Робърт Лъдлъм
Планът Икар (4)

3

Полетът от „Андрюс“ до базата на американските военновъздушни сили в Сицилия щеше да трае малко повече от седем часа. Бе предвидено да пристигнат в пет сутринта римско време, или в осем сутринта в Оман, докъдето се стигаше за четири-пет часа в зависимост от посоката на вятъра над Средиземноморието и от това кои безопасни въздушни маршрути бяха свободни. Излетяха бързо в мрака, спуснал се над Атлантическия океан, с реактивния военен самолет „Ф–106 Делта“ със салон с две седалки в задната част и масички, които служеха и за миниатюрни бюра, и за хранене. Подвижните лампи на таблото отгоре можеха да бъдат нагласяни под ъгъл, така че пътникът да насочва лъча към онова, което гледа, било то написан на ръка документ, снимки или карти. Кендрик четеше „Охайо–40“, човекът отляво му подаваше доклада страница по страница, след като конгресменът върнеше предишната. След два часа и двайсет минути Евън бе прегледал цялото досие.

Тъкмо се канеше да го прочете отново, когато мъжът отляво — красив тъмноок член на групата „Охайо–40“, който се беше представил простичко като служител в Държавния департамент, вдигна ръка.

— Няма ли да похапнем, сър? — попита той.

— А, да! — Кендрик се протегна. — Честно казано, в досието няма почти нищо, което да ми е от полза.

— Така си и знаех — каза гладко избръснатият младеж. Евън го погледна изучаващо.

— Дано не ви засегна, но знам, че операцията е свръхсекретна и ми се струвате прекалено млад за нея. Имате ли двайсет години?

— Скоро ще ги навърша — отговори сътрудникът. — Но минавам за добър специалист.

— В какво?

— Извинете, сър, но не мога да ви кажа — рече младокът. — А сега дали да не похапнем? Полетът е дълъг.

— А нещо за пиене?

— Имаме специално снабдяване за цивилните. — Младежът с тъмна коса и вежди се усмихна и махна на стюарда от военновъздушните сили, ефрейтор, седнал до телефонната връзка с гръб към пилотската кабина. Той стана и се приближи. — Чаша бяло вино и едно канадско уиски с лед, ако обичате.

— Канадско ли…

— Нали това пиете?

— Не си пилеете времето. Добре сте ме проучили.

— Такава ни е работата. — Младежът кимна на ефрейтора, който се отдалечи. — Храната май е готвена предварително и не е вкусна — продължи младежът от „Охайо“. — Нали орязаха бюджета на Пентагона, пък и лобито на производителите на месо не дреме, филе миньон с аспержи по холандски и варени картофи.

— На това ли му викате орязан бюджет!

— Да, не забравяйте и лобито — добави усмихнат съседът на Евън. — Има и десерт, казва се „Аляска“.

— Какво?

— Не можем да пренебрегваме и ония приятелчета, производителите на мляко. — Стюардът донесе питиетата и се върна при телефонния апарат, върху който святкаше бяла лампичка, а сътрудникът от Държавния департамент вдигна чашата. — За ваше здраве!

— И за ваше. Имате ли име?

— Изберете си някое.

— Нещо кратко. Имате ли нещо против Джо?

— Нека бъде Джо. Приятно ми е, сър.

— Понеже очевидно знаете кой съм, имате предимство. Можете да се обръщате към мен на малко име.

— Не и по време на полета.

— Кой съм аз тогава?

— Записан сте като криптолога Акселрод, който отива в американското посолство в Джида, Саудитска Арабия. Но името няма особено значение. То е по-скоро за дневника на полета. Ако някой иска да привлече вниманието ви, ще ви заговори само със „сър“. При тези пътувания имената не играят никаква роля.

— Доктор Акселрод? — прекъсна ги ефрейторът и сътрудникът от Държавния департамент пребледня.

— Доктор ли? — повтори Евън леко смутен и погледна „Джо“.

— Очевидно имате научна степен — промълви младежът.

— Не е лошо — прошепна Кендрик и вдигна очи към стюарда. — Да?

— Пилотът иска да поговори с вас, сър. Елате с мен, ако обичате.

— Разбира се — съгласи се Евън, след което вдигна масичката и подаде питието на Джо. — Поне в едно бяхте прав, момко — промърмори той на човека от Държавния департамент, — ефрейторът се обърна към мен със „сър“.

— А на мен това не ми харесва — каза Джо тихо, но напрегнато. — Всичко, свързано с вас, трябва да минава през мен.

— Да не направите някоя сцена?

— Само това оставаше! Полетът е много важен. Пилотът иска да се запознае с важната птица, която кара.

— Какво?

— Нищо, доктор Акселрод. Но запомнете — без мен не можете да вземате никакви решения.

— Не си поплюваш, малкият!

— Тъй си е, конгрес… доктор Акселрод. Освен това не съм ви „малкият“.

— Да предам ли чувствата ви на пилота?

— Можете да му кажете, че ще му откъсна главата, пък и тестисите, ако пак ми извърти някой номер.

— Качих се последен и не се запознах с него, но предполагам, че е бригаден генерал.

— За мен той е лайнян генерал.

— Божичко! — възкликна през смях Кендрик. — Вътрешна конкуренция на дванайсет хиляди метра над земята. Не го одобрявам.

— Сър! — подкани стюардът от военновъздушните сили.

— Идвам, ефрейтор.

Тясната пилотска кабина на „Ф–106 Делта“ беше озарена от безбройните зелени и червени лампички и циферблати. Командирът и вторият пилот седяха отпред със затегнати колани, щурманът беше вдясно от тях със слушалка на лявото ухо и очи, вперени в разграфен компютърен екран. Евън се наведе, за да влезе в тясното помещение.

— Тук съм, генерале — рече той, — искали сте да ме видите.

— Не искам да ви виждам очите, докторе — отговори пилотът с очи, приковани в таблото отпред. — Само ще ви прочета съобщението от някой си С. Познавате ли човек на име С?

— Май да — потвърди Кендрик — предполагаше, че съобщението е предадено по радиовръзката от Суон от Държавния департамент. — Какво гласи то?

— Голям номер ни погодиха — извика бригадният генерал. — Никога не съм приземявал там! Не познавам летището, а са ми казвали, че ония негодници в тамошния пущинак ги бива повече да забъркват сос за спагети, отколкото да дават инструкции за кацане.

— Но нали базата е американска! — възропта Евън.

— Наша ли — друг път! — възрази командирът, а вторият пилот поклати глава. — Сменяме курса към Сардиния. Не към Сицилия, а към Сардиния. Ще взривя двигателите, докато спра на пистата, стига да я открия!

— Какво гласи съобщението, генерале? — попита Кендрик спокойно. — Обикновено си има причина да се промени първоначалният план.

— Вие ще ми обясните. Не, хич не ми обяснявайте! Яд ме е и ме свива под лъжичката. Проклетници!

— Съобщението, ако обичате!

— Ето го. — Сърдитият пилот зачете по перфорираната лента: — „Налага се промяна. Не можете да кацнете в Джида. Всички Ве Се са под наблюдение.“

— Какво означава това? — прекъсна го припряно Евън. — Ве Се под наблюдение?

— Каквото пише.

— Преведете ми го на човешки език.

— Извинете, забравих. Не знам кой сте, но със сигурност не сте човекът, записан в дневника на полета. Това означава, че всички военни самолети в Сицилия и Джида са под наблюдение, както и всяко летище, на което бихме могли да кацнем. Онези копелета, арабите, са надушили нещо и са пратили мръсните си психари да им докладват за всичко подозрително.

— Не всички араби са копелета и мръсни психари, генерале.

— Според моята книга са такива.

— Тогава тя не става за публикуване.

— Кое?

— Книгата ви. Какво още се казва в съобщението?

Капитанът направи неприличен жест с дясната си ръка, с която държеше перфолентата.

— Прочети си го сам, поклоннико на арабите. Но без да напускаш кабината.

Кендрик взе листа, наклони го към лампичката на щурмана и го прочете: „Налага се промяна. Не можете да кацнете в Джида. Всички Ве Се са под наблюдение. Приземете се на гражданско летище или на Южния остров. Маршрут през Кипър, Риад към целта. Имаме разрешение. Най-подходящо е да кацнете някъде около втория стълб Ел Магреб. Извинявайте. С.“ Евън се пресегна над рамото на бригадния генерал и пусна съобщението.

— Този Южен остров вероятно е Сардиния.

— Точно така.

— Това означава, че ще прекарам още десетина часа в този или в други самолети, докато прекосявам Кипър, Саудитска Арабия и накрая стигна в Маскат.

— Едно ще ти кажа, поклоннико на арабите — продължи капитанът. — Слава Богу, че ти, а не аз ще летя с онези измислени самолетчета. Един съвет от мен: гледай да се добереш до седалката при аварийния изход, а ако можеш, си купи и парашут. Не пести парите. Както и противогаз. Казвали са ми, че тези самолети вонят.

— Ще се опитам да запомня щедрия ви съвет.

— А сега ти ми кажи нещо — рече генералът. — Какво, по дяволите, означава този „втори стълб“?

— Ходите ли на черква? — попита Евън.

— Разбира се. Когато съм си у дома, водя цялото семейство — задължително! Поне веднъж месечно.

— Арабите също ходят, но не веднъж месечно. По пет пъти на ден. Те са не по-малко вярващи от вас. Вторият стълб на Магреб ще рече ислямските молитви на залез слънце. Ужасно неудобно, нали? По цял ден превиват гръб, обикновено за трохи, а после идва залез слънце. И вместо да ходят по коктейли, се молят на своя бог. Може би само това ги крепи. Както спиричуълите са крепели навремето робите по плантациите.

Капитанът се обърна бавно. Лицето му, откроило се в сянката на командното табло, стресна Кендрик. Бригадният генерал беше негър.

— Защо се заяждате? — попита апатично капитанът.

— Извинявайте. Не знаех. Пък и вие започнахте пръв, като ме нарекохте поклонник на арабите.

 

 

Залез слънце. Маскат, Оман. Допотопният реактивен самолет кацна толкова рязко, че някои пътници изпищяха — пустинният инстинкт им подсказа, че са на косъм от това, да бъдат овъглени. После, щом осъзнаха, че са пристигнали, че са в безопасност и ги чака работа, се разпяха: „Слава на Аллах за неговата благосклонност!“ Беше им предложена работа, от която оманците се гнусяха. Е, чудо голямо! Пак бе за предпочитане пред това, което оставяха зад гърба си.

Бизнесмените с костюми, които, седнали в предната част на самолета, притискаха, кърпички към носовете си, се юрнаха към изхода — бяха нетърпеливи да вдъхнат въздуха на Оман. Кендрик чакаше последен на пътеката и се чудеше какво ли е имал предвид Суон от Държавния департамент, когато съобщи, че е уредил всичко.

— Елате с мен — извика един арабин в дълга местна дреха — беше в тълпата пред гишето за имигранти. — Има и друг изход, доктор Акселрод.

— В паспорта ми не пише Акселрод.

— Точно затова ще дойдете с мен.

— А граничният контрол?

— Дръжте документите си в джоба. Никой няма да ви ги иска. На мен не ми е нужно да ги гледам.

— Тогава как…

— Стига, я шейх. Дайте ми багажа и вървете на десетина метра от мен. Хайде!

Евън подаде сака на възбудения си посрещач и го последва. Запътиха се надясно, покрай едноетажното, боядисано в кафяво и бяло летище, а после завиха наляво към високата ограда, отвъд която въздухът бе замърсен от газовете на десетина таксита, автобуси и камиони. Тълпите пътници пред оградата на аерогарата сновяха напред-назад с развети дрехи и се опитваха да се промъкнат в задръстването. Крещяха предупредително и се опитваха да привлекат вниманието. Покрай оградата, на трийсет-четирсет метра други араби притискаха лица в металната мрежа и се взираха в този непознат свят с гладки асфалтови писти и източени самолети. Отпред Кендрик видя метална сграда, голяма колко десетина бункера. Това беше добре познатият склад на летището, където те с Мани Уайнграс бяха чакали с часове закъсняло оборудване — то все трябваше да пристигне със следващия полет, често вбесени от митничарите, които редовно не можеха да разчетат попълнените формуляри за освобождаването на машините, ако те изобщо пристигнеха.

Порталът пред вратата на склада, която приличаше на хангар, бе отворен и поглъщаше един по един контейнерите с търбуси, натъпкани със сандъци, които биваха разтоварвани от самолетите. Пазачите със злобни кучета на каишки стояха покрай багажната лента, която вкарваше стоката вътре, при нетърпеливите доставчици и търговци, както и при неизменните вбесени технически ръководители на строежите. Пазачите си отваряха очите на четири и току размахваха автоматите. Те бяха там не само да поддържат привиден ред сред хаоса и за да подкрепят митничарите, ако избухне препирня, но главно за да предотвратят внасянето на оръжие и наркотици в султанството. Ръмжащите, настървени кучета душеха всеки сандък и добре опакован кашон в мига, в който той биваше качван на лентата.

Посрещачът на Евън спря, американецът направи същото. Арабинът се обърна и кимна към малка странична врата, над която пишеше на арабски: „Вход за външни лица забранен. Стреля се без предупреждение!“ Това беше изходът за охраната и другите служители. На мястото, където обикновено се намира бравата, имаше голяма метална плана. Да, и това е ключалката, помисли си Кендрик, но електронна, която се задействаше някъде отвътре. Посрещачът кимна още два пъти и му даде знак да се насочи към вратата, където „се стреля без предупреждение“. Кендрик се смръщи, стомахът го присви. Маскат бе обсаден и като нищо някой можеше да открие стрелба. Арабинът прочете съмнението в очите му и кимна четвърти път — бавно и убедено. Обърна се и погледна вдясно от себе си, надолу към редицата контейнери. Почти незабележимо вдигна дясната си ръка.

Изведнъж до един от контейнерите стана сбиване. Разнесоха се викове и псувни.

— Черноборсаджия!

— Лъжец!

— Майка ти е пачавра, долна пачавра!

— Баща ти е курвар! А ти си мръсно копеле!

Вкопчилите се един в друг тела се строполиха на земята, край тях се вдигна облак прах и се насъбра тълпа, която се раздели на два лагера. Кучетата се разлаяха стръвно и се задърпаха на каишите, като повлякоха и водачите си към мелето с изключение на един. Посрещачът на Евън му даде знак. Те се втурнаха към служебния изход.

— Дано имате късмет, сър — каза самотният пазач, докато кучето му заплашително душеше панталоните на Кендрик.

Мъжът заудря лекичко с оръжието по металната плака в определена последователност. Чу се бръмчете и вратата се отвори. Кендрик и посрещачът му притичаха през нея и продължиха покрай металната стена на склада.

На паркинга бе спряна очукана камионетка с почти спаднали гуми. Двигателят изръмжа, а от износения ауспух се чу пуфтене.

— Бесураа — извика арабинът, подканяйки Евън да побърза. — Ще се придвижите с това.

— Дано! — промърмори невярващо Кендрик.

— Добре дошли в Маскат, шейх Не знам кой си.

— А, не, вие знаете кой съм — сопна се Евън. — Нали ме разпознахте в навалицата! Колцина други могат да го сторят?

— Малцина, сър. Но, кълна се в Аллах, не знам кой сте.

— Значи съм длъжен да ви повярвам? — попита Кендрик и се взря изпитателно в мъжа.

— Нямаше да споменавам името на Аллах, ако не беше така. Хайде, бесураа.

— Благодаря — каза Евън, след което грабна сака и изтича при кабината на камионетката.

Най-неочаквано шофьорът му направи знак през прозореца да се качи отзад под покривалото на каросерията на допотопното возило. Камионетката потегли, а чифт ръце издърпаха Евън в каросерията.

Той се просна по очи на пода, после вдигна поглед към арабина над него. Мъжът се усмихна и посочи някакви дрехи — местна носия, окачена отпред на каросерията и покрита с чергило. До нея на пирон висяха чалма и бели шалвари, с каквито арабите се движеха по улиците. Това бе последното нещо, което Евън поиска от франк Суон от Държавния департамент. Това, както и още една дребна, но важна подробност.

Арабинът му я подаде. Беше тубичка гел за потъмняване на кожата: ако западняк го наложеше на плътен слой по лицето и ръцете си, тутакси заприличваше на семит от Близкия изток, чиято кожа е постоянно изложена на прежурящото, екваториално слънце. Изкуственият пигмент изчезваше за десетина дни. Десет дни — цяла вечност за него и за чудовището, което се наричаше Махди.

 

 

Жената стоеше от вътрешната страна на оградата, на сантиметри от мрежата. Беше с леко клоширани бели панталони и тъмнозелена копринена блуза, поизмачкана от кожената дръжка на чантата. Лицето й бе обрамчено от дълга черна коса, а изсечените й привлекателни черти не се виждаха от широките очила. На главата си имаше широкопола бяла шапка със зелена копринена панделка. На пръв поглед приличаше на обикновена пътничка от богатите съсловия на Рим или Париж, Лондон или Ню Йорк. Но вгледаше ли се човек, откриваше някаква разлика — кожата. Маслинените й оттенъци — нито черни, нито бели, издаваха, че жената е от Северна Африка. Това се потвърждаваше и от предмета, който тя държеше: мъничък фотоапарат, който беше извадила секунди преди да се притисне до оградата, фотоапаратът вече не беше необходим и жената го пъхна в дамската си чанта.

— Калейла! — извика някакъв плешив дебеланко с облещени очи и изтича при нея. Носеше непохватно два куфара, потта бе избила по ризата му и попиваше в черния скъп раиран костюм — За Бога, къде изчезна?

— Писна ми на тая ужасна опашка, скъпи — отговори жената на английски, в който едва се долавяше акцент на италиански или може би гръцки. — Реших да се поразходя.

— Господи, Калейла, не бива, толкова ли не разбираш? Тук е същински ад! — Англичанинът застана пред нея със зачервено лице — целият плувнал в пот. — Почти ми беше дошъл редът за паспортната проверка, когато се огледах и видях, че те няма. А когато хукнах да те търся, трима луди с пушки — с пушки, моля ти се, ме спряха, заведоха ме в някаква стая и претърсиха багажа ни.

— Нали не намериха нищо, Тони!

— Ония лекета взеха уискито!

— Рисковете на професията — нали си много богат! Нищо, скъпи, ще ти намеря друго.

Британският бизнесмен огледа лицето и тялото на Калейла.

— Било, каквото било. Хайде да се връщаме и да приключваме с формалностите. — Дебеланкото намигна първо с едното, после с другото око.

— Намерих чудесен хотел. Ще ти хареса много, скъпа.

— Хотел ли? И аз ще идвам с теб?

— Да, разбира се.

— А, не!

— Какво! Нали каза…

— Казала ли съм? — прекъсна го Калейла и сви вежди над слънчевите очила.

— Намекна, и то доста недвусмислено, че ако те кача на самолета, ще прекараме доста приятно в Маскат.

— Приятно, естествено. Ще си пием питието край залива, може да идем на конни надбягвания, да вечеряме в „Ел Каман“. Това да. Но да отсядаме в една и съща стая?

— Е, това се подразбираше.

— О, драги Тони, как да ти се извиня за недоразумението?

Потърсих те по препоръка на една англичанка от университета в Кайро. А тя е сред най-добрите приятелки на жена ти. О, наистина не мога.

— Да му се не види! — избухна преуспелият бизнесмен на име Тони.

 

 

— Мирая! — провикна се Кендрик, за да го чуят през оглушителното тракане на раздрънканата камионетка, която подскачаше по черния път към Маскат.

— Не сте искали огледало, я шейх — изкрещя арабинът от дъното на каросерията на английски със силен, но разбираем акцент.

— Откърти някое от страничните огледала. Кажи на шофьора.

— Той няма да ме чуе, я шейх. Както повечето превозни средства, камионетката е доста стара, за да не бие на очи. Няма как да кажа на шофьора.

— По дяволите! — възкликна Евън с тубата гел в ръка.

— Тогава ти ще гледаш вместо мен, я сахбий — каза той, наричайки мъжа „приятел“. — Приближи се и ме погледни. Кажи ми, когато е готово. Отметни чергилото.

Арабинът повдигна мъничко чергилото и слънцето проникна в тъмната каросерия. Внимателно, като се държеше за каишите, той отиде на трийсетина сантиметра от Кендрик.

— Това идахуа ли е, сър? — попита мъжът и кимна към тубичката.

— Да — отвърна Евън на арабски, щом се убеди, че му трябва точно този гел.

Започна да го нанася първо по ръцете си. И двамата наблюдаваха внимателно. Чакаха само три минути.

— Арма! — извика арабинът и протегна ръка — цветът на кожата на Евън беше почти като неговия.

— Става — съгласи се Кендрик и се опита да прецени какво количество от гела е нанесъл върху ръцете си, за да остане и за лицето. Започна да се маже, като наблюдаваше арабина в очите.

— Махуул — извика най-новият му приятел и се усмихна победоносно. — Делуатии анзур!

Кендрик беше успял. Сега кожата му бе като на почернял от слънцето арабин.

— Помогни ми да се преоблека в арабските дрехи — помоли Евън и започна да се съблича в подскачащата камионетка.

— Готово — каза арабинът, английският му най-неочаквано стана значително по-добър. — Но вече трябва да се разделим. Извинявайте, че се правех на лапнишаран, но човек не бива да има вяра на никого, дори на Държавния департамент. Поемате огромен риск, я шейх, много повече от мен, но това не ми влиза в работата. Ще ви оставим в центъра на Маскат и оттам нататък трябва да се оправяте сам.

— И на това съм благодарен — рече Евън.

— Благодаря, че дойдохте, я шейх. Но не се опитвайте да намерите помагачите си. Ще ви убием, преди дори враговете ни да са насрочили екзекуцията ви. Не вдигаме много шум около себе си, но продължаваме да действаме.

— Кои сте вие?

— Вярващите, я шейх. Не ви трябва да знаете повече.

 

 

Евън благодари на администратора и му даде бакшиш, задето му е обещал да си държи езика зад зъбите. Отседна в хотела с фалшиво арабско име и получи ключа за апартамента. Не поиска да му помогнат с багажа. Качи се на друг етаж и изчака в дъното на коридора да се увери, че не го следи никой. Слезе по стълбите до своя етаж и отиде в апартамента.

Бързаше. „Ценна ни е всяка минута, франк Суон от Държавния департамент“. Вечерната молитва беше привършила. Спусна се мрак, в далечината се чуваше тътенът на безумието в посолството. Евън хвърли малкия сак в ъгъла на хола, извади изпод робата портфейла си и измъкна сгънат лист хартия, на който беше написал имената и телефонните номера — номера отпреди пет години — на хората, с които смяташе да се свърже. Отиде при бюрото и телефона, седна и обгърна листа.

След трийсет и пет минути на многословни, но и някак сковани разговори с трима приятели от едно време вече бе уредил срещата. Беше се спрял на седмина измежду най-влиятелните хора в Маскат, които познаваше. Двама бяха умрели, един беше в чужбина, четвъртият му каза без заобикалки, че обстановката не е благоприятна и че не е за препоръчване един оманец да се среща с американци. Тримата, съгласили се — кой със, кой без желание — да се срещнат с него, щяха да дойдат до час. Щяха да се качат направо в апартамента, без да минават през администрацията.

Минаха трийсет и осем минути, през които Кендрик разопакова малкото багаж, който бе взел, и поръча да му донесат различни марки уиски. Трезвеността, изисквана от исляма, се ценеше повече, ако се нарушаваше и срещу името на всеки отседнал в хотела бе отбелязана предпочитаната от него марка уиски — урок, който Евън бе усвоил от сприхавия Еманюел Уайнграс. „Това смазва механизма, синко. Запомниш ли името на съпругата на някого, той е доволен. Но запомниш ли марката уиски, която предпочита, това вече е друго. Значи наистина го уважаваш.“

Лекото почукване по вратата отекна като гръмотевица в тихата стая. Кендрик няколко пъти пое дълбоко въздух, прекоси помещението и отвори на първия посетител.

— Ти ли си, Евън? Господи, да не си се помохамеданчил?

— Заповядай, Мустафа! Радвам се да те видя.

— Но теб ли виждат очите ми? — попита арабинът, който бе облечен в тъмнокафяв костюм. — Ами кожата ти? Мургав си като мен, ако не и повече.

— Ще разбереш всичко. — Кендрик затвори вратата и покани с жест стария си приятел да седне. — Имам от любимото ти уиски. Ще пийнеш ли?

— А, усеща се почеркът на Мани Уайнграс — каза Мустафа, след което отиде до дългото канапе с брокатена дамаска и седна. — Този стар разбойник!

— Не говори така, Мусти — възпротиви се Евън през смях и се насочи към барчето. — Никога не те е мамил.

— Да де, не сте ни мамили. Нито той, нито ти, нито другите ти съдружници… Как я караш без тях, приятелю? Често си говорим за случилото се, въпреки че минаха четири години.

— Понякога не ми е лесно — призна Кендрик, докато наливаше от уискито. — Но човек свиква. — Той подаде на Мустафа чашата и седна на един от трите стола срещу канапето. — Наздраве — за хубавите ни моменти.

— Не, стари приятелю, сега са най-тежките моменти, както е писал англичанинът Дикенс.

— Нека изчакаме да дойдат и другите.

— Те няма да дойдат.

— Какво?

— Поговорихме си. Както се казва по преговорите, аз съм техен представител. Освен това съм министър от правителството на султана и бе решено, че мога да изразя мнението на кабинета.

— За какво? Много си се разбързал, нека караме поред.

— Ти избърза, Евън, като дойде и ни потърси. Ако се бе обадил на един-двама, иди-дойди, но на седмина! Беше безразсъдно от твоя страна, стари приятелю, пък и опасно за всички ни.

— Защо?

— Нима си си въобразявал — продължи арабинът, без да обръща внимание на въпроса на Кендрик, — че ако трима големци — да не говорим за седмина — дойдат в хотела, кажи-речи, по едно и също време, за да се срещнат с някакъв чужденец, управата няма да разбере? Не ме разсмивай!

Преди да отговори, Евън погледна изпитателно Мустафа.

— Какво има, Мусти? Какво искаш да кажеш? Нали бизнесмените и правителството на Оман нямат нищо общо с посолството и онази бъркотия там.

— Разбира се, че нямат — отсече арабинът. — Искам да ти кажа обаче, че тук нещата са се променили, и то в насока, която мнозина от нас не проумяват.

— Това също е очевидно — прекъсна го Кендрик. — Вие не сте терористи.

— Не, не сме, но интересува ли те какво говорят някои хора, и то на отговорни постове?

— И още как!

— Ще мине и замине, разправят те. Не се бъркайте, това само ще налее масло в огъня.

— Да не се бъркате ли? — повтори невярващо Евън.

— Политиците щели да се оправят.

— Но политиците са безсилни!

— И не само това, Евън. Някои дори оправдават гнева на тълпата. Не убийствата, естествено, но мнозина са на мнение, че тези събития се вписват в контекста на някои действия. Чувал съм и това.

— На някои действия ли? Какви действия?

— Най-новата история, мой човек. Смятат, че това е реакция срещу противоречивата политика на САЩ спрямо Близкия изток. Непрекъснато повтарят: „Израелците получават всичко, а ние — нищо. Хората са прогонвани от земите и домовете си и са принудени да живеят в пренаселени мръсни бежански лагери, докато на Западния бряг пет пари не дават за тях.“ Ето какво чувам.

— Глупости! — избухна Кендрик. — Освен че медалът си има и друга, доста неприятна страна, всичко това няма нищо общо с двеста трийсет и шестимата заложници или единайсетте души, които вече са убити. Те не определят политиката, противоречива, или не, те са невинни човешки същества, жестоко измъчвани и доведени до пълно изтощение от ония проклети животни! Как е възможно хора на отговорни постове да говорят подобни неща? Заложниците не са от администрацията на президента, нито пък ястреби от Кнесета. Те са обикновени държавни служители, туристи, строители със своите семейства. Повтарям — това са глупости!

Мустафа седеше сковано на канапето с очи, все така вперени в Евън.

— Знам го, знаеш го и ти — промълви той. — И те го знаят, мой човек.

— Тогава защо?

— Ще ти кажа истината — продължи арабинът все така тихо. — След два трагични случая доста хора започнаха да възприемат нещата еднакво. Причината да се говорят тези неща е, че никой не иска да превръща близките си в мишена.

— Мишена ли? Близките си?

— Двама мъже, единия ще нарека Махмуд, а другия — Абдул, това, разбира се, не са истинските им имена, но е по-добре да не ги знаеш. Та дъщерята на Махмуд беше изнасилена и обезобразена. А синът на Абдул беше заклан в пресечката, където е офисът на баща му на пристанището. „Престъпници, насилници, убийци“ — твърдят властите. Но ние знаем истината. Точно Абдул и Махмуд се опитаха да организират опозиция. „Да грабнем оръжието! — призоваваха те. — Да нападнем посолството. Не бива да допускаме Маскат да се превърне във втори Техеран!“ Но те не пострадаха. Изпатиха си техните близки, най-скъпите им същества… Такова бе предупреждението, Евън, прости ми, но ако ти имаше жена и деца, би ли ги подложил на такъв риск? Едва ли. Няма по-голямо богатство на тоя свят от семейството. Истинският герой ще превъзмогне страха и ще рискува живота си в името на своите убеждения, но ще се позамисли, ако залогът е животът на неговите близки. Нали, приятелю?

— Боже мой! — прошепна Евън. — Ти няма да ми помогнеш, ти не можеш!

— Но има един човек, който ще се види с теб и ще те изслуша. Ала срещата трябва да се състои при пълна секретност, навътре в пустинята в планината Джабал Шам.

— Кой е този човек?

— Султанът.

Кендрик не каза нищо. Погледна чашата си. След дълга пауза вдигна очи към Мустафа.

— Аз не идвам като официално лице — каза той. — А султанът е високопоставена личност. Да сме наясно, не изразявам становището на американското правителство.

— Значи няма да се срещнеш с него?

— Напротив! На драго сърце. Но за да няма недоразумения, ще повторя, че нямам нищо общо с разузнаването, с Държавния департамент или с Белия дом, най-малко с Белия дом.

— Това е очевидно — дрехите и цветът на кожата ти го потвърждават. Султанът също не иска да го свързват с теб, както и Вашингтон.

— Я ми припомни — каза Евън, отпивайки. — Старият султан умря около година, след като си заминах, нали? Не съм следил положението тук — естествена реакция, струва ми се.

— Разбирам те. Сегашният султан е негов син — по-скоро е твой, отколкото мой връстник, даже е по-млад. Завършил е училище в Англия, после е следвал в щатите. По-точно в Дартмът и Харвард.

— Казва се Ахмат — прекъсна го Кендрик — беше си спомнил. — Срещал съм го един-два пъти. — Евън се намръщи. — Икономика и международни отношения — добави той.

— Какво?

— Искаше да завърши това. И да получи научна степен.

— Той е образован и умен, но е млад. Твърде млад, за да се справи с проблемите.

— Кога мога да се видя с него?

— Довечера. Преди и други да са надушили, че си тук. — Мустафа погледна часовника си. — След половин час излез от хотела и иди четири преки на север. На ъгъла ще те чака военен джип. Качи се на него, ще те закарат в пустинята на Джабал Шам.

 

 

Стройният арабин с мръсна дреха се шмугна в тъмния магазин срещу хотела. Застана мълчаливо до жената на име Калейла — сега тя бе облечена в строг черен костюм, каквито носят деловите жени и който не биеше на очи в приглушената светлина. Жената наместваше внимателно обектива на фотоапарата си. Изведнъж се разнесоха две остри и пронизителни изсвирвания.

— Побързай — подкани я арабинът. — Онзи тръгна. Вече е във фоайето.

— Ще се опитам — отговори жената и измърмори тихичко, както нагласяше обектива. — Не искам много от шефовете, само някаква си прилична техника… Най-после. Готова съм.

— Идва!

Калейла вдигна фотоапарата с инфрачервен обектив за нощни снимки от далечно разстояние. Бързо снима три пъти облечения в арабски дрехи Евън Кендрик.

— Колко ли време ще го оставят жив? — каза тя. — Трябва ми телефон.

ПЪЛНА ОСИГУРЕНОСТ

ПРИХВАЩАНЕТО НЕВЪЗМОЖНО

ЗАПОЧВАЙТЕ

Дневникът бе продължен

Докладите от Маскат са смайващи. Обектът се преобрази в оманец с арабски дрехи и мургава кожа. Движи се на воля из града, явно се среща с приятели и познати отпреди години. Докладите обаче са непълни, защото лицето, следящо обекта, изпраща Всичко чрез ЦРУ, а аз все още не съм разчел кодовете на Управлението за държавите В Персийския залив. Какво ли се крие там? Инструктирал съм апаратурата да се понапъне. Държавният департамент е фасулска работа. Тъй де!