Робърт Лъдлъм
Планът Икар (36)

34

Ардис Ванвландерън ахна.

— Какво правиш тук, за Бога? — извика тя, като буквално издърпа възпълния Съндстром през вратата и я затръшна. — Да не си откачил?

— Аз съм наред, но ти май наистина си се побъркала… Идиотка такава! Какви ги вършите с онова тъпо магаре, дето ти беше мъж?

— Арабите? Ударните групи?

— Да! Проклети глупаци…

— Всичко е толкова нелепо! — изпищя вдовицата. — Има някаква грешка. Защо ни е притрябвало — защо му е притрябвало на Анди да премахва Болинджър?

— Болинджър ли?… Кендрик, кучко такава! Палестинските терористи са нападнали къщите му във Вирджиния и Колорадо. Държат го в тайна, но има много убити, виж, оня герой е здрав и читав, и косъм не е паднал от главата му.

— Кендрик ли? — прошепна Ардис с паника в големите зелени очи. — О, Боже… а те си мислят, че убийците са дошли да премахнат Болинджър. Всичко наопаки.

— Те ли? — Съндстром замръзна с пребледняло като платно лице. — Какви ги говориш?

— Я да седнем!

Госпожа Ванвландерън прекоси антрето и се върна на канапето в хола, при цигарите си. Пребледнелият учен я последва, но после зави към барчето, където имаше какви ли не шишета, гарафи, чаши и кофичка за лед. Без да поглежда етикетите, взе първата попаднала му бутилка и си наля една чаша.

— Кои са тези „те“? — попита той тихо и напрегнато, като се обърна и изгледа Ардис, която палеше цигара на канапето.

— Онази си тръгна преди около час и половина…

— Онази ли? Коя?

— Някаква жена на име Рашад, специалистка в борбата против тероризма. От ЦРУ е, работят заедно с Държавния департамент. Но изобщо не спомена Кендрик!

— Боже Господи, значи са се досетили. Варак каза, че рано или късно ще се досетят, така и стана.

— Кой Варак?

— Координаторът на Инвър Брас. Според него са разбрали за твоите интереси в Близкия изток.

— Моите какво? — извика вдовицата с разкривено лице и зяпна.

— За оная компания — „Оф Шор“.

— „Оф Шор Инвестмънтс“ — уточни смаяна Ардис. — С нея са свързани осем месеца от живота ми, но беше толкова отдавна.

— И за връзките ти в този район…

— Нямам никакви връзки! — изкрещя госпожа Ванвландерън. — Напуснах преди десет години и повече не съм се връщала там! Единствените араби, които познавам, са неколцина заклети комарджии, които срещнах в Лондон и Дивон.

— Комарджии в леглото или на масата?

— Щом искаш да знаеш, и в двете… Как ли са се досетили?

— Ти си им дала повод да се поразровят, като сутринта си поръчала да кремират онова копеле.

— Анди ли?

— Да не би тук да е умрял още някой? Или да е бил отровен? За да си прикриеш следите!

— За какво говориш, по дяволите?

— За трупа на четвъртия или петия ти съпруг, ето за какво. Още не са го били закарали в моргата, а ти си грабнала телефона и си поръчала веднага да бъде кремиран. И си въобразяваш, че някои няма да се усъмнят — някои, на които им плащат да се съмняват! Никаква аутопсия, а прахта му е разпръсната някъде над Тихия океан.

— Не съм се обаждала! — изрева Ардис и скочи от канапето. — Не съм поръчвала такова нещо!

— Ами, не си! — извика Съндстром. — Казала си, че така е поискал Андрю.

— Не съм го казвала, а и никога не го е искал.

— Информацията на Варак винаги е точна — настоя на своето ученият.

— Значи някой го е излъгал. — Вдовицата внезапно понижи глас. — Или пък е излъгал той.

— Защо ще лъже? Никога досега не го е правил.

— Не знам. — Ардис отново седна и смачка цигарата. — Ерик — продължи тя, като погледна предателя от Инвър Брас, — защо си бил път чак дотук, за да ми кажеш тези неща? Защо просто не ми се обади? Имаш ми телефона.

— Пак заради Варак. Никой не знае как успява — но го прави. Сега е в Чикаго, ала е уредил да получи телефонния номер на всички, които се обаждат в канцеларията и дома на Болинджър, както и в кабинета и дома на всички от екипа му. При тези обстоятелства нямаше как да се обадя.

— Ще ти е трудно да го обясниш на тоя твой съвет от изкуфели старци. А досега съм разговаряла само с канцеларията и с приятели, които ми изказаха съболезнованията си. А също и с онази Рашад — едва ли някой от тях представлява интерес за Варак и за онези тъпи богаташи от благотворителното ти дружество.

— Тази Рашад. Значи не е отваряла дума за нападенията срещу къщите на Кендрик. Дори да приемем, че Варак е сбъркал и следователите не са успели да направят връзката и да стигнат до теб и може би до неколцина други тук, тя сто на сто знае.

Ардис Ванвландерън се пресегна да вземе поредната цигара, в очите й се четеше необичайна за нея безпомощност.

— Може да има няколко причини — каза тя не много убедително и щракна със запалката. — Първо, от вицепрезидента рядко се иска разрешение за информационно затъмнение поради съображения за сигурност — Труман въобще не е чувал за плана „Манхатън“. Освен това трябва да се избегне паниката, ако тези нападения не са блъф — а аз съм склонна да си мисля, че са. Вече видяхме, че твоят Варак веднъж е излъгал, защо да не го направи и втори път? И все пак, ако се разчуе за погромите във Вирджиния и Колорадо, хората около вицепрезидента сигурно ще се уплашат. На никой не му се мре от ръката на побъркани терористи… И накрая, пак се връщам към тези нападения. Не вярвам, че наистина ги е имало.

Съндстром не помръдваше, само стискаше чашата с две ръце, загледан в бившата си любовница.

— Нали го е направил той, Ардис? — попита тихо ученият. — Този твой финансов мегаломан не е могъл да понесе мисълта, че шепа „благодетелни идиоти“ ще заменят протежето му с някой, който ще му спре кранчето с милионите.

Вдовицата се свлече на канапето с притворени очи, извила дългия си врат.

— Осемстотин милиона — прошепна тя. — Така каза. Осемстотин милиона за него и милиарди за вас.

— Споменавал ли ти е какво прави, какво е направил?

— Ами, не! Щях да му счупя главата и да повикам някой от вас, за да се отърве от него в Мексико.

— Вярвам ти.

— А другите дали ще ми повярват? — Ардис се изправи с умолителен поглед.

— А, сто на сто. Те те познават.

— Кълна ти се, Ерик, не знаех нищо!

— Казах, че ти вярвам.

— Онази Рашад ми каза, че проследявали парите, които бил изпратил през Цюрих. Могат ли да го направят?

— Доколкото познавах Андрю, ще им отнеме месеци. Внесъл е пари в анонимни сметки къде ли не, от Южна Африка до Балтийско море. Месеци, а може би година.

— А останалите ще разберат ли?

— Ще видим какво ще кажат.

— Какво?… Ерик!

— От летището в Балтимор се обадих на Гринел. Не е от екипа на Болинджър и предпочита да стои на заден план, но ако трябва да определим кой ще ни ръководи, мисля, всички ще сме единодушни, че той е най-подходящ.

— И таз добра! — възкликна глухо госпожа Ванвландерън.

— Ще пристигне всеки момент. Решихме, че трябва да поговорим. Исках да те видя за малко насаме, но той ще дойде скоро.

Съндстром погледна часовника си.

— Този изцъклен поглед в очите ти ми е познат, любовчия такъв.

Ардис стана бавно от дивана.

— Да — съгласи се ученият. — Все ме взимаше на подбив заради него, когато не можех… не се представях добре.

— Умът ти толкова често беше зает с друго. Ти си гениален.

— Да, знам. Веднъж каза, че винаги можеш да познаеш кога умувам над някакъв проблем. Тогава въобще не можех да го вдигна.

— Аз обичах мозъка ти. И още го обичам.

— Я не дрънкай глупости. Нямаш и капчица ум, как ще оцениш ума на другите!

— Ерик, Гринел ме плаши.

— А мен не. Бива го да мисли.

Апартаментът на Ванвландерън бе огласен от звънеца на вратата.

 

 

Кендрик седеше на малко брезентово столче до походното легло в кабинета на самолета, с който пътуваха към Денвър. Еманюел Уайнграс, чийто рани бяха превързани от оцелялата сестра в Меса Верде, мигаше непрекъснато с тъмните си очи, които от бялата набръчкана кожа изглеждаха още по-тъмни.

— Мислех си — изрече с мъка Мани, като се закашля.

— Не говори — прекъсна го Евън. — Пази си силите. Моля те!

— Я стига — отвърна старецът. — Още колко ли ми остава? Само двайсет години, а ти искаш да си трая.

— Няма ли да престанеш?

— Не, няма. Пет години никакъв не се мяркаш и когато се срещаме, какво става? Привързваш се — и то към мен. Ти, какво, да не би да си падаш по старци?… Не ми отговаряй, Калейла ще ми каже. Вие двамата май сте си изгърмели всички куршуми нощес.

— Не можеш ли да говориш като нормален човек?

— Нормалното ми досажда, както и ти сега… Толкова ли не знаеш защо е тази патардия? Да не би да съм отгледал един глупак? Я си поразмърдай мозъка!

— Не искам, чу ли?

— Онова симпатично девойче беше право. Някой иска да те направи важна клечка, а на друг му се драйфа от тази перспектива. Толкова ли не разбираш?

— Вече се досещам. Надявам се вторите да спечелят. Не ми се става важна клечка.

— А може би трябва. Може би ти се полага.

— Кой го казва, по дяволите? Кой го мисли?

— Тези, които не те искат — проумей го най-после. Калейла каза, че тия скапани хаховци, дошли да те убият, не са скочили от някой самолет от Париж, нито пък са слезли от туристически кораб. Имали са помощ, влиятелна помощ. Как се изрази тя?… Паспорт, оръжие, пари — дори шофьорски книжки и дрехи, и скривалища. Тези неща, особено документите, не могат да се купят в първия магазин. За тях са нужни големи връзки сред висшите кръгове и мъртъв те искат тъкмо хората, които дърпат конците… Защо? Дали конгресменът смелчага не ги заплашва с нещо?

— То оставаше да ги заплашвам. Вече нищо не ме интересува.

— Те не го знаят. Виждат само един смел политик, когото цял Вашингтон слуша, щом той си отвори устата.

— Не съм по приказките, тоест няма как да ме слушат чак толкова.

— Там е работата, че когато наистина заговориш, те слушат. Притежаваш онова, което аз наричам способност да внушаваш доверие на слушателите. Всъщност като мен.

Уайнграс се закашля и вдигна разтреперана ръка към устата си. Евън се наведе притеснен към него.

— По-спокойно, Мани.

— Мълчи — нареди старецът. — Чуй какво ще ти кажа… Тия копелета виждат един истински американски герой, награден от президента с голям медал и включен във важни комисии в Конгреса…

— Комисиите бяха преди медала…

— Не ме прекъсвай. Месец-два, и забравяш кое след кое е било. Но добре, че ми напомни. Този герой прави на пух и прах една важна клечка от Пентагона, преди още да е станал герой, и по националната телевизия почти обвинява цялата им пасмина заедно с крупните промишлени комплекси, които захранват машинката. И какво прави всъщност? Настоява да има отчетност. Страхотна дума, „отчетност“ — ония мръсници я ненавиждат. И сигурно започват да се потят, момчето ми. Въобразяват си, че този шегаджия герой ще става все по-силен, може би ще оглави някоя от комисиите или дори ще влезе в Сената, където ще е в състояние наистина да им размъти водата.

— Преувеличаваш.

— Твоето гадже не преувеличаваше! — възрази високо Уайнграс и погледна Кендрик в очите. — Подметна нещо, че са спипали с колегите й групировка, която е толкова високопоставена, че да ти настръхне косата. Май работата е доста гнила.

— Натам отиват нещата — кимна бавно Евън. — Но не съществува нация, в която да няма корупция, и се съмнявам, че скоро ще има.

— А, корупция значи — изтананика Мани, като завъртя очи, сякаш думата беше част от някакво талмудско песнопение. — Като това някой да открадне от службата кламери за долар, а друг да задигне цял милион, това ли имаш предвид?

— Общо взето, да. Или десет милиона, ако повече ти харесва.

— Незначителни дреболии! — изкрещя Уайнграс. — Такива хора не се свързват с палестински терористи на хиляди километри оттук колкото да не си цапат ръцете с мъртъвци. Няма да знаят как да го направят! Ти не погледна и онова хубаво момиче в очите или просто не знаеш къде да гледаш. Никога не си бил там.

— Тя казва, че знае откъде идваш, защото наистина си бил там. Добре, аз не съм бил. Какво си седнал да ми разправяш?

— Но озовеш ли се там, те дострашава — отвърна старецът. — Вървиш към черна завеса, която ще смъкнеш. Развълнуван си, умираш от любопитство, но и от страх. Опитваш се как ли не да потиснеш тези чувства, дори да ги скриеш от себе си, но нито за секунда не можеш да си позволиш да загубиш самообладание. Но всичко това съществува. Защото знаеш, че щом смъкнеш завесата, ще видиш нещо толкова налудничаво, че се чудиш дали някой ще ти повярва.

— И ти си го видял в очите й?

— Ами да.

— Но защо се чувства така?

— Защото вече е на ръба. Нямаме работа — тя няма работа — с обикновена корупция, дори с много голяма корупция. Зад тази черна завеса се крие държава в държавата, неколцина слуги, които се разпореждат в къщата на господаря.

Възрастният архитект внезапно се закашля така, че се разтрепери целият и присви очи. Кендрик го хвана за ръката — след минута пристъпът отмина, Мани отново примигна и пое дълбоко въздух.

— Слушай, глупчо — прошепна той. — Помогни й, помогни й наистина, помогни и на Пейтън. Намерете тия копелета и ги разкарайте оттук!

— Разбира се, знаеш, че ще го направя.

— Ненавиждам ги! Онова замаяно момче, Ахбияд, когото познаваш от Маскат — в по-друго време сигурно щяхме да бъдем и приятели. Но това време никога няма да дойде, щом съществуват несгоди, които насъскват хората едни срещу други, защото някои така печелят милиарди от омразата.

— Не е толкова просто, Мани…

— Ами, не е! Знам какво говоря!… Аз съм го виждал!… „Те имат повече от вас, затова ще ви продадем повече, отколкото имат те“ — ей с това ги прилъгват. Или: „Те ще ви убият, ако вие не ги изпреварите, ето ви оръжие — срещу известна сума.“ И така продължаваш да се изкачваш по проклетата стълба: „Те влагат двайсет милиона за производството на ракета, ние ще вложим четирийсет!“ Наистина ли искаме да взривим тази скапана планета? Или всички слушаме безумци, които пък слушат продавачи на страх и омраза?

— На това равнище е просто — усмихна се Евън. — Може и аз да съм го казвал.

— Продължавай да го казваш, синко. Не се отказвай, особено с типове като Хърбърт Денисън, на когото изкара акъла. Не забравяй, че хората те слушат, както и мен. Възползвай се.

— Трябва да помисля, Мани.

— Добре, а докато си мислиш — закашля се Уайнграс и притисна гърдите си с ръка, — се запитай и защо трябваше да ме лъжете? Ти и лекарите.

— Какво?

— Той се върна, Евън. Върна се и е още по-лош, защото никога не ми е минавал.

— Кое се е върнало?

— „Болестта на века“, май така му викат. Ракът се развива с бясна скорост.

— Не е възможно. Направиха ти сума ти изследвания. Махнали са го — нищо ти няма.

— Кажи го на тия зверчета, дето ми спират въздуха.

— Не съм лекар, Мани, но това не ми прилича на симптом. За ден и половина преживя доста премеждия. Чудно ми е как въобще още дишаш.

— Да, но докато ме кърпят в болницата, им кажи пак да ме изследват и тоя път не ме лъжи. В Париж има хора, за които трябва да се погрижа, скътал съм някои неща, които трябва да им предам. Така че не ме лъжи, чу ли?

— Добре — обеща Кендрик, а самолетът започна да се спуска към Денвър.

 

 

Крейтън Гринел беше слаб, среден на ръст, с посивяло лице, което веднага биеше на очи. Когато поздравяваше някого за първи или стотен път, бил той келнер или председател на управителен съвет, четирийсет и осем годишният адвокат, специализирал международно право, се усмихваше плахо и сърдечно, с което предразполагаше, докато не се взреш в очите му. Не че бяха студени, но не гледаха и особено дружелюбно — погледът му беше безизразен и хладен, като на любопитна котка, която обаче се пази.

— Ардис, скъпа ми Ардис — каза юристът, влезе в антрето и прегърна вдовицата, потупвайки я леко по рамото, както се утешава някоя не особено симпатична леля, загубила много по-симпатичен съпруг. — Какво да кажа? Такава загуба за всички нас и най-вече за теб!

— Стана внезапно, Крей. Толкова внезапно.

— Така си е, но и в скръбта трябва да видим и добрите страни. И двамата си спестихте една продължителна и мъчителна болест. Щом краят е неизбежен, по-добре да е бърз, нали?

— Сигурно си прав. Благодаря, че ми напомни.

— Няма защо. — Гринел я пусна и погледна Съндстром, който стоеше насред огромната дневна. — Ерик, колко се радвам да те видя — каза той тържествено, като прекоси антрето и слезе по мраморните стълби, за да се здрависа с учения. — Редно е да бъдем до Ардис в такъв момент. Между другото, моите хора са навън в коридора.

— Проклета кучка! — промърмори Съндстром, докато покрусената госпожа Ванвландерън затваряше вратата и с шума й, както и с токчетата си, тракащи по мрамора, заглуши думите на някогашния си любовник.

— Ще пийнеш ли нещо, Крей?

— А, не, благодаря.

— Аз май ще си налея нещо. — Ардис се отправи към барчето.

— Ще ти дойде добре — съгласи се адвокатът. — Мога ли да направя нещо? В правно отношение. А и за погребението.

— Сигурно ти ще се заемеш с това, с наследствените въпроси. Анди бой имаше адвокати навсякъде, но предполагам, че главно ти си придвижвал нещата.

— Да. Днес успях да се свържа с другите. Ню Йорк, Вашингтон, Лондон, Париж, Марсилия, Осло, Стокхолм, Берн, Цюрих, Западен Берлин — заел съм се с всичко.

Вдовицата застина, както държеше бутилката над чашата, без да откъсва очи от Гринел.

— Като казах навсякъде, нямах предвид чак толкова далеч.

— Съпругът ти бе човек с размах.

— Цюрих?… — повтори Ардис, сякаш името на града й се бе изплъзнало неволно.

— В Швейцария е! — произнесе дрезгаво Съндстром. — И стига с тия глупости…

— Ерик, наистина…

— Не ме наричай Ерик, Крей. Това тъпо копеле е сплескало всичко. Свързало се е с палестинците и им е платило чрез Цюрих… Помниш ли Цюрих, скъпа?… Още в Балтимор ти казах, Крей. Негова работа е!

— Не успях да получа потвърждение за нападенията във Феърфакс и Колорадо — отвърна спокойно Гринел.

— Защото въобще не ги е имало! — извика вдовицата и си наля с трепереща ръка от тежката кристална гарафа.

— Не съм казвал такова нещо, Ардис — възрази меко адвокатът. — Казах само, че не съм успял да получа потвърждение. Но после ми се обади някакъв пияница, на когото явно са му платили добре. Повтаряше като курдисан нещо, което ми е познато. „Те проследяват парите.“

— Божичко! — възкликна госпожа Ванвландерън.

— Така че сега сме изправени пред два критични момента — продължи Гринел и се упъти към телефона от бял мрамор на мраморната маса с червени жилки до стената. — Нашият кекав вездесъщ държавен секретар заминава за Кипър да подпише споразумение, което може да прати по дяволите отбранителната промишленост, и един от нашите е свързан с палестински терористи… Донякъде ми е интересно как Андрю се справи. Ние сигурно съвсем щяхме да я оплескаме. — Той набра някакъв номер под погледите на учения и на вдовицата. — Потвърждавам, че план шести е сменен с план дванайсети, средиземноморския — каза по телефона адвокатът. — Подгответе и медицинския екип.