Майн Рид
Стрелците в Мексико (15)

Глава XIV
ГВАДАЛУПА И МАРИЯ

След половин час стигнахме плантацията на дон Розалес. Тук бе по-светло и много по-просторно. Тропическата мека лунна светлина покриваше цялото видимо пространство. Отвсякъде се разнасяше благоухание. Славей продължаваше благозвучната си песен.

Сега вървяхме по голяма равнина, която по-рано е била плантация за ванилия. Напусната от няколко години, сега представляваше пустош, обрасла с кактуси и акации. Тук-там все още се срещаха и ванилови дръвчета. Полусъбореният бент на водопровода свидетелствуваше за предишната грижовност на стопанина по напояването на плантацията. Дълги редове от палмови и портокалови дървета, изпод които поглеждаха жасмин и диво грозде, показваха границите на различните ниви. От неподвижните клони висяха гроздове и кичури ароматни цветове. Всичкият въздух бе изпълнен наистина с наркотично-упоително благоухание. Чашките на някои цветове се бяха затворили. Нали бяха поклонници на слънцето! А други като че ли се къпеха в светлината на месечината — те живееха главно в присъствието на нощната царица на светлината.

Водачът мексиканец ни показа алеята, която излизаше до парка на дон Розалес.

Уплашена от нашето придвижване, дива сърна полетя пред очите ни, започна да се хвърля ту на една, ту на друга страна.

Като стигнахме жасминовите храсти, слязохме от конете и влязохме зад жив плет. Посрещна ни оглушителният лай на две кучета, грамадни като стари вълци. Пред ранчото забелязахме няколко движещи се фигури.

Спряхме.

— Марш, Карло! Помпо!

Кой викаше?

Гласът бе нежен като уханията наоколо.

Кучетата заръмжаха глухо.

— Papa, mandalos!

Чу се същият глас. Думите означаваха: „Татко, повикай ги!“

Едва сега смело тръгнахме напред.

— Afuera, malditos perros! Adajo!

Това означаваше: „Махайте се, проклети кучета. Вън от тук!“

Беше гласът на дон Розалес.

Той пропъждаше кучетата. Ето че един от слугите забърза, хвана ги за герданите и ги махна от алеята.

Аз и Клелей приближихме до самото ранчо.

— Amigos! — извиках. — Приятели са, не се плашете!

— Папа! Капитанът! — извика една от сестрите и затича към нас.

— По-голямата е! — пошепна ми Клелей.

И да не бе сторил това, щях да я позная.

— Аз съм, аз, сеньорита! — казах, загледан с нескрит възторг към нея.

Приближихме още малко.

— Кой е? — чу се отново гласът на дон Розалес.

— Приятели — казахме ние едновременно.

— Татко, татко, капитанът! — радваше се скъпият за мен глас.

— Ах, вие сте се спасили! Татко, той е спасен! — в един глас завикаха сестрите, а дон Розалес се спусна да прегръща всички поред.

— А къде е дебелият господин? — изведнъж попита той с разтревожен тон.

— В безопасност! И навярно сега си спомня вашата кухня — засмя се Клелей.

Преведох думите му на дон Розалес, който разбра намека и веднага ни поведе към трапезарията, дето намерихме донна Жоакина да слага вечерята.

На трапезата разправих в главни черти за приключенията ни. Когато дон Розалес узнал от водача, че ни обсаждат гвериляси, незабавно изпратил пратеник в американския лагер. Раул се срещнал с отреда, който отивал да ни спасява.

След вечерята дон Розалес отиде да даде някои нареждания относно своето заминаване. Жена му ни приготви стаи за спане, а ние с Клелей прекарахме около един час в приятното общество на Гвадалупа и Мария.

И двете свиреха превъзходно на арфа и китара. Много испански мелодии бяха изслушани с възхищение от нас. Колко родствени и колко различни в същото време бяха мислите, които въодушевяваха мен и другаря ми. Неговият весел и жизнерадостен характер, изглежда, намери съответно ехо в сърцето на палавата си събеседница. Те се смееха, бъбреха, пееха. Под влияние на момента тя забрави за брата си, но след малко отново може би щеше да плаче по него.

Нашият разговор беше по-сериозен. Ние не можехме да се смеем, без да оскърбим святото чувства, което ни вълнуваше.

— Ах, бихме били напълно щастливи, ако беше Нарцисо при нас!

— Не се тревожете: той ще се върне. Утре баща ви ще замине и лесно ще проникне в града. От своя страна аз няма да изоставя нито едно средство, което би могло да върне брата на тъй любещата го сестра.

— Благодаря! Благодаря! Колко много вече ви дължим.

За какво ми говореха тези очи? Само за благодарност или и за любов?

— Прощавайте! Прощавайте!

— Лека нощ, сеньори!

Те си отидоха, а лицето й все още бе пред мен.

Заведоха ни в спалните. Войниците бяха завързали конете за дърветата и се разположиха в бамбуковото ранчо.

Като стоях пред огледалото в спалнята си, забелязах два портрета, които висяха от двете му страни. Наведох се да разгледам този отляво; не без вълнение видях, че това е нейн портрет. „Художникът не я е поласкал, си помислих: на портрета изглежда десет години по-стара. Но все пак сходството е несъмнено.“ Преминах на другата страна на огледалото. Боже! Та това бе Дюброк! Неговите коси, неговите вежди, неговите жестоки устни!

Сърцето ми болезнено се сви. Гледах портрета и не исках да вярвам на очите си. Но всеки нов поглед все повече ме убеждаваше, че не се лъжа.

Кога най-сетне щеше да престане да ме преследва този зъл дух? Спомних си първата наша среща, Лобос, неговото появяване под сенките на града. Как се бе промъкнал през веригата? Как се бе озовал при гверилясите?

Техните портрети висяха редом — като на годеник и годеница! Емил, както го наричаше женският глас, и дон Емилио бяха едно и също лице. В това нямаше съмнение! Този красив, внушителен негодяй бе идвал тук преди мене! „Те са сгодени, може би и женени!? Боже, колко е мъчително това.“ — казах си.

Безсилно паднах в креслото пред масата и седях обхванат от вихър терзаещи ме мисли. Скрит зад голямата картина часовник започна да свири тъжна мелодия, хармонираща с настроението ми. Това малко ме успокои. Най-сетне станах, съблякох се набързо и се хвърлих на леглото с твърдото решение да забравя всичко — дори, че съм я видял някога.

„Ще стана по-рано и ще отпътувам, без да се видя с нея. Лагерният живот ще ми помогне да забравя тази среща. Но как да заставя ревнивото си сърце «да забрави»?“

Стараех се да мисля за корабите, за войската, за копчетата по куртките на войниците, за пагоните, но всичко напразно! Сърцето отново почва да замира, мислите се пълнеха с мъчителни спомени.

Дълго се въртях на пуховото легло. Часовникът отново и на няколко пъти изсвири познатата мелодия. Най-сетне заспах уморен физически и душевно.

Когато се събудих, наоколо ми беше тъмно. Почувствувах се бодър и от това заключих, че съм спал дълго. Започнах да напипвам дрехите си. Някой потропа.

— Влезте!

Вратата се отвори и поток светлина нахлу в стаята. Влезе слуга с лампа.

— Колко е часът?

— Девет, господине.

Като постави лампата на масата, слугата излезе, но скоро се върна с чаша шоколад, изпратен от донна Жоакина. Изпих питието и побързах да се облека. Утрото винаги ми бе носило облекчение на страданията — умствени или телесни. Вероятно това е закон на природата. Сърцето ми не чувствубаше вчерашната тежест, макар далеч да не беше изцерено.

Не се реших да се приближа до огледалото. „Не искам да гледам нито любимото, нито ненавистното ми лице. В лагера! Нека всичко потъне в Лета.“

— Другарят ми стана ли вече?

— Да, господине, преди няколко часа.

— Къде е той?

— В градината.

— Сам?

— Не, господине, с младите сеньорити.

„Щастливият лекомислен Клелей! Него не го измъчват никакви ревниви мисли!“ — помислих си.

— Кажете на приятеля ми, когато се върне в стаята си, че искам да го видя.

След няколко минути Клелей влезе при мен в най-весело настроение.

— Вие, изглежда, не сте прекарали лошо времето си?

— Чудна утринна разходка! Тук наистина е рай. Току-що хранихме лебедите. Но вашата chere amie нещо е обесила главичка и все поглежда към дома.

— Клелей, няма ли да бъдете така добър да се разпоредите да оседлаят конете?

— Тъй скоро? Но останете да закусите!

— Заминавам след пет минути.

— Но защо, капитане? Каква чудна закуска ни очаква! Дон Розалес няма да ви пусне…

— Дон Розалес…

Нашият хазяин влезе в същата минута и действително ме уговори да остана.

Поздравих сестрите с изискана любезност. Но не можех да скрия студенината си от моята възлюбена.

— Капитане, вие нищо не ядете. Здрав ли сте? — попита ме дон Розалес през време на закуската.

— Благодаря, сеньор! Здрав съм като никога.

Старателно избягвах да я гледам и леко ухажвах сестра й. Един или два пъти я погледнах. Очите й ме търсеха със странен. Въпросителен поглед. Те бяха пълни със сълзи и изразяваха скръб. Понятно бе защо плачеше: брат й беше в смъртна опасност. Но нямаше ли упрек в погледа й? Нима моята студенина я правеше да страда?

Станах от масата и като излязох в градината, дадох нареждане на Линкълн хората да бъдат готови за път; самият аз тръгнах по алеята от нарови дървета Клелей, придружаван от двете девойки, скоро ме настигна. Старите бяха останали в дома да надзирават окончателните приготовления за път.

По силата на някакъв инстинкт ние Гвадалупа и аз — се озовахме двама. Почувствувах странно желание да узная от нейните устни мъчителната за мене истина. По-добре изведнъж да се свърши, отколкото да се измъчвам от ревниви подозрения.

Погледнах я с наведена малко настрана глава тя мачкаше портокалово цветче и изглеждаше, че следи падането на листчетата. Колко прекрасна беше!

— Да, художникът не ви е поласкал!?

Тя с учудване издигна върху ми тъмните си като нощ очи.

Повторих забележката си.

— Какво искате да кажете с това, сеньор капитан?

— Че художникът не е бил справедлив към вас. Той ви е нарисувал по-стара.

— Какъв художник?

— Имам предвид портрета ви, който видях в спалнята си.

— До огледалото? Но това не е мой портрет, капитане.

— Нима?

— Това е портретът на моята братовчедка Мария де Мерсед. Казват, че ние много си приличаме.

Сърцето ми се препълни от радост.

— А мъжкият портрет.

— Той е на дон Емилио, нейният любим. Те избягаха от къщи заедно. Тая стая принадлежеше на тях — оставихме там всичко по старому.

Изглежда, тези спомени бяха тъжни за нея. Тя се извърна.

— Де е тя сега?

— Не знам.

Тук имаше някаква тайна; но сърцето ми се чувствуваше щастливо и чуждите тайни не ме интересуваха.

— Да се разходим още малко, Лупита — казах.

Тя учудено ме погледна, като не знаеше на какво да отдаде внезапната промяна в обръщението ми към нея. Искаше ми са да падна в краката й и да й обясня всичко!

Разхождахме се по алеите сред картини от природата, разполагащи към любов и щастие. Любов! Ние я долавяхме в песента на птиците, в бръмченето на пчелите, чувствувахме я в собствените си сърца! Небето се очисти и от последното облаче. Вървяхме, държейки се за ръце и гледайки се в очите.

Седнахме върху гладкото стебло на паднало дърво. Всецяло се бяхме отдали на оня неопределен порив, който беше завладял сърцата ни. Бяхме забравили всичко.

„Аз трябва най-сетне да попитам, трябва да узная съдбата си.“

Наведох се и й пошепнах с оня изразителен език на сърдечните излияния:

— Кажи, любиш ли ме?

— О, да, любя те! — беше простият отговор.

Тиха радост се разля в сърцето ми. Продължавахме да седим, наслаждавайки се на оня възторг, който е познат само на вярно и чисто любещите се.

Внезапно чухме конски тропот! Беше Клелей, начело на отреда.

Чакаха ме. Дон Розалес и донна Жоакина горяха от нетърпение: нали съдбата на сина им зависеше от всяка минута!

— Тръгвайте, аз ще ви стигна!

Отредът тръгна на път. Наред с лейтенанта яздеше на бяло муле дон Розалес.

— Скоро ли ще се върнеш, Енрико?

— Щом като бъде възможно. Ще мечтая за часа на срещата ни повече от теб.

— О, не, не!

— Уверявам те, Лупита. Повтори още веднъж, че няма да престанеш да ме любиш.

— Твоя… твоя… до самата смърт!

Скочих на седлото. Последен поглед — прощален жест?

Понесох се в галоп под сенките на палмите.