Робърт Лъдлъм
Планът Икар (33)

31

„Дами и господа, добре дошли на летище Стейпълтън в Денвър! Ако искате да разберете как да направите връзка с други полети, нашият персонал на драго сърце ще ви упъти на летището. Сега в Колорадо е пет часът и пет минути.“

Сред слизащите от самолета имаше петима свещеници с черти на хора от бялата раса, но с много по-мургава кожа, отколкото на повечето западняци. Вървяха на групичка и си говореха тихо на малко изкуствен, но разбираем английски. Приличаха на свещеници от някоя епархия в континентална Южна Гърция, на островите в Егейско море, на Сицилия или в Египет. Приличаха, но не бяха. Всъщност бяха предрешени палестинци, убийци от най-радикалното крило на ислямския джихад. Носеха ръчни чантички от мек черен плат. Влязоха в аерогарата и се отправиха към будката за вестници.

— La! — тихо възкликна един от по-младите араби, като взе някакъв вестник и прегледа набързо заглавията. — Laish!

— Iskut! — прошепна един от по-възрастните му спътници, после дръпна младежа и го предупреди да мълчи. — Ако говориш, говори на английски.

— Няма нищо! Не съобщавайте нищо! Има нещо гнило.

— Знаем, кретен такъв — отвърна водачът им, познат сред терористите като Ахбияд, или Белокосия, въпреки че късо подстриганата му, преждевременно побеляла коса беше по-скоро прошарена. — Затова сме тук… Вземи чантата и заведи останалите при изход дванайсети. След малко ще дойда и аз. Помни, ако някой ви спре, ще говориш ти. Кажи, че другите не знаят английски, но не се впускай в обяснения.

— Ще им дам християнска благословия с кръвта на Аллах по гърлата им.

— Дръж си езика зад зъбите, не си играй с ножа. Историята във Вашингтон не бива да се повтаря!

Ахбияд продължи нататък през аерогарата, като се озърташе. Видя каквото търсеше и се приближи до гишето за туристическа информация. Една жена на средна възраст го погледна и се усмихна на явно смутеното му изражение.

— Какво обичате, отче?

— Май ми казаха да дойда тук — отвърна смирено терористът. — При нас, на остров Линдос, няма такива служби.

— Опитваме се да бъдем полезни.

— Може би са оставили… съобщение за мен. Казвам се Демополис.

— А, да — отвърна жената и отвори най-горното чекмедже отдясно на бюрото. — Отец Демополис. Идвате доста отдалеч.

— От убежището на францисканците, веднъж в живота човек получава възможността да посети прекрасната ви страна.

— Заповядайте! — Жената извади бял плик и го подаде на арабина. — Днес по обед го донесе един симпатичен мъж, който направи много щедро дарение на бюрото ни.

— Защо и аз да не добавя нещичко в знак на благодарност? — каза Ахбияд, който с едната ръка напипа малкия твърд плосък предмет в средата на плика, а с другата бръкна портфейла си.

— А, не, и дума да не става. Платиха ни от щедро по-щедро за съвсем дребна услуга — да предадем писмо на духовно лице.

— Много сте любезна, госпожо. Бог да ви благослови.

— Благодаря, отче. Толкова мило от ваша страна.

Ахбияд се отдалечи забързано и зави към един многолюден ъгъл в залата. Отвори плика. На бялото картонче в него бе залепен ключ за багажна клетка в Кортез, щата Колорадо. Бяха им доставили навреме оръжието и взрива, парите, дрехите, един нает автомобил, израелски паспорти за деветима свещеници и самолетни билети за Риохача, Колумбия, откъдето те щяха да заминат за Баракоа, Куба, и оттам на изток. Преди да се приберат Вкъщи — но не в Бекаа, където бе истинският им дом! — щяха да се срещнат и един мотел на магистралата при летището в Кортез, на другата сутрин щяха да заминат със самолет за Лос Анджелис и оттам деветимата, предрешени като свещеници, щяха да се качат необезпокоявани на колумбийски самолет за Риохача. Всичко вървеше по план — по плановете, разработени веднага щом в долината Бекаа беше пристигнало смайващото предложение: „Намерете го. Убийте го. Прославете каузата. Ще ви предоставим всичко, от което се нуждаете, никога обаче няма да узнаете кои сме.“ Но дали тези толкова точни планове, тези толкова ценни подаръци бяха дали резултат? Ахбияд не знаеше — нямаше откъде да знае и затова се бе обадил във Ванкувър, Канада, с искането в пратката за Кортез да бъдат включени нови смъртоносни припаси. Бяха минали близо денонощие от нападението срещу къщата във Феърфакс, щата Вирджиния, и почти осемнайсет часа от акцията в дома на омразния им враг в Колорадо. Бяха се заели с операция, която да смае западния свят с пролятата кръв и жестокостта си и с която да отмъстят за загиналите си братя и да докажат, че гаранциите за сигурност, дадени от президента на Съединените щати на един-единствен човек, не могат да уплашат народ, лишен от земя. В операция „Азра“ трябваше да бъде убит американецът, обявен за герой, задето се бе промъкнал между арабите, бе делил хляба и мъката с тях, а накрая ги бе предал. Този човек трябваше да умре заедно с всички, които го заобикаляха и защитаваха. Те щяха да получат добър урок!

Арабите не откриха най-омразния си враг във Феърфакс — сега очакваха групата на Йосиф да го намери и убие в дома му в планините на запад. Но още нямаше никакви, абсолютно никакви вести! Петимата от първи отряд бяха чакали в хотелските стаи — бяха чакали до безкрайност телефонът да иззвъни и те да чуят думите: „Операция «Азра» приключи. Омразната свиня е мъртва!…“ Нищо. И най-странното бе, че във вестниците нямаше сензационни заглавия, че по телевизията не се показваха потресени, покрусени мъже и жени, които да разкрият поредната победа на свещената им кауза. Какво ли се бе случило? Какво ставаше? Хората, обрекли се на свещената кауза, не можеха да се върнат в долината Бекаа, без да са отмъстили, нещо, към което така отчаяно се стремяха и толкова заслужаваха. Бе немислимо! Ако в Кортез не ги чакаше никой, в Меса Верде щяха да се леят реки от кръв. Терористът пъхна ключа в джоба си, хвърли картончето и плика на пода и се отправи към дванайсети изход на летището.

 

 

— Скъпи! — извика Ардис Ванвландерън и влезе в хола от стаята, която бе превърнала в кабинет в хотел „Уестлейк“ в Сан Диего.

— Какво има, миличка? — попита съпругът й от тапицирания с велур фотьойл пред телевизора.

— Край на проблемите ти. През следващите пет години несметните ти милиони са на сигурно място! Продължавай да си конструираш ракетите и страхотните свръхзвукови самолети, докато кравите не започнат да серат уран… Наистина, скъпи, край на тревогите!

— — Знам, мила — отвърна Андрю Ванвландерън, без да се помръдва и да сваля очи от телевизора. — Всеки момент ще го съобщят.

— Какво?

Тя се спря и се загледа в съпруга си.

— Ей сега ще го съобщят. Не могат да го крият до безкрайност… За Бога, мина близо денонощие!

— Нямам представа какво кроиш пак, но да знаеш, че Еманюел Уайнграс вече се е запътил към оня свят. Наели са някакъв лекар. И той му е бил…

— Уайнграс вече е вън от играта. Кендрик също.

— Какво?

— Не можехме да те чакаме повече, скъпа. Има и по-добри начини, много по-логични и сигурни.

— Какво, по дяволите, си направил?

— Дадох възможност на огорчени хора да си отмъстят на човека, който ги е измамил. Открих оцелелите. Знаех къде да ги търся.

— Анди бой — каза Ардис и седна срещу мъжа си, без да откъсва огромните си зелени очи от разтревоженото му лице. — Пак питам — добави тя тихо, — какво си направил?

— Премахнах една пречка, която щеше да отслаби неимоверно военната мощ на страната — и да превърне най-великата световна сила в жалко джудже. Покрай това лично аз щях да загубя някъде към осемстотин милиона долара — а групата ни — милиарди.

— О, Боже… Толкова ли не можа да почакаш! Защо се свърза с арабите?

 

 

— Господин президент, имам нужда от тия няколко дни — примоли се Мичъл Пейтън — седеше на крайчеца на един стол с права облегалка в жилището на втория етаж на Белия дом.

Беше два без пет след полунощ. Лангфорд Дженингс седеше по пижама и халат в ъгъла на канапето, бе кръстосал крака и гледаше втренчено лицето на директора от ЦРУ.

— Давам си сметка, че като идвам направо при вас, нарушавам стотици строги правила, но никога в кариерата си не съм бил по-разтревожен. Преди години един младеж заяви на главнокомандващия, че в президентството се разраства раково образувание. Днес един много по-възрастен мъж ви казва същото, само дето сега крият от вас болестта — а тя, убеден съм, наистина ни разяжда.

— Вие сте тук, д-р Пейтън — каза Дженингс с нисък звучен глас, в който се долавяше страх. — Да, д-р Пейтън — трябваше светкавично да науча някои неща, защото Сам Уинтърс ми даде ясно да разбера: щом вие казвате, че сте разтревожен, мнозина други ще бъдат стъписани. Сега, след като Ви изслушах, осъзнавам какво е имал предвид. Аз наистина съм стъписан.

— Слава Богу, че старият ми приятел се е застъпил за мен. Знаех си, че още ме помни, но не бях сигурен дали ще ми повярва.

— Повярвал ви е… Наистина ли ми казахте всичко? За цялата тази бъркотия…

— Всичко, което знам, сър, всичко, което успяхме да сглобим, признавам, разбира се, че не разполагам с неопровержими улики.

— Тук тези думи не са на особена почит.

— Всъщност, господин президент, ако смятах, че имат нещо общо с президентството, нямаше да съм тук.

— Благодаря за откровеността. — Дженингс наведе глава и примигна, после пак я вдигна, смръщи се и рече замислено: — Прав сте, нямат нищо общо, но откъде сте толкова сигурен? Моите противници ме изкарват най-лукавия човек на света. Не сте ли на същото мнение? Доколкото ви познавам, не сте от най-големите ми поддръжници.

— Не е нужно да споделям възгледите на някого, за да го смятам за почтен.

— Тоест, не че не ме харесвате, но не бихте гласували за мен?

— Мога ли отново да бъда откровен, сър? Тайната на гласуването все пак е свещена.

— Докрай откровен, сър — каза президентът и се поусмихна.

— Не, няма да гласувам за вас — отвърна Пейтън и отговори на усмивката му.

— Коефициентът ми на интелигентност ли ви смущава?

— Ами, не! Историята ни дава примери, че един прекомерно разпален човек в Овалния кабинет може да се увлече по дреболиите. Над определено равнище острият ум става безпредметен и често пъти опасен. Човек, чието съзнание е претоварено с взаимно изключващи се факти, теории и антитеории, е склонен да оборва непрекъснато сам себе си дори когато не му се налага да взима решения… Не, сър, нямам нищо против вашия коефициент на интелигентност, който и без това е много висок.

— Тогава сигурно сте против философията ми?

— Честно ли?

— Честно. Вижте, трябва да си изясня дали сега бих гласувал за вас и това няма нищо общо с въпроса.

— Май ви разбирам — кимна Пейтън. — Е, да, реториката ви наистина ме смущава от време на време. Учудва ме, че свеждате някои доста сложни проблеми до… до…

— Че ги опростявам ли? — подсказа тихо Дженингс. — Днешният свят е толкова сложен и объркан, както в деня на Сътворението, каквото и да е било то — отвърна Пейтън. — Само няколко погрешни хода, и се връщаме там, откъдето сме тръгнали, превръщаме се в безжизнено кълбо, носещо се в галактиката. Няма вече лесни отговори, господин президент… Пожелахте да бъда откровен.

— Ясно — усмихна се Дженингс, като свали крака си и се подпря с лакти на коленете си. — Но ще ви кажа нещо, докторе. Опитайте се да разясните тези сложни, объркани проблеми по време на предизборната кампания и никога няма да ви се удаде възможност да потърсите сложните решения. Накрая ще ви писне да държите речи пред избирателите, но вече няма да сте в екипа — дори няма да сте в играта.

— Едва ли е точно така, сър.

— За жалост е така. Виждал съм прекалено много невероятно начетени мъже, които се провалят само защото са описали света такъв, какъвто го виждат, пред избиратели, на които не им се слуша за това.

— Вероятно тези хора просто са били неподходящи, господин президент. Ерудицията и успехът в политиката не се изключват взаимно. Някой ден едно ново поколение политици ще се изправи срещу по-различен електорат, който ще приеме реалностите, суровата действителност, за която споменахте.

— Браво — пророни Дженингс и се облегна на дивана. — Току-що изложихте причината да съм такъв, какъвто съм — да върша това, а не друго… Откакто първите племенни съвети са измислили около огньовете в пещерите си езиците, управлението е отразявало промените, дори марксистите не отричат. Не съществува никаква „Утопия“ — дълбоко в себе си Томас Мор го е знаел, защото нищо не е такова, каквото е било преди седмица, година, век. Тъкмо затова е използвал думата „Утопия“ — място, което не съществува… Аз съм прав за времето си, за сегашното състояние на нещата и дано това е промяната, която си представяте. Ако аз съм мостът, който ще ни преведе невредими на отсрещния бряг, ще умра щастлив, а моите критици да вървят по дяволите.

Тишина.

Някогашният преподавател Мичъл Джарвис Пейтън гледаше донякъде учуден най-влиятелния човек в света.

— Говорите като учен — каза той.

— Гледайте да не се разчуе, моят мандат ще изтече, а аз имам нужда от своите критици… Но както и да е. Харесахте ми, Ем Джей, и аз ще гласувам за вас.

— Ем Джей ли?

— Казах ви, че трябваше да събера малко информация и да я прегледам набързо.

— С какво ви допаднах, господин президент? Въпросът е както личен, така и професионален.

— Защото не се уплашихте.

— Моля?

— Вие не говорехте с Ланг Дженингс, фермер от Айова, чието семейство е спечелило някой и друг долар, защото по една случайност баща му е купил четирийсет и осем хиляди акра в планините, за които после предприемачите са давали цели състояния. Вие говорехте с най-важната птица в западния свят, с човека, който може да превърне планетата в огнено кълбо. На ваше място щеше да ме е страх да възразявам на такъв човек. Щях да съм по-предпазлив.

— Опитвам се да не се пазя, а за четирийсет и осемте хиляди акра просто не знаех.

— Мислите ли, че един сравнително беден човек би могъл някога да стане президент?

— Едва ли.

— Никога. Властта е или за богатите, или за разорените, които нямат какво да губят, но ламтят за престиж и слава… Въпреки това, д-р Пейтън, идвате тук и искате от мен нещо нечувано — да разреша на една институция да действа в страната, след като това й е забранено по закон. Освен това искате да ви позволя да потулите една национална трагедия — организираната от терористите касапница, в която е трябвало да загине човек с изключителни заслуги към страната. Всъщност искате от мен да наруша куп закони, които като президент съм се заклел да спазвам. Прав ли съм?

— Изложих ви подбудите си, господин президент. Съществуват редица обстоятелства, свързани с Оман и Съединените щати, случайните съвпадения просто са изключени. Тези фанатици, тези терористи убиват с една-единствена цел, която обезсмисля всички други подбуди. Те искат да привлекат вниманието върху себе си, готови са да сложат край на живота си, само и само вестниците да пишат за тях. Единствената ни надежда да хванем тях, както и хората, които ги подкрепят в Щатите, е да попречим на репортерите да пишат за тях… Те всяват страх и объркване и в яда си някой може да направи грешка, да се обади на друг, с когото не е бивало да се свързва, и така да се издаде. Всичко трябва да остане в тайна, сър. Тези убийци са проникнали в САЩ, за което като начало се искат сериозни връзки. Те обикалят въоръжени страната надлъж и шир, а за това трябва да си доста смел, като се имат предвид мерките за сигурност… Изпратил съм оперативна агентка от Кайро в Сан Диего, а най-добрият ни специалист в Бейрут вече пътува за долината Бекаа. И двамата знаят какво да търсят.

— Божичко! — възкликна Дженингс, като скочи от дивана и закрачи насам-натам, при което чехълът се изхлузи от крака му. — Не мога да повярвам, че Орсън е свързан с това! Не ми е пръв приятел, но не е луд — не е самоубиец!

— Той може и да не е свързан, сър. Властта, дори властта на вицепрезидента, привлича хора с апетити към властта.

— По дяволите! — извика президентът и се запъти към бюрото в стил кралица Анна, на което имаше разхвърляни документи. — Не, чакайте малко — извърна се Дженингс. — Сам казахте, има редица обстоятелства, които по един или друг начин свързват оманската криза със Сан Диего. Смятате, че това не е просто съвпадение, но не разполагате с „неопровержими улики“, като свидетели посочвате неколцина души, които са се познавали преди години в Близкия изток, и една жена, която сякаш изпод земята се появява там, където не я очакваш.

— Въпросната дама се е занимавала с гешефти за баснословни суми. Едва ли ще се изкуши от някакъв си мижав политически пост, и то срещу заплащане, далеч по-малко от сумите, с които живее… Освен ако не е имала и други съображения.

— Анди бой — каза сякаш на себе си президентът. — Този политикан, вечно любезният Анди… Не знаех това за Ардис, разбира се. Мислех, че е била управителка на банка или нещо такова, когато Андрю се е запознал с нея в Англия. Защо все пак Ванвландерън ще иска тя да работи за Орсън?

— Според мен, сър, това е брънка от мрежата, от веригата. — Пейтън се изправи. — Чакам вашия отговор, господин президент.

— Господин президент — повтори Дженингс и тръсна глава, сякаш не можеше да приеме званието. — Дали тази дума не ви засяда на гърлото?

— Моля?

— Много добре ме разбирате, докторе. Довтасвате посред нощ с този налудничав план и ме карате да нарушавам законите. И когато ви задавам няколко въпроса, ми заявявате, първо, че не бихте гласували за мен. Второ, че опростявам нещата. Трето, в най-добрия случай съм предшественик на по-достоен президент. Четвърто, не различавам съвпадението от уликите…

— Никога не съм го казвал, господин президент.

— Но го загатнахте.

— Искахте да съм откровен, сър. Ако знаех…

— Добре де — каза Дженингс и се извърна към старинното бюро, отрупано с документи. — Давате ли си сметка, че никой от хората в Белия дом, а те са към хиляда, не би се осмелил да ми каже тези неща? Изключвам съпругата и дъщеря си. Те обаче не са мои служители, но между другото, и двете ме критикуват много по-сурово от вас.

— Ако съм ви обидил, извинявайте…

— Само това оставаше да се извинявате. Казах ви, че ми допадате, не се отмятам от думите си. А освен това само на човек като вас ще позволя да ме моли за това, което искате вие. Много просто, няма да им повярвам… Имате зелена улица, докторе. Ще ви дам един телефонен номер, който знае само семейството ми.

— Бих искал да подпишете заповед за неразкриване на тайната. Подготвил съм я.

— А, осигурявате си отстъплението?

— Няма такова нещо, сър. Ще я преподпиша и ще поема цялата отговорност.

— Тогава защо да я подписвам и аз?

— За да съм сигурен за подчинените си, въвлечени в тази история, без да знаят нищо — Пейтън бръкна в джоба на сакото си и извади сгънат лист хартия. — Така ще е ясно, че администрацията ви не е дала съгласието си.

— Много благодаря. Значи увисваме и двамата.

— Не, господин президент. Само аз. Съхраняването на тайната е предвидено в закона от 1947 година, когато Конгресът създава ЦРУ. Според него при национална криза Управлението има право да взима изключителни мерки.

— Но само временно.

— Да, сър. В рамките на пет дни.

— Ще подпиша. — Дженингс пое листа и се протегна да вземе някакъв документ от бюрото. — А вие прочетете това — всъщност не сте длъжен. Като повечето доклади на президентската пресслужба и този е прекалено дълъг. Получих го следобед.

— Какво е това?

— Анализ на кампанията за включване на конгресмена Евън Кендрик в партийната листа за президентските избори следващия юни. — Дженингс замълча. — Като кандидат за вицепрезидент — тихо добави той.

— Мога ли да го видя? — попита Пейтън, като пристъпи с протегната ръка.

— Знаех си, че ще ви заинтересува — каза Дженингс и подаде дългата разпечатка на директора на „Специални операции“. — Чудех се дали ще му обърнете такова внимание, каквото Сам Уинтърс е обърнал на вас.

— Да, сър — отвърна Пейтън, докато преглеждаше бързо и внимателно дразнещия окото компютърен шрифт.

— Ако в цялата тази безумна история има зрънце истина, това може да послужи за основа — рече президентът и погледна изпитателно неканения гост. — Според хората от пресслужбата работата е дебела. От следващата седмица седем много четени вестника в Средния запад непрекъснато ще пишат за Кендрик, ще му посвещават едва ли не уводни статии. Три от тях притежават радио и телевизионни станции в населени райони на север и юг и понеже стана дума за съвпадения, те всички са получили аудио– и видеокасети от интервюто на конгресмена за телевизията.

— Кой им ги е дал? Тук не пише.

— Естествено. В Денвър имало специално създаден комитет, за който никой не е чувал. Всичко се изпраща в Чикаго.

— Невероятно!

— Не съвсем — възрази Дженингс. — От конгресмена би излязъл чудесен кандидат. Около него има някакъв заряд. Той излъчва доверие и сила. Като нищо би могъл да успее — както казват моите хора. Ония от групата на Орсън Болинджър, която би трябвало да е и моя, може да започнат кръв да пикаят.

— Не заради това казах „невероятно“, господин президент. Натъкна ли се на такава очевидна връзка, дори аз се стъписвам. Прекалено е просто. Не мога да повярвам, че хората на Болинджър са толкова тъпи. Защо си слагат главата в торбата?

— Не ви разбирам, докторе. Мислех си, че ще кажете нещо от рода на: „Аха, скъпи Уотсън, ето ви и улики!“ Но вие не го казвате.

— Не. Щом трябва да подпиша тази изключителна хартийка, имам поне правото да знам защо.

— Защото наистина е прекалено очевидно. Да предположим, че хората на Болинджър научават, че Евън Кендрик ще бъде лансиран с шумна кампания, за да измести техния вицепрезидент, и наемат палестински терористи да го убият? Само на един ненормален ще хрумне такъв план. Една-единствена грешка в подготовката, един заловен убиец — какъвто вече имаме, — и те могат да бъдат разкрити… наистина ще бъдат, стига да подпишете този документ.

— И кого тогава ще намерите? Какво ще откриете?

— Не знам, сър. Може би ще се наложи да започнем с комитета в Денвър. От няколко месеца вниманието на обществеността непрекъснато се насочва към Кендрик, нещо, което той никога не е искал — всъщност дори е избягвал. А сега, в навечерието на същинската атака, се разиграва клането във Феърфакс и къщата в Меса Верде е нападната, слава Богу, без последствия благодарение на един старец, който явно не се дава на възрастта. Убил е трима терористи.

— Между другото, искам да се запозная с него — прекъсна го Дженингс.

— Ще го уредя, но може да съжалявате.

— В какъв смисъл?

— Съществуват две групировки, два лагера, и двата пипат вещо. Но единият може би е допуснал невероятна грешка, която просто е безсмислена.

— Пак не разбирам нищо…

— Аз също, господин президент… Ще подпишете ли заповедта? Ще ми дадете ли тези пет дни?

— Да, д-р Пейтън, но защо имам чувството, че ще заплатя за това с главата си?

— А, няма страшно, обществеността никога не би го позволила.

— Обществеността понякога греши — каза президентът на Съединените щати и се наведе над бюрото, за да подпише документа. — Такава е историята, професоре.

 

 

Уличните лампи по Лейк Шор Драйв в Чикаго примигваха в падащия сняг и хвърляха отблясъци по тавана на стаята в хотел „Дрейк“. Минаваше два часът след полунощ, едрият като канара блондин спеше на леглото, като дишаше дълбоко и равномерно, сякаш дори насън не губеше самоконтрол. Внезапно престана да диша, сепнат от оглушителния телефон. Седна рязко в леглото, измъкна крака изпод измачканата завивка, стъпи на пода и вдигна със замах слушалката.

— Ало? — каза Милош Варак без следа от сънливост в гласа.

— Имаме неприятности — обади се Самюъл Уинтърс от кабинета си в Синуид Холоу, щата Мериланд.

— Можете ли да ми кажете какви?

— Не виждам защо да не мога, макар и накратко, с две-три думи. Моят телефон не се подслушва, твоят също.

— По-накратко, моля ви.

— Преди около седем часа в къщата във Вирджиния се е случило нещо ужасно…

— Буря ли е имало? — прекъсна го чехът.

— Ако правилно съм те разбрал, да, ужасна буря с големи загуби.

— Икар ли? — едва не изкрещя Варак.

— Не е бил там. Нито пък в планините, където подобен опит за нападение е бил осуетен.

— Еманюел Уайнграс! — прошепна чехът. — Него са искали да премахнат. Знаех си, че все някога ще се случи!

— Защо пък него!

— Ще ви кажа по-късно, сър… Върнах се от Евънстън към дванайсет и половина…

— Знам, че те нямаше. Търся те от няколко часа, без да оставям съобщение, разбира се. По план ли върви всичко?

— Разбира се, но имах предвид друго. По радиото не са съобщили нито за единия, нито за другия случай, странно, нали?

— Ако нещата вървят според очакванията ми — отвърна Уинтърс, — поне няколко дни няма да се чуе нищо, ако изобщо някога се чуе.

— Още по-странно. Откъде знаете, сър?

— Погрижих се за това. Пратих един човек, на когото имам доверие. Сега е там. Ако има някаква надежда да се заловят извършителите, той се нуждае от прикритие.

Милош мигновено осъзна с огромно облекчение, че Самюъл Уинтърс не е предателят в Инвър Брас. Който и да беше издайникът, той нямаше да удължи преследването на убийците, ако те са изпратени от Сан Диего. Освен истината и облекчението, което тя му донесе, координаторът чех имаше и човек, на когото можеше да вярва.

— Сър, чуйте внимателно какво ще ви кажа. Налага се, повтарям, налага се — да свикате съвещание колкото се може по-рано утре. И то през деня, сър, не вечерта. Всеки час е от значение.

— Странна молба.

— Наречете го извънредно положение. Положението наистина е извънредно. А по някакъв начин трябва да създам още една извънредна ситуация. И да накарам един човек да предприеме нещо.

— Можеш ли, без да се впускаш в подробности, да ми обясниш защо?

— Да. В групата се случи онова, което изобщо не сме очаквали. В нея се е промъкнал човек, който няма какво да търси при нас.

— Господи!… Сигурен ли си.

— Да. Преди секунди вие отпаднахте от кръга на заподозрените.

 

 

Беше четири и двайсет и пет след полунощ, калифорнийско време, и седем и двайсет и пет в източните щати. Андрю Ванвландерън се гърчеше с изцъклен поглед и разрошени побелели коси на издутия велурен фотьойл. В изблик на ярост внезапно запрати към телевизора една чаша, пълна с уиски — тя рикошира в махагоновия бюфет и тупна безславно на белия килим. Вбесен, той грабна мраморния пепелник и го метна към екрана, на който течеше денонощната информационна програма. Изпъкналото цветно стъкло се натроши, чу се силен рязък пукот и апаратът запуши. На Ванвландерън му беше крив целият свят, той изрева и измърмори нещо с треперещи устни. След секунди от спалнята изскочи жена му.

— Какво правиш? — извика тя.

— Нищо, ох! Нищо! — изпищя той с морав врат и лице и изпъкнали вени по гърлото и челото. — Нито думичка! Какво се е случило? Какво става? Как си позволяват! Та аз им броих цели два милиона!

После най-неочаквано вбесеният Ванвландерън се свлече от фотьойла. Ръцете му се тресяха, а дланите му притискаха невидима въздушна стена, която той не виждаше с изпъкналите си очи. Падна ничком на пода. Заби лице в килима и нададе яростен гърлен вик, последния звук, излязъл от гърлото му.

Четвъртата му жена, Ардис Вояк Монтро Фрейзиър-Пайк Ванвландерън, направи няколко крачки с бледо като платно лице и опъната като пергаментова маска кожа и се вторачи в мъртвия си съпруг.

— Копеле такова! — прошепна тя. — Да ме зарежеш с тази каша! Сега ще има да ти сърбам попарата!