Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Icarus Agenda, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 10гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Boman(2008)
Издание:
Робърт Лъдлъм. Планът Икар
(издадена в два тома)
ЕТ ЕДНО ПЛЮС — ПЕРО, София, 1993
ISBN 954-448-013-7
Превод: Петя Игнатова, Светлана Ахчийска, Емилия Л. Масларова
Корица: Христо Алексиев
Редактор Емилия Л. Масларова
Формат: 32/84×108. Цена 38 лв.
Печат: ДФ Полипринт, Враца
Bantam Books, 1988
История
- —Добавяне
2
Вашингтон, Окръг Колумбия,
сряда, 11 август, 11,50 часът
Пладнешкото слънце напичаше паважа на столицата, въздухът беше неподвижен в летния зной. Пешеходците едвам пъплеха, мъжете бяха разкопчали яките и бяха разхлабили вратовръзките си. Куфарчетата и чантите сякаш бяха пълни с олово, докато притежателите им апатично чакаха по кръстовищата да се смени светлината на светофара. Макар че тълпите мъже и жени, повечето държавни, следователно и народни служители, вероятно имаха спешни задачи, никой по улиците не бързаше. Над града бе надвиснала летаргия, вцепенила онези, които бяха дръзнали да излязат от стаите, кабинетите и автомобилите с климатична инсталация.
На ъгъла на Двайсет и трета улица и авеню Вирджиния беше станала катастрофа. Не бе тежка — нямаше ранени, нито пък големи щети, и въпреки това се вдигна голяма олелия. Едно такси се беше блъснало в държавна лимузина, излизаща от подземния гараж на Държавния департамент. И двамата шофьори бяха в правото си, горещяха се, защото се бояха от шефовете си, стояха до колите и се обвинява взаимно, надвиквайки се в канската жега, докато чакаха полицията, повикана от минаващ държавен служител. Само за секунди улицата се задръсти, шофьорите засвириха с клаксоните и се разкрещяха през прозорците, които смъкнаха без желание.
Пътуващият в таксито слезе нетърпеливо от задната врата. Беше висок строен мъж на около четирийсет и изглеждаше не на място сред летните костюми, пъстрите рокли и куфарчетата. Беше с измачкан панталон в защитен цвят, с ботуши и с мръсно памучно яке вместо риза. Приличаше на човек, който рядко стъпва в града, на професионален екскурзовод, слязъл от високите планини. Но лицето му контрастираше с дрехите. Мъжът беше гладко избръснат, чертите му бяха изсечени и изразителни, светлосините му очи бяха живи, пронизващи и зорки. Той сложи ръка на рамото на разгорещения таксиметров шофьор. Мъжът се обърна и клиентът му даде две банкноти от двайсет долара.
— Трябва да си вървя — каза пътникът.
— Ама чакайте, господине! Нали видяхте! Това копеле излезе, без да изсвири, без нищо!
— Съжалявам, но не мога да ви помогна. Изобщо не видях и не усетих, че сме се блъснали!
— Господин Непукист — нищо не бил видял и усетил! Защо да си навлича неприятности!
— Имам си достатъчно неприятности — отговори спокойно пътникът, а после извади трета двайсетдоларова банкнота и я пъхна в джоба на сакото на шофьора. — Но не тук.
Странно облеченият мъж си проправи път през насъбралата се тълпа и тръгна надолу към Трета улица, към внушителната стъклена врата на Държавния департамент. Беше единственият, който тичаше по тротоара.
На вратата на помещението в сутерена на Държавния департамент, където трябваше да се състои срещата, имаше табела: „ОХАЙО–40“. В превод това означаваше „Оман — тревога първа степен“. Зад металната врата жужаха множество компютри — от време на време някой след светкавична справка с централната информационна банка, издаваше къс, пронизителен сигнал, обявявайки, че е получена нова или неизвестна дотогава информация. Съсредоточени мъже и жени се взираха в разпечатките и се опитваха да преценят прочетеното.
Пълна лудост!
Вътре в огромното помещение имаше друга по-малка метална врата, която не бе свързана с коридора. Зад нея бе кабинетът на висшия чиновник, натоварен с кризата в Маскат. Пред него имаше телефонна система, свързана с всички високопоставени държавници и източници на информация във Вашингтон. В кабинета работеше мъж на средна възраст — заместник-шеф на Консулския отдел — звеното за тайни операции в Държавния департамент, около което не се шумеше много. Казваше се франк Суон и през тази обедна почивка нямаше да види слънце. Почти седмица не беше мигвал, само подрямваше от дъжд на вятър както сега.
Острото иззвъняване на телефона го стресна. Той протегна дясната си ръка. Натисна светещото копче и вдигна слушалката.
— Да, какво има? — Суон разтърси глава и си пое въздух, доволен, че се обажда секретарката му, намираща се пет етажа по-нагоре. Слуша известно време, после заговори уморено: — Кой? Конгресмен ли? Конгресмен! Само конгресмен ми липсваше! Откъде, по дяволите, е научил името ми?… Нищо. Спасявай ме. Кажи му, че съм на съвещание, ако ще с Господ, може и с държавния секретар.
— Вече съм го подготвила. Затова се обаждам в кабинета ти. Казах му, че мога да се свържа с теб единствено по този телефон.
Суон примигна.
— Доста път си била, моя страховита преторианска пазителко! Защо, Айви?
— Заради това, което ми каза, Франк. Пък и трябваше да го напиша, защото не го разбрах.
— Казвай и двете.
— Той спомена, че идва във връзка с въпроса, с който се занимаваш.
— Никой не знае с какво се занимавам. Но карай! Какво друго?
— Записах го буква по буква. Помоли ме да ти предам следното: „Ма ефхам зайн“. Това говори ли ти нещо, Франк?
Смаян, Суон отново поклати глава, за да се разсъни, макар да бе наясно защо е идвал посетителят на петия етаж. Непознатият конгресмен беше казал на арабски, че може да му помогне.
— Прати го долу с човек от охраната — каза Суон.
След седем минути вратата на кабинета в сутерена бе отворена от сержант от военноморските сили. Посетителят влезе, като кимна на придружителя си, който затвори вратата. Суон смутено се надигна от бюрото. „Конгресменът“ изобщо не приличаше на член на парламента. Беше с ботуши, панталон в защитен цвят и лятно ловджийско яке, цялото на мазни лекета. Дали не беше някаква нескопосана шега?
— Конгресмен?… — каза заместник-шефът на отдела и замълча в очакване да чуе името.
— Евън Кендрик, господин Суон — отговори посетителят, като се приближи до бюрото и стисна протегнатата ръка. — От девети избирателен район в Колорадо.
— Да, разбира се, от девети район в Колорадо. Извинявайте, не знаех…
— Няма защо да се извинявате. Аз трябва да се извиня за вида си. Няма как да знаете кой съм.
— Нека и аз да добавя нещо — натърти Суон. — И вие няма откъде да знаете кой съм, господин конгресмен.
— Да бе, но не беше особено трудно да разбера. Дори новоизбраните конгресмени имат достъп дотук, в моя случай ми помогна секретарката, която получих в наследство. Знаех къде да търся, просто трябваше да си понапъна мозъка — някой от Консулския отдел на Държавния департамент.
— Около този отдел не се шуми, господине — отново го прекъсна Суон, като натъртваше думите.
— Е, аз знаех за него. И все пак търсех не просто специалист по Близкия изток, а човек, който е наясно с положението в Югозападна Азия и който знае арабски и десетина диалекта. Ето кого издирвах и се натъкнах на вас, господин Суон.
— Доста труд сте хвърлили.
— Вие също — каза конгресменът и кимна към залата с редиците компютри. — Явно сте разбрали думите ми, иначе нямаше да съм тук.
— Да — съгласи се заместник-завеждащият. — Казали сте, че можете да ми помогнете. Така ли е?
— Не знам. Знам само, че съм длъжен да ви го предложа.
— Да предложите ли? Защо?
— Може ли да седна?
— Заповядайте. Не съм неучтив, просто съм уморен.
Кендрик седна, Суон също се намести на стола, като гледаше някак особено новоизлюпения политик.
— Говорете, господин конгресмен. Всяка минута ми е ценна. Занимаваме се с този „проблем“, както сте се изразили пред секретарката ми, вече няколко безкрайни изтощителни седмици. Не знам какво имате да ми казвате и дали то е от значение, но ако е, се питам защо идвате чак сега?
— Не бях чул за събитията в Оман. Какво се е случило и се случва там.
— Не мога да повярвам! Да не би конгресменът от девети избирателен район в Колорадо да е станал отшелник?
— Не съвсем.
— Или преливате от амбиции, говорите малко арабски — продължи Суон бързо, тихо и с враждебно неприятен тон. — Научавате от коридорните клюки, че тук съществува такъв отдел, и решавате да се внедрите, за да спечелите някоя и друга политическа точка. Не сте първият.
Кендрик седеше на стола неподвижно, с безизразно лице, но в очите му внезапно проблесна гняв.
— Обиждате ме — каза той.
— Не бъдете чак толкова обидчив! Особено при тези обстоятелства! Единайсет наши сънародници бяха убити, господине, сред които три жени. Още двеста трийсет и шестимата ги очаква същата участ. Питам ви наистина ли можете да помогнете, а вие ми разправяте, че не знаете, но трябвало да предложите! За мен това е като съскането на змия, затова внимавам къде стъпвам. Довтасвате тук и ми държите език, който вероятно сте научили, докато сте печелили луди пари в някоя петролна компания, и си въобразявате, че сте голяма работа. Може и да сте някакъв „консултант“ — звучи добре. Някакъв новоизпечен политик изведнъж става консултант в Държавния департамент по време на национална криза! Каквото и да стане, Все печелите. Някои хора в девети избирателен район в Колорадо ще ви свалят шапка, нали?
— Вероятно. Стига да узнаят.
— Какво?
Заместник-шефът на отдела отново се вгледа в конгресмена донякъде ядосано, но и заинтригувано. Не го ли познаваше отнякъде?
— Вие сте много напрегнат, няма да ви притеснявам. Но ако това, което си мислите, представлява някаква пречка, нека я преодолеем. Ако решите, че мога да ви помогна, ще приема да ви съдействам само при условие, че писмено ми гарантиране анонимността. Никой не бива да научава, че съм бил тук. Никога не съм говорил с вас или който и да е друг.
Смутен, Суон се облегна на стола и допря длан до брадичката си.
— Аз ви познавам — каза тихо той.
— Никога не сме се срещали.
— Кажете каквото имате да казвате, господин конгресмен. Започнете отнякъде.
— Ще се върна осем часа назад — поде Кендрик. — Плавах почти месец по река Колорадо към Аризона — това бе отшелничеството ми, както се изразихте. Минах през водопада Лава и стигнах до един базов лагер. Там естествено имаше хора и за пръв път от около четири седмици чух радио.
— Четири седмици ли? — повтори Суон. — И през цялото това време сте били сам? Често ли го правите?
— Няколко пъти в годината — отговори Кендрик — Превърнало се е в нещо като обред за мен — добави той тихо. — Пътешествам сам, но това не е важно.
— Ама че политик! — каза Суон, като взе разсеяно един молив. — Може да бягате от света, но нали все пак имате избиратели?
— Не съм политик — отговори Евън Кендрик, позволявайки си лека усмивка. — Бях избран случайно, повярвайте. Както и да е — чух новините и начаса дойдох. Наех комета до Флагстаф, после се опитах да наема самолет до Вашингтон. Но беше късно, прекалено късно, за да изготвя план на полета, затова отидох във Финикс и оттам взех най-ранния самолет. Телефоните в самолетите са голяма работа. Като хванах един, и не го пуснах. Говорих с много обиграната си секретарка и неколцина други души. Извинявайте, че изглеждам така — в самолета ми дадоха самобръсначка, но не исках да губя време и да ходя до вкъщи, за да се преобличам. И дойдох право тук, господин Суон, точно вие сте човекът, който ми трябва. Вероятно няма да ви свърша никаква работа и ако е така, съм сигурен, че ще ми кажете. Но пак повтарям — длъжен бях да предложа помощта си.
Докато посетителят говореше, заместник-шефът на отдела написа името „Кендрик“ на листче пред себе си няколко пъти и го подчерта. Кендрик. Кендрик. Кендрик.
— Какво предлагате? — попита той, като се намръщи и вдигна очи към странния натрапник. — Какво, господин конгресмен?
— Информация за района и за различните фракции, действащи там. Оман, Емирствата, Бахрейн, Катар — Маскат, Дубай, Абу Даби — от Кувейт до Риад. Живял съм по тези места. Работил съм там. Познавам на пръсти Азия.
— Нима сте живели и работили в цяла Югозападна Азия?
— Да, в Маскат съм бил над година и половина. Имах договор със семейството.
— На султана ли?
— На предишния султан — почина преди две-три години. Да, имах договор с него и министрите му. Пипаха здраво. Разбираха си от работата. Човек трябва да си тежи на мястото.
— Значи сте работили за някоя компания — каза Суон по-скоро като нещо сигурно, а не като въпрос.
— Да.
— В коя?
— В моята — отговори новоизбраният конгресмен.
— Вашата ли?
— Ами да.
Заместник-шефът на отдела зяпна посетителя, после сведе поглед към името, което беше написал неколкократно върху листа пред себе си.
— Боже Господи — каза той тихо, — групата „Кендрик“! Ето я връзката, а аз не се сетих. Не съм чувал името ви през последните четири-пет, че и шест години.
— Познахте първия път. Четири, ако трябва да бъдем точни.
— Бях сигурен, че ви познавам. Нали ви казах…
— Да, но никога не сме се срещали.
— Фирмата ви изгражда какво ли не — напоителни системи, мостове, хиподруми, жилищни сгради, клубове, летища.
— Строяхме по договори.
— Помня, беше преди десетина-дванайсет години. Вие бяхте децата чудо в Емирствата, наистина бяхте деца. Десетки млади американци на двайсет-трийсет години, много печени и ентусиазирани.
— Не всички бяхме толкова млади…
— Да де — прекъсна го Суон и се смръщи замислено. — Имахте си тайно оръжие — възрастен евреин архитект — същински вълшебник. Евреин, който на всичкото отгоре проектираше в ислямски стил и споделяше трапезата на богатите араби в околността.
— Казва се Еманюел Уайнграс, или Мани Уайнграс, от Гардън Стрийт в Бронкс, Ню Йорк. Замина за Израел, за да избегне неприятностите с втората или третата си жена. Вече наближава осемдесетте и сега живее в Париж. Добре е, доколкото мога да съдя от телефонните разговори.
— Точно така — каза заместник-шефът на отдела. — А вие продадохте фирмата май на „Бечъл“ за трийсет-четирийсет милиона.
— Не на „Бечъл“, а на „Транс Интърнешънъл“, и не за трийсет-четирийсет, а за двайсет и пет милиона. Предлагаха добри пари, а аз се отървах. Всички бяхме доволни.
Суон се взря в лицето на Кендрик и най-вече в светлосините му очи, в които се четеше тайнствена сдържаност.
— Не всички — каза Суон тихо, дори благо, а враждебността му изчезна. — Сега се сетих. На един от строежите ви край Риад стана злополука — газопроводът хвръкна във въздуха и погреба над седемдесет души, сред които съдружниците ви, всичките ви служители, че и няколко деца.
— Техните деца — добави тихо Евън. — Всички — и децата, и жените им. Празнувахме завършването на третия етап. Бяхме се събрали. Строителите, съдружниците с техните деца и жени. Строежът се срути, докато те бяха вътре, само ние с Мани бяхме отвън — слагахме си някакви глупави палячовски костюми.
— Но тогава имаше разследване, при което бе доказано, че групата „Кендрик“ няма вина. Фирмата снабдителка беше инсталирала дефектна тръба е фалшив щемпел.
— Общо взето, да.
— Тогава ли се отказахте?
— Не е важно — отсече конгресменът. — Губим време. Сега вече знаете кой съм или поне кой съм бил. Мога ли да ви помогна?
— Имате ли нещо против да ви задам още един въпрос? Не мисля, че губим време и че не е важно. Трябва да знам повечко за миналото ви, за да преценя. Вече ви казах — доста хора от Капитолия се опитват да правят политическа кариера на наш гръб.
— Какъв е въпросът?
— Защо сте станали конгресмен, господин Кендрик? С вашите пари и професионална слава не сте опрели до това. А и не виждам каква изгода ще извлечете, особено в сравнение с частния сектор.
— Нима всички, които представляват избирателите, търсят личната изгода?
— Не, разбира се. — Суон замълча, после поклати глава. — Извинете, поувлякох се. Вие ми дадохте шаблонен отговор на шаблонния ми въпрос… Да, господин конгресмен, според мен повечето мъже и жени, които се кандидатират за такива длъжности, го правят заради славата, а ако спечелят, смятат, че са ударили десетката. Покрай всичко това си уреждат живота. Още веднъж извинявайте — говоря цинично. Но съм в този град от доста време и не виждам причини да променям мнението си. А вие ме обърквате. Знам кой сте, но никога не съм чувал за девети избирателен район в Колорадо. Известно ми е само, че това не е Денвър.
— Ще го откриете на малко карти — каза Кендрик с безизразен глас. — Намира се в подножието на югоизточните склонове на Скалистите планини и е доста затънтено. Затова си построих там къща — накрай света е.
— Но защо, защо се захванахте с политика? Да не би детето чудо от Емирствата да е използвало района като своеобразен политически трамплин?
— Политиката е последното нещо, което ме вълнува.
— По-скоро говорите като на митинг, вместо да отговорите на въпроса ми.
Евън Кендрик замълча за миг и на свой ред погледна Суон. После сви рамене. Суон леко се смута.
— Добре де — каза Евън твърдо. — Да приемем, че съм изневерил та себе си, нещо, което няма да се повтори. В района се разпореждаше един безочлив глупак, който си пълнеше гушата, а никой не го беше еня. Аз разполагах с време, пък и не си меря много-много думите. Имах и пари да го зарина. Не се гордея особено с това, което извърших и как го извърших, но оня си обра крушите. Мандатът ми изтича някъде след две години. Дотогава ще намеря някой по-подготвен, който да ме замести.
— Две години ли? — попита Суон. — Значи през ноември ще стане година, откакто сте избран?
— Да.
— И сте станали конгресмен миналия януари?
— Е?
— Не ми е приятно да ви отварям очите, ала мандатът ви е две години. Значи ви остават или една, или три години, но не и две.
— В девети район няма истинска опозиция, но за да съм сигурен, че на поста няма пак да се намърда някой от ония стари политици, се съгласих да се кандидатирам отново и после да се оттегля.
— Това вече е друго.
— Но съм обвързан. Искам да се отърва.
— Изразихте се достатъчно ясно, ала това не обяснява страничния ефект.
— Не ви разбрах.
— Ами ако през следващите двайсетина месеца ви хареса тук? Какво ще стане тогава?
— Това е невъзможно, господин Суон. Но да се върнем към Маскат. Там бъркотията е страхотна, стига да имам правото да правя подобни констатации.
— Разбира се, че имате, аз решавам кой има и кой — не. Заместник-шефът на отдела поклати посивялата си глава. — Ужасна бъркотия, господин конгресмен, и сме убедени, че е организирана отвън.
— Безспорно — съгласи се Кендрик.
— Имате ли представа защо?
— Причините са няколко — отговори посетителят. — Най-напред за да се дестабилизира напълно страната. Границите да бъдат затворени и в Оман да не влизат чужденци.
— Нещо като преврат ли? — попита Суон. — В стила на Хомейни? Няма да стане — ситуацията е различна. Няма го недоволството, няма я тайната полиция САВАК.
Суон направи пауза и добави замислено:
— Няма шах с неговите пълчища грабители, нито пък аятолах с пълчищата фанатици. Не е същото.
— Не съм и твърдял подобно нещо. Оман е само началото. Онзи — или онези, които действат, са си наумили не да превземат страната, а само да попречат на другите да вземат парите.
— Какво? Какви пари?
— Милиардите. За дългосрочните проекти, които все още се разработват за Персийския залив, Саудитска Арабия и цяла Югозападна Азия — единствените райони в тази част на света, които могат да бъдат относително стабилни, защото го искат дори враждебно настроените държави. Сега в Оман се разиграва нещо, което тук би било равнозначно на блокирането на транспорта и строителството или на затварянето на пристанищата в Ню Йорк, Ню Орлиънс, Лос Анджелис и Сан Франциско. Нищо не се узаконява със стачки и колективни договори — има само терор и заплахата от още по-голям терор, осигуряван от развихрили се фанатици. И всичко приключва. Специалистите по конструкторските бюра и строежите мислят само как най-бързо да се махнат оттам.
— Ив мига, в който си отидат — добави бързо Суон, — хората, подкрепящи терористите, се появяват на сцената. И терорът секва. Господи, звучи като добре подготвена операция на мафията!
— В арабски стил — добави Кендрик. — И както се изразихте, не е за първи път.
— Сигурен ли сте?
— Да. Нашата компания беше заплашвана няколко пъти, но пак според вашия израз, имахме тайно оръжие. Еманюел Уайнграс.
— Уайнграс ли? Че какво, по дяволите, правеше той?
— Беше ненадминат в лъжите. Твърдеше ту че е генерал от запаса и израелската армия, готов да извика ескадрила, която да помете всяка арабска група, опитваща се да ни мъти водата или да ни измести, ту голяма клечка в Мосад, който ще изпрати наказателна рота да избие до крак дори онези, които ни предупреждаваха. Както мнозина застаряващи гении, Мани често беше ексцентричен и почти винаги преиграваше. Просто се забавляваше. За жалост съпругите му рядко се забавляваха дълго с него. Но във всички случаи никой не искаше да се забърква с откачен израелец. Тактиката е доста позната.
— Предлагате да го наемем ли? — попита заместник-шефът на отдела.
— Не. Въпреки възрастта той си живее живота в Париж — ще го видите с най-красивите жени, които може да наеме, да пие най-скъпия коняк, който може да намери. Той не е в състояние да помогне… Но има нещо, което можете да направите вие.
— Какво?
— Ще ви кажа. — Кендрик се наведе. — През последните осем часа мисля само за това. Проблемът е, че фактите са оскъдни, да не кажем никакви. Затова пък прозира план, който се покрива с чутото от нас преди четири години, и все повече се убеждавам, че съм на прав път.
— Какво сте чули? Какъв план?
— Първо плъзнаха слухове, после дойдоха заплахите, и то сериозни. Не бяха шегички.
— Карайте нататък. Слушам ви.
— Когато се справяше със заплахите по свой си начин — обикновено със забраненото уиски, Уайнграс дочул нещо, твърде смислено, че да е пиянски брътвеж. Казали му, че тихомълком се сформира консорциум, нещо като индустриален картел. Лека-полека погълнал десетина фирми, увеличавал и броя на служителите, техниката и оборудването. И тогава целта беше ясна, а ако информацията е вярна, сега тя е още по-очевидна. Тези хора са си наумили да сложат ръка върху промишлеността в Югозападна Азия. Доколкото подразбрал Уайнграс, седалището на тази нелегална организация било в Бахрейн, в което няма нищо чудно. Мани бе изненадан и безкрайно развеселен обаче от това, че в управителния съвет имало човек, който се представял като Махди — мюсюлманския фанатик, изхвърлил преди сто години британците от Хартум.
— Махди? Хартум?
— Точно така. Символът е ясен. Само дето този новоизлюпен Махди не дава пет пари за исляма, а още по-малко за неговите необуздани фанатици. Използва ги да разгонят конкурентите. Решил е договорите и парите да бъдат в ръцете на арабите, по-точно в неговите ръце.
— Един момент — прекъсна го Суон замислено, след като вдигна слушалката и натисна някакво копче на телефона. — Това съвпада с информацията, която пристигна снощи от Шести отдел на британското военно разузнаване в Маскат. — Той продължи бързо, без да сваля очи от Кендрик: — Не можахме да я проверим, просто не знаехме как, но при всички случаи представляваше страхотно четиво… Свържете ме с Джералд Брайс, моля… Ало, Джери, снощи, или по-точно към два часа след полунощ получихме в „Охайо“ секретен материал от британците. Намери го и ми го прочети бавно, защото ще го записвам дума по дума. — Заместник-шефът покри слушалката с ръка и заговори на посетителя, който изведнъж застана нащрек. — Ако в онова, което ми казахте, има истина, правим първия си пробив.
— Нали затова съм тук — вмирисан на пушена риба.
Заместник-щефът кимна безцелно и нетърпеливо, докато чакаше на телефона да се върне човекът, когото бе нарекъл Брайс.
— Един душ няма да ви навреди, господин конгресмен… Да, Джери, започвай… „Не търсете там, където ви подсказва логиката, търсете другаде.“ Да, записах. Помня го. Беше преди изречението: „Където скръбта не се ражда от немотия или самота.“ Точно така. А сетне още нещо, май: „Където Аллах е благословил хората на този свят, но не и в отвъдния…“ Да, а сега карай по-нататък, имаше нещо за слуховете, само това си спомням. Да, точно там. Я повтори. „Бяха споменати хората, които ще спечелят от това кръвопролитие.“ Благодаря ти, стига толкова. Доколкото си спомням, всичко друго беше празни приказки. Никакви имена, никакви организации… Така си и знаех… Още не съм наясно. Ако открием нещо, ти ще си първият, който ще научи. Междувременно извади на разпечатка списъка на всички строителни фирми в Бахрейн. Ако има и списък на предприемачи, които наемат работници, приготви и него… За кога ли? За вчера, естествено! — Суон затвори телефона, погледна изреченията, които беше записал, а после и Кендрик. — Чухте всичко, господин конгресмен. Искате ли да ви го повторя?
— Не е необходимо. Това не са калам-фарех, нали?
— Не, господин Кендрик, не са празни приказки. Бих дал какво ли не, за да реша как да постъпя.
— Използвайте мен, господин Суон — каза конгресменът. — Изпратете ме в Маскат възможно най-бързо.
— Защо? — попита заместник-шефът, вторачен в посетителя си. — С какво сте по-добър от нашите опитни момчета там? Те не само говорят арабски, но и повечето са араби.
— И работят в Консулския отдел — довърши Кендрик.
— И какво от това?
— Те са белязани. Бяха белязани преди четири години, белязани са и сега. Ако направят някоя погрешна стъпка, на съвестта ви ще тежат десетина убити.
— Как си позволявате да говорите така! — изрече бавно Суон, като присви очи и погледна посетителя в лицето. — Белязани ли? Я ми обяснете какво имате предвид?
— Преди няколко минути ви казах, че ония там бързо надушиха какво върши Консулският ви отдел. Подметнахте, че се предоверявам на слуховете в Конгреса, но не е така. Говоря ви сериозно.
— Значи са надушили какво вършим.
— Ще ви кажа още нещо, ако искате. Дори ви вземаха на подбив. Един бивш военен инженер и Мани Уайнграс стигнаха дотам, че свиха номер на вашите хора.
— Номер ли?
— Сигурен съм, че случаят е описан някъде по досиетата. При нас дойдоха хора на Хюсеин да ни поръчат проект за ново летище, тъкмо довършвахме аерогарата в Хафар, Саудитска Арабия. След ден двама от вашите хора довтасаха и започнаха да ни подпитват за техническите подробности, като наблегнаха, че като американци сме длъжни да ги осведомяваме, защото Хюсеин често се съветвал с руснаците, което естествено не ни интересуваше. Летището си е летище и всеки глупак може да прелети над строителната площадка и да види какви са пистите.
— А какъв беше номерът?
— Мани и инженерът им казаха, че двете основни писти са с дължина десетина километра и очевидно са предназначени за специални самолети. И двамата се ометоха от кабинета, сякаш ги беше хванала диария.
— А после?
— На другия ден хората на Хюсеин ни се обадиха и казаха, че се отказват от проекта. Били ни посетили хора от Консулския отдел, а на тях това не им допадало.
Заместник-шефът се облегна, уморената му усмивка издаваше безсилие.
— Понякога всичко е толкова глупаво, нали?
— Сега обаче не мисля, че е глупаво — възрази Кендрик.
— Не, разбира се. — Суон рязко се наведе напред. — Значи според вас в случая всичко опира до парите. До тия пикливи пари.
— Ако не направим нещо, ще стане още по-лошо — каза Кендрик. — Много по-лошо.
— Господи, как да го направим?
— Това е изпитана формула за икономическо заробване. Парализират ли веднъж правителството в Оман, ще приложат същата тактика и другаде. В Емирствата, Бахрейн, Катар, дори в Саудитска Арабия. Който ръководи фанатиците, ще получи договорите и при всички тези масирани операции, съсредоточени в ръцете на една и съща организация — каквито и имена да използва тя, неминуемо ще станем свидетели на опасни политически трусове в района, които едва ли ще са в наша полза.
— Господи, за всичко сте помислили!
— Това правих през последните осем часа.
— Ако ви изпратя там, какво ще предприемете?
— Ще преценя, когато пристигна. Познавам неколцина важни клечки, влиятелни оманци, които знаят какво се разиграва там и които в никакъв случай не участват в това безумие. По различни причини, вероятно заради същото недоверие, което изпитвахме към вашите от Консулския отдел, те няма да си развържат езика пред непознати, но пред мен ще говорят. Имат ми доверие. Прекарвал съм дни наред, уикенди със семействата им. Дори съм виждал жените им без фереджета, познавам и децата им.
— Жени без фереджета и деца — прекъсна го Суон. — Както се казва на арабски „шорбет“ — залог за приятелство, нещо като брудершафт.
— Така си е — съгласи се конгресменът от Колорадо. — Те ще сътрудничат на мен, но едва ли на вас. Освен това познавам повечето доставчици и хамали по пристанищата, дори хора, които се крият от властите, защото си вадят хляба от стока, внасяна незаконно. Смятам да проследя откъде идват парите и инструкциите, постъпващи с тях и накрая да стигна до посолството. Някой изпраща отнякъде и парите, и нарежданията.
— Доставчици ли? — попита невярващо Суон, като смръщи вежди. — Тоест снабдителите на храни и лекарства, нещо от тоя род?
— Това е само…
— Луд ли сте? — възкликна заместник-шефът на отдела. — Заложниците са наши сънародници. Развързали сме кесията, доставяме им каквото поискат, каквото е по силите ни!
— Като например куршуми, оръжие и резервни части за него?
— Не, разбира се.
— От написаното във вестниците, които се получават във Флагстаф и Финикс, разбрах, че всяка нощ след Магреб се стреля по четири-пет часа — това са хиляди патрони. Посолството е направено на решето.
— Това влиза в терора — избухна Суон. — А представяте ли си какво е вътре? Изправен до стената под лъчите на прожекторите, край теб непрекъснато свистят куршуми и ти си мислиш: „Божичко, ей сега ще ме убият!“ Ако изобщо успеем да измъкнем онези клетници оттам, те години наред ще ходят по психоаналитици, само и само да се отърсят от преживения кошмар.
Кендрик не обърна внимание на този емоционален изблик.
— Тези луди глави нямат там арсенал, господин Суон. Смятам, че водачите им няма да го допуснат. Някой ги снабдява. Така както се захранват миннеографите, които не умеят да задействат принтерите и компютрите за всекидневните бюлетини, излъчвани по телевизията. Опитайте се да разберете — най-много един на двадесетима от тези хаховци има капчица ум в главата си, а да не говорим за някаква ясна идеологическа позиция. Те са манипулирани отрепки, на които е дадена зелена улица. Вината може би е наша, не знам, но съм убеден, че някой друг дърпа конците. И вие сте наясно с това. И зад всичко това стои човек, който си е наумил да заграби Югозападна Азия.
— Онзи Махди ли?
— Да, който и да се крие зад това име.
— Мислите ли, че можете да го откриете?
— Ще ми е нужна помощ, за да се измъкна от летището, арабски дрехи — ще направя списък.
Заместник-шефът на отдела отново се облегна и допря пръсти до брадичката си.
— Защо, господин конгресмен? Защо искате да се заемете с тази задача? Защо Евън Кендрик — мултимилионерът предприемач, е готов да рискува собствения си живот? Там не ви е останало нищо. Защо тогава?
— Най-простият и искрен отговор е: защото мога да помогна. Както подчертахте, спечелих доста пари. Може би сега е моментът да дам малко от себе си.
— Ако всичко опираше само до парите и до „малко от вас“, щях да се съглася — каза Суон. — Но ако ви оставя да заминете, това означава да тръгнете по минирано поле, без да сте обучен как да оцелеете. Не сте ли се замисляли над тази страна на въпроса, господин конгресмен? Не е лошо да го направите.
— Нямам намерение да превземам посолството — отговори Евън Кендрик.
— Едва ли ще се наложи. Достатъчно е да зададете неподходящ въпрос на неподходящ човек и резултатът ще бъде същият.
— Мога по обед да пътувам с такси по Двайсет и трета улица и на кръстовището с авеню Вирджиния да ме удари кола.
— Значи вече ви се е случило.
— Поне не карах аз. Само се возех. Аз си отварям очите на четири, господин Суон, а познавам улиците в Маскат, движението там не е така непредсказуемо, както във Вашингтон.
— Служили ли сте в армията?
— Не.
— Били сте на подходяща възраст за Виетнам. Как ще го обясните?
— Още не бях завършил училище. Затова не заминах.
— Боравите ли с оръжие?
— Имам някакъв опит.
— Тоест знаете накъде да го насочите и кое е спусъкът.
— Казах, че имам някакъв опит, а не че съм пълен профан. Докато бяхме в Емирствата, в началото бяхме въоръжени.
— А налагало ли ви се е да стреляте? — настоя заместник-шефът на отдела.
— Разбира се — отговори конгресменът тихо, без да отвръща на предизвикателството. — Така че научих кое е спусък и накъде да насочвам оръжието.
— Много смешно, няма що! Имах предвид дали някога сте стреляли по човек?
— Толкова ли е важно?
— Да. Трябва да взема решение.
— Добре тогава — да, стрелял съм.
— Кога?
— Сред съдружниците ми и групата американски специалисти имаше един геолог и неколцина души, напуснали инженерните войски — бяха нещо като технически ръководители на обекти. Често пътувахме до евентуалните строителни площадки, за да проучваме почвата и шиста и да ограждаме машинния парк. Придвижвахме се с камионетка и няколко пъти бяхме нападани от бандити — банди номади, търсещи заблудили се пътници. Те от години създават проблеми и властите предупреждават всички, поели към вътрешността на страната, да се пазят. Почти същото е, както в големите американски градове. Тогава използвах оръжие.
— За да сплашите някого или за да го убиете, господин Кендрик?
— По-скоро да сплашвам, господин Суон. Но имаше случаи, когато се налагаше и да убиваме, защото и те искаха да ни убият. Съобщавахме на властите за всички такива случаи.
— Ясно — каза заместник-шефът на Консулския отдел. — А в каква форма сте?
Посетителят поклати раздразнено глава.
— Понякога след ядене изпушвам по някоя пура или цигара, докторе, и пия умерено. Но не вдигам тежести, нито пък участвам в маратони. И все пак в планинското гребане съм добър и се занимавам с алпинизъм. Освен това ми се струва, че това са глупости.
— Мислете каквото си искате, господин Кендрик, но ние не разполагаме с много време. Простичките и директни въпроси ни помагат да преценим даден човек не по-зле от психиатрите в нашите клиники във Вирджиния.
— Да ви имам психиатрите!
— Разкажете ми — отсече Суон враждебно.
— Не, вие ще ми кажете — прекъсна го посетителят, — стига сте се правили на интересен, Ще замина ли, или не? И ако не замина — защо?
Суон вдигна очи.
— Заминавате, господин конгресмен. И то не защото сте най-подходящият, а защото нямам друг избор. Готов съм на всичко — дори да използвам едно нагло копеле, каквото ми се струва, че сте под хладнокръвната си външност.
— Вероятно сте прав — каза Кендрик. — Ще ми предоставите ли резюме на сведенията, с които разполагате по случая?
— Ще ви ги пратя в самолета, преди да излетите от военновъздушната база „Андрюс“. Но не бива да ги изнасяте от самолета и да си водите записки. Ще бъдете под наблюдение.
— Разбрано.
— Сигурен ли сте, че сте готов да рискувате? Ще ви прикриваме, но вие сте обикновен гражданин, действащ на своя глава, въпреки политическото си положение. С две думи, ако ви заловят, не ви познаваме. Не можем да ви помогнем. Няма да рискуваме живота на двеста трийсет и шест заложници. Ясно ли ви е?
— Да, и то защото се покрива с това, което ви казах още когато влязох. Искам писмена гаранция за анонимност: никога не съм идвал тук, никога не съм ви виждал и никога не съм говорил с вас. Напишете информация за държавния секретар. Напишете, че по телефона ви се е обадил мой политически съмишленик от Колорадо, който ви е споменал моето име и ви е препоръчал да се свържете с мен заради биографията ми. Отхвърлили сте предложението му, защото според вас това е поредният политик, наумил си да трупа политически точки чрез Държавния департамент. Няма да ви затрудни. — Кендрик извади от джоба на якето си тефтерче, пресегна се и взе молива на Суон. — Ето адреса на моя адвокат във Вашингтон. Изпратете му по куриер копие от доклада, преди да се кача на самолета в базата „Андрюс“. Ще замина само ако той потвърди, че информацията е получена.
— Общата ни цел е толкова ясна и безкористна, че би трябвало да се радвам — каза Суон. — А защо нещо ме гложди? Защо все ми се струва, че не сте докрай искрен?
— Защото сте мнителен по рождение, а и професията ви го изисква. Ако бяхте доверчив, нямаше да сте на този пост.
— Секретността, за която толкова настоявате…
— Очевидно вие също — прекъсна го Кендрик.
— Аз ви казах защо. Там има двеста трийсет и шест души. Не можем да даваме и най-малък повод някой да натисне спусъка. А вие, ако не ви убият, печелите много. Защо тогава държите всичко да остане скрито-покрито?
— Причините ми не се различават много от вашите — отвърна посетителят. — Спечелих си много приятели в района. Поддържам връзки с доста от тях — пишем си, те често ми гостуват, нашите отношения не са тайна за никого. Ако името ми излезе наяве, току-виж някой се изкуши от джаремат таар.
— Наказание за приятелството — преведе Суон.
— Ситуацията е подходяща за това — добави Кендрик.
— Мисля, че доводите ви са убедителни — каза заместник-шефът не особено убедено. — Кога смятате да заминете?
— Час по-скоро. Нямам какво да уреждам тук. Ще хвана такси, ще си ида до вкъщи и ще се преоблека…
— Никакви таксита, господин конгресмен. Докато пристигнете в Маскат, вие сте представител на правителството и ще пътувате с военните. Ще се придвижвате с охрана. — Суон се пресегна към телефона. — Ще ви придружат до гаража, откъдето кола без номер ще ви закара до вас, а после до базата „Андрюс“. През следващите дванайсет часа сте на подчинение на правителството и ще правите каквото ви наредим.
Евън Кендрик седеше на задната седалка на автомобила на Държавния департамент и гледаше през прозореца гъстата растителност покрай река Потомак. След малко шофьорът щеше да завие наляво и да навлезе в дългия коридор от дървета във Вирджиния, откъдето до къщата му имаше пет минути път. До усамотената прикътана къща, помисли си той, в която все пак живееха семейство стари приятели и от дъжд на вятър идваше по някоя хубава жена, също приятелка, която споделяше леглото му.
Вече четири години в живота му нямаше нищо постоянно. Постоянството му беше чуждо. Единственото постоянно нещо беше несекващата жажда да си сменя работата, да намира най-добрите жилища за всички и да осигурява учители за децата на съдружниците си, деца, които понякога му се приискваше да са негови. Някои от тях, естествено. Но все не му оставаше време да се ожени и да има деца, негови съпруги бяха идеите, а проектите — негови деца. Може би тъкмо затова бе водач — нямаше семейни задължения. Повечето жени, с които се любеше, бяха като него. Също като него търсеха мимолетната наслада и дори утеха на краткотрайните връзки, но и за тях най-важно бе да не се обвързват. А в ония прекрасни години ги имаше вълнението, смехът, миговете на страх и на възторг, когато резултатите от някой проект надминаваха очакванията. Изграждаха цяла империя, която, макар и малка, щеше да се разрасне и след време, както твърдеше Уайнграс, децата на групата „Кендрик“ щяха да учат в най-престижните училища в Швейцария, само на няколко часа път със самолет.
— Те ще образуват нещо като гилдия на хората, които дърпат конците — смееше се Мани. — С това добро образование и всичките им езици. Ние отглеждаме най-рядката колекция от държавници — жени и мъже, от времето на Дизраели и Голда Меир.
— Чичо Мани, може ли да идем за риба? — все се обаждаше някой малък парламентьор, зад когото стояха съзаклятниците му със светнали очи.
— Разбира се, Дейвид — какво хубаво име! Реката е само на няколко километра. Ще хванем китове, обещавам ви!
— Мани, моля те — възразяваше някоя от майките, — ами домашните?
— Домашните са за у дома, както личи от думата. А китовете са в реката.
Ето кое беше постоянно за Евън Кендрик. И изведнъж всичко отиде по дяволите, превърна се в хиляди парченца натрошено огледало на слънчевата светлина, които, облени в кръв, отразяваха прекрасната действителност и големите им надежди. Всички огледала бяха потъмнели и не отразяваха нищо. Смърт.
— Не го прави — извика Еманюел Уайнграс. — И мен ме боли не по-малко от теб. Но толкова ли не разбираш, че те искат и очакват от теб точно това. Не им доставяй, не му доставяй това удоволствие! Бори се с тях! С него! Аз ще се боря заедно с теб. Стегни се, малкият!
— В името на кого, Мани? Срещу кого?
— Знаеш много добре. Ние сме първите: след нас ще има други. Други нещастни случаи, други убити хора, които сме обичали, други изоставени проекти. Нима ще го допуснеш?
— Не ме интересува!
— Значи ще го оставиш да победи?
— Кого?
— Махди.
— Стига с тия пиянски брътвежи!
— Той стои зад всичко! Той ги уби, сигурен съм!
— Нищо не ме свързва с тези места, мой човек. За какво да гоня михаля! Вече я няма насладата. Откажи се, Мани, ще те направя богат.
— Притрябвали са ми парите ти! Пъзльо такъв!
— Няма ли да ги вземеш?
— Разбира се, че ще ги взема. Само дето вече не те обичам.
И после четири години, изпълнени с тревоги, тъпчене на едно място и скука в очакване топлият вятър на любовта или студеният вятър на омразата да разпали тлеещите въглени в душата му. Многократно си беше повтарял, че ако отново нещо в него се пробуди — каквото и да е, той ще бъде готов. Сега вече наистина бе готов и никой не можеше да го спре. Омразата.
Махди.
„Ти отне живота на най-добрите ми приятели, въпреки че оная дефектна тръба не бе сложена от теб. Бях принуден да идентифицирам толкова много трупове — разкъсаните, осакатени, окървавени трупове на хора, които обичах. Тази омраза ми остана и тя е толкова дълбока и вледеняваща, че няма да се отърва от нея, докато съм жив. Длъжен съм да се върна, да събера парчетата, да стана отново същият, да довърша започнатото. Мани беше прав. Аз избягах. Простих си заради изживяната болка, забравих мечтите ни. Сега ще се върна и ще довърша нещата. Мисли му, Махди, който и да си, където и да си! И никой няма да разбере, че съм бил там.“
— Сър! Пристигнахме.
— Моля?
— У вас сме — каза шофьорът от военноморските сили. — Май бяхте задрямали, но имаме график, който трябва да спазваме.
— Не дремех, ефрейтор, но вие сте прав. — Кендрик стисна дръжката и отвори вратата. — Ще се забавя само двайсетина минути… Защо не влезете? Докато ме чакате, прислужницата ще ви даде нещо да хапнете.
— Забранено ми е да слизам от колата, сър.
— Защо?
— Работите за „Охайо“. Може да ме застрелят.
Стреснат, вече стъпил с единия крак на паважа, Евън обърна и погледна назад. До тротоара в дъното на безлюдната улица с дървета от двете страни, по която не се виждаше нито една къща, бе спряла кола. На предната седалка имаше двама души.
„През следващите дванайсет часа сте на подчинение на правителството и ще правите каквото ви наредим.“
Мъжът нахълта в голото помещение без прозорци, затвори вратата и в тъмното отиде при бюрото с малката месингова лампа. Запали я и се запъти към компютъра, който покриваше дясната стена. Седна пред него, докосна клавиатурата и написа кода върху светещия екран:
ПЪЛНА ОСИГУРЕНОСТ
ПРИХВАЩАНЕТО НЕВЪЗМОЖНО
ЗАПОЧВАЙТЕ
Той продължи да пише своя дневник с пръсти, разтреперани от вълнение.
Вече всичко е задвижено. Обектът тръгна, пътуването започна. Аз, разбира се, не мога да предрека опасностите, които го дебнат, нито пък дали ще успее или ще се провали. Знам само, и то от съвременното си „оборудване“, че има квалификация, каквато не притежава никой друг. Един ден ще сме в състояние да преценяваме по-точно капацитета на хората, но този ден засега е далеч. И все пак, ако той оживее — ще се вдигне шум до небето, такива са всичките ми прогнози. Малцината посветени държавници бяха известени начаса по свръхмодерните системи за свързване. Детска игра за моя компютър.