Робърт Лъдлъм
Планът Икар (44)

42

„И таз добра! Само това не!“, рече си Кендрик и сякаш изгубил равновесие и самообладание, вдигна ръце и се плъзна по корпуса, запокитвайки клещите към приклада на пушката. Часовоят изкрещя от болка, когато оръжието бе избито от ръката му, но преди писъкът му да прерасне в кресчендо, Емилио се хвърли и стовари тъпото на брадвичката върху главата му.

— Можете ли да вървите? — попита мексиканецът шепнешком Евън. — Трябва да се махнем оттук! Бързо! Другият пазач ще дотича всеки момент.

Сгърчен на бетона, Евън кимна и се изправи с мъка, без обаче да пропусне да вземе клещите и пушката.

— Махни го оттук — нареди той, ала веднага си даде сметка, че не е нужно: Емилио вече влачеше безчувствения мъж през пистата към високата трева отстрани.

Кендрик го последва, куцукайки, левият глезен и дясното коляно го боляха непоносимо.

— Сбърках — прошепна мексиканецът и поклати глава. — Имаме само една възможност… Видях как вървите. Няма да стигнем кея и лодките, другият часовой ще разбере, че колегата му го няма. — Емилио посочи изпадналия си в несвяст сънародник. — В мрака ще се престоря на него и ще се опитам да се доближа, преди онзи да е надушил кой съм.

— Той първо ще извика, ще попита какво се е случило. Какво ще му кажеш?

— Че съм се отбил в тревата да се облекча и в бързината съм се спънал в голям остър камък. Ще куцам като вас и ще поискам да му покажа къде ми тече кръв.

— Дали ще се хване?

— Молете се на Дева Мария да ми повярва. Иначе с нас двамата е свършено. — Мексиканецът се изправи и нарами пушката. — Но имам една молба — добави той. — Този часовой не е лош човек и има семейство в Ел Суазал, където не се намира никаква работа. Завържете му ръцете и краката и му запушете устата с неговите дрехи, не мога да го убия.

— Знаеш ли кой е другият часовой? — попита рязко Евън.

— Не.

— Ами ако и него не можеш да убиеш?

— Не е проблем. Аз съм силен рибар, стига да има лодки, които да ме наемат. Мога и сам да го вържа — или да го убедя да дойде с нас.

Второто обаче не стана. Емилио тъкмо беше излязъл, накуцвайки, на черния път при пистата, когато вторият часовой изтича при него. Размениха си няколко думи на испански. Изведнъж единият от двамата изкрещя — не бе рибарят от Ел Дескансо. После се възцари тишина и след секунда Емилио се върна при Кендрик.

— Май не го убеди да дойде с нас — рече американецът.

— Този озъбен плъх ми заяви, че щял да нарече майка си проститутка, стига полицията да му плати добре!

— Мъртъв ли е?

— Мъртъв, сеньор, там, в тревата. Освен това до изгрева ни остава половин час.

— Тогава да вървим…

— Към кея? Към лодките ли?

— Още не, приятелю. Имаме да свършим още нещо, преди да тръгнем натам.

— Казвам ви, скоро ще се съмне!

— Ако направя всичко както трябва, ще стане много по-светло. Вземи бензина и триона. Не мога да нося нищо повече.

Евън изкатери с мъки след мексиканеца черния път. Излязоха при оградата на огромния генератор, чийто тътен направо ги оглуши. Навсякъде имаше табели: „Опасно за живота!“ Единствената врата беше заключена с две огромни ключалки, които вероятно се отваряха едновременно. Като куцукаше в мрака между лъчите на прожекторите, Кендрик даде на Емилио клещите и му нареди:

— Почвай оттук, дано наистина си толкова як, колкото разправяш. Решетките са доста дебели. Направи отвор, един метър стига.

— А вие?

— Аз ще поразгледам.

И ето че ги откри: три метални капака, занитени към бетона на десет метра един от друг, три огромни хранилища за гориво. За да ги отвори, му трябваше огромен гаечен ключ, с който да работят двама души. Но имаше и друг начин, който Евън знаеше покрай резервоарите в пустините на Саудитска Арабия — използваха го, в случай че шофьорите на цистерните бяха забравили ключа, нещо обичайно в пустинята Джабал. Всеки уж непроницаем капак бе с четиринайсет бурми, същите като по капаците на шахтите в повечето американски градове, макар и доста по-малки. Ако човек ги удряше бавно по посока, обратна на часовниковата стрелка, те се разхлабваха и можеха да бъдат развъртяни и с пръсти.

Кендрик се върна при Емилио и оглушителния тътен на генератора. Мексиканецът беше прерязал в оградата две успоредни отвесни линии и сега ги съединяваше.

— Ела — извика Евън в ухото на Емилио. — Носиш ли брадвичката?

— Да.

— И аз.

Заведе мексиканеца при първия метален капак и му показа как със салфетките от електрифицираната вила да заглуши ударите с тъпото на брадвичките.

— Бавно — извика той. — Една искра, и изпаренията ще пламнат, разбра ли?

— Не, сеньор.

— И по-добре. А сега леко! Удряш само по веднъж. Не толкова силно!… Ето, поддаде.

— А сега по-силно ли?

— За Бога, не! По-леко, приятелю… Сякаш чупиш диамант.

— Досега не съм имал това удоволствие…

— Ще го имаш, стига да се измъкнем оттук… Ето! Развинти се… Извади го и го остави отгоре. Дай ми салфетките.

— За какво са ви, сеньор?

— Ще ти обясня, само ме вкарай през отвора, който правиш в оградата.

— Ще ни отнеме малко време…

— Имаш около две минути, приятелю!

— Господи!

— Къде остави бензина? — Кендрик се приближи, та мексиканецът да го чуе.

— Ей там! — отвърна той и посочи вляво от „вратата“, която правеше в оградата.

Приклекнал в мрака, Евън завърза здраво салфетките една за друга, докато накрая се получи въже, дълго три метра. При всяко движение усещаше остра болка, но успя да развърти капачката на тубата с бензин и да накваси навързаните салфетки. След минути вече разполагаше с триметров фитил. Коляното му набираше, глезенът му бързо се подуваше, но той пропълзя обратно до резервоара, като влачеше салфетките. Напъна се, отмести железния капак и напъха края на фитила, като остави пролука, през която да влиза въздух. Върна се по същия път и затисна всяка от салфетките с малко пръст, така че да забави скоростта на пламъка до салфетката в края до резервоара.

После се изправи — за миг се запита колко ли ще издържи на крака — и закуцука обратно при Емилио. Мексиканецът дърпаше срязаната част от дебелата ограда и я извиваше нагоре, за да влязат при масивния лъскав генератор, който с динамото си превръщаше механичната енергия в електрическа.

— Стига — спря го Кендрик, като се наведе до ухото на Емилио. — А сега ме слушай внимателно и ако нещо не ти е ясно, ме прекъсни. Оттук нататък всичко е въпрос на време — случи ли се нещо, променяме плана. Разбра ли?

— Да. Омитаме се.

— Нещо такова. — Евън бръкна в окаляното си сако и извади фенерчето. — Вземи го — продължи той, като кимна към дупката и оградата. — Влизам вътре, дано се справя — генераторите сега не са със същата конструкция, както по мое време, но ако не друго, поне ще го спра. Сигурно ще се Вдигне доста шум и ще избухне пожар…

— Какво?

— Къси светкавици и… нещо като много силни атмосферни смущения по радиото, разбираш ли?

— Горе-долу…

— Не се приближавай до оградата — не я докосвай и при първото изпращяване се обърни и си затвори очите… Ако имаме късмет, всички светлини ще угаснат и тогава освети с фенерчето дупката, ясно ли е?

— Да.

— А щом изляза, премести лъча нататък. — Кендрик посочи последната салфетка, която се подаваше от земята. — Сложи пушката на рамо и ми подай една и на мен — у теб ли е шапката, която взе от първия часовой? Дай ми я.

— Да, ето я.

Емилио извади шапката от джоба си и я подаде на Евън, а той си я сложи.

— Когато мина през оградата, ще ида да запаля салфетките. Веднага след това прекосяваме пътя, разбра ли?

— Да, сеньор. Ще се скрием в тревата от другата страна на пътя.

— Ще се скрием, после ще се промъкнем до билото на хълма и когато всички се разтичат, ще се слеем с тях.

— Как?

— Те са над двайсет души — отвърна Кендрик, сетне бръкна В джобовете си и извади двата флакона със запалителна смес, за да ги премести в панталона, и си свали сакото и вратовръзката. — В тъмното ще помислят, че сме от техните, а ние ще се отправим през билото надолу към кея. С две пушки и колт.

— Ясно.

— Хайде! — каза Евън и се наведе, скован от болка, да вземе триона и едно мачете.

Пропълзя през дупката, изрязана от Емилио, и се изправи на крака, оглеждайки бръмчащата опасна машина. Някои неща не се бяха променили, никога нямаше да се променят. Горе вляво бе основният трансформатор, прикрепен към петдесетметров насмолен стълб, кабелите бяха с гумена изолационна тръба с диаметър най-малко пет сантиметра, за да не проникне дъжд или влага, които да предизвикат късо съединение. На три метра върху земята, по диагонал срещу двете черни тумбести основни динама бяха решетъчните пластини, които се въртяха като луди и променяха електрическото поле, защитени от гъста телена мрежа и охлаждани от въздуха, който проникваше свободно. Кендрик смяташе да ги разгледа по-внимателно, но не сега, по-късно.

Не биваше да бърза! Пое наляво и в светлината на прожекторите разгъна сгъваемия триметров трион. Назъбените краища на инструмента се впиха в горния шунт. Както и с клещите, с които бе прерязал жиците в опашката на хеликоптера, за махна с триона, докато професионалният нюх не му подсказа, че е на милиметри от първия слой навита мед. Евън подпря лекичко триона на оградата и се обърна към първото динамо.

Ако смяташе само да спре тока на острова, той просто щеше да среже изолационния проводник на трансформатора и да предизвика късо съединение като допре металния трион до металната ограда. От искрата електрозахранването щеше да прекъсне. Но залогът бе много по-голям: Евън трябваше да се примири, че те с Емилио могат и да загинат, а една повреда в кабела на трансформатора щеше да бъде отстранена за броени минути. Той бе длъжен да извади от строя целия генератор. Нямаше как да узнае какво става в Сан Диего, бе в състояние само да даде на хората на Пейтън време като повреди съоръжението така, че да се наложи то да бъде заменено. Островът, където бе щабът на тази държава в държавата, трябваше да бъде парализиран и откъснат от света. Трансформаторът всъщност беше резервният, крайният му вариант, Кендрик трябваше да бъде готов да действа. Сега важно бе само времето!

Евън отиде при динамото и надзърна предпазливо в огромната метална каса на маховика. Между горния и долния пласт гъста мрежа, спираща и най-малкия предмет, имаше пролука от около сантиметър. Тъкмо нея Кендрик се бе надявал да открие, за това бе взел и мачетето. Във всички генератори имаше мънички пролуки — отвесни и успоредни. От отвора пред него зависеше животът му, и при най-малката грешка моментално щеше да го удари ток, а дори и той да избегнеше смъртта от милионите волтове напрежение, можеше да ослепее от бялата светлина, ако не се обърнеше навреме и не стиснеше очи. Ала успееше ли, генераторът на острова щеше да излезе от строя и щеше да се наложи да бъде заменен.

 

 

Евън издърпа мачетето от колана си, бе плувнал в пот въпреки вятъра от маховика, и замахна с острието към хоризонталния отвор… Разтреперан, го дръпна — трябваше да успокои ръката си! Не биваше да докосва стените на тясното пространство! Опита наново, пъхна мачетето един сантиметър, после втори, трети… сетне замахна с все сила и бързо прибра ръце, преди то да се е допряло до кабела. Отскочи рязко и падна на земята, покрил лицето и очите си с длани. Взривът бе оглушителен и въпреки че бе стиснал очи, Кендрик видя как нощта беше озарена от бяла ослепителна светлина. Маховикът не бе спрял! Продължаваше да размазва примитивния метал на мачетето и да бълва огромни светкавици електрически заряди, които запращаше яростно, с все сила към оградата.

Кендрик скочи на крака и заслонил очи, се върна предпазливо при триона, чието назъбено острие се бе забило в изолационния кабел на трансформатора. Хвана гумираната дръжка и отчаяно застърга с триона по кабела, докато не бе разтърсен дотолкова, че загуби равновесие. Този път бе прерязал кабела — трионът отскочи и падна върху металната ограда. Целият генератор сякаш полудя, вбесен, че някакъв нещастник си мери силите с това техническо изобретение. Всички лампи угаснаха, но вътре в смъртоносното заграждение все още изригваха ослепителни назъбени електрически светкавици. Евън трябваше на всяка цена да се измъкне!

Запълзя по корем, отблъскваше се с ръце и крака бързо като подгонен паяк, добра се до дупката в оградата и се промъкна през нея, насочван от лъча на фенерчето. Когато се изправи, Емилио му подаде пушката.

— Кибрит! — извика Евън, понеже не намери клечките, които мексиканецът му бе дал, докато насочваше фенерчето към последната салфетка.

Американецът се втурна, накуцвайки, към фитила, просна се на земята и започна да драска клечките в някакъв камък. Когато се запалиха, ги хвърли върху последната салфетка — пламъкът я подхвана и започна бавно и неумолимо смъртоносното си пътешествие.

— Хайде! — извика Емилио, после помогна на Евън да се изправи и го поведе не към пътеката за черния път, а към високата трева долу. — От къщата излязоха много хора, тичат насам! Побързайте!

Те побягнаха и буквално се гмурнаха в тревата тъкмо когато към обхванатия от пламъци генератор се приближиха неколцина уплашени мъже, повечето с пушки, които прикриваха очите си и си подвикваха. Кендрик и приятелят му мексиканец се възползваха от хаоса и пропълзяха през тревата покрай ужасените хора. Когато излязоха на пътя, от продълговатото ниско здание, в което се помещаваше персоналът, се изля нов поток не по-малко изумени мъже. Повечето не бяха облечени, някои бяха по гащета и явно се бяха почерпили юнашката.

— Слушай — прошепна Евън в ухото на Емилио. — Ще излезем с пушките на пътя и ще тръгнем нагоре… Викай на испански, сякаш изпълняваме заповеди. Хайде!

— Traenos aqua! — изрева мексиканецът, когато двамата изскочиха от тревата и се присъединиха към смаяната групичка от бараката. — Aqua!… Traenos aqua!

Пробиха си път през възбудената тълпа, но веднага се натъкнаха на уплашените до смърт хора, които идваха от къщата: половината се бяха приближили колебливо по пътеката до димящия, пукащ генератор, захранвал с енергия острова. Бе тъмно като в рог, — мракът ставаше още по-зловещ от истеричните крясъци, долитащи отвсякъде. От къщата горе блеснаха прожектори.

— Пътеката! — извика Кендрик. — Давай към главната пътека за дока. Побързай, за Бога! Всеки момент резервоарът ще избухне и всички ще хукнат към лодките!

— Тя е отпред. Трябва да минем през площадката.

— Господи, по прозорците, балконите ще излязат хора.

— Оттук ще стигнем най-бързо.

— Да вървим!

Черният път се сля с тясната пътека, която само допреди минути беше обрамчена от светлините на ниските кехлибарени лампи. Те хукнаха през вътрешен двор към стъпалата, които водеха към главната пътека.

— Стой! — изрева нисък глас и към тях се насочи лъчът на мощен прожектор. — Накъде сте… Господи, това си бил ти!

Евън погледна нагоре. Точно над него, на малкия балкон, на който бе стоял преди по-малко от час, се бе изправил високият яхтсмен. Държеше пистолет, който бе насочил към Кендрик. Евън стреля с пушката тъкмо когато гръмна и оръжието на яхтсмена. Усети как пърлещият куршум се врязва в лявото му рамо и загуби равновесие. Стреля отново и отново във великана горе, който, хванал се за корема, крещеше с все сила:

— Това е той! Това е Кендрик!… Спрете го тоя негодник, спрете го! Отива при лодките!

Кендрик се прицели пак и стреля за последен път. Дългучът се хвана за гърлото, строполи се върху перилата и оттам на плочника в двора. Очите на Евън започнаха да се затварят, отново му се зави свят.

— Не, сеньор! Трябва да бягаме! Ставайте! — Кендрик усети как мексиканецът още малко и ще изтръгне китките му, после му удари няколко шамара по лицето. — Или идвате с мен, или ще умрете, а аз нямам намерение да умирам с Вас! Имам семейство в Ел Дескансо…

— Какво? — извика Евън напосоки и почувства, че му просветва.

Макар че рамото му пламтеше и ризата му бе наквасена с кръв, се изправи и тръгна, олюлявайки се, към стълбите, а някъде дълбоко в съзнанието му изплува споменът за 45-калибровия колт, който беше взел от мафиота. Измъкна го от задния си джоб, като раздра опънатия плат.

— Идвам! — извика той на Емилио.

— Знам — отвърна мексиканецът, като забави крачка и се обърна. — Ранен сте, а пътеката е тъмна, налага се да използвам фенерчето.

Изведнъж земята сякаш се взриви и се разтърси като от удар с огромен метеор, от експлозията прозорците в къщата на хълма се счупиха и към нощното небе се издигна огнен стълб. Резервоарът на генератора изригна, а двамата бегълци се втурнаха по пътеката. Кендрик залиташе и се опитваше отчаяно да фокусира погледа си върху трептящия лъч на фенерчето отпред, макар че болката в коляното и глезена му бе непоносима.

Някой започна да стреля! Над тях, отстрани изплющяха куршуми и разровиха земята отпред. Емилио загаси фенерчето и сграбчи Евън за ръката.

— Вече сме близко. Знам пътя и няма да ви пусна.

— Ако някога се измъкнем оттук, ще имаш най-голямата рибарска лодка в Ел Дескансо!

— Не, сеньор, ще се преместя със семейството си в планината. Тия хора ще тръгнат да ме търсят, няма да оставят на мира дечицата ми.

— А какво ще кажеш за едно ранчо?

Луната изведнъж се показа иззад препускащите ниски облаци и озари кея само на шейсетина метра отпред. Стрелбата беше секнала, но преди да започне, земята сякаш се разцепи като обезумяла откъсната топка в галактиката.

— Готово! — извика Кендрик, докато приближаваха началото на кея.

— Сеньор! — възкликна мексиканецът, стреснат от оглушителния внезапен взрив, валмата пушек и огнените стълбове, извисили се иззад къщата на хълма. — Островът ще потъне в морето! Какво става?

— Избухна и вторият резервоар! Не бях сигурен, можех само да се надявам.

Някой стреля веднъж. От кея. Емилио беше улучен! Той се преви надве и се хвана за хълбока, а кръвта обагри панталоните му. От сянката на около петнайсет метра излезе мъж с пушка и вдигна радиостанцията към лицето си. Евън се наведе, цялото му тяло беше като набрал цирей, и вдигна лявата си ръка, за да подпре дясната и колта в нея. Стреля два пъти и улучи с единия или и с двата куршума часовоя. Той залитна и изпусна пушката и радиостанцията, после падна на дебелите дървени талпи и не помръдна.

— Хайде, приятелю! — извика Кендрик като сграбчи Емилио за рамото.

— Не мога да помръдна! Не си усещам крака!

— Нямам намерение да умирам с теб, негоднико! И аз имам близки. Размърдай си задника, иначе ще се наложи да плуваш чак до Ел Дескансо и твоите дечица.

— Какво? — изкрещя вбесен мексиканецът и се опита да се изправи.

— Така вече ми харесваш! Ядосай се, де! И двамата имаме за какво да се ядосваме. — Обхвана Емилио през кръста, подпирайки го с почти неподвижното си рамо и крак, и двамата излязоха на тъмния кей.

— Голямата лодка вдясно! — извика Евън, благодарен, че луната се е скрила зад облаците. — Разбираш ли от лодки, приятелю!

— Аз съм рибар!

— От лодки като тази? — попита Кендрик, като избута през борда Емилио и остави 45-калибровия колт на планшира.

— С такива лодки се лови не риба, а туристи. Но аз съм карал какви ли не лодки. Ще опитам… Другите лодки, сеньор! Ще ни подгонят и ще ни намерят, защото са много по-бързи от тази красавица.

— Някоя от тях може ли да стигне до континента?

— Никога. Не издържат на високи вълни и свършват бързо бензина. След трийсет-четирийсет километра трябва да се връщат. Ей тази е за нас.

— Дай ми флакона със запалителна смес! — извика Евън, дочул викове от главната пътека.

Мексиканецът измъкна флакончето от десния си джоб, Кендрик също извади своите две и ги отвори с касапския нож.

— Отвори и твоето, ако можеш!

— Отворил съм го. Ето, сеньор. Отивам на мостика.

— Ще успееш ли?

— Трябва… Ел Дескансо.

— О, Боже! Ключът! За двигателя!

— На частните кейове обикновено оставят ключа на борда, в случай че се наложи яхтата да бъде преместена при буря или силни ветрове…

— Ами ако не са го оставили?

— Рибарите често излизат с пияни капитани. Тогава отварят капака и съединяват жичките. Заемете се с въжетата, сеньор!

— Две ранча — каза Евън, когато Емилио закуцука към въжената стълба на мостика.

Кендрик се извърна, взе колта и зарови пръсти във втвърдената запалителна смес във флакона. Хукна надолу по кея като хвърляше пълни шепи от сместа върху брезента на огромните бързи моторници. При последната лодка бръкна в джоба си и извади няколко кибритени клечки, после, превит от болка, започна трескаво да ги драска една по една в дървените талпи по кея и да ги мята върху купчинките запалителна смес, докато платнищата не пламнаха. Освен това изстреля по няколко куршума в корпусите на всички лодки, мощното оръжие пробиваше големи дупки в леката сплав, благодарение на която моторниците развиваха такава скорост.

Емилио бе успял! Над водата прокънтя ревът на двигателя на рибарската яхта. Някой изкрещя. От къщата на хълма по стръмната пътека тичаха хора, пожарът зад тях се бе превърнал в постоянно зарево.

— Сеньор! Бързо… въжетата!

Такелажът на пилоните! Кендрик се втурна към дебелия стълб вдясно и се зае да отвързва въжето — то се освободи и се плъзна във водата. Американецът се олюля и едва се задържа на крака, но стигна до втория пилон и го задърпа трескаво, докато размота и това въже.

— Спрете ги! Убийте ги! — крещеше като обезумял Крейтън Гринел, оглавил тази своеобразна държава в държавата.

В началото на кея се струпаха хора, които внезапно откриха огън. От пристана Евън скочи на кърмата, а Емилио завъртя руля наляво, наду мотора до дупка, зави и от малкото заливче се отправи към тъмното море.

Над хълма зад къщата избухна трети, последен мощен взрив. Черното небе в далечината се озари от жълт облак, прорязан от назъбени бели и червени линии — беше експлодирал и последният резервоар. Островът на смъртоносната държава в държавата бе парализиран и откъснат от света. Никой не можеше да го напусне. Бяха успели!

— Сеньор! — извика Емилио от мостика.

— Какво? — ревна Кендрик, както се търкаляше на палубата: опитваше се безуспешно да се изправи, целият се тресеше, скован от болка, кръвта от раната му направо шуртеше под ризата.

— Качете се тук!

— Не мога!

— Трябва! Аз съм ранен! В гърдите!

— В крака!

— Не!… От кея. Ще падна, сеньор. Не мога да държа руля.

— Дръж се!

Евън измъкна ризата от панталона си и на палубата се изля локва кръв. Той пропълзя по лакираната стълба и със сетни сили се качи стъпало по стъпало на мостика. Скочи на горната палуба и погледна мексиканеца. Емилио се държеше за руля, но тялото му се беше свлякло под прозорците на мостика. Кендрик се хвана за перилото и се изправи, ала едва се задържа на крака. Политна към руля, ужасен от тъмнината и мъртвото вълнение, което люлееше яхтата. Емилио се строполи, ръцете му се отлепиха от кръглия рул.

— Какво да… направя? — извика Евън.

— Радиовръзката — задави се мексиканецът. — Аз само тегля мрежите, не съм капитан, но съм ги чувал в лошо време… Имат канал за спешни случаи, номер шестнайсет.

— Къде е радиостанцията?

— Вдясно от руля. Ключът е отляво. Бързо!

— Как да ги повикам?

— Вземете микрофона и натиснете копчето. Кажи, че си primero de mayo!

— Майски ден?

— Si… Господи!

Емилио се свлече на палубата на мостика, или бе изгубил съзнание, или може би беше издъхнал.

Кендрик извади микрофона с навит на спирала пластмасов кабел, включи радиостанцията и огледа цифрите под конзолата. Неспособен да мисли В блъсканата от Вълните лодка, продължи да натиска копчетата, докато се появи числото шестнайсет.

— Обажда се конгресмен Евън Кендрик! — извика той. — Чувате ли ме?

После пусна копчето.

— Тук е бреговата охрана, Сан Диего — отвърна му някой глухо.

— Можете ли да ме свържете с хотел „Уестлейк“? Спешно е!

— Всеки може да говори каквото си иска, сър. Ние не сме телефонни услуги.

— Повтарям. Аз съм конгресменът Евън Кендрик от девети колорадски район и случаят е спешен. Загубил съм се в океана, някъде на запад или юг от Тихуана!

— Това са мексикански води…

— Обадете се в Белия дом! Повторете каквото току-що чухте… Кендрик от Колорадо!

— Вие ли бяхте ходили в Оман?…

— Обадете се в Белия дом!

— Не гасете радиостанцията, ще запиша координатите ви…

— Нямам време и не знам за какво говорите.

— За радара…

— За Бога, крайбрежна охрана, свържете ме с „Уестлейк“ и се обадете в Белия дом! Трябва да говоря с хотела.

— Да, сър, да, командос Кендрик!

— Каквото стане — промърмори на себе си Евън, когато от микрофона на конзолата изригнаха различни звуци.

Накрая се чу телефонен звън. Телефонистката рече:

— Стая петдесет и първа! Побързайте, ако обичате.

— Ало? — извика напрегнато Калейла.

— Аз съм! — изкрещя Кендрик, като натисна бутона за предаване и моментално го освободи.

— За Бога, къде си?

— Някъде в океана, но остави това! Има някакъв юрист, бил е адвокат на Ардис, у него е счетоводната книга, която разкрива всичко! Намерете го! Вземете я!

— Да, разбира се, веднага ще се обадя на Ем Джей. А ти? Ти…

Намеси се друг глас, дълбок, с категорични заповеднически нотки.

— Говори президентът на Съединените щати. Открийте яхтата, намерете този човек, иначе ще съжалявате.

 

 

Вълните си играеха с лодката като с перце в разяреното море. Евън не можеше повече да се държи за руля. Пак му се зави свят и той се свлече върху тялото на рибаря от Ел Дескансо.