря пътя.

Пейтън излезе от къщата и пое дълбоко от студения утринен въздух. Но нещо му пречеше да диша спокойно. Тъга, досада и отвращение — чувства, не особено подходящи за Коледа. Той стигна до стъпалата и заслиза надолу към колата, когато проехтя изстрел. Шофьорът на Пейтън изскочи от автомобила и клекна с насочен пистолет в стойка за стрелба.

Ем Джей бавно поклати глава и продължи към задната врата на колата. Беше капнал. Чувстваше се като изцеден. Сега вече беше излишно да бърза за самолета за Калифорния. С Инвър Брас бе свършено. Ръководителят на групата току-що сам си бе подписал смъртната присъда. Без авторитета на Самюъл Уинтърс организацията щеше да се разпадне. Вестта за смъртта му щеше да обезсърчи останалите членове. Пейтън реши, че трябва да разкаже на Евън Кендрик всичко. Нека конгресменът решава сам. Но това можеше да почака… поне ден. Когато шофьорът отбори вратата, Ем Джей мислеше само за едно: да се прибере вкъщи, да удари няколко питиета и да се наспи.

— Господин Пейтън — каза шофьорът. — Получи се кодирана радиограма за вас.

— И какво пише в нея?

— „Обадете се спешно в Сан Хасинто.“

— Закарай ме обратно в ЦРУ, ако обичаш.

— Слушам, сър!

— А, после да не забравя! Весело прекарване на Бъдни вечер!

— Благодаря, сър.