Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Icarus Agenda, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 10гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman(2008)

Издание:

Робърт Лъдлъм. Планът Икар

(издадена в два тома)

ЕТ ЕДНО ПЛЮС — ПЕРО, София, 1993

ISBN 954-448-013-7

 

Превод: Петя Игнатова, Светлана Ахчийска, Емилия Л. Масларова

Корица: Христо Алексиев

Редактор Емилия Л. Масларова

Формат: 32/84×108. Цена 38 лв.

Печат: ДФ Полипринт, Враца

 

Bantam Books, 1988

История

  1. —Добавяне

20

Двете камари на Конгреса, Сенатът и Камарата на представителите, имат няколко комисии с паралелни дейности и еднакви или почти еднакви имена. Така например и Сенатът, и Долната камара имат финансова комисия, комисия по външната политика или външните работи, специална или постоянна специална комисия по разузнаването, която има и влиятелна подкомисия за надзор и анализ на дейността на разузнавателните служби. Това дублиране е още един пример за ефективността на принципа за взаимозависимост и взаимоограничаване на властите в САЩ. Законодателната власт, която отразява възгледите на много повече избиратели, отколкото здраво окопалата се изпълнителна власт или пожизнената съдебна власт, трябва да обсъди и да стигне до консенсус по всеки от многобройните сложни проблеми, внесени за разглеждане в двете камари. Това става отчайващо бавно, ала общо взето, безпристрастно. Ако в едно плуралистично общество изкуството да управляваш е в компромиса, никой не го владее по-добре, но и не го е усложнил така, както законодателната власт на Съединените щати с нейните безчетни, често пъти непоносими и дори абсурдни комисии. Това твърдение е точно — плуралистичното общество наистина е многообразно, обикновено то проявява нетърпимост към тираните и почти винаги изглежда абсурдно в очите на тези, които налагат волята си на народа. Моралът на един човек не би трябвало да се узаконява чрез някаква идеология, както биха се изразили мнозина представители на изпълнителната и съдебната власт. Твърде често обаче се отказват от ентусиазма си и волю-неволю отстъпват пред ревовете на плебеите от комисиите на Капитолия, причиняващи само неприятности. Въпреки редките и непростими отклонения vox populi[1] обикновено се чува и от това страната само печели.

На Капитолия обаче има и комисии, в които по силата на логиката и необходимостта се говори с по-приглушен тон. Те са малки, достъпът до тях е ограничен, разследват дейността на различните разузнавателни служби. И може би поради приглушения тон на гласовете в тях и строгите правила за сигурност, по които се подбират членовете им, над избраниците в тези специални комисии сякаш витае някакъв ореол. Те знаят неизвестни за широката публика неща, по-различни са и вероятно по-достойни. Между Конгреса и масмедиите съществува мълчаливо споразумение последните да бъдат по-сдържани, когато отразяват дейността на тези комисии — назначаването на нов сенатор или конгресмен в тях не бива да се превръща в новина на деня. Но не съществува и никаква секретност — всяко ново назначение се съобщава и обосновава простичко, без излишни думи. При назначаването на конгресмена от девети избирателен район в Колорадо, някой си Евън Кендрик, беше изтъкнат неговият голям опит като строителен инженер в Близкия изток и по-точно в Персийския залив. Тъй като малцина знаеха нещо за района, всички отсъдиха че преди години конгресменът е работил някъде из Средиземноморието и в назначението му няма нищо необичайно, и не му обърнаха особено внимание.

Журналистите, коментаторите и политиците обаче много добре усещат нюансите на нарастващото признание, защото в столицата признанието е неразривно свързано с властта. Има комисии и комисии. Не е все едно да си в комисията по проблемите на индианците и в бюджетната комисия — в първия случай гледаш да се занимаваш колкото се може по-малко с проблемите на един забравен и всъщност онеправдан народ, а във втория изследваш начините, по които държавата си набавя средства. Нито пък комисията по околната среда може да се мери с тази по проблемите на армията — бюджетът на първата непрекъснато намалява, докато разходите за въоръжаване достигат астрономически суми. Който разпределя парите, държи и властта. Но въпреки това малцина членове на комисии могат да се похвалят с ореола на загадъчност, обвил колегите им, свързани с тайния свят на разузнавателните служби. Когато в тези специални комисии внезапно се появява някой новоназначен, всички започват да се оглеждат, в кулоарите се разнася шепот, а масмедиите заемат стартова позиция пред компютрите, микрофоните и камерите. Обикновено цялата тази подготовка отива нахалост и имената постепенно потъват в забвение. Но невинаги и ако Евън имаше представа за тези подробности, сигурно идеше да прати по дяволите лукавия председател на Долната камера.

Той обаче не знаеше нищо, пък и да знаеше, това едва ли щеше да промени положението — Инвър Брас несъмнено бе постигнала значителен напредък.

 

 

Беше понеделник, шест и половина сутринта — утринното слънце всеки момент щеше да се покаже над хълмовете на Вирджиния, когато Кендрик се гмурна гол в басейна, надявайки се с десет-двайсет дължини в студената октомврийска вода да прочисти замъгленото си съзнание и да прогони болката в слепоочията си. Преди десет часа седяха с Еманюел Уайнграс в натруфената беседка в Колорадо, пиеха коняк и се смееха на стичащите се под стъкления под ручейчета.

— Ей сега ще се появят и китовете! — възкликна Мани.

— Както обещаваше на децата край онази полупресъхнала река, вече не помня къде.

— Нищо не стана. Трябваше да прилъжа някоя от майките. Онази, чернокожата. Беше страхотна.

— Мъжът й беше майор и заемаше важен пост в инженерните войски. Може би нямаше да ти разреши.

— И дъщеря им беше много красиво дете… Загина заедно с останалите.

— За Бога, Мани. Защо?

— Време е да тръгваш.

— Не искам.

— Трябва! Сутринта имаш заседание, а до разсъмване остават само два часа.

— Мога и да не ида. Вече пропуснах едно-две заседания.

— Само едно и това ми причини доста неприятности. Самолетът те чака на летището в Меса Верде. След четири часа ще си във Вашингтон.

Докато плуваше все по-бързо в басейна, Евън си мислеше за предстоящото заседание на комисията по разузнаването и си призна, че е доволен, задето Мани го е накарал да се върне в столицата. Заседанията на подкомисията го бяха очаровали — очаровали, ядосали, учудили, ужасили, но най-вече очаровали. По света ставаха толкова много неща, за които не бе и подозирал — неща както в полза, така и против интересите на Съединените щати. Но едва на третото заседание Кендрик забеляза една повтаряща се грешка в подхода на колегите си към представителите на различните разузнавателни служби: те търсеха недостатъци в стратегията на представителя при изпълнението на определени операции, докато всъщност трябваше да се позаинтересуват от самите операции.

Това беше разбираемо, тъй като хората, явили се пред подкомисията да защитят каузата си — предимно мъже, в което имаше нещо многозначително, — идваха от един страшен и тайнствен свят, но с приятните си гласове притъпяваха мелодраматизма, обикновено свързван с тяхната професия. Говореха тихо, на своя специфичен, почти неразбираем за другите език. Беше опияняващо да си част от този тайнствен свят дори като консултант — това подхранваше юношеските фантазии на зрелите мъже. Сред хората, дошли да говорят в подкомисията, нямаше такива като полковник Робърт Бариш — те бяха привлекателни, облечени с вкус, неизменно скромни и умерени и се явяваха пред конгресмените, за да обяснят като професионалисти какво ще постигнат, ако им се предоставят пари, и с какво ще допринесат за сигурността на сраната. Най-често задаваният въпрос беше: можете ли да го направите? Не дали е редно или дори дали има смисъл.

Тези пропуски се появяваха доста често, за да обезпокоят конгресмена от Колорадо, който веднъж за кратко бе станал част от жестокия и страшен свят на хората, застанали пред подкомисията. И затова не можеше да го превъзнася — по-скоро го ненавиждаше. Ужасният, невероятен страх, който неизменно присъстваше в потайната и страшна игра с човешкия живот, идваше от някаква мрачна епоха, където този живот не е струвал и пукната пара. В такъв свят човек не живее, в него той оцелява с пот и тъпи болки в стомаха, както бе оцелял и Евън по време на краткото си пребиваване в него. Ала конгресменът знаеше, че той продължава да съществува — и че именно неговите обитатели са го спасили от акулите край Катар. Въпреки това на заседанията задаваше все по-резки въпроси. Съзнаваше, че името му отеква тихо между стените на Конгреса, Централното разузнавателно управление и Белия дом. Кой е този размирник? На него не му пукаше — въпросите му бяха напълно законни и той щеше да ги задава и занапред. Кой, по дяволите, се смяташе за неприкосновен? Кой си въобразяваше, че за него няма закони?

Край басейна ставаше нещо, някой яростно ръкомахаше и викаше, но Евън почти не го чуваше през струящата покрай лицето му вода. Спря и се показа на повърхността, като разтърси глава. Беше Сабри, но такъв конгресменът май не го беше виждал. Вечно спокойният арабин, висшист на средна възраст от Дубай, не беше на себе си и макар че полагаше неимоверни усилия да овладее движенията и думите си, почти не успяваше.

— Трябва да изчезнеш! — извика той, когато Евън отпуши ушите си от водата.

— Какво… какво?

— Оман! Маскат! Всички канали и радиостанции излъчват само това, дори показват твои снимки в арабски дрехи — в Маскат! Телевизията, и радиото час по час прекъсват програмите си, за да съобщят поредните разкрития! Оповестиха го преди някакви си десетина минути, вестниците задържат сутрешните си издания, за да поместят още подробности…

— Не може да бъде! — изрева Кендрик и изскочи От басейна, а Сабри го заметна с хавлия.

— Репортерите сигурно ще довтасат всеки момент — каза арабинът. — Изключих телефона, а Каши товари колата ни — извинявай, колата, която ти така щедро ни подари…

— Остави това! — извика Евън и тръгна към къщата. — Та какво за колата?

— Жена ми ти слага дрехи за няколко дни, ако се наложи. Може да познаят колата ти — нашата обикновено стои в гаража. Реших, че ще ти е нужно време да помислиш.

— И да организирам едно-две убийства! — Евън се втурна през вратата на вътрешния двор и хукна нагоре по задното стълбище, следван по петите от Хасан. — Как са разбрали? По дяволите!

— Боя се, че това е само началото, приятелю.

— Какво?

Кендрик нахълта в огромната си спалня с изглед към басейна, отиде при шкафа и започна бързо да отваря чекмеджетата и да вади оттам чорапи, бельо и риза.

— Телевизионните компании канят най-различни хора за коментар. И всички те хвалят, разбира се.

— А какво друго да правят? — Евън облече гащетата и чорапите, а Сабри разгъна ризата и му я подаде. — Да кажат, че са стискали палци на палестинските терористи ли?

Кендрик облече ризата и се втурна към гардероба, откъдето измъкна чифт панталони. В стаята влезе Каши, жената на Сабри.

— Извинете! — рече тя и се извърна.

— Няма време за извинения! — извика й конгресменът. — Докъде стигна с дрехите?

— Може и да не съм улучила вкуса ти, скъпи Евън, но ще свършат работа — отвърна загрижено миловидната госпожа Хасан. — Освен това се сетих, че би могъл да ни се обадиш и да ти донеса някои неща. Много журналисти познават мъжа ми, но не и мен. Обикновено стоя настрани.

— Ти така пожела. — Кендрик облече сакото и се върна при шкафа да си вземе портфейла, парите и запалката. — Може да се наложи да заключим къщата и да се изнесем в Колорадо. Там официално ще ми бъдеш икономка.

— О, глупости, скъпи Евън — засмя се Каши. — Не е прилично.

— Нали си преподавател, Сабри — каза Евън, докато прекарваше набързо гребена през косата си. — Кога ще я научиш?

— А тя кога ще ме послуша? Нашите жени сигурно притежават предимства, за които ние не подозираме.

— Да вървим!

— Ключовете са в колата, скъпи Евън…

— Благодаря, Каши.

Кендрик тръгна надолу по стълбите, придружен от Сабри.

— Кажи ми — продължи той, докато минаваха през портала към обширния гараж, в който бяха откритият му мерцедес и кадилакът на Хасан. — Знаят ли цялата истина?

— И аз не я знам, наясно съм само с онова, което съм чувал от Еманюел, защото ти мълчиш като риба.

— Не за да скрия нещо от теб…

— Моля те, Евън — прекъсна го Хасан. — Колко време вече се знаем? Не ти е удобно да се хвалиш, дори косвено.

— Да се хваля ли? — възкликна Кендрик и отвори вратата на гаража. — Та аз се провалих! Бях обречен, всеки момент щяха да ме хвърлят в плитчините край Катар с одрано прасе на гърба! Другите успяха, не аз. Те спасиха кожата на героя.

— Едва ли са щели да постигнат нещо без теб…

— Я зарежи! — прекъсна го Евън, застанал до вратата на кадилака. — Всичко ли са научили?

— Според мен знаят твърде малко. Нищичко от това, което ми е разказвал Еманюел, дори като не броим присъщата му склонност да преувеличава. Журналистите ровят за подробности, но едва ли ще ги намерят.

— Нещо не ми е ясно. Защо при басейна ми каза, че това е само „началото“.

— Заради един от интервюираните — който очевидно на драго сърце е станал по никое време и се е съгласил да говори — твой колега от подкомисията по разузнаването в Долната камара, някакъв конгресмен на име Мейсън.

— Мейсън ли?… — попита Кендрик и се намръщи. — Той е голяма клечка в Тълса или феникс, вече не помня къде, но иначе е кръгла нула. Преди няколко седмици беше подета негласна кампания да го изключат от подкомисията.

— А, представиха го съвсем различно, Евън.

— То се знае. И какво каза?

— Че си бил най-проницателният член на комисията. Геният, по който се равнявали всички.

— Дрън-дрън! Казах някоя и друга дума и зададох няколко въпроса, но чак пък толкова, и второ, не си спомням да сме разменили с него нещо повече от „Здравей“! Всичко това са глупости!

— Но ги чу цялата страна…

Тишината в затворения гараж бе нарушена от шума на един, после на втори автомобил, които спряха пред къщата.

— О, Боже! — прошепна Евън. — Сгащиха ме!

— Още не — отвърна Хасан. — Каши си знае работата. Ще приеме ранните гости и ще ги набута в солариума. Между другото, ще говори на староеврейски и ще се престори, че не разбира, това ще ги забави — но само няколко минути. Тръгвай, Евън, хвани селския път на юг, за да излезеш на магистралата. След час ще включа телефона. Обади се и Каши ще ти донесе каквото трябва.

 

 

Кендрик непрекъснато набираше номера и при всеки сигнал за заето натискаше ядосано бутона, докато най-накрая за негово облекчение телефонът даде свободно.

— Домът на конгресмена Кендрик…

— Аз съм, Сабри.

— Е, сега направо не мога да повярвам, че успя да се свържеш. Но пък се радвам, че отново мога да изключа телефона.

— Какво е положението при вас?

— Катастрофално. Както и в канцеларията ти, и в къщата в Колорадо. Всички сме под обсада.

— Откъде знаеш?

— Никой не може да излезе оттук, Еманюел също успя да се свърже много трудно — и с доста ругатни. Твърди, че набирал близо половин час…

— Имам десетина минути да му се обадя. Какво каза?

— Къщата е обкръжена, имало цели тълпи. Явно повечето репортери са заседнали на летището в Меса Верде, защото трите таксита едва ли са успели да превозят толкова клиенти.

— Мани сигурно е доведен до припадък.

— Това, което го е довело до припадък, както се изрази ти, е, че нямало тоалетни.

— Какво?

— Не пуснал журналистите в къщата, но забелязал после навсякъде около нея следи от облекчаване на природните нужди и се втурнал към рафта с пушките ти.

— О, Боже, сигурно са опикали моравата — неговата гордост!

— Много тиради на Еманюел съм чувал, но тази надминаваше всички. И все пак успя да ми предаде да се обадя на госпожа О’Райли в канцеларията ти, понеже тя не можела да се свърже.

— Какво каза Ани?

— Да ти предам да се покриеш за известно време, но — цитирам — на всяка цена да й се обадиш.

— А, няма да стане — рече замислено Евън. — Колкото по-малко знае тя, толкова по-добре на този етап.

— Ти къде си? — попита Хасан.

— В един мотел край Удбридж. Последният отляво, най-близкият до гората.

— А това ми подсказва, че ти трябват някои неща. Без съмнение, храна — не можеш да се покажеш, за да не те видят, а едва ли един мотел с бунгала предлага обслужване по стаите…

— Не, храна не ми трябва. Спрях да вечерям по пътя.

— Не те ли познаха?

— По телевизията даваха анимационни филмчета.

— Какво тогава ти трябва?

— Изчакай да излязат късните издания на сутрешните вестници и прати Джим, градинаря, до Вашингтон да купи, които намери. Особено по-важните — те са възложили материалите на най-кадърните си хора, които ще се обадят тук-там. Ще му направя списък. После Каши ще ги донесе.

 

 

Жената на Сабри пристигна в мотела на Удбридж, щата Вирджиния, чак в един и половина следобед. Евън отвори вратата на двайсет и трето бунгало и се зарадва, като видя, че Каши е дошла с пикапа на градинаря. Не се бе сетил за това, но приятелите му от Дубай не бяха толкова глупави, че да минат с мерцедеса покрай тълпата, наобиколила къщата. Докато Кендрик придържаше вратата отворена, Каши се върна още два пъти до пикапа, за да пренесе храната, която беше донесла заедно с купчина вестници от цялата страна. Имаше сандвичи в найлонови пликчета, две бутилки мляко в кофички с лед, четири топли ястия — две арабски и две европейски — и бутилка канадско уиски.

— Каши, няма да стоя тук цяла седмица — каза Кендрик.

— Това е за сега и за довечера, скъпи Евън. Ти си под голямо напрежение и трябва да се храниш. В кутията на масата има сребърни прибори и газова горелка. Донесла съм ти и покривка със салфетки, но те моля, ако ти се наложи внезапно да заминеш, обади ми се да дойда да ги прибера.

— Защо? Да не би интендантът да ни прати в ареста?

— Аз съм интендантът, скъпи Евън.

— Благодаря, Каши.

— Изглеждаш уморен. Не си ли почивал?

— Не, гледах телевизия и все повече се вбесявах. А когато човек е ядосан, не може да заспи.

— Ти наистина беше много убедителен по телевизията. Но мъжът ми казва, че трябва да те напуснем.

— Защо? Той и на мене каза същото преди седмица, но не разбирам защо!

— Ами, не разбираш! Ние сме араби, а ти живееш в град, в който не ни вярват, и сега си се обвързал с политика, която проявява нетърпимост към арабите. Не искаме да ти навредим.

— Каши, това не е моята политика! Аз се махам, до гуша ми дойде! Казваш, че в този град не ви вярват. Защо само на вас? Тук не вярват на никого! Това е град на лъжци, измамници и мошеници, на хора, готови да прегазят всичко по пътя си, за да се доберат до кацата с меда. Измислили са си съвършена система, смучат кръв отвсякъде, тръбят наляво и надясно, че отстояват свещена кауза, а и цялата страна ги гледа и им ръкопляска, без дори да подозира, че си плаща за това! Тая работа не е за мен, Каши, стига толкова!

— Разстроен си…

— Кажи ми какво пише в печата!

Кендрик се запъти към купчината вестници на леглото.

— Скъпи Евън — поде жената по-твърдо от всякога. Евън се извърна към нея с няколко вестника в ръка. — Статиите ще те засегнат — продължи тя, без да откъсва тъмните си очи от него, — а да си призная, някои пасажи в тях засегнаха и нас със Сабри.

— Разбирам — промълви тихо Кендрик и внимателно я погледна. — Всички араби са терористи. Сигурно е написано с ей такива букви.

— Да, наблягат на това.

— Но ти говореше за друго, нали?

— Да. Казах, ще се засегнеш, но това не е точната дума. Сигурно ще се вбесиш, ала преди да си направил нещо, за което после ще съжаляваш, първо ме изслушай, моля те.

— За Бога, Каши, кажи какво има?

— Благодарение на теб ние със съпруга ми бяхме на доста заседания на вашия Сенат и на Камарата на представителите. Пак благодарение на теб ни се удаде случай да присъстваме и на дела във Върховния ви съд.

— Те не са ми бащиния. И какво от това?

— Там станахме свидетели на нещо забележително. Държавни проблеми, дори закони, биват обсъждани открито, и то не от обикновени просители, а от образовани хора… Ти виждаш само опаката, лошата страна на нещата и без съмнение това, което казваш, е вярно, но дали няма и друга истина? Видяхме доста мъже и жени, които защитават пламенно своите убеждения, без да се страхуват, че ще ги тикнат в затвора или ще им запушат устата.

— Може да ги затворят, но няма да им запушат устата. Никога.

— И въпреки това те поемат този огромен риск заради каузата си?

— Ами да. Така печелят популярност.

— Заради идеите си ли? — Да…

Кендрик остави думата да увисне във въздуха. Каши Хасан се бе изразила много точно, това бе и едно предупреждение той да не действа прибързано в самоубийствената ярост, която го бе обзела.

— Значи в тази съвършена система, както я нарече ти, има и добри хора. Моля те, не го забравяй, Евън. Не ги принизявай.

— Да не ги какво?

— Може би се изразявам лошо. Извинявай. Време е да тръгвам. — Каши забърза към вратата, но спря и се обърна. — Моля те, ако в яда си решиш, че трябва да направиш нещо крайно, в името на Аллах обади се първо на съпруга ми или ако предпочиташ, на Еманюел… Само че, без да страдам от някакви предразсъдъци, тъй като обичам нашия еврейски брат не по-малко от теб, струва ми се, че мъжът ми е по-улегнал.

— На всяка цена ще се обадя.

Каши излезе и Кендрик буквално се нахвърли на вестниците, като ги разгъна и ги подреди на леглото, та да се виждат заглавията на първите им страници.

Ако можеше с един първичен вик да притъпи болката си, гласът му сигурно щеше да избие прозореца в задушното бунгало.

 

 

 

„Ню Йорк Таймс“

Ню Йорк, вторник, 12 октомври

КОНГРЕСМЕНЪТ ЕВЪН КЕНДРИК ОТ КОЛОРАДО Е ИЗИГРАЛ ОГРОМНА РОЛЯ В РЕШАВАНЕТО НА ОМАНСКАТА КРИЗА

ТАЕН ДОКУМЕНТ РАЗКРИВА КАК СА БИЛИ НАДХИТРЕНИ АРАБСКИТЕ ТЕРОРИСТИ

„Вашингтон Поуст“

Вашингтон, вторник, 12 октомври

КЕНДРИК ОТ КОЛОРАДО СЕ ОКАЗВА ТАЙНОТО АМЕРИКАНСКО ОРЪЖИЕ В ОМАН

ТОЙ Е УСПЯЛ ДА РАЗКРИЕ КОЙ ФИНАНСИРА АРАБСКИТЕ ТЕРОРИСТИ

„Лос Анджелис Таймс“

Лос Анджелис, вторник, 12 октомври

РАЗСЕКРЕТЕНИ ДОКУМЕНТИ РАЗКРИВАТ КЛЮЧОВАТА РОЛЯ НА РЕПУБЛИКАНЕЦА КЕНДРИК ОТ ЩАТА КОЛОРАДО В РЕШАВАНЕТО НА ОМАНСКАТА КРИЗА

ПАЛЕСТИНСКИТЕ ТЕРОРИСТИ СА ИМАЛИ ПОДКРЕПАТА НА ЦЕЛИЯ АРАБСКИ СВЯТ — ИНФОРМАЦИЯТА ВСЕ ОЩЕ Е ЗАСЕКРЕТЕНА

„Чикаго Трибюн“

Чикаго, вторник, 12 октомври

КАПИТАЛИСТЪТ КЕНДРИК ОСВОБОЖДАВА ЗАЛОЖНИЦИ НА ТЕРОРИСТИ-КОМУНИСТИ

РАЗКРИТИЯТА ПРЕДИЗВИКВАТ СМУТ СРЕД АРАБИТЕ УБИЙЦИ В ЦЯЛ СВЯТ

„Ню Йорк Поуст“

Ню Йорк, вторник, 12 октомври

ЕВЪН, ГЕРОЯТ ОТ ОМАН, ДАВА УРОК НА АРАБИТЕ!

ЕРУСАЛИМ СМЯТА ДА ГО ОБЯВИ ЗА СВОЙ ПОЧЕТЕН ГРАЖДАНИН! НЮ ЙОРК НАСТОЯВА ЗА ПАРАД В НЕГОВА ЧЕСТ!

„Ю Ес Ей Тъдей“

Сряда, 13 октомври

„КОМАНДОСЪТ“ КЕНДРИК УСПЯ!

АРАБСКИТЕ ТЕРОРИСТИ ИСКАТ ГЛАВАТА МУ! НИЕ ИСКАМЕ ПАМЕТНИК!

Кендрик се бе надвесил над леглото и местеше бързо поглед по заглавията, неспособен да мисли за друго освен за едно. Защо бе всичко това? И тъй като отговорът му се изплъзваше, в главата му постепенно се избистри друг въпрос. Кой бе в дъното?

Бележки

[1] Гласът на народа (лат.). — Б.пр.