Майн Рид
Стрелците в Мексико (2)

Глава I
В НОВИ ОРЛЕАН

В края на 1846 година се намирах в Нови Орлеан. Бях прекратил своето скитничество и си отпочивах. Действително, през последните десет години се скитах почти безспирно, не се спирах никъде за повече от седмица. Къде не ходих през това време! Кръстосах почти целия континент — от единия край до другия. Плавах по всичките морета. Кракът ми стъпи по върховете на Андите и се изкачи над Кордилерите, погледът ми обгърна Сиера-Мадра, спуснах се по Мисисипи с параход и се изкачвах с лодка до изворите но Ориноко. Стрелях по биволи из равнините на Арканзас и по щрауси из пампасите, които заобикалят Рио ла Плата. Треперих в жалката колиба на ескимоса, сетне се разтапях в жегата под тропическите палми, хранех се със сурово месо заедно с траперите от Скалистите планини и пекох маймуни с индианците, видях много неща, за които няма да споменавам и които би трябвало да ме направят по-мъдър. Но търсенето на приключения бе, изглежда, моя неизлечима болест и мисълта за заседнал живот ми бе постоянно чужда.

Справех ли се да се разправя с команчите от Западен Тексас, вече ламтях за нови подвизи.

„Какво да предприема по-нататък? — мислех си. — Накъде да се запътя? Да взема участие в Мексиканската война? Да, ето една отлична мисъл!“

Действително, войната между Мексико и Съединените щати току-що се бе отворила. Сабята ми — прекрасно произведение на толедското изкуство, която бях отнел от един испански офицер в Сан Яцинто — ръждясваше безполезно край една от камините, до която рядко присядах. Облада ме за миг войнствено настървение. Без да му мисля надълго, грабнах перото и написах молба до военния департамент, че желая да постъпя във войската на Щатите. Зачаках търпеливо отговора.

Напразно! С всеки нов бюлетин от Вашингтон се увеличаваше списъка на офицерите, приети за поход, но моето име липсваше постоянно. В Нови Орлеан, този най-патриотичен град от цялата република, гъмжаха носителите на еполети и саби, и аз ги гледах със завист и срам, изпитвайки постоянна мъка. Ежедневно от театъра на войната се получаваха вести, пълни с имена на герои; пристигаха параходи, натоварени с хора без ръце, без крака, с превързани глави, измъчени, целите в рани, но обкичени с лаврите на славата.

Измина повече от месец, но на предложените ми услуги отговор не се получаваше. Нетърпение, яд и досада ме завладяха и не знаех вече за какво да се захвана.

Беше вечер. „Къде да отида — питах се, — да взема да се запътя към френската опера? Да послушам Калве?“

Отидох. Но войнственият характер на операта разпали още повече жаждата ми за героични подвизи, така че по пътя към вкъщи се усетих напълно замаян, трябваше незабавно да взема решение, да стигна някак до бойното поле. Бях готов да се хвърля сам срещу цяла неприятелска армия само и само да утоля разпаления у мен пламък на честолюбието, или по-точно — на необузданата дързост. Вътрешно проклинах и президента, и всичките членове на военния съвет, задето пренебрегваха готовността ми да им помогна при спасението на отечеството.

— Оставете ме, проклетници! Какво искате от мен? — раздаде се изведнъж уплашен глас в тъмното предградие Треме.

Дочух няколко възклицания на френски, шум от борба, гръмна се и същият глас извика:

— Четирима против един! Мерзавци! На помощ… на помощ!…

Затичах към мястото на произшествието и при слабата светлина на далечния фенер едва различих човек с гигантски ръст, който размахваше нож и се защищаваше против четирима нападатели, въоръжени с револвери. Някакво момче стоеше малко настрана и усърдно викаше за помощ.

Предположих, че става обикновена улична кавга, и поисках да вляза в ролята на помирител. Хвърлих се към нападателите да ги увещавам да се откажат от намерението си. Но думите ми изобщо не бяха чути. Един от разбойниците ме рани съвсем леко в ръката с револвера си. За щастие, аз не се бях разделил с моя. Извадих го за миг и гръмнах.

Един от нападателите се повали без звук на земята. Останалите решиха благоразумно да се оттеглят.

Всичко това стана много по-бързо, отколкото е описано тук, а аз сам бях готов да взема това приключение за сън, ако гласът на великана не ме бе върнал към действителността.

— Господине, кажете ми името си и бъдете уверени, че Боб Линкълн няма да го забрави цял живот.

— Как? Боб Линкълн — моят стар познайник?

Познах знаменития трапер от планините, с когото се бях запознал преди няколко години.

— Значи вие сте капитан Халър! Джек, де си, Джек?

— Тук — отговори момчето.

— Ела. Не те ли раниха?

— Не.

— Аз го взех от един мошеник индианец — обърна се Боб към мен, — той дълго не го даваше, докато не го изпратих на другия свят. Той ме лъжеше, че намерил момчето у команчите, които го взели някъде от долината на Рио Гранде. Но неговата кожа е бяла, като на истински американец! Ето, кажете, прилича ли той на жълтите муцуни? Джек, този е капитан Халър. Ако ти се представи случай да пожертвуваш живота си за неговото спасение, направи го, чуваш ли?

— Да! — решително отговори момчето.

— Ах, Линкълн — намесих се, — нима вече забравихте, че и без това ви бях задължен?

— Е, какво ще спомняме старото!

— Разкажете ми сега за себе си. Защо стана това сбиване?

— Ето каква беше работата. Понеже имах в джоба си дванадесет долара, помислих, че би трябвало да удвоя тази сума. Отбих се в кръчмата, дето играят на карти; най-после ми провървя — спечелих около стотина долара и реших, че е достатъчно! Добре, но минаваме ние с Джек край този ъгъл и изведнъж изскачат четирима нехранимайковци и започват да ми искат парите. Отначало помислих, че са пияни и се шегуват, но после извадих ножа. Останалото знаете не по-зле от мен.

— Славно сте го ударили, капитане — продължи Линкълн, като се наведе над лежащия на земята човек, — този е един от онези, които играха с мен.

В тази минута се приближи нощната стража. Останалата част от нощта трябваше да прекараме в калабозо — местния затвор; помогнаха ми да се отърва от неприятности моите приятели, а главното, което спомогна за нашето освобождение, беше пълното съгласие на показанията ми и заявлението на полицията, която позна в убития известен мошеник и грабител.

— Няма какво да разказвам за себе си — каза Линкълн, когато седнахме на кафе пред малка масичка, — когато чух, че тук се организират доброволчески отреди, не се стърпях и напуснах своя Арканзас. Много ме бяха досърбели ръцете да понабия тези жълти муцуни и да им платя един малък стар дълг.

— Значи се записахте доброволец?

— Да, капитане. Но се чудя как нямате желание да повоювате с Мексико! Смятах, че отдавна сте там.

— Какво да правя? Писах в министерството, но, изглежда, са ме забравили.

— За какъв дявол ви е министерството! Сами се назначете: запишете се при нас и ще ви изберем за капитан.

Аз самият мислех по-рано понякога за това, но ме спираше неувереността, че ще ме изберат. Линкълн ми каза, че имам не по-малко шансове от останалите, понеже всички са непознати един на друг.

— Само се запишете — и на бас се хващам, че ще ви изберат. Хайде да вървим!

След половин час влязохме в голяма фехтовална зала, където се събираха доброволците. Всяка нация сякаш имаше тук свой представител и сборището, което видях, можеше да се сравни по смешението на езиците с вавилонското стълпотворение.

В средата на стаята имаше маса, на която бе полегнал лист, покрит с подписи. Прибавих и своето име; това беше равносилно на клетва — бях свързан със задължение отсега нататък.

„Ето моите съперници“, помислих си, като разглеждах една група около масата; повечето си бяха набавили военни фуражки.

— А! Клелей! — извиках познатия ми млад плантатор, който бе пръснал цялото си състояние пред олтара на Бакхус.

— Приятно ми е, че ви виждам, Халър! Вие наш ли сте?

— Да, записах се. Кажете ми, кой е този човек?

— Това е Дюброк, креол.

Този, за когото ставаше дума, не можеше да остане незабелязан в тълпата: изпъкваше със странната, неприятна красота на лицето си; имаше гъсти черни коси, черни очи, тънки устни, красиви мустаци и брада, която му придаваше решителен вид. Когато се усмихваше, показваше редица ослепително бели зъби, но усмивката му беше цинична. И ясните, но студени очи светеха по-скоро с животински, отколкото с духовен блясък.

Изведнъж почувствувах неволна антипатия към този човек. Дали не защото беше мой съперник? Не… Познах в него една от онези натури, които странят от честния труд и живеят за сметка на привързаността на слабохарактерните хора, които попадат под тяхно влияние. Където и да срещна подобни хора, винаги чувствувам към тях инстинктивно отвращение.

— Този горделивец може да стане наш капитан — пошепна ми Клелей. — А пък струва ми се, той е порядъчен подлец.

— Аз съм на същото мнение. Но мигар ще го изберат?

— Той, както и всички креоли, изкусно владее шпагата, и успя да им направи впечатление със своята ловкост и умение да се фехтова. А впрочем нали и вие бяхте майстор в тази област? Какво място бихте искали за заемете?

— Капитан.

— Отлично. Аз си избрах лейтенант. Хайде да агитираме общо.

— С голямо удоволствие!

— Този брадат трапер, с когото дойдохте, струва ми се, е ваш приятел. Той е свой човек между нашите момчета. Гледайте, вече се залови за работа!

Действително, в тази минута Линкълн разговаряше с няколко снажни момци, които след известно време се разпръснаха из стаята и влязоха в разговор с отделни лица.

— Те водят пропаганда — каза Клелей.

— Капитане — пошепна ми на ухото Линкълн, който се доближи до нас, — познавам ги добре; сега вие трябва да се запознаете с тях.

— А главно — забеляза Клелей, — да затъмните този славоносец във фехтоването. Само че това трябва да направите чак в последния ден — няколко часа преди изборите.

— Разбира се, вашият съвет е добър, а засега нека изпълним съвета на Линкълн.

След минута бях представен на група джентълмени; чукнахме си чашите и започнахме непринуден приятелски разговор.

Още три дена продължи записването на нови доброволци. На четвъртия бяха назначени изборите за офицери.

Моята вражда към съперника ми все повече растеше и чувствувах, че беше взаимна. Към вечерта на третия ден стояхме един срещу друг, въоръжени с шпаги. От изхода на нашето състезание зависеше изборът — и всички с напрегнато внимание ни гледаха.

Забелязах, че моят противник си избра шпага, лишена от предпазително копче и достатъчно остра, за да се превърне в опасно оръжие в ръцете на възбуден човек.

— Вашата шпага не е наред — казах.

— Pardon, monsieur! Не забелязах това.

— Много чудно — многозначително произнесе Клелей.

Застанахме в позиция. Веднага забелязах, че моят съперник е опитен боец с шпага. Още на младини се увличах от фехтоването, но отдавна не бях се упражнявал.

Започнахме неуверено. И двамата се вълнувахме и първите удари нанасяхме безпорядъчно. Но аз с всяка минута ставах все по-спокоен и в това се състоеше моето голямо преимущество над противника, който започна да се сърди. Когато успях да се допра до страната му с копчето на шпагата си, се чу одобрителен вик от страна на зрителите.

Яростта на креола се усили и аз без голям труд сполучих да повторя своя удар. Най-после нанесох за трети път удар и зрителите още по-шумно изразиха своето одобрение. Моят победен съперник с досада пречупи шпагата си на коляното, избъбра нещо за „по-добро оръжие“ и за „друг удобен случай“ и се смеси с тълпата.

След два часа бях негов капитан, а Клелей — пръв лейтенант.

Подир седмица, на 20 януари 1847 година, нашият отред, вече приет от Съединените щати под названието „отред на карабинерите“, което ще рече на най-опитните стрелци, наричани още „волни“, се носеше вече по сините вълни на океана към бреговете на неприятелската земя.