Робърт Лъдлъм
Планът Икар (26)

24

Кендрик стоеше до прозореца, който гледаше към широката алея пред безликата къща. Денисън му се беше обадил преди повече от час, за да го уведоми, че самолетът от Кайро се е приземил, а госпожица Рашад вече пътувала с ескорт към Синуид Холоу. Началникът на президентската канцелария го предупреди, че агентката на ЦРУ вдигнала голям скандал, когато във военновъздушната база „Андрюс“ не й разрешили да се обади по телефона.

— Даже отказа да се качи в колата — оплака се Денисън. — Заяви, че трябвало на всяка цена да говори с прекия си началник, и прати ВВС по дяволите. Голяма злобарка! Тъкмо отивах на работа, когато ми се обадиха по телефона в лимузината. И знаеш ли какво ми заяви? „Кой, по дяволите, си ти?“ Представяш ли си! И като капак се извърна към охраната и попита на висок глас: „Кой е тоя Денисън?“

— Така е, като се правиш на скромен, Хърб. А те казаха ли й?

— Проклетите копелета се изсмяха! Тогава я заплаших, че ако не изпълни заповедта на президента и не се качи в колата, я очакват пет години в „Левънуърт“.

— Това е мъжки затвор.

— Знам! Ще пристигне след около час. Нали помниш, ако тя е човекът, когото търсим, трябва да ми я предадеш.

— Зависи.

— Такава е заповедта на президента!

— Тогава иде я прочета по вечерните новини. С коментар.

— Дяволите да те вземат!

Кендрик понечи да се отдалечи от прозореца, за да си налее още една чаша кафе, когато в дъното на алеята пред къщата се появи безлична сива лимузина. Зави и спря пред каменното стълбище, а от задната седалка изскочи един майор от ВВС. Той бързо заобиколи колата и отвори страничната врата на официалната пътничка.

Жената, която Евън беше познавал като Калейла, се появи на утринната светлина и примижа срещу слънцето, объркана и несигурна. Не носеше шапка, косата й падаше свободно до раменете, беше облечена в бяло сако, широки зелени панталони и обувки с нисък ток. Под дясната си ръка стискаше голяма бяла чанта. Когато я видя, Кендрик си спомни онзи късен следобед в Бахрейн, стъписването, обзело го при появата й в натруфената султанска спалня, и учудването й от опита му да се прикрие с чаршафа на леглото. А също впечатлението, което му бяха направили — въпреки паниката, смущението и болката или може би наред с тях — хладният чар на ясно изразените й евро-арабски черти и интелигентният блясък на очите й.

Беше се оказал прав — тя наистина бе удивителна жена, която се държеше изправено, почти дръзко, дори сега, докато вървеше към масивната врата на безликата къща, без да знае какво я очаква зад нея. Кендрик я наблюдаваше безпристрастно, със студено напрегнато любопитство, дори споменът за онзи следобед не събуди никаква топлина. Тогава тя го беше излъгала както с това, което му каза, така и с онова, което премълча. Дали поне този път щеше да бъде искрена?

Майорът от военновъздушните сили отвори вратата на огромната дневна и направи път на Ейдриън Рашад. Тя влезе и спря загледана в Евън, който стоеше до прозореца. В очите й нямаше изненада, само познатият хладен интелигентен блясък.

— Аз тръгвам — каза офицерът от ВВС.

— Благодаря, майор. — Вратата се затвори и Кендрик пристъпи напред. — Здравейте, Калейла. Бяхте Калейла, нали?

— Както кажете — отвърна тихо жената.

— Но всъщност не сте Калейла? А Ейдриън — Ейдриън Рашад.

— Както кажете — рече пак тя.

— Май се повтаряте.

— А вие постъпвате доста глупаво, господин конгресмен. Само за да свидетелствам във ваша полза ли накарахте да ме върнат тук? Защото няма да го направя.

— Да свидетелствате ли? Това е последното нещо, което искам.

— Много се радвам. Значи притежавате всички необходими доказателства. И не ви трябват и овациите на човек, чийто живот, както и животът на много негови колеги, зависи от анонимността.

— Така ли мислите? Че имам нужда от свидетели, от овации?

— А какво друго да мисля? Че ме откъснахте от работата, разкрихте ме пред посолството и Военновъздушните сили и вероятно провалихте легендата, която съм градила цели седем години, само защото съм спала с вас? Случи се веднъж, но бъдете сигурен, няма да се повтори.

— Почакайте малко, умнице — възрази Евън. — Аз не съм го искал. Нямах представа нито къде се намирам, нито какво е станало, нито пък какво ще се случи по-нататък. Бях изплашен до смърт, знаех само, че имам да върша нещо, което се съмнявах, че ще успея да изпълня.

— Бяхте и изтощен — допълни Ейдриън Рашад. — Както и аз. Случва се.

— Така каза и Суон…

— Какъв негодник!

— Не, франк Суон не е негодник.

— А какъв е тогава? Сводник? Да, безскрупулен сводник.

— Грешите. Не знам какви са ви отношенията с него, но той трябваше да си върши работата.

— Като ви изпрати на заколение?

— Може би… Признавам, че тази мисъл не е особено приятна, но тогава той беше доста натясно.

— Оставете го Суон, господин конгресмен. Защо съм тук?

— Защото трябва да разбера нещо, а вие сте единствената, която може да ми помогне.

— Какво?

— Кой е разгласил тази история? Кой е нарушил уговорката? Разбрах, че никой от хората, които знаеха, че заминавам за Оман — а те бяха съвсем малко, брояха се на пръсти, — не е имал причина да го направи, по-скоро обратното. Освен Суон и неговия компютърен гений, в когото той се кълне, остават само седем души в цялата страна. Шестима са проверени и са извън всякакво подозрение. Вие сте последната, единствената, която остана.

Ейдриън Рашад беше застинала с безизразно лице и яростен поглед.

— Невеж безочлив дилетант — произнесе тя бавно с жлъчен глас.

— Можете да ме наричате както искате — започна ядосано Евън, — но аз ще…

— Защо не се поразходим, господин конгресмен? — прекъсна го жената от Кайро, като прекоси стаята и отиде до френския прозорец с изглед към някакъв пристан на скалистия бряг на Чесапийк Бей.

— Какво?

— Атмосферата тук е доста тягостна. Ще ми се да се поразходим, ако може.

Рашад посочи с ръка навън, после кимна два пъти, сякаш издаваше заповед.

— Добре — смотолеви объркан Евън. — Там отзад има страничен изход.

— Видях го — каза Ейдриън-Калейла и се отправи към вратата в другия край на стаята.

Излязоха в застлан с плочник вътрешен двор, граничещ с добре поддържана морава, през която имаше пътека за пристана. По-рано на него може и да бе имало лодки, завързани за пилоните или за шамандурите, които са подскачали на вълните, но заради есенните ветрове те вече бяха прибрани.

— Продължете тирадата си, господин конгресмен — подкани дълбоко законспирираната специална агентка на ЦРУ. — Защо да ви лишавам от нея!

— Не бързайте толкова, госпожице Рашад или както там ви е името? — Евън се спря по средата на бетонната пътека. — Ако си мислите, че това са празни приказки, грешите…

— Не спирайте, за Бога! Щом искате да говорим, ще ви кажа дори повече, отколкото очаквате да научите.

Брегът на залива вдясно от пристана беше покрит с черен пясък, размесен с камъни — нещо, характерно за Чесапийк Бей; вляво беше навесът за лодки — друга особеност на пейзажа тук. Това, което не беше обичайно освен за по-големите имения, бяха двете горички високи дървета на петдесетина метра северно и южно от пристана и навеса. Там човек можеше донякъде да се усамоти и това бе привлякло тайната агентка от Кайро. Тя тръгна надясно по пясъка и камъните покрай плискащите се вълни. Прекосиха горичката и продължиха да вървят, докато излязоха на голяма скала, извисила се направо от земята до самата вода. Огромната къща вече не се виждаше.

— Тук е добре — каза Ейдриън Рашад.

— Добре ли? — възкликна Кендрик. — За какво беше цялата тази разходка? Не е зле първо да си изясним някои неща. Много съм ви благодарен, задето ми спасихте живота — което не може да се докаже, — но това не означава, че съм длъжен да се подчинявам на заповедите ви, по моето скромно мнение изобщо не съм глупак и смятам, че дори да съм дилетант, вие трябва да отговаряте пред мен, а не аз пред вас! Два пъти мери, веднъж режи, нали така?

— Свършихте ли?

— Още не съм започнал.

— Преди това обаче нека ви отговоря на въпросите, които току-що ми зададохте. С тази разходка исках да се махнем от къщата. Предполагам, знаете, че тя е „безопасна“.

— Разбира се.

— И че всяка ваша дума, дори в тоалетната и банята, се записва.

— Е, знаех, че телефонът се…

— Благодаря, господин дилетант.

— Нямам какво да крия…

— Не викайте. Говорете като мен към водата.

— Какво? Защо?

— Защото може да ни подслушват с електронна апаратура. Но дърветата ще разсеят звука, тъй като няма преки визуални лъчи…

— Какво?

— Лазерите доста усъвършенстваха техниката…

— Какво?

— Млъкнете! Говорете шепнешком.

— Повтарям, нямам какво да крия. Вие може и да имате, но не и аз!

— Така ли? — попита Рашад, като се облегна на огромната скала и заговори надолу към вълните, които бавно се надигаха от прилива. — Да не искате да замесите и Ахмат в тази история?

— Вече разказах за него. На президента. Той трябва да знае колко ни помогна това момче…

— О, Ахмат ще ви бъде признателен. Ами личният му лекар? Ами двамата му братовчеди, които ви помогнаха и ви охраняваха? Ами Ел Баз и пилотът, който ви закара в Бахрейн?… Те всички могат да бъдат убити.

— Освен за младия султан не съм споменавал конкретно за никой друг.

— Важно е не за кого, а на кого сте разказали.

— За, Бога, та това беше президентът на Съединените щати.

— Който, противно на слуховете, наистина говори с микрофон?

— Разбира се.

— А знаете ли с кого говори? Познавате ли тези хора? Знаете ли дали може да се разчита, че ще запазят тайната, той знае ли? Познавате ли тези, които обслужват подслушвателните устройства в къщата?

— Не, разбира се.

— А за мен ще разкажете ли? Аз съм действаща агентка, успешно внедрена в Кайро.

— Разказах, но само на Суон.

— Имах предвид не шефовете си, които и без това бяха запознати с операцията, защото я ръководеха, а онази къща. Ако бяхте започнали да ме разпитвате вътре, нямаше ли да стане въпрос и за някои от хората, които току-що изброих? И като капак на всичко, господин дилетант, нямаше ли накрая да споменете и за Мосад?

Евън затвори очи.

— Сигурно — каза тихо той и поклати глава. — Ако бяхме започнали да спорим.

— Беше неизбежно и затова ви доведох тук.

— Но те всички са на наша страна! — възрази Кендрик.

— Не се и съмнявам — съгласи се Ейдриън, — но не можем да гарантираме за хора, които не познаваме и дори не сме виждали, нали?

— Вие сте параноичка.

— Професионална деформация, господин конгресмен. Мисля, че дотук успях убедително да ви докажа колко малко познавате „безопасните“ къщи. Пропускам въпроса кой на кого заповядва, защото е безсмислен, и се връщам към първоначалния проблем. По всяка вероятност не съм ви спасила живота в Бахрейн, по-скоро обратното, заради онова копеле Суон ви поставих в незащитимо положение, което ние и някои летци наричаме „точка на невъзвратимостта“. Вас ви бяха отписали, господин Кендрик, и аз се възпротивих.

— Защо?

— Защото не ми бяхте безразличен.

— Защото се…

— Това също е без значение. Бяхте свестен човек, който се опитваше да направи нещо порядъчно, без да притежава необходимата подготовка. Както се оказа, други са ви помогнали много повече от мен. Аз дочаках новината, че успешно сте излетели от Бахрейн, в кабинета на Джими Грейсън й двамата изпитахме огромно облекчение.

— Грейсън ли? Той е един от седмината, които са знаели, че съм в Оман.

— Научи го в последния момент — уточни Рашад. — Дори и аз не посмях да му кажа. Трябваше да го разбере от Вашингтон.

— Както ми съобщиха в Белия дом, вчера сутринта са го въртели на шиш.

— Защо?

— Да разберат дали не се е раздрънкал.

— Джими да се раздрънка? Това е по-глупаво и от подозрението ви към мен. Грейсън дава мило и драго да получи директорско място. А от друга страна, на него му се иска по-малко, отколкото на мен, да му прережат гърлото или да го обезобразят.

— Доста лесно произнасяте тези думи. Много бързо ви идват на езика, дори прекалено бързо.

— За Джими ли?

— Не, за вас самата.

— Ясно. — Жената, която се бе представила като Калейла, се дръпна от скалата. — Мислите, че съм репетирала всичко това — сама, разбира се, защото нямах възможност да се свържа с никого. И тъй като съм отчасти арабка…

— Влязохте в стаята така, сякаш очаквахте да видите точно мен. Не бяхте особено изненадана.

— Вярно, не бях.

— Защо?

— Ами просто прехвърлих възможностите и се досетих, а имах и уговорка с един човек, който ме предпазва от истински изненади. От ден и половина вашето име се превърна в най-голямата сензация в целия средиземноморски район и мнозина са уплашени, аз също. Не само за себе си, а за доста други хора, от чиято помощ се възползвах, за да ви държа под око. Човек като мен си изгражда цяла мрежа от сътрудници, основаваща се на доверието, а точно сега това доверие, моят най-силен коз, е поставено под съмнение. С други думи, господин Кендрик, сам разбирате, че пропиляхте моето време и енергия, а и доста от парите на данъкоплатците да ме върнете тук заради един въпрос, на който би могъл да отговори всеки опитен разузнавач.

— Твърде е възможно да сте ме продали, да сте разкрили името ми за пари.

— На каква цена? Цената на живота ми? Или на живота на хората, които използвах, за да ви следя, и които са важни за мен и за моята работа — а тя, както се опитах да ви обясня в Бахрейн, има истинска стойност за мен. Наистина ли си вярвате?

— О, Боже, вече не знам в какво да вярвам! — призна Евън, като въздъхна и поклати глава. — Всички мои мечти и планове пропаднаха. Ахмат не иска да ме види и аз не мога вече да се върна там, не мога да се върна в Емирствата и изобщо в Персийския залив. Той ще се погрижи за това.

— Нима сте смятали да се връщате?

— Не искам нищо друго на тоя свят. Бях решил да започна нов живот там, където съм постигнал най-големи успехи в работата си. Но първо трябваше да открия един негодник и да си разчистя сметките с него: съсипа всичко и уби толкова невинни хора.

— Махди — прекъсна го Рашад и поклати глава. — Ахмат ми каза. Успяхте. Султанът е млад и ще промени отношението си. След време ще разбере какво сте направили за хората там и ще ви бъде благодарен… Но вие току-що ми отговорихте на един въпрос. Виждате ли, мислех, че вероятно сам сте разгласили тази история, но съм се излъгала, нали?

— Аз? Да не сте полудели! Та след половин година мен вече няма да ме има тук!

— Значи не храните никакви политически амбиции?

— Не, за Бога! Приключвам с политиката и се махам оттук! Само дето вече няма къде да отида. Някой се опитва да ме спре, да ме превърне в нещо, което не съм. Какво става с мен?

— Бих казала, че би вадят на преден план.

— Като какъв? Кой ме вади?

— Някой, който смята, че сте бил пренебрегнат. И че заслужавате обществено признание и известност.

— Притрябвали са ми! А и президентът не ще да ми влезе в положението. Другия вторник ще ми връчи Ордена на свободата, и то в Синия кабинет под съпровода на Военноморския оркестър! Казах му, че не ми трябва медал, а този кучи син ми отвърна, че така било редно, защото не искал да го вземат за „неблагодарник“. Що за довод е това?

— Напълно в негов стил… — Рашад внезапно замълча. — Да вървим — каза бързо тя, когато в основата на пристана се появиха двама души от персонала в бели костюми. — Не се оглеждайте. Дръжте се непринудено. Нека просто се поразходим по това бледо подобие на плаж.

— Мога ли вече да говоря? — попита Кендрик, след като я настигна.

— Нещо съвсем невинно. Почакайте да завием.

— Защо? Могат ли да ни чуят?

— Вероятно. Не съм сигурна. — Продължиха по извитата брегова линия, докато двамата мъже на пристана не се скриха зад дърветата. — Знам, че японците са изобретили самонасочващи се микрофони, но никога не съм ги виждала — продължи безцелно Рашад. После пак спря и вдигна към Евън проницателните си очи, в които се четеше въпрос. — Говорили ли сте с Ахмат? — попита тя.

— Вчера. Каза ми да вървя където искам, но да не се връщам в Оман. За нищо на света.

— Ясно ви е, че ще го попитам, нали?

Евън бе поразен, после се ядоса. Тази жена го разпитваше, обвиняваше го, проверяваше отговорите му.

— Пет пари не давам какво ще правите, интересува ме само какво сте направили. Вие сте много убедителна, Калейла — извинявайте — госпожице Рашад, и сигурно си вярвате, но шестимата мъже, които знаят, че миналата година съм бил в Маскат, няма да спечелят нищо от разгласяването на тази история, по-скоро биха загубили всичко.

— И аз нямам какво да губя освен живота — своя и този на приятелите си в района, някои от които, между другото, са ми особено близки. Стига с тия глупости, господин конгресмен, не ставайте смешен. Наистина сте дилетант, и то от най-нетърпимите.

— Но е възможно да сте допуснали и грешка! — извика вбесен Кендрик. — И аз почти съм готов да ви оправдая поради липса на доказателства, казах го и на Денисън и му заявих, че няма да му позволя да ви извади душата.

— О, много сте великодушен, сър.

— Не, наистина му го казах. Действително ми спасихте живота и ако сте се изпуснали неволно…

— Това е още по-голяма глупост — прекъсна го Рашад. — Много, много по-вероятно е да се е изпуснал някой от другите, отколкото аз или Грейсън. Ние сме на действителна служба и не можем да си позволим подобни грешки.

— Да се поразходим — подкани Евън не защото се бяха появили други пазачи, а понеже се съмняваше, бе объркан и не го свърташе на едно място.

Вярваше й, вярваше и на това, което Мани му бе казал за нея: „Тя няма нищо общо с тази история… това само би увеличило срама й и би възпламенило побъркания свят, в който живее.“ И когато Кендрик му възрази, че е изключено останалите да са го направили, Мани добави: „Значи има и други освен тях.“ Излязоха на кална пътека, която пресичаше горичката и явно стигаше до каменната стена около имението.

— Да проверим ли накъде води? — попита Евън.

— Защо не? — отвърна студено Ейдриън.

— Вижте — продължи той, докато се катереха един до друг по гористия склон, — да кажем, че ви вярвам…

— Много благодаря.

— Добре де, аз наистина ви вярвам! И затова ще ви кажа нещо, за което знаят само двама души — Суон и Денисън — или поне се надявам, че знаят само те.

— Сигурен ли сте, че трябва?

— Имам нужда от помощ, каквато те не могат да ми предоставят. Може би вие ще успеете — нали бяхте там, с мен, а знаете и толкова неща, от които аз нямам понятие. Как се прикриват факти, как се предава секретна информация на тези, за които е предназначена, и така нататък.

— Е, знам някои от тях, но не всичките. Все пак моят район е Кайро. Но въпреки всичко ви слушам.

— Преди известно време Суон е бил посетен от някакъв рус мъж с европейски акцент, който притежавал доста подробна информация за мен — франк я нарече ПД.

— Предварителни данни — прекъсна го Рашад. — Казват им още „привилегировани детайли“ и обикновено идват от трезорите.

— Трезори? Какви трезори?

— Така наричаме секретните досиета. Продължавайте.

— След като успял да впечатли франк, и то доста силно, непознатият веднага преминал на въпроса. Заявил му, че според него по време на кризата със заложниците съм бил пратен в Маскат от Държавния департамент.

— Какво? — възкликна Калейла и сграбчи Евън за рамото. — Кой е бил този човек?

— Никой не знае. Сякаш е потънал вдън земя. Самоличността, която е използвал, за да се добере до франк, била фалшива.

— Божичко! — прошепна Рашад и погледна към виещата се нагоре пътека: през стената от дървета над тях проникваше ярка слънчева светлина. — Да спрем за малко тук — каза тихо и настойчиво тя. — Седнете.

Настаниха се на калната пътека сред дънерите и шумата.

— И? — настоя жената от Кайро.

— Ами Суон се опитал да го заблуди — дори му показал една докладна записка до Държавния секретар, която заедно бяхме измислили, че предложението ми е било отхвърлено. Но явно онзи не му повярвал и продължил да рови все по-дълбоко и по-дълбоко, докато накрая се е добрал до цялата история. Това, което бе разгласено вчера, беше толкова точно, че сто на сто е извлечено от оманското досие — от трезорите, както ги наричате.

— Ясно ми е — прошепна Рашад с глас, в който се прокрадваше не само яд, но и страх. — Значи се е добрал до някого!

— От седмината — шестимата ли? — побърза да се поправи Евън.

— Кои са те? Суон и неговият компютърен спец от „ОХАЙО–40“, аз, Денисън, Грейсън? И кой друг?

— Държавният секретар и министърът на отбраната, както и председателят на Съвета на главнокомандващите.

— До тях въобще не можеш да припариш.

— Ами компютърният инженер? Казва се Брайс, Джералд Брайс, и е доста млад. Вярно, франк гарантира за него, но това си е само негово лично мнение.

— Съмнявам се. Франк Суон е тъпо копеле, но едва ли може да се заблуди така. Човек като Брайс би бил първият заподозрян и ако е достатъчно умен, за да заема този пост, това би трябвало да му е ясно. Пък и знае, че го чакат и трийсет години в „Левънуърт“.

Евън се усмихна.

— Разбрах, че Денисън е заплашил да ви прати там за пет години.

— А аз му заявих, че това е мъжки затвор — отвърна му с усмивка Ейдриън.

— И аз — разсмя се на глас Кендрик.

— После му казах, че ако има и други такива приятни изненади, не бих се качила и на кораба на Клеопатра, камо ли в служебната кола.

— А защо се качихте?

— От чисто любопитство. Само този отговор мога да ви дам.

— Приемам го… Докъде бяхме стигнали? Отписахме вас седмината и остана само русият.

— Не знам. — Рашад неочаквано го хвана пак за ръката. — Трябва да ви попитам нещо, Евън…

— Евън ли? Благодаря.

— Извинявайте, господин конгресмен. Този път наистина се изпуснах.

— Недейте, моля ви. Мисля, че имаме право да си говорим на малко име.

— А сега вие недейте…

— Нали нямате нищо против да ви наричам Калейла? По съм свикнал.

— И аз. Арабското у мен винаги е негодувало срещу чуждото за него Ейдриън.

— Питайте… Калейла.

— Добре. Кога решихте да дойдете в Маскат? Като се имат предвид обстоятелствата и това, което можехте да направите, малко позакъсняхте.

Кендрик пое дълбоко дъх.

— Плавах по бързеите на Аризона и едва когато стигнах един базов лагер при водопада Лава, за първи път от няколко седмици слушах радио. Разбрах, че трябва да се върна във Вашингтон… — Евън й разказа подробно за трескавите шестнайсет часа, през които бе успял да се добере от първобитния планински лагер до коридорите на Държавния департамент и най-накрая до съвременния компютърен център „ОХАЙО–40“. — Там сключихме споразумението със Суон и аз потеглих за Оман.

— Нека се върнем малко назад — каза Калейла и едва сега откъсна поглед от лицето на Кендрик. — Взели сте комета до Флагстаф, където сте се опитали да хванете чартърен самолет до Вашингтон.

— Но на пристанището ми казаха, че съм закъснял за кометата.

— Били сте неспокоен — предположи агентката. — Вероятно ядосан. И може би сте решили да си придадете малко важност. Конгресменът от великия щат Колорадо и така нататък.

— Не малко, а доста „и така нататък…“

— Стигнали сте до Финикс и сте хванали първия самолет. Как платихте за билета?

— С кредитна карта.

— Лошо — каза Калейла, — но тогава не сте имали причина да мислите така. Откъде знаехте с кого да се свържете в Държавния департамент?

— Не знаех, но не забравяйте, че дълги години съм работил в Оман и Емирствата и лесно можех да се досетя какъв човек ми трябва. И тъй като секретарката, която наследих, има голям стаж във Вашингтон и инстинктите на улична котка, поръчах на нея да го търси. Обясних й, че това несъмнено е служител в Консулския отдел и по-специално в секциите за Близкия изток или Северозападна Азия. Повечето американци, работили там, познават добре тези хора — понякога дори кътните им зъби.

— Та секретарката с инстинкти на улична котка е започнала да звъни и да разпитва. Сигурно мнозина са се учудили. Дали помни на кого се е обаждала?

— Не знам. Не съм я питал. Всичко ставаше толкова бързо, поддържах връзка с нея по телефона в самолета от Финикс. Когато пристигнах, тя беше стеснила кръга до четирима-петима души, ала само един беше специалист по Емирствата и заместник-директор на Консулския отдел, франк Суон.

— Интересно дали секретарката си е записала на кого се е обаждала — каза Калейла, като изви глава и се замисли.

— Ще й се обадя.

— Но не оттук. Освен това не съм свършила… И така, отидохте в Държавния департамент да се срещнете със Суон, което означава, че на пропуска са отбелязали името ви.

— Естествено.

— А записаха ли, че излизате?

— Не, поне на пропуска в преддверието. От компютърния център ме свалиха направо в гаража и оттам ме закараха вкъщи с една от служебните коли.

— До вас?

— Да, заминавах за Оман и трябваше да си взема някои неща…

— А как се обръщаше към вас шофьорът? — прекъсна го Калейла. — На име ли?

— Не, нито веднъж. Но ми каза нещо, което ме смая. Поканих го да влезе да закуси или да пие кафе, докато си събера багажа, а той ми отвърна нещо от рода на: „Може да ме застрелят, ако сляза от колата.“ После добави: „Вие сте от «ОХАЙО–40»“.

— Което означава, че той не е бил от отдела — рече бързо Рашад. — Пред къщата ли бяхте спрели?

— Да. Когато слязох, зърнах още една кола на трийсетина метра зад нас, на завоя. Сигурно са ни следвали, защото на улицата няма други къщи.

— Въоръжен ескорт — кимна с глава Калейла. — Суон от първата минута ви е поставил под охрана, и то с пълно право. Не е имал нито време, нито възможност да провери какво сте правили минус едно.

Евън беше озадачен.

— Бихте ли ми обяснили?

— Минус едно означава времето, преди да се свържете с него. Един ядосан богат конгресмен пристига с чартърен полет във Флагстаф и вдига доста шум, че трябва да му дадат самолет до Вашингтон. Отказват му и той отива във Финикс, където без съмнение настоява да получи билет за първия полет до столицата и плаща с кредитна карта, а в самолета се свързва със секретарката си, която притежава инстинктите на улична котка, и й поръчва да намери някакъв човек в Държавния департамент, когото не познава, но е сигурен, че съществува. Тя се обажда — май казахте, трескаво — на доста хора, които не може да не са учудени. Стеснява кръга до четирима-петима души — което ще рече, че за да получи необходимата й информация, е трябвало да се свърже с редица свои познати, които сигурно също са били доста учудени, и накрая вие се появявате в Държавния департамент и настоявате да се срещнете с франк Суон. Права ли съм? В състоянието, в което сте били, сигурно сте употребили точно тази дума?

— Да. Отначало увъртаха, казаха ми, че го нямало, но аз бях разбрал от секретарката си, че е там. Сигурно съм бил непреклонен. Най-после ме пуснаха в кабинета му.

— И след като сте поговорили с него, той е взел решение да ви изпрати в Маскат?

— Е?

— Оказва се, че този тесен и малък кръг, за който говорехте, Евън, не е бил нито толкова тесен, нито толкова малък. Под напрежението, което сте изпитвали, сте действали точно както би постъпил всеки друг на ваше място. Направили сте силно впечатление по време на трескавото си пътуване от водопада Лава до Вашингтон. Пътят ви през Финикс до Флагстаф лесно би могъл да бъде проследен, името и шумното ви настояване да се придвижите възможно най-бързо до столицата са били запомнени от доста хора, особено поради късния час. После се появявате в Държавния департамент, където вдигате още по-голям шум и където, между другото, е отбелязан часът на влизането, но не и на излизането ви от сградата — за да ви пуснат в кабинета на Суон.

— Да, но…

— Оставете ме да довърша, ако обичате — пак го прекъсна Калейла. — Искам и двамата да си съставим пълна картина на случилото се… Разговаряте със Суон, споразумявате се да останете анонимен и веднага след това, както сам казахте, потегляте за Маскат. Първо ви откарват до вас със служебен автомобил и шофьор, който подобно на охраната в преддверието не е бил от „ОХАЙО–40“. Бил е определен от диспечера, а охраната просто си е вършела работата. Тези хора не са сред посветените — не взимат участие в обсъждането на свръхсекретните планове. Но нищо човешко не им е чуждо. Прибрали са се вкъщи и са споделили с жените и приятелите си, защото този ден в обикновено скучната им работа се е случило нещо по-различно. Може дори да са отговорили на въпроси, нехайно зададени им от хора, които са взели за държавни служители.

— И по един или друг начин да са се досетили кой съм…

— Не само те, а и мнозина други във Финикс и Флагстаф, които са разбрали едно. Този важен човек е притеснен, този конгресмен страшно бърза, тази голяма клечка има някакъв проблем. Виждате ли каква следа сте оставили?

— Да, но кой би се заинтересувал от нея?

— Не знам и това наистина ме притеснява.

— А какво да кажа аз? Този тип разби живота ми! Кой ли го е направил?

— Някой, който е намерил някаква пукнатина и е проследил целия ви път от затънтения лагер при водопада Лава до терористите в Маскат. Някой, който случайно е попаднал на следа и затова се е разровил. Може да са били телефонните разговори на секретарката ви или шумът, който сте вдигнали на пропуска в Държавния департамент, или дори нещо толкова неправдоподобно като вероятността да е дочул слуха, че някакъв неизвестен американец е бил посредник в Оман — не, защо да е невероятно, то беше написано и потулено — но може да е накарало някого да се замисли. Тогава и всичко останало си е дошло на мястото и така е стигнал до вас.

Евън сложи ръка върху нейната.

— Калейла, трябва да разбера кой го е направил, на всяка цена.

— Че ние знаем — отвърна тя тихо, с глух глас, сякаш бе разбрала нещо, за което е трябвало да се досети по-рано. — Рус мъж с европейски акцент.

— Но защо? — Думите сякаш изригнаха от устата му и Кендрик дръпна ръката си.

Калейла го погледна съчувствено, ала зад безпокойството в очите й прозираше нейният хладен аналитичен ум.

— За вас вероятно няма нищо по-важно от отговора на този въпрос, Евън, но мен ме безпокои друго и затова съм уплашена.

— Не разбирам.

— Който и да е този блондин, когото и да представлява, той е успял да проникне в архива и да се добере до нещо, което никога не е трябвало да получава. Евън, мога да кажа, че съм изумена, направо потресена, макар че и тези думи са твърде слаби да опишат истинското ми състояние. Не само от начина, по който са се отнесли с вас, но и от това, което са сторили и на нас. Ние сме разкрити, някой е проникнал там, където би трябвало да сме непробиваеми. Щом тези хора — които и да са те — са успели да изровят името ви от най-дълбоките, най-сигурните ни архиви, значи могат да научат и много други неща, до които никой не би трябвало да има достъп. Защото там, където работят такива като мен, това може да струва живота на прекалено много хора.

Кендрик се взря в красивото й изопнато лице и видя страха в очите й.

— Истината казвате, нали? Действително се боите.

— И вие щяхте да сте изплашен, ако познавахте хората, които ни помагат, които рискуват живота си, за да ни снабдят с нужната информация. Всеки ден се питат дали не са направили нещо, с което да се издадат. Мнозина от тях се самоубиха, защото не можаха да издържат на напрежението, други полудяха и изчезнаха в пустинята, предпочетоха да умрат на спокойствие, сами със своя Аллах. Но повечето продължават, защото ни вярват, вярват, че сме искрени и действително искаме мир. На всеки ъгъл се сблъскват с размахващи оръжие безумци и колкото и тежко да е положението, само благодарение на тях не става още по-лошо, с много повече кръв по улиците… Да, уплашена съм, защото много от тези хора са наши приятели — мои и на родителите ми. При мисълта, че и те като вас може да бъдат предадени — и защото вие сте били предаден, Евън, — ми иде да запълзя по пясъците и да умра като тези, които докарахме до лудост. Сред нас има дълбоко законспириран предател, който разкрива на външни хора най-съкровените ни тайни. Във вашия случай този тип се е нуждаел само от едно-единствено име, вашето, но хората в Маскат и Бахрейн се страхуват за живота си. Колко други имена ще бъдат разкрити? Колко други тайни ще бъдат разгласени?

Евън протегна ръка и не само покри нейната, но я взе и я стисна.

— Щом мислите така, защо не ми помогнете?

— Да ви помогна ли?

— Трябва да науча кой ми е причинил всичко това, а вие искате да разберете кой от вашите му е помогнал. Бих казал, че целите ни съвпадат. Как мислите? Мога тихомълком да ви издействам преназначение от Белия дом, защото съм хванал Денисън натясно и той няма как да ми откаже. Всъщност и той гори от нетърпение да открие откъде е изтекла информацията, това му е станало фикс-идея.

Калейла се намръщи.

— Тези неща не стават така. Пък и тук няма да съм на висота. Бива ме само там, няма да съм толкова добра извън обичайната арабска среда.

— Първо — възрази й твърдо Кендрик, — за мен сте най-добрата, защото ми спасихте живота, което никак не е малко. И второ, както вече ви казах, притежавате знания и опит за неща, от които аз нямам представа. Процедури. „Тайни източници на сведения“ — научих го като член на подкомисията по въпросите на разузнаването, но нямам никаква представа какво означава. Божичко, знаете дори какво е „мазета“, а аз винаги съм си мислел, че това са основите на жилищните комплекси, каквито никога не ми се е налагало да строя. Моля ви, в Бахрейн казахте, че искате да ми помогнете. Направете го сега! Помогнете и на себе си.

Ейдриън Рашад впи хладния си поглед в него.

— Ще ви помогна, но понякога може да се наложи да изпълнявате това, което наредя. Съгласен ли сте?

— Стига да не ме карате да скачам от мостове или високи сгради…

— По-скоро ще ви съветвам какво и на кого да казвате. Понякога сигурно няма да съм в състояние да ви обясня какво става. Бихте ли приели?

— Да. Защото ви видях, чух и ви вярвам.

— Благодаря. — Тя стисна ръката му и я пусна. — Трябва да се свържа с един човек.

— Защо?

— Първо, защото се налага. Ще ми трябва временна заповед за прехвърлянето ми в Щатите, която той може да ми уреди без обяснения — през Белия дом е прекалено опасно и несигурно. Второ, този човек ще ни помогне там, където аз няма да успея.

— Кой е той?

— Мичъл Пейтън. Директор на „Специални операции“ — евфемизъм за „Не питай“.

— Можете ли да му имате доверие? Пълно, безрезервно?

— Без всякакво съмнение. Той ме въведе в ЦРУ.

— Това не е кой знае какъв довод.

— Но от шестгодишна му викам в Кайро „чичо Мич“, това вече е довод. Беше млад офицер, прикрит като преподавател в университета. Сприятели се с родителите ми — баща ми беше професор, а майка ми е американка от Калифорния — като Мич.

— Ще уреди ли прехвърлянето ви?

— Да, разбира се.

— Сигурна ли сте?

— Няма друг избор. Нали ви казах, някой предава частица от душата ни, която не е за продан. Този път си изпатихте вие. Кой ще бъде следващият?