Робърт Лъдлъм
Планът Икар (23)

21

Дори да имаше отговор на някой от тези въпроси, то той не можеше да бъде намерен във вестниците. Те цитираха „достоверни“, „високопоставени“ и дори „поверителни“ източници, но повечето запитани отказваха да правят коментари или отвръщаха, че събитията биват анализирани, накъсо, по един или друг начин потвърждаваха случилото се.

„Бомбата“ избухна покрай едно строго секретно междуведомствено писмо без подпис на бланката на Държавния департамент. Предполагаше се, че от поверителните сейфове явно го е измъкнал служител, според когото с Кендрик са постъпили крайно несправедливо, и то от съображения за сигурност и най-вече от параноичния страх, че терористите ще тръгнат да отмъщават. Копия от писмото бяха изпратени на всички вестници, радиостанции и телевизионни компании, където бяха получени между пет и шест часа сутринта. Към всяко копие бяха приложени три снимки на конгресмена в Маскат. Тяхната достоверност не подлежеше на съмнение.

Добре пипат, помисли си Евън. Бяха улучили момента — щяха да стреснат страната още на разсъмване и цял ден да я заливат с декларации.

Но защо ли?

Най-интересен беше подборът на фактите — някои бяха премълчани, други — учудващо подробни като например, че е бил прехвърлен в Оман при най-строга секретност и е бил изведен от летището в Маскат от тайни агенти, които са му дали арабски дрехи, а също, че е използвал гел за потъмняване на кожата, за да се „впише“ в обстановката.

В документа се споменаваше бегло, че вероятно се е свързал със свои познати от миналото, чиито имена по обясними причини бяха пропуснати. Цял абзац бе посветен на това, как по свое желание е отишъл в лагер за терористи, където едва ли не с цената на живота си е научил имената, необходими, за да се добере до хората, насъскващи фанатизираните палестинци, и по-точно до един човек, чието име също бе пропуснато. Разказваше се как конгресменът е стигнал до него и го е принудил да изтегли терористите от посолството. Злият гений, дърпащ конците, бил застрелян — и този път подробностите бяха спестени, след което Евън Кендрик, конгресменът от девети колорадски район, бил върнат тайно в Съединените щати.

Бяха повикани специалисти, които да проверят снимките чрез спектрографски анализ и да се убедят, че не са фалшификат. Те потвърдиха, че фотографиите са истински — бе автентичен дори вестникът в ръката на някакъв минувач в Маскат, чието заглавие и дата бяха двайсеткратно увеличени. По-авторитетните вестници отбелязваха, че не разполагат с други източници, които да потвърдят достоверността на твърде откъслечните факти, но никой не подлагаше на съмнение снимките и самоличността на човека върху тях. А този човек, конгресменът Евън Кендрик, не можеше да бъде открит никъде, за да потвърди или да опровергае тази невероятна история. „Ню Йорк Таймс“ и „Вашингтон Поуст“ бяха открили и разпитали малцината негови приятели и съседи във Вирджиния и Колорадо. Никой от тях не си спомняше да е виждал или разговарял с конгресмена през въпросния период миналата година — не че непременно е трябвало да говорят с него, но все щяха да помнят, ако го бяха срещали.

„Лос Анджелис Таймс“ беше отишъл още по-далеч и без да разкрива източниците си, поместваше справка за телефонните разговори на конгресмена по време на Оманската криза. Ако не се броят обажданията в местните магазини и разговорът с някой си Джеймс Олсен, градинар, за четири седмици от дома на конгресмена във Вирджиния бяха проведени само пет разговора, които вероятно имаха връзка със случая. Три от тях бяха с катедрите по арабска филология в университетите в Джорджтаун и Принстън, един — с някакъв дипломат от Дубай, който си заминал преди седем месеца, и един — с адвокат от Вашингтон, който отказал да се срещне с репортерите. Всъщност никой не се интересуваше доколко вярно е всичко това — всички бяха зажаднели за сензации, а конгресменът бе изчезнал сякаш вдън земя.

По-незначителните вестници, които не разполагаха със средства, за да си позволят да проверяват фактите, и всички жълти издания, които изобщо не си правеха труда да проверяват достоверността на информацията, бяха направо в стихията си. Използваха свръхповерителния документ, за да се гмурнат в буйните води на бомбастичните догадки, които непретенциозните им читатели поглъщаха като топъл хляб.

Във всички статии обаче въпреки сравнително точните факти липсваха съществени подробности. Никъде не се споменаваше за помощта, която Кендрик бе получил от младия султан на Оман, рискувал живота и престола си. Или за оманците, охранявали го на летището и по затънтените улички на Маскат, за непозната жена, невероятна професионалистка, която го беше спасила в претъпканата чакалня на летището в Бахрейн и му бе намерила убежище и лекар да се погрижи за раните му. И най-вече нямаше и дума за отряда от Мосад, спасил го от неизбежна ужасна смърт. Както и за другия американец, възрастния архитект от Бронкс, без когото Кендрик още преди година щеше да бъде разкъсан от акулите в Катар.

Затова пък всички публикации внушаваха едно: арабите са терористи от рождение, открояващи се с неописуема жестокост. Самата дума „арабин“ беше станала синоним на кръвожадност и диващина, цял един народ беше дамгосан и очернен. Колкото повече Евън четеше, толкова повече се ядосваше. Накрая така побесня, че запокити всички вестници.

Кой ли бе в дъното на всичко това?

И защо вдигаше шум до Бога?

Изведнъж Кендрик усети тъпа, пронизваща болка в гърдите. Ахмат! Божичко, какво бе направил! Дали младият султан щеше да го разбере? Можеше ли да го разбере? Американските репортери бяха пропуснали и премълчали доста подробности и бяха заклеймили цял Оман, намеквайки, че управниците му — нали са араби — не могат да се справят с тероризма и дори по-лошо, превърнали са се в съучастници в безсмисленото жестоко убийство на американските граждани в посолството.

Кендрик на всяка цена трябваше да намери своя млад приятел, да му се обади и да му обясни, че не е могъл да предотврати публикациите. Седна на ръба на леглото, грабна слушалката и я затисна с брадичката, докато с другата ръка затърси в джоба си портфейла с кредитната карта. Не помнеше кода на Маскат и набра нула, за да се свърже с пощата. Изведнъж свободният сигнал изчезна и той за секунда се вцепени и се вторачи с широко отворени очи в прозореца.

— Ало, двайсет и трето бунгало ли е? — каза дрезгаво някакъв мъж.

— Опитвах се да се свържа с пощата.

— Дори да говорите с града, минавате през централата на мотела.

— Аз… Налага се да се обадя в чужбина — заекна от учудване Евън.

— От този телефон не може.

— Ще платя с кредитна карта. Как да се свържа с пощата?

— Първо трябва да чуя номера на картата и потвърждение, че е ваша.

Дали не беше капан? Нима го бяха проследили в този долнопробен мотел в Удбридж, щата Вирджиния?

— А, само това оставаше — рече запъхтян Кендрик. — Разговорът е личен.

— Не думай! — възкликна подигравателно мъжът. — Тогава си потърси автомат. Има в ресторанта на седем километра оттук. Чао, мой човек, и без това съм затънал до гуша в работа…

— Чакай малко! Добре, чуй потвърждението от централата, но после ще затвориш, нали?

— Всъщност смятах да звънна на Луела Парсънс.

— На кого?

— Не е важно. Ей сега ще те свържа. Тия, дето остават тук цял ден, или са сексманиаци, или се друсат.

Телефонистката от другия край на света му обясни на английски с арабски акцент, че в Маскат, Оман, няма телефонна централа с три петици.

— Опитайте, моля ви — настоя Евън и добави още по-жалостиво: — Моля ви!

Телефонът иззвъня осем пъти, докато накрая се чу разтревоженият глас на Ахмат:

— Ало?

— Аз съм, Евън — отвърна на английски Кендрик. — Трябва да говоря с теб…

— Да говориш с мен ли? — избухна младият султан. — И имаш нахалството да ми се обаждаш!

— Значи знаеш? Какво… говорят за мен?

— Дали знам ли? Едно от хубавите неща на парите е, че можеш да си позволиш една от ония чинии на покрива, дето ловят всичко. Дори съм те изпреварил. Гледа ли си репортажите от Оман и Близкия изток? От Бахрейн и Риад, от Ерусалим и Тел Авив?

— Явно не. Гледах само нашите…

— Тук съобщават същите врели-некипели. Стой си във Вашингтон и гледай да не припарваш насам.

— Но аз съм решил да се върна. И ще го направя.

— Не ти го препоръчвам. Ние не сме слепи, нито пък глухи, гледаме телевизия. Значи ти си в дъното на всичко. Колкото да оплюеш арабите! Не искам повече да те зная, негодник такъв!

— Ахмат!

— Стига, Евън! Никога не бих повярвал, че си способен на такова нещо. Да не би във Вашингтон да ставате по-силни, като ни наричате зверове и терористи? Няма ли друг начин?

— Не съм казвал такова нещо!

— Но твоите сънародници го казват! Скъсаха се да го повтарят, докато накрая и на децата им става ясно, че искате едно — да ни поробите! А последният тъп сценарий е твой!

— Не! — възрази Кендрик. — Няма такова нещо!

— Прочети какво пише в американските вестници! Виж какво показват по телевизията!

— Това го казват журналистите, не аз и ти!

— А, ти нямаш нищо общо с мен. Ти си поредният безочлив негодник от вашия заслепен фарисейски самодоволен юдейско-християнски свят, докато аз съм друго, аз съм арабин, вярващ в Аллах. И няма да ти разреша да ме черниш.

— Никога не бих го направил, не бих могъл…

— Нито пък моите събратя, чиято земя сте си наумили да отнемете. Искате да прокудите цели села, да ги лишите от онова, с което са се препитавали поколения наред.

— За Бога, Ахмат, говориш като тях!

— Не се майтапиш, нали? — попита младият султан с гняв и сарказъм в гласа. — Под „тях“ сигурно имаш предвид хилядите семейства, които с оръжие биват откарвани в лагери, подобни на кочини. В тях могат да живеят прасета, но не и хора! Не и майки, бащи и деца!… За Бога, господин всезнаещ и безкрайно честен американецо! Ако говоря като тях, наистина съжалявам! Но ще ти кажа и за какво друго съжалявам — че се върнах тук прекалено късно. Сега разбирам нещата много по-добре от преди.

— Какви ги дрънкаш?

— Повтарям, прочети какво пишат вестниците ви, погледай телевизия, послушай радио. Май вашата висша раса се готви да изтреби до крак мръсните араби, та занапред да не си губите времето с нас. Или ще го предоставите на своите приятелчета в Израел, които и без това ви диктуват какво да правите? Само им дайте бомбите.

— Чакай малко! — извика Кендрик. — Тези израелци ми спасиха живота!

— Да, наистина, по една случайност! Използваха те чудесно да изпълнят онова, за което бяха дошли.

— Какво говориш?

— По-добре да ти го кажа аз, и без това няма да го чуеш от друг, нито пък ще го прочетеш във вестниците. Пет пари не даваха за теб, господин герой. Отрядът беше изпратен да освободи високопоставен стратег на Мосад, представящ се за натурализиран американец на работа в Държавния департамент.

— И таз добра! — прошепна Евън. — Уайнграс знаеше ли?

— И да е знаел, си е затварял устата. Именно той ги накара да тръгнат след теб в Бахрейн. Ето така ти спасиха живота. Съвсем случайно. Тия проклети евреи не мислят за никой друг освен за себе си. Точно като теб, господин герой.

— По дяволите, сега ме изслушай и ти, Ахмат! Нямам никаква вина за това, което се случи тук, нито за написаното във вестниците, нито за излъченото по телевизията. Това е последното, което бих искал…

— Дрън-дрън! — прекъсна го младият султан на Оман, следвал в Харвард. — Не е могло да стане без твое съгласие. Научих неща, за които не бях и подозирал. Какви са тия американски агенти, дето се разхождат из моята страна? А ти с кого си се свързвал?

— Например с Мустафа.

— Той е мъртъв. Кой без мое знание те е прехвърлил тайно в страната ми? Все пак я управлявам аз! Да не съм някаква безгласна буква?

— Ахмат, нямах никаква представа. Знаех само, че трябва на всяка цена да дойда в Оман.

— А аз какво, нищо ли не знача за теб? Толкова ли не можеше да ми се довериш?… Да де, нали съм арабин!

— Глупости! Теб те пазеха.

— От какво? От американско-израелския таен план ли?

— Стига де! От теб научавам, че в посолството е имало агент на Мосад. Ако знаех, щях да ти кажа! И понеже стана дума за това, млади ми фанатико, нямам никаква вина нито за бежанските лагери, нито за семействата, отвеждани в тях с оръжие…

— Вие всички сте виновни! — изкрещя султанът на Оман. — Око за око, зъб за зъб, само че ние нямахме нищо общо със случилото се в посолството! Не искам повече да те зная!

Султанът затръшна телефона. И Евън се прости с един добър човек и приятел, помогнал му да оцелее. Както и с плановете си да се върне в това кътче на планетата, което толкова обичаше.

Преди да се покаже от укритието си, искаше на всяка цена да разбере какво точно се е случило, по чия инициатива и защо.

Трябваше да започне отнякъде, по-точно от Държавния департамент и от един негов служител на име Франк Суон. Естествено, и дума не можеше да става да атакува направо Департамента. В мига, в който кажеше кой е, щеше да се вдигне страхотна шумотевица и тъй като физиономията му беше позната до втръсване от телевизията, а и половин Вашингтон го търсеше, Кендрик трябваше да обмисли всяка своя стъпка. Важно бе да не изпреварва събитията — най-напред трябваше да се свърже със Суон, но така, че той и канцеларията му да не разберат предварително. А, да, канцеларията. Преди година той бе отишъл в кабинета на Суон, беше се срещнал със секретарката му и за да я убеди във важността на посещението си, й бе казал няколко думи на арабски. Тя беше влязла в съседния кабинет и след десет минути Кендрик вече разговаряше с шефа й в компютърния център в сутерена. Секретарката беше не само експедитивна, но и много деликатна и предпазлива като повечето си колежки в коварния Вашингтон. А тъй като тази предпазлива секретарка сто на сто помнеше конгресмена Кендрик, с когото бе разговаряла преди година, тя сигурно щеше да откликне, ако й се обадеше човек, не по-малко загрижен за шефа й. Заслужаваше си Евън да опита — пък и не се сещаше какво друго би могъл да направи. Вдигна слушалката, набра кода на Вашингтон и зачака да чуе дрезгавия глас на администратора на мотел „Трите мечки“.

 

 

— Консулски отдел, канцеларията на директора Суон — каза секретарката.

— Здрасти, обажда се Ралф от охраната — започна Кендрик. — Имам да съобщя нещо на Франк.

— Кой все пак се обажда?

— Не се безпокой, един негов приятел. Исках само да го предупредя, че днес следобед може да има съвещания…

— Пак ли?

Само това му липсваше.

— Много ли е зает?

— И питате! До четири часа е на заседание.

— Щом е толкова на зор, защо не се качи на колата и не отпраши по-рано за вкъщи?

— На колата ли? Господин Суон по-скоро ще скочи с парашут в джунглата на Никарагуа, отколкото да рискува живота си по улиците на Вашингтон.

— Знаете за какво говоря. Положението е напечено. Може да го вземат на мушка.

— Взели са го още от шест часа сутринта.

— Просто се опитвам да му помогна.

— Май има час при лекаря — изведнъж се сети секретарката.

— Така ли?

— Вече има. Благодаря, Ралф.

— Изобщо не съм се обаждал.

— Да де. Просто охраната е проверявала програмата му.

 

 

Евън стоеше в тълпата на автобусната спирка на ъгъла на Двайсет и първа улица, откъдето се виждаше входът на Държавния департамент. След разговора със секретарката на Суон бе напуснал мотела и бързо се бе отправил с колата към Вашингтон, спря за малко само в един магазин в Александрия, за да си купи тъмни очила, брезентова плажна шапка с широка периферия и леко сако. Беше три и четирийсет и осем — ако секретарката не се бе отказала от намерението да предпази шефа си от досадници, франк Суон, заместник-директорът на Консулския отдел, щеше до двайсетина минути да излезе от огромната стъклена врата.

Така и стана. В четири часа и три минути той зави бързо по тротоара в посока, обратна на автобусната спирка. Кендрик изхвърча от тълпата и тръгна на десетина метра след него, като се чудеше какъв ли транспорт ще избере Суон, който, както се оказа, мразеше да кара кола. Ако смяташе да върви пеш, Кендрик щеше да го спре пред някой малък парк или другаде, където можеха да поговорят необезпокоявани.

Суон обаче реши да вземе автобуса по Вирджиния Авеню. Застана при неколцината пътници, които чакаха автобус, вече приближаващ се бавно към спирката. Евън забърза към ъгъла — не биваше да изпуска шефа на Консулския отдел. Отиде при него и го потупа по рамото.

— Здравей, Франк — поздрави го любезно, като свали тъмните очила.

— Ти! Не може да бъде! — извика изненадан Суон и стресна пътниците пред отворилата се врата на автобуса.

— Може, може — рече тихо Евън. — Налага се да поговорим.

— Да не си откачил?!

— И да съм, ти ме докара до тоя хал…

В този момент краткият им разговор внезапно бе прекъснат от глас, отекнал по улицата.

— Той е! — провикна се някакъв размъкнат чешит с раздалечени изпъкнали очи и дълга рошава коса, която закриваше челото му. — Вижте! Вижте! Той е! Командос Кендрик! Цял ден го гледам по телевизията — имам седем телевизора в апартамента! В течение съм на всичко! Той е!

Още преди Евън да е реагирал, мъжът смъкна шапката от главата му.

— Я чакай! — извика Кендрик.

— Вижте! Вижте! Той е!

— Да се махаме — изкрещя Суон.

Хукнаха по улицата, преследвани от чудака, чиито широки панталони се развяваха на вятъра, а ръцете му се размахваха като криле на мелница, но не изпускаха шапката на Евън.

— Преследва ни! — възкликна шефът на Консулския отдел, след като погледна назад.

— И шапката ми е у него! — каза Кендрик.

На втората пресечка беше спряло такси, от което слизаше грохнала старица със синя коса и бастун.

— Насам! — изрева Суон. — Към таксито!

Двамата мъже се втурнаха през широкия булевард, като лавираха между колите. Евън се качи през близката врата, а държавният служител заобиколи от другата страна — помогна на възрастната дама да слезе и без да иска ритна, бастуна. Той падна на тротоара, а след него и старицата.

— Извинявайте — рече Суон и скочи на задната седалка.

— Тръгвай! — извика Кендрик. — По-бързо! Да се махаме оттук!

— Да не сте ограбили някоя банка? — попита шофьорът, както включваше на скорост.

— Ще получиш нещо отгоре, ако побързаш малко — добави Евън.

— Бързам де, бързам. Не съм летец! Да не искаш да хвръкнем?

Кендрик и Суон едновременно обърнаха глави. Странният мъж с рошавата коса и размъкнатите панталони беше спрял на ъгъла и нахлупил шапката на Евън, си записваше нещо върху някакъв вестник.

— Името на фирмата и номерът на таксито — каза тихо шефът на Консулския отдел. — Където и да отиваме, ще се наложи да хванем друго такси. От следващата пресечка.

— Защо? Не защо ще сменяме таксито, а защо от следващата пресечка?

— Та шофьорът да не види другото такси.

— Говориш, сякаш знаеш какво вършиш.

— Надявам се ти да знаеш — отвърна задъхан Суон и извади кърпа да обърше плувналото си в пот чело.

След двайсет и осем минути второто такси ги откара в порутен квартал на Вашингтон и двамата забързаха надолу по улицата. Погледът им бе привлечен от червен неонов надпис с три липсващи букви. Беше долнопробна кръчма, която напълно се вписваше в обстановката. Те си кимнаха и влязоха, сепнати от мрачния салон, който им се стори още по-тъмен след слънчевия октомврийски ден. Единственият източник на светлина беше тътнещият примигващ телевизор, вграден в стената над очукания тезгях. Неколцината прегърбени и размъкнати пияници потвърждаваха категорията на заведението. Примижали срещу мъждивата светлина, Кендрик и Суон се отправиха към здрача вдясно от тезгяха, видяха едно занемарено сепаре, влязоха и седнаха един срещу друг.

— Наистина ли държиш да говорим? — попита прошареният Суон — дишаше тежко, лицето му още бе зачервено и потно.

— Да, държа, и то дотолкова, че съм готов да те направя най-новия кандидат за моргата.

— Внимавай, имам черен пояс.

— По какво? Суон се намръщи.

— Не знам точно, но винаги е имал ефект по филмите, дето ни учат как да си вършим работата. Пие ми се.

— Повикай келнера — каза Кендрик. — Аз ще остана в сянката.

— В сянката ли? — попита Суон, като махна колебливо на тромавата чернокожа келнерка с яркочервена коса. — Къде виждаш тук светлина?

— Кога за последен път си правил три лицеви опори, господин Черен пояс?

— В началото на шейсетте.

— Май тогава и тук за последен път са сменяли крушките… Ами аз? Как можа да го направиш, лъжец такъв?

— А ти как можа да си помислиш, че съм способен на такова нещо? — възкликна държавният служител, но замълча — оная грозотия, келнерката, се бе изправила пред тях с ръце на кръста. — Какво ще пиеш? — попита той.

— Нищо.

— А, тук не може така. Не е за препоръчване. Две двойни уискита. Канадско, ако има.

— Какво ти канадско! — рече сервитьорката.

— Да де — съгласи се Суон и след като я изчака да се отдалечи, отново се обърна към Кендрик: — Разсмиваш ме, конгресмен, ама наистина. Консулският отдел иска главата ми! Тоя книжен плъх, държавният секретар, е издал директива, в която дава да се разбере, че не иска да ме знае! Израелците нададоха вой до небето, че безценният им Мосад можел да бъде компрометиран, ако някой се поразровел повечко, арабите мънкат, че им се подронвал авторитетът! А днес в три и половина следобед президентът — дяволите да го вземат — ми чете конско, задето съм бил „пренебрегнал служебните си задължения“. И то с такъв тон, сякаш знаеше за какво става въпрос, от което пък аз трябваше да се досетя, че ни слушат поне още двама души… Ти криеш ли се? Аз да! Почти трийсет години съм в този скапан занаят…

— Скапан, я — обади се тихо Евън. — Съжалявам.

— И правилно — каза Суон. — Че кой друг ще се занимава с тия глупости, ако не кретени като нас, дето сме по-тъпи и от системата? Ти имаш нужда от нас, мой човек, не го забравяй. Работата е там, че след толкова бъхтене няма с какво да се похвалим. Не ми се налага да бързам за вкъщи, та да проверя дали басейнът е бил почистен от образувалия се от жегата жабуняк… Главно защото нямам басейн и след развода къщата я взе жена ми, беше й дошло до гуша да ме чака да се върна от безкрайните командировки, от които се прибирах с пръстта на Афганистан под ноктите! А, господин конгресмен, нека сме наясно, не съм разгласявал съкровената ти тайна. Напротив, дори се опитах да спра птичката, която пропя. Остава ми малко до пенсия, държа да не се забърквам в разни каши.

— Опитал си се да спреш птичката ли? Дето пропяла?

— Да, един човек, който е сдържан, много предпазлив, голям професионалист. Дори му показах копие от писмото го шефовете, в което отричах да съм се свързвал с теб.

— Как така си му го показвал? — учуди се Евън.

Суон погледна унило Кендрик. Сервитьорката донесе поръчката и зачака до масата, като потропваше с пръсти по нея, а държавният служител бръкна в джоба си, хвърли поглед на сметката и плати. Жената си взе бакшиша, вдигна рамене и се отдалечи.

— Как така си му го показвал? — повтори Евън.

— Хайде, наздраве! — рече глухо Суон и отпи голяма глътка от уискито си. — Да забием още един пирон в ковчега. И без това не ми остава много.

— Все пак не знаеш кой е, нали?

— А, знам как се казва, дори ми го препоръчаха.

— Е?

— Такъв човек не съществува.

— Какво?

— Много добре ме чу.

— Как така не съществува? — настоя смаян Кендрик.

— Е, може и да съществува, но не той дойде при мен. Суон изпи първата чаша с уиски.

— Направо не е за вярване.

— И Айви не повярва. Секретарката ми де, Айви Страшилището.

— Нищо не разбирам — каза тъжно Кендрик.

— Обадил й се един от съветниците на сенатора Алисън. Навремето му била гадже. Помолил я да вкара при мен някакъв техен човек, който изпълнявал тайно поръчение на сенатора. Та той се оказа русоляв тип с централноевропейски акцент, който знае за теб всичко до девето коляно. Ако имаш белег, който е виждала само майка ти, бъди сигурен, че той притежава негова снимка в едър план.

— Ами! — изненада се Евън. — Какво е седнал да се занимава с мен?

— И аз се чудя. Въпросите, които ми задаваше, съдържаха доста ПД…

— Какво?

— Предварителни данни за теб. Знаеше за теб не по-малко от мен. Пипаше страшно професионално.

— Но защо се е спрял точно на мен?

— Казах ти, и аз се учудих. Затова помолих Айви да направи справка в канцеларията на Алисън. Първо, защо един не особено амбициозен сенатор ще държи при себе си такъв СС…

— Какво?

— Не е това, за което си мислиш. „Суперспециалист“. Сега обаче ми се струва, че има някаква връзка.

— Не се отплесвай, ако обичаш.

— Добре — съгласи се Суон и отпи от второто уиски. — Айви се обадила на старото си гадже. Онзи изобщо не бил в течение. Не и бил звънил и не бил чувал за помощник на сенатора с такова име.

— И таз добра, да не познае с кого говори! Все е щяла да усети по думите, по това, което са си казали.

— Бившето й гадже било от Джорджия и говорело доста завалено, пък и когато й се обадило, имало ларингит. А и мъжът, който й позвънил, знаел на пръсти местата, където са се срещали с онзи навремето — дори един-два мотела в Мериланд, които Айви предпочита да пази в тайна от мъжа си.

— Значи всичко е организирано. — Кендрик се пресегна и взе чашата на Суон. — Но защо?

— А ти защо ми взе уискито? Аз нямам басейн, нали ти казах. Нямам дори къща.

Изведнъж гърмящият телевизор над тезгяха избълва името „Кендрик“.

Двамата рязко извърнаха глави — не можеха да повярват на ушите си.

— Сензация! Новината на деня, а може би и на десетилетието! — изрева някакъв телевизионен журналист сред тълпата ухилени към камерата зяпачи. — От дванайсет часа цял Вашингтон се опитва безуспешно да открие конгресмена Евън Кендрик от Колорадо, героя от Оман. Съществуват сериозни опасения, че арабите ще се опитат да си отмъстят. Разбрахме, че властите са предупредили полицията, болниците и моргите да бъдат нащрек. Само преди няколко минути обаче Кендрик е бил забелязан тук, на този ъгъл, от Кажимер Бола-Боле… славски. Откъде сте, сър?

— От град Джърси — отвърна странният мъж с шапката на Кендрик, — но по принцип съм от Варшава! Благословената от Бога Варшава!

— Значи сте роден в Полша.

— А, не, в Нюарк.

— Но сте видели конгресмена Кендрик.

— Точно така. Говореше с някакъв побелял мъж на автобусната спирка ей там. Щом извиках „Командос Кендрик, той е!“, двамата хукнаха да бягат. Познах го! Имам телевизор във всяка стая, дори в тоалетната. Нищо не пропускам.

— Казвате „ей там“, сигурно имате предвид спирката на две пресечки от Държавния департамент?

— Ами да.

— Сигурни сме — допълни убедено пред камерата журналистът, — че властите проверяват дали в Държавния департамент има служител, отговарящ на описанието на нашия свидетел, присъствал на тази странна среща.

— Аз ги проследих! — провикна се мъжът с размъкнатите панталони и свали шапката на Евън от главата си. — Взех му шапката! Ето, това е шапката на командоса!

— Но какво чухте, господин Болеславски? Там, на спирката?

— Казвам ви, нещата невинаги са такива, каквито изглеждат! Човек не може всичко да предвиди. Преди да побягнат, белокосият заповяда нещо на командос Кендрик. Май говореше с руски акцент, а може би с еврейски! Комунистите и евреите — човек не може да им има доверие, нали ме разбирате? Те въобще не стъпват в черква! Не знаят какво е литургия…

Интервюто бе рязко прекъснато от реклама, възхваляваща достойнствата на някакъв дезодорант.

— Предавам се — рече Суон, като дръпна чашата от Евън и я изпи на един дъх. — Вече станах таен агент. Руски евреин от КГБ, който не знае какво е литургия. Какво още искаш да направиш за мен?

— Нищо, защото ти вярвам. Но ти наистина можеш да направиш нещо за мен, което ще бъде от полза и на двамата. Трябва да разбера кой е в дъното на всичко, за което те обвиняват.

— И ако наистина разбереш — наведе се Суон, — ще ми кажеш ли? Така си е, ще ми е от полза, това е единственото, което ме интересува сега. Трябва да се измъкна от тази каша.

— Ще бъдеш първият, на когото ще кажа.

— Какво искаш?

— Имената на хората, които знаеха, че съм бил в Маскат.

— Не са чак толкова много, броят се на пръстите на едната ръка. — Суон поклати глава. — И те нямаше да са в течение, ако не беше казал, че при нужда може да опреш до помощта ни. Заявих ти го без заобикалки: заради заложниците не можехме да потвърдим, че знаем за участието ти в операцията.

— Колко все пак са посветените?

— Нали разбираш, няма нищо черно на бяло.

— Да де. Колко души все пак са в течение?

— Освен преките участници в операцията за нея знаеха само онова тъпо копеле Хърбърт Денисън, надутият шеф на президентската канцелария, министрите на външните работи и на отбраната и председателят на Съвета на главнокомандващите. Аз им служех за свръзка. Тях можеш да отпишеш. Ако те разкрият, всички ще загубят много повече, отколкото ще спечелят. — Суон се облегна намръщен. — В операцията бяха включени само хората, без които не можеше. Лестър Крофърд от ЦРУ. Той анализира тайните операции на Управлението в Близкия изток, напоследък негов резидент в Бахрейн беше някой си Грейсън — точно така, Джеймс Грейсън. Той вдигна голяма пара, че ви е изпуснал с Уайнграс, мърмореше, че шефовете на ЦРУ съвсем са превъртели и ще забъркат някоя каша.

— Освен това четирима-петима местни араби, най-добрите, с които разполагаме ние и ЦРУ, показахме им снимката ти, но без да им съобщаваме името ти. Не биха могли да разкрият нещо, което не знаят. Има още двама души, които знаят кой си — единият беше в Оман, а другият — тук, в „ОХАЙО–40“, при компютрите.

— Компютри ли? — попита Кендрик. — Значи има разпечатки?

— Името ти бе вкарано само в неговия компютър, не в централния. Човекът се казва Джералд Брайс и ако те е издал, веднага ще се предам на ФБР като съветския агент евреин, за когото говореше Болеславски. Брайс има остър и пъргав ум и е факир по компютрите, няма по-добър от него. Някой ден ще оглави Консулския отдел, ако момичетата поне за малко го оставят на мира.

— По тънката част ли си пада?

— Виж го ти колко се е загрижил за морала! Момчето е на двайсет и шест години и е хубаво като картинка. Не е женен и има голям успех сред жените — другите говорят за него, той самият не се хвали. Точно затова го харесвам. Не са останали много джентълмени на този свят.

— И на мен започва да ми харесва. А кой е вторият човек, дето ме е познавал?

Франк Суон се наведе, започна да върти празната чаша, загледа се в нея и после вдигна очи към Кендрик.

— Мислех, че вече си се досетил.

— Откъде ще се сетя?

— Ейдриън Рашад.

— Името не ми говори нищо.

— Използва псевдоним…

— Ейдриън ли?… Значи е жена…

Суон кимна. Евън се намръщи, после изведнъж разтвори широко очи и повдигна вежди.

— Калейла? — прошепна той.

Служителят от Държавния департамент пак кимна.

— И тя е работела за теб?

— Е, не за мен, за нас.

— Тази жена ме измъкна от летището в Бахрейн! Онзи негодник Макдоналд ме натика в тълпата — бях полумъртъв, не знаех къде се намирам. Тя ме измъкна оттам — нямам представа как го е направила!

— Аз знам — рече Суон. — Заплашила е да пръсне черепите на двама-трима бахрейнски полицаи, ако не съобщят за нея по каналния ред и не й помогнат да те измъкне. Получила е не само разрешение, но и кола от гаража на емира.

— Каза, че работи за нас, а не за теб. Какво значи това?

— Тя наистина е от ЦРУ, но е специален агент и се ползва с особен статут. Има връзки из целия Персийски залив и Средиземноморието, ЦРУ обаче не позволява на никого да я използва.

— Без нея много бързо щяха да надушат кой съм.

— Без нея щеше да станеш мишена за всеки терорист в Бахрейн, включително за хората на Махди.

Кендрик замълча за секунда — гледаше разсеяно с полуотворена уста, явно си беше спомнил нещо.

— Каза ли ти къде ме скри?

— Мълчи като гроб.

— Има ли това право?

— Казах ти, че е специален агент.

— Разбирам — промълви Евън.

— Аз също — отвърна Суон.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо. Рашад се свърза с нас цели шест часа, след като те бе измъкнала от летището.

— Това необичайно ли е?

— При тези обстоятелства може да се нарече странно. Задачата й беше да те държи под наблюдение и при някакви неочаквани действия от твоя страна незабавно да се свърже с Крофърд в ЦРУ, който трябваше да ми се обади за инструкции. Тя не го направи и в официалния й доклад не се споменава нищо за тези шест часа.

— Трябвало е да запази в тайна къде се крием.

— Да де. Сигурно сте били в двореца, а никой не може да се бърка в работите на емира и семейството му.

— Естествено.

Кендрик пак замълча и се загледа в тъмнината към очукания тезгях.

— Много свястно момиче — изрече бавно и колебливо той. — Поговорихме си. Влизаше ми в положението. Направо й се възхищавах.

— Я не се занасяй! — Суон се наведе над празната чаша. — Да не мислиш, че се случва за пръв път?

— Кое?

— Съвсем естествено е двама души, мъж и жена, озовали се в крайно напрегната ситуация, да се сближат.

— Не я обиждай, Франк. Тя все пак означаваше нещо за мен.

— Добре де, ще ти го кажа без заобикалки. Мен ако питаш, ти едва ли си означавал нещо за нея. Тя е професионалистка, нагледала се е на какво ли не в своята ЗНД.

— Своята какво? Говори на английски или ако предпочиташ, на арабски, но да те разбирам.

— Зона на действие…

— Пишеше го и във вестниците.

— Аз обаче нямам пръст. Ако зависеше от мен, щях да неутрализирам всички негодници, дето са написали тия статии.

— По-добре не ми казвай какво означава „неутрализирам“.

— Добре де. Ще ти кажа само, че в нашия занаят всички понякога се отпускаме — от умора или страх. Позволяваме си няколко часа да си правим удоволствието като отдавна полагаща ни се награда. Едва ли ще повярваш, че дори изнасяме лекции за това на хората, заминаващи със задачи.

— Вече ти вярвам. Честно казано, по онова време и на мен не ми беше чужда подобна мисъл.

— Добре де. Нея я зачеркваме. Тя действа в Средиземноморието и рядко си идва в Щатите. Като начало би трябвало да заминеш за Северна Африка, за да я намериш.

— Значи остават само онзи Крофърд в ЦРУ и резидентът в Бахрейн.

— Не. Освен тях и един рус мъж с централноевропейски акцент. Който действа тук, във Вашингтон, и то много потайно. Получава информация някъде, само че не от мен, не от „ОХАИО–40“. Открий него.

Суон даде на Евън телефоните си в службата и вкъщи и побърза да се измъкне от тъмната долнопробна кръчма. Кендрик поръча на дебелата чернокожа келнерка с яркочервената коса уиски и я попита има ли телефон. Тя му обясни къде е автоматът.

— Тупнете го два пъти долу вляво и ще ви върне монетата — посъветва го негърката.

— Ако стане, ще я дам на вас — отвърна Евън.

— Дайте я на приятеля си — каза келнерката. — Тия тежкари с костюмите никога не оставят бакшиш — и белите, и черните са един дол дренки.

Кендрик се измъкна от сепарето и тръгна предпазливо към телефона върху тъмната стена. Беше време да се обади в канцеларията си. Не биваше повече да държи в напрежение госпожа Ан Мълкахи О’Райли. Примижал, пъхна монетата и набра номера.

— Канцеларията на конгресмена…

— Аз съм, Ани — прекъсна я Евън.

— Къде сте, за Бога? Минава пет часът, а тук още е истинска лудница!

— Затова не съм там.

— А, да не забравя! — извика задъхано госпожа О’Райли. — Преди малко се обади Мани, беше много категоричен, но не крещеше, което означава, че май говори сериозно.

— Какво каза?

— Да не му се обаждате в Колорадо.

— Какво?

— Каза буквално: „Алкот масгул“, нямам представа какво е това.

— Аз имам, Ани.

На арабски това означаваше, че линията е заета, или с други думи, подслушва се. Ако наистина бе така, при всеки разговор можеше да се установи откъде се обаждаш.

— Няма да звъня в Колорадо — добави Евън.

— Каза да ви предам и че когато нещата се поуспокоят, ще иде в Меса Верде и ще ми предаде къде да го търсите.

— Чудесно, ще разбера чрез теб.

— А вярно ли е, господин супермен, всичко, дето го разправят за вас? Наистина ли сте извършили такива подвизи в Оман?

— Е, не всички са изсмукани от пръстите. Но са пропуснати мнозина, които е трябвало да бъдат споменати. Някой се опитва да ме изкара такъв, какъвто не съм. Ти как се справяш?

— С обичайното „Без коментар“ и „Шефът е извън града“ — отвърна госпожа О’Райли.

— Страхотна си.

— Не е точно така, господин конгресмен, не всичко се урежда по обичайния начин. Криво-ляво се справяме с откачените и с журналистите, дори с колегите ви, но не и с Белия дом.

— Белия дом ли?

— Да, моля ви се, с надутия началник на президентската канцелария. Как да кажеш „Без коментар“ на дясната ръка на президента?

— Той пък какво иска?

— Остави ми един номер, на който да се обадите. Знаели го всичко на всичко десетина души във Вашингтон…

— Дали и президентът е сред тях? — прекъсна я развеселен Кендрик.

— Твърди, че е, всъщност каза, че лично президентът е наредил да се обадите незабавно.

— Лично кой?

— Лично президентът.

— Тия хора не са ли чели Конституцията? Законодателната власт не е подчинена нито на изпълнителната, нито на президентската, на никой.

— Да де, Денисън не си мереше много-много думите — побърза да уточни Ан О’Райли, — но ако ми позволите да довърша, може би ще станете по-сговорчив.

— Я да чуем.

— Каза, че са наясно защо се криете, и щели да ви доведат, без да забележи никой… А сега мога ли да ви дам един съвет като човек с по-голям стаж във Вашингтон?

— Да.

— Евън, не можете да се криете вечно. Рано или късно трябва да се покажете, но преди да го сторите, защо не разберете какво са намислили? При всички положения те няма да мирясат, докато не ви открият. Защо не ги изслушате? Ще си спестите някои неприятности.

— Кой е номерът?