Робърт Лъдлъм
Планът Икар (10)

9

Калейла затаи дъх. Погледът й внезапно бе привлечен от някакъв проблясък, от сянка в огледалото за обратно виждане. Ето — на хълма, извисяващ се в далечината над Маскат, — кола, която се движеше след нея. Без запалени фарове, само една черна, мърдаща се сянка. Автомобилът пое по пустинния път, който се виеше надолу към равнината, към пясъците на Джабал Шам, където щеше да се осъществи „бягството“. Само този път водеше към равната като тепсия пустиня и Калейла смяташе да отбие встрани, да скрие колата и да последва Кендрик и спътниците му — бегълци, пеша, след като те се измъкнат от камионетката. Сега вече не можеше да го направи.

„О, Господи, не бива да ме хванат! Ще убият всички заложници в посолството! Какво направих? Махай се! Изчезвай!“

Калейла изви кормилото — мощният автомобил се завъртя в обратна посока върху меката песъчлива почва и подскочи по коловозите на разбития път. Тя натисна газта до дупка и само след няколко мига, със запалени дълги светлини, мина покрай колата, която се носеше към нея. Човекът до смаяния шофьор се опита да се наведе, за да скрие лицето и тялото си, но не успя.

Калейла не повярва на очите си! Но бе истина. За миг го съгледа: не можеше да има грешка. Тони! Пипкавият, вечно мърморещ, заекващ Антъни Макдоналд. Отрепката на фирмата, нямаше да го изхвърлят, защото компанията беше собственост на тъст му, но го изпратиха в Кайро, където можеше да прави по-малко бели. Представител без никакви права; биваше го само да дава вечери, на които и той, и тази патка, жена му неизменно се напиваха. На челата им сякаш беше татуирана заповед: „Да не се допускат във Великобритания освен за погребение на член на семейството. Задължително с билети за връщане в Кайро.“ Колко изобретателно! Дебелото, разглезено тъпо конте с шитите по поръчка костюми, които обаче не прикриваха тлъстините му. Чудесно прикритие, няма що! Калейла беше убедена, че е така. Имаше опит в това отношение и нямаше как да не признае, че е пипано вещо.

Опита се да си припомни, да възстанови как се е хванал в капана, но спомените бяха мъгляви, защото навремето тя не се беше замисляла за това. Нямаше причини да се съмнява, че Тони Макдоналд — алкохолизираното нищожество, си умира от страх при мисълта да замине за Оман сам, без някой по-оправен, който да го придружава. На няколко пъти й се беше оплакал разтреперан, че фирмата имала сметки в Маскат и той трябвало да ги наглежда въпреки ужасите там. Калейла го бе успокоила, че проблемът е чисто американско-израелски, а не британски, така че няма да му се случи нищо. Сякаш очакваше да я пратят там и когато заповедта пристигна, Калейла си спомни за неговите страхове и му се обади, убедена, че той е най-подходящият придружител. Всичко изглеждаше идеално!

„Господи, кой знае каква мрежа има този негодник!“ — помисли си тя. Преди около час уж бе мъртво пиян и се правеше на палячо в бара на хотела, а ето че в пет сутринта я преследваше с кола със загасени фарове. Бе повече от очевидно, че той я държи под денонощно наблюдение и е тръгнал по петите й, след като Калейла напуснала двореца, което означаваше, че информаторите му са съобщили за връзката й със султана на Оман.

Но за кого ли работеше хитрият Макдоналд? Явно разполагаше с организирана мрежа от информатори и мощни автомобили по всяко време на денонощието в тази обсадена държава, където всеки чужденец се гледаше под лупа. На чия страна беше той? И ако беше на страната на противника, от колко ли години вездесъщият Тони Макдоналд играеше тази смъртоносна игра?

Кой стоеше зад него? Дали странното му противоречиво пристигане в Оман имаше нещо общо с Евън Кендрик? Ахмат говореше предпазливо, общо за тайната мисия на американския конгресмен в Маскат, не се впусна в подробности, само каза, че всяка версия, колкото и неправдоподобна на изглежда, трябва да бъде проверявана. Султанът подметна, че бившият инженер от Югозападна Азия е убеден: в кървавото превземане на посолството пръст вероятно имат един човек и една тайна, ала мощна компания, чието съществуване в Саудитска Арабия са се досетили преди четири години. Досетили са се, но не са го доказали. Все пак беше повече от онова, което й бяха казали нейните хора. И въпреки всичко един интелигентен, преуспяващ американец няма да рискува и да се внедри сред терористите, ако не е сигурен. На Ахмат, султан на Оман и поклонник на отбора „Ню Ингланд Пейтриътс“, това му стигаше. Освен че го докара тук, Вашингтон нямаше да се обвърже с този човек, нямаше да му помогне.

— Но ние можем да му помогнем! Аз мога! — беше възкликнал Ахмат.

А сега Антъни Макдоналд се явяваше като изключително обезпокоителен фактор в уравнението на терористите.

Професионалните инстинкти подсказваха на Калейла да изчезне, да натисне газта до дупка, но тя не можеше да го направи. Беше станало нещо, някой беше нарушил крехкото равновесие между вече извършеното и предстоящото. Калейла нямаше да повика малък реактивен самолет, който да я вземе от някое неизвестно скалисто плато в Кайро. Още не. Още не. Тя имаше да научава толкова много, а времето беше толкова малко. Нямаше връщане назад!

 

 

— Не спирай! — изрева едрият Макдоналд и се Вкопчи в дръжката на седалката, за да не залитне. — Тя е дошла тук по това време заради нещо, не да си прави кефа.

— Май ви видя, ефенди.

— Не ми се вярва, но и да ме е видяла, мога да мина за измамен от някоя проститутка клиент. Карай нататък и запали фаровете. Някой сигурно ги чака, трябва да разберем кой.

— Който и да е, ефенди, едва ли ще ни посрещне с разтворени обятия.

— Няма страшно, аз съм поредният пиян неверник, когото фирмата е наела да пази от самия него. Нали знаеш, никога не изтрезнявам.

— Както кажете, ефенди. Шофьорът включи фаровете.

— Какво има там отпред? — попита Макдоналд.

— Нищо, сър. Стар път, който се спуска към Джабал Шам.

— Какво е Джабал Шам?

— Началото на пустинята. Свършва при планините в далечината, на границата със Саудитска Арабия.

— Има ли други пътища?

— На няколко километра на изток, сър, но са много лоши, почти непроходими.

— Твърдиш, че пред нас нямало нищо, какво значи това?

— Каквото казах, сър. Всичко на всичко един път към Джабал Шам.

— А пътя, по който се движим, накъде води? — настоя англичанинът.

— Наникъде, сър. Завива наляво и се влива в пътя надолу към…

— Към Джабал не знам какво си — прекъсна го Макдоналд. — Ясно. Значи пътят е един и се спуска към проклетата ви пустиня.

— Да, сър…

— Среща — намеси се човекът на Махди тихо, сякаш шепнеше на себе си. — Размислих — продължи той бързо. — Угаси фаровете. Нали виждаш на лунната светлина?

— Ами да! — отговори шофьорът победоносно и угаси фаровете. — Познавам добре пътя. Познавам на пръсти всички пътища в Мускат и Матра. Дори и непроходимите на изток и юг. Но да си призная, ефенди, не разбирам какво става.

— Много просто, момчето ми. След като тази пачавра не пое към мястото или човека, с когото е трябвало да се свърже, той сам ще цъфне тук. И то преди да се развидели, което ще стане скоро.

— Небето бързо изсветлява, сър.

— Точно така.

Макдоналд остави пистолета на арматурното табло, бръкна в джоба на сакото си и извади малък бинокъл с изпъкнали, дебели лещи. Приближи го до очите си и огледа местността през предното стъкло.

— Още е твърде тъмно, няма да видите нищо, ефенди — каза шофьорът.

— Да, но и с този бинокъл — каза англичанинът, когато наближиха в лунната светлина поредния завой. — Дори да е тъмно като в рог, с него ще ти преброя чепатите дървета на километър оттук.

Шофьорът присви очи, натисна спирачките и острият завой остана зад тях. Пътят, прав и равен, се губеше в тъмнината отпред:

— След два километра сме при склона за Джабал Шам, сър. Ще се наложи да карам съвсем бавно, защото има много завои и камъни…

— Божичко! — ахна Макдоналд, съгледал нещо през мощния бинокъл. — Отбий! Бързо!

— Какво, сър?

— Прави, каквото ти казвам! Изключи двигателя!

— Сър!

— Изключи го! Влез в тревата!

Шофьорът изви кормилото надясно и колата се наклони върху твърдия коловоз. Той стискаше здраво волана и го въртеше непрекъснато, за да избегне разпръснатите, едва забележими дървета. След около двеста метра колата спря рязко — някакво разклонено дърво, полегнало на земята, се беше закачило за шасито.

— Сър…

— Тихо! — прошепна едрият англичанин, после отново пъхна бинокъла в джоба си и се пресегна към оръжието върху таблото. Със свободната си ръка сграбчи дръжката на вратата, сетне внезапно застина. — Лампата ще светне ли, ако отворя вратата? — попита той.

— Да, сър — отговори шофьорът и посочи към тавана на колата.

Макдоналд удари стъклото на лампата с дръжката на пистолета.

— Слизам — прошепна той. — Стой тук, не мърдай и внимавай с клаксона. Ако чуя шум — свършено е с теб. Ясно ли е?

— Да, сър. Но все пак мога ли да попитам защо?

— На пътя пред нас има някакви мъже, трима-четирима, бяха като точици, но идват насам, и то тичешком.

Англичанинът отвори тихо вратата и бързо, макар и тромаво слезе от колата. Приведен ниско, се отдалечи на шейсетина метра от пътя. Както беше с тъмния костюм и черната копринена риза, се притаи до ствола на едно дърво джудже, остави пистолета вдясно от извития дънер и извади от джоба си мощния бинокъл. Насочи го към пътя. Изведнъж се появиха приближаващите се фигури.

Синия! Та това беше Азра! Без брада, но сто на сто бе братът на Зая Ятийм, единственият член на щаба, който имаше капка мозък в главата си. А мъжът вляво от него… Макдоналд не се сети за името, но беше разглеждал снимките внимателно, сякаш от тях зависеше благосъстоянието му (а то наистина зависеше от тези снимки), и начаса позна мъжа. Беше по-възрастен, с еврейско име, бе терорист от двайсетина години…

Йосиф? Да, Йосиф. Обучен в либийската армия след бягството си от Голанските възвишения… Кой ли бе човекът отляво на Азра? Приличаше му на някого. Озадачен, Макдоналд фокусира лещите върху подскачащото забързано лице. Мъжът, който тичаше, беше горе-долу на възрастта на Йосиф, а малцината над трийсет в посолството имаха специални задачи, известни само в Бахрейн. Останалите бяха негодници и луди глави, фанатизирани фундаменталисти, лесни за манипулиране. Изведнъж Макдоналд забеляза нещо, което трябваше да види най-напред — тримата бяха в затворнически дрехи. Бяха избягали затворници! С тях ли бързаше да се срещне оная пачавра Калейла? Ако да, нещо не се връзваше. Тая мръсница работеше за врага в Кайро. Информацията беше неоспорима — бе потвърдена и от Бахрейн. Точно затова Макдоналд се бе лепнал за нея, бе й повтарял като курдисан, че фирмата му има сметки в Оман, че го е страх да отиде там при тези обстоятелства и че ще е много доволен, ако има оправен придружител. Тя се беше хванала на въдицата, бе приела предложението му, но при условие че напуснат Кайро в определен ден и час, с определен полет, какъвто имаше само веднъж дневно. Макдоналд се обади в Бахрейн и оттам му наредиха да се съгласи. И да я държи под око, което той и правеше. Никой не я посрещна, никой дори не я погледна. Но сред хаоса на граничната проверка Калейла му се бе изплъзнала. Да пукне дано! Беше се измъкнала от залата за багажа и когато той я откри, тази вироглава негодница беше сам-сама. Дали се беше свързала с някого, дали беше предала нещо на врага? И ако го бе сторила, имаше ли това нещо общо със затворниците, които сега тичаха презглава?

Сто на сто имаше. Но беше толкова нелепо!

Щом тримата мъже го подминаха, плувналият в пот Антъни Макдоналд се опря на земята и с пъшкане се изправи. Без никакво желание: знаеше, че от следващите няколко часа зависи дали ще спечели доста милиони. Изведнъж си даде сметка, че ключът към тази загадка, Калейла, и отговорите, които толкова отчаяно търсеше, могат да бъдат намерени само в посолството.

 

 

„Локхийд С–130“ с израелски обозначения се носеше на около дванайсет хиляди метра над саудитската пустиня източно от Ел Убаялах. Маршрутът му след Хеврон лъкатушеше на юг през Негев, залива Акаба и Червено море, после на еднакво разстояние от Египет, Судан и Саудитска Арабия. При Хамдана самолетът пое на север-североизток, изплъзвайки се на радарите в Мека и Кал Биша, после при Ел Курма зави на изток към Руб ел Кали в Южна Арабия. Беше заредил във въздуха над Червено море, същото щеше да стори и при обратния полет без обаче петимата си пътници.

Те седяха в багажното отделение: петима войници с груби цивилни дрехи, бяха доброволци от малко известната елитна Масадска бригада за бързо реагиране, специализирана да осъществява спасителни акции, саботажи и убийства. Най-възрастният беше на трийсет и две години, всички говореха свободно иврит, идиш, арабски и английски. Бяха расови мъже с бронзов загар след ученията в пустинята, дисциплинирани и способни да взимат решения на секундата. На теста за интелигентност се бяха представили блестящо, освен това имаха силни подбуди — те или техни близки бяха изживели големи мъчения. Не че не можеха да се смеят, просто предпочитаха да мразят.

Седяха наведени на пейката вляво в самолета и разсеяно държаха въжетата на парашутите, току-що сложени на гърбовете им. Говореха тихо помежду си, по-точно говореха четирима. Петият мълчеше. Беше техният водач; седеше най-отпред и гледаше безизразно. Беше към трийсетте, с вежди и коса, изсветлели от неумолимото слънце. Очите му бяха големи, тъмнокафяви, бе с високи скули, остър семитски нос, тънки и волеви устни. Не беше нито най-старият, нито най-младият от петимата, но бе техен водач — това прозираше и в очите, и в лицето му.

Бяха получили задачата В Оман от Висшия съвет на израелското Министерство на отбраната. Шансовете им за успех бяха нищожни, възможността да се провалят и умрат — значително по-голяма, но трябваше поне да опитат. Защото сред двеста трийсет и шестимата пленници в американското посолство в Маскат имаше и един таен агент на Мосад — ненадминатото израелско разузнаване. Ако го разкриеха, щяха да го закарат със самолет в някоя от десетките „клиники“ било в приятелска, било във вражеска страна, където, инжекции щяха да го накарат да проговори много по-бързо, отколкото с мъчения. Той щеше да издаде стотици тайни, които щяха да изложат на опасност Израел и да отслабят позициите на Мосад в Близкия изток. Задачата на петимата бе да го измъкнат или да го убият, ако не успеят.

Водачът на групата от Масадската бригада се казваше Яков. Агентът от Мосад, пленен в Маскат, му беше баща.

— Господа — каза спокойно и почтително по високоговорителя някой на иврит. — Самолетът започва да се снижава — продължи той. — Ще достигнем целта след шест минути и трийсет и четири секунди, но ако над планината има насрещен вятър, ще бъдем там след шест минути и четирийсет и осем секунди или може би след шест минути и петдесет и пет секунди, все тая. — Четиримата мъже се засмяха, а Яков примигна с очи, все така вперени в пространството отпред. Пилотът продължи: — На около три хиляди метра ще направим кръг над целта, така че ако имате да правите някакви поправки на шантавите чаршафи върху гърбовете си, оправяйте ги сега. Колкото до мен, обичам да се разхождам на височина три хиляди метра, но затова пък знам да пиша и да чета. — Яков се усмихна, другите се засмяха по-силно от преди. Мъжът отново ги прекъсна: — Вратата ще бъде отворена на височина три хиляди и двеста метра от нашия колега Джонатан Леви, който, както всички уважаващи себе си портиери в Тел Авив, ще очаква за извършената услуга щедър бакшиш от всекиго. Не държи да му благодарите. По мигащата червена лампичка ще разберете, че трябва да напуснете този луксозен небесен хотел, но момчетата долу на паркинга отказват да ви докарат лимузините. Те също могат да пишат и да четат и били с всичкия си за разлика от някои неназовани туристи, поели на тази екскурзия по небе. — Смехът вече ехтеше из целия самолет. Яков само се усмихна. Пилотът отново ги прекъсна, този път с мек, по-различен тон. — Да живеят любимият Израел и неговите смели синове и дъщери! И нека всемогъщият бог бъде с вас, скъпи приятели. Излизайте!

Един по един парашутите се разтвориха в нощното небе над пустинята, един по един петимата командоси от Масадската бригада се приземиха в обсег от сто и двайсет метра от кехлибарената светлина, струяща по пясъците. Всеки носеше мъничка радиостанция, чрез която да се свърже при нужда с останалите. Щом се приземиха, петимата изкопаха дупки и заровиха парашутите, като скриха широката лопата между плата и брезента. После се събраха при светлината. Тя беше загасена и бе заместена от фенерче, което държеше мъжът, дошъл в Маскат — висш офицер от Мосад.

— Чакайте да ви погледна — каза той и ги освети един по един. — Изглеждате добре. Приличате на бандюги от пристанището.

— Така сте заповядали — каза Яков.

— Заповедите невинаги се изпълняват — отговори агентът. — Ти трябва да си…

— Нямаме имена — прекъсна го рязко Яков.

— Заслужавам порицание — съгласи се мъжът от Мосад. — Честно да ви призная, знам само твоето и това е разбираемо.

— Забравете го.

— Как да ви наричам?

— Ние сме цветове и толкоз. Отдясно наляво сме Оранжевия, Сивия, Черния и Червения.

— Радвам се да се запозная с вас — каза агентът, осветявайки последователно всеки един отдясно наляво. — А ти? — попита той, когато лъчът стигна до Яков.

— Аз съм Синия.

— Естествено. Като знамето.

— Не — каза синът на заложника в Маскат. — Синият пламък е най-силен, това е достатъчно.

— Точно както синият лед е най-студен, момко. Но това не е важно. Колата е на няколкостотин метра северно оттук. Май ще се наложи да повървите след вълнуващото спускане от небето.

— Ами, вълнуващо! — възрази Сивия и излезе напред. — Мразя тези ужасни скокове с парашути. Можеш, да се нараниш.

„Колата“ беше опростен японски вариант на „Ланд Роувър“, бе доста очукана, за да не прави впечатление в арабска страна, където скоростта беше нещо абстрактно и често ставаха катастрофи. Поеха към Маскат, където щяха да стигнат след около час, но внезапно спряха. На няколко километра от града неколкократно проблесна кехлибарена светлина.

— Извънредни обстоятелства — каза агентът от Мосад на Яков, който седеше до него на предната седалка. — Това не ми харесва. Трябваше да отидем безпрепятствено в Маскат. Султанът е сложил навсякъде патрули. Извади оръжието, младеж. Знае ли човек какво да очаква.

— Какво да очаква ли? — попита сърдито Яков и тутакси извади оръжието от кобура. — Никой не знае за нас, дори жена ми мисли, че съм на маневри в Негев.

— И въпреки това трябва да си отваряме очите на четири. Врагът не си поплюва. Дай заповед на останалите. Пригответе се за стрелба.

Яков се подчини. Оръжията бяха извадени. Мъжете загледаха през прозорците. Но се оказа, че е било излишно да се готвят за нападение.

— Това е Бен Ами! — извика мъжът от Мосад и спря джипа, чиито гуми изсвистяха по неравния паваж. — Отвори вратата!

В джипа скочи дребен слаб мъж с дънки, свободна бяла памучна риза и готра на главата, който изтика Яков на седалката.

— Тръгвай — заповяда той. — Бавно. Тук няма патрули и евентуално ще ни спрат след десетина минути. Имаш ли фенерче? — Шофьорът от Мосад бръкна и извади фенерчето. Натрапникът го светна и огледа хората в джипа. — Добре! — възкликна той. — Приличате на нехранимайковци от пристанището. Ако ни спрат, мънкайте и се перчете с похожденията си. Ясно ли е?

— Няма проблем — казаха тримата. Четвъртият — Оранжевия, възрази:

— В Талмуда пише, че не бива да лъжеш — изтананика той. — Намерете ми една мацка с големи гърди и може и да дойда с вас.

— Млъкни! — извика не особено развеселеният Яков.

— А ти защо си тук? — попита агентът от Мосад новодошлия.

— Не е за разправяне — отговори той. — Един от хората ни във Вашингтон се свърза с нас час след като поехте от Хеврон. Съобщи ни за някакъв американец. Цял конгресмен. Той е тук и си пъха носа, дето не му е работата. Законспирирал се е, моля ви се!

— Ако това е вярно — вметна човекът зад кормилото, — тогава всичките ми съмнения, че американските разузнавателни служби не ги бива за нищо, ще се оправдаят. Заловят ли го, цивилизованият свят ще ги презре. Не е трябвало да поемат такъв риск.

— Но са го поели. Той е тук.

— Къде?

— Не знаем.

— Какво общо има това с нас? — възрази Яков. — Някакъв американец. Някакъв глупак. Какво търси тук?

— Със съжаление трябва да кажа, че е пристигнал със специална задача — отвърна Бен Ами. — И трябва да му помогнем с каквото можем.

— Какво? — възкликна младият водач от масадската бригада. — Откъде-накъде?

— Във Вашингтон си дават сметка за рисковете и възможните трагични последици и затова са го оставили сам да се оправя. Ако го хванат, няма да се обърне за помощ към правителството си, защото то ще отрече, че е в течение. Американецът действа като частно лице.

— Тогава отново да попитам — настоя Яков. — Щом американците не искат да знаят за него, защо ще му помагаме ние?

— Защото те никога нямаше да допуснат той да дойде, ако някоя важна клечка не беше убедена, че американецът е надушил нещо от изключително значение.

— Но защо точно ние? Имаме си работа. Защо точно ние?

— Може би защото ние можем, а те — не.

— Но това е политически гаф! — натърти човекът зад волана. — Вашингтон пуска механизма, после се оттегля, за да си опази кожата, и натопява нас. Явно го е решил арабският отдел в Държавния департамент. Ние се проваляме, тоест той се проваля, докато ние сме с него, и за новите екзекуции в посолството ще бъдат обвинени евреите! Убийците на Христос пак се омърсиха с кръв.

— Чакай малко — прекъсна го Бен Ами. — Вашингтон не ни натопява, защото никой във Вашингтон няма представа, че сме в течение. И ако си вършим работата както трябва, няма да научи никой, ще му помагаме тайно, ако се наложи.

— Не искате да ми отговорите. Защо? — изкрещя Яков.

— Аз ви отговорих, но вие не ме слушахте, младеж, в главата ви се въртят други мисли. Казах, ще предприемем нещо, защото вероятно ще сме в състояние. Вероятно, гаранции няма. В посолството, в този ад има двеста трийсет и шестима души, които страдат. А нашият народ познава страданието. Сред тях е баща ви — един от най-ценните хора в Израел. Ако този човек, този конгресмен може да предложи някакво решение, трябва да направим всичко по силите си, дори и само за да докажем, че е прав или че греши. Първо обаче трябва да го открием.

— Кой е той? — попита презрително агентът от Мосад зад волана. — Има ли име, или американците са погребали и него?

— Казва се Кендрик.

Очуканата джипка се разтресе и заглуши думите на Бен Ами. Мъжът от Мосад реагира така буйно на името, че за малко джипът да изхвърчи от пътя.

— Евън Кендрик ли? — ахна той, укротявайки волана, и зяпна учудено.

— Да.

— От групата „Кендрик“.

— Какво? — попита Яков и погледна лицето на шофьора.

— Така се казва компанията, която той ръководеше тук.

— Довечера от Вашингтон ще ни пратят досието му — поясни Бен Ами. — До сутринта ще го имаме.

— Не ви трябва! — извика агентът от Мосад. — Имаме цяла папка за него, дебела е като тухла. За него и за Еманюел Уайнграс.

— Нещо не разбирам.

— Ще ти обясня друг път, Бен Ами. Трябват ни няколко часа и цяла бъчва вино. Ах, тоя проклетник Уайнграс! Това за виното го казах заради него.

— Можеш ли да говориш по-ясно?

— Ще бъда лаконичен, приятелю, но не непременно и по-ясен. Ако Кендрик се е върнал, значи е надушил нещо и е дошъл да уреди сметките си отпреди четири години. При взрив загинаха седемдесет мъже, жени и деца. Те бяха неговото семейство. Трябва да го познаваш, за да го разбереш.

— А ти познаваш ли го? — попита Бен Ами и се наведе.

— Бегло, но достатъчно, за да го разбера. Човекът, който го познава най-добре, който му е като баща, който си пие с него питието, който му е изповедник, съветник, негов гений и най-добър приятел, се казва Еманюел Уайнграс.

— А вие очевидно не го одобрявате — намеси се Яков, без да сваля очи от лицето на шофьора.

— Малко е да се каже, че не го одобрявам — съгласи се офицерът от израелското разузнаване. — Но той си има и качества. Не може да му се отрече.

— Качества, които биха могли да са от полза за Мосад? — попита Бен Ами.

Агентът зад волана сякаш се смути и отговори, шептейки:

— Използвали сме го в Париж — поясни той, преглъщайки. — Движи се в специални среди, има връзки с големи клечки. Неприятно ми е да го призная, но всъщност ни върши страхотна работа. Чрез него открихме терористите, взривили еврейския ресторант на улица Бак. Щяхме да се справим и сами, но някой глупак го включи в акцията. Защо да си кривя душата — добави заядливо шофьорът, като стисна волана, — Уайнграс ни се обади в Тел Авив и ни даде информация, която осуети още пет такива атентата.

— Спасил е живота на много хора — намеси се Яков. — На много евреи. И въпреки това не го одобрявате.

— Не го познаваш! Кой ти обръща внимание на седемдесетгодишен бонвиван — паркетен кавалер, дето се перчи по „Монтен“ с една, ако не и с две парижки манекенки, които току-що е облякъл в „Сент Оноре“ с парите получени от групата „Кендрик“.

— С какво това намалява стойността му? — попита Бен Ами.

— Той иска да му осребряваме сметки за вечери в „Ла тур д’Аржан“. По три-четири хиляди шекела! Как да му откажем? Винаги си върши работата, пък и веднъж стана неволен свидетел на едно доста кърваво събитие, когато ние взехме нещата в ръцете си. Факт, за който ни напомня от време на време, когато плащанията се забавят.

— Според мен е прав — вметна Бен Ами и поклати глава. — Той е агент на Мосад в чужда страна и трябва да си пази кожата.

— Притиснал ни е здравата до стената! — промълви шофьорът на себе си. — А най-лошото тепърва предстои.

— Моля? — попита Яков.

— Ако някой може да открие Евън Кендрик в Оман, това е Еманюел Уайнграс. Щом стигнем в седалището в Маскат, ще се обадя в Париж. Дявол да го вземе!

 

 

— Съжалявам — каза телефонистката на хотел „Пон Роаял“ в Париж. — Господин Уайнграс замина за няколко дена. Оставил е обаче телефонния си номер в Монте Карло.

 

 

— Съжалявам — каза телефонистката на хотел „Ермитаж“ в Монте Карло. — Господин Уайнграс не е в апартамента си. Трябваше да вечеря в хотел „Париж“ срещу казиното.

— Имате ли телефона?

— Разбира се — отговори възторжено жената. — Мосю Уайнграс е изключително чаровен. Преди малко напълни централата с цветя. Такъв прекрасен човек! Телефонът е…

 

 

— Съжалявам — изтананика гърлено телефонистът на хотел „Париж“. — Ресторантът е затворен, но изключително щедрият Уайнграс ни информира, че поне два часа ще бъде на маса единайсета в казиното. Ако някой го потърси, каза да звънне на Арман в казиното. Телефонът е…

 

 

— Много съжалявам — измърмори Арман — мрачният портиер на казино „Париж“ в Монте Карло. — На мосю Уайнграс и неговата прекрасна дама не им провървя на рулетката ни тази вечер, затова той реши да отиде в казиното на плажа — заведението е от по-ниска категория, но крупиетата си знаят работата, французите, естествено, не италианците. Потърсете Луиджи — един почти неук критянин. Той ще ви намери мосю Уайнграс. Поздравете го от мен и му кажете, че ще го чакам утре, когато късметът му ще проработи. Телефонът е…

 

 

— Естествено! — избоботи победоносно на италиански Луиджи. — Моят най-добър приятел! Синьор Уайнграс. Моят еврейски брат, който говори езика на Комо и Лаго ди Гарда, сякаш му е майчин, а не пелтечи като тези диваци, неаполитанците и другите от ботуша. Пред очите ми е!

— Бихте ли го извикали на телефона? Моля ви!

— Той е много зает, синьор. Неговата дама печели като луда. Ако ги прекъсна, няма да им върви.

— Кажете на това копеле веднага да дойде на телефона, или еврейските му топки ще врат в арабско козе мляко!

— Какво?

— Такова. Предайте му, че се обажда Мосад.

— И таз добра — ахна Луиджи и остави слушалката. — Тия са се побъркали — добави той и предпазливо пристъпи към шумните маси.

 

 

Еманюел Уайнграс — с идеално поддържани мустаци под орловия нос, издаващ аристократично потекло, и с къдрава бяла коса, стоеше кротко сред стрелкащите се превъзбудени комарджии. С яркожълто сако и червена пепитена папионка, той наблюдаваше по-скоро играчите, отколкото самата игра. От време на време усещаше погледа на някой зяпач от тълпата или на някой развълнуван комарджия. Беше му ясно защо го гледат, както му беше ясно почти всичко за самия него. Някои неща в себе си одобряваше, други не харесваше. Те гледаха лицето му — някак си по-съхранено, лице на възрастен мъж, което не беше загубило детинските си черти и младееше въпреки годините, за което допринасяше и стилното, макар и малко крещящо облекло. Онези, които го познаваха, забелязваха други неща. Те виждаха, че очите му са зелени и живи дори когато той си почива, че са очи на скитник и в духовния и в географския смисъл, вечно недоволен, вечно неспокоен, непрестанно блуждаещ над пейзажи, които искаше да опознае или да създаде. Още отдалеч личеше, че Уайнграс е донякъде ексцентричен. Той беше творец и бизнесмен, бе първичен, но и много обигран. Никога не изневеряваше на себе си и за своя чест беше възприел архитектурния си гений като част от безкрайно странната игра на живота, игра, която без съмнение скоро щеше да свърши за него. Дано съдбата да е благосклонна и да издъхне през нощта. Но имаше нещо, което трябваше да изживее, да изпита, докато още бе жив. Уайнграс си даваше сметка, че наближава осемдесетте и трябва да бъде реалист, колкото и да го дразни и плаши това. Погледна ослепителното момиче с пищни форми до себе си, толкова жизнено и толкова празноглаво. Щеше да я заведе в леглото си, може би да я погали по гърдите и после да заспи. Меа Кулпа. Всичко бе безсмислено.

— Синьоре — прошепна италианецът със смокинга в ухото на Уайнграс. — Търсят ви по телефона. Някакъв, към който никога няма да изпитвам уважение.

— Странна забележка, Луиджи.

— Той обиди вас, моя скъп приятел и почитан гост. Ако желаете, ще го разкарам с езика на диваците, който той заслужава.

— Не всички ме обичат като теб, Луиджи. Какво каза онзи?

— Не бих го повторил и пред най-тъпото френско крупие!

— Толкова си верен, приятелю. Каза ли си името?

— Да — синьор Мосад. И пак ви казвам, не е с всичкия си!

— Повечето са такива — рече Уайнграс и забърза към телефона.