Майн Рид
Стрелците в Мексико (11)

Глава X
NORTHERN

Дон Розалес се съвзе изведнъж и затича към предния салон — antre sala. Инстинктивно всички тръгнахме след него.

Когато се изкачихме горе, пред очите ни се представи картина, еднакво и страшна, и величествена. Видът на земята и небето се бе променил съвършено. Природата, която неотдавна се усмихваше с цялата си прелест, сега бе мрачна и неузнаваемо страховита. Чистото лазурно небе, което бе залято от слънчевото сияние, бе станало оловнотъмно и необикновено заплашително. На североизток плуваше грамадно множество черни облаци. Като стигна Сиера-Мадре, то сякаш прегърна острите върхове, за да бъде прободено и разкъсано. От него се отделяха огромни тъмни парцали, приемащи фантастични форми, и със страшна бързина се приближаваха към нас. Демоните на бурята излизаха от своето леговище, за да разнесат навсякъде ужаса на опустошението.

Самотен огромен облак се придържаше към снежния конус на Оризава, сякаш вампир, който се готви да се хвърли върху заспала жертва.

От основната маса тъмнило, надвиснала над Сиера-Мадре, изскачаха сегиз-тогиз светкавици ту на една, ту на друга страна.

На юг към небето се повдигаха вихрушки от пясък.

Бурята все още не стигаше до ранчото. Листата на огромните дървета продължаваха да бъдат застинали. При нас царуваше все още онази тежка тишина, която винаги предшествува някое силно разтърсване на природата.

Лебедите издаваха пронизителни крясъци, кукумявките раздираха слуха ни със своето протегнато уууу, папагалите се обаждаха изплашени, пойните птички писукаха и всички вкупом бързаха да се скрият под гъстите листа на маслиновите дървета.

Тежки дъждовни капки започнаха да бият по листата, в началото бавно, сетне все по-често и по-силно, когато изведнъж дъждът се заизлива като из ведро. В същото време нахлу вятър и приведе почти до земята високите палми. И ето че той премина така бързо, както бе дошъл, и те отново се изправиха гордо.

Откъм север започна да се дочува глух тътен, подобен на рева на морето, или на някакъв далечен, огромен водопад. Тътенът все повече приближаваше и нарастваше. Навремени от гората чувахме лая на чакалите — coyotes, и пронизителния писък на разтревожените маймуни.

— Тара la casa! Тора la casa! — викаше дон Розалес от верандата. — Скрийте се в къщата! Затворете я! По-скоро дайте въжетата!

Грамадните цилиндри на палмите се спуснаха и закриха бамбуковите стени. Представляваха непроницаема преграда. За пет минути сякаш цялата къща бе захлупена с невероятна шапка и бе заградена с колове. Всичко наоколо бе привързано с въжета, краищата на които бяха прикрепени към стъблата на дърветата.

— Сега, сеньори, всичко е наред — каза дон Розалес. — Няма вече никаква опасност и можем да се върнем в гостната. Заповядайте, не стойте така нерешително!

— Бих предпочел да погледам бурята — казах аз. Не желаех да се върна при онази сцена на скръбта, която току-що бяхме напуснали.

— Както обичате, господин капитан. Застанете тук, под стряхата, ще се чувствувате на по-сигурно място.

Майорът мърмореше:

— Господи, каква жега! Като в ад!

По лицето му се стичаше пот като град.

— След две-три минути ще треперите, сеньор, от ужасен студ! Цялата горещина сега се е събрала по ниското, но скоро ще се разпръсне.

— Колко време може да продължава тоя вихър — попитах.

— Мъчно е да се определи, сеньор — отвърна дон Розалес, — бурите при нас винаги върлуват различно време. Сега, изглежда, ще имаме huracana, най-страшния ураган, но всичко ще премине много бързо, така мисля… Caramba!

Отново връхлетя вятър и премина с рязко свирене, след него втори тласък и трети тласък, както по време на буря в морето талазите прииждат един след друг. Сетне припълзя, загърмя и затрещя с внезапно издигане самата буря. Настана страшен мрак, небивал шум, завъртял и понесъл напред орляци от разтреперани птици и огромни облаци от листа.

Маслиновите дървета трещяха, палмите се навеждаха до земята и се разперваха треперещи. Платаните се наклоняваха грациозно и пропускаха свиренето на бурята между широките си листа.

Грамаден облак приближаваше много бързо и въздухът сякаш се изпълни с гъста пара. Атмосферата ставаше все по-тежка, гореща, задушна. Нощ замести деня, изпълнена със серен дъх.

Но ето че внезапно блесна такава светкавица, че всички дървета се сведоха като че ли пламнали. След това мракът се сгъсти още повече. Блесна нова светкавица и цялото небе загърмя толкова силно, че дори свиренето на вятъра, самото стенание на бурята бе заглушено. И всичко наоколо се разтърси и разпищя, и размаха ръце.

Светкавиците зачестиха, една след друга, все по-бляскави и страховити, разсичаха небосвода с огнени зигзаги, по всички посоки — удар след удар, гръм след гръм и проливният тропически дъжд заплиска немилостиво, заля земята, сякаш искаше да я превърне в океан.

Но целият този ужас сякаш сам изтощи себе си и започна да притихва само след няколко минути. Ето че облакът замина на юг.

Остави след себе си пронизителен студен вятър.

— Да слезем долу, сеньори — предложи дон Розалес, настръхвайки от студ.

Клелей и майорът ме погледнаха въпросително: „Да отидем ли?“ Беше ни особено мъчително да гледаме картината на семейната скръб, понеже се чувствувахме отчасти виновни за това нещастие. Колебаехме се. Казах:

— Господа, трябва да се върнем! Ние донесохме скръбта; нека се постараем и да я утешим, доколкото е по силите ни. Да отидем.

* * *

Когато се върнахме в гостната, в картината на скръбта бе настъпила промяна. Сълзите се бяха сменили с покорност и молитва. Донна Жоакина седеше с броеница и разпятие в ръце; момичетата бяха преклонили колене пред картината, изобразяваща Долорес. В техните наведени глави, в скръстените на гърдите ръце, в цялата им поза имаше толкова тиха молба и смирена вяра, че като ги гледаше човек, не можеше да не се трогне. Искахме пак да излезем, за да не смутим тази свещена скръб, но дон Розалес ни спря:

— Не, сеньори, поседете да поговорим спокойно. Да погледнем нещастието в очите.

Разказахме му в общи линии плана на обсадата.

— Има още надежда, дон Розалес — казах аз, — и при това, струва ми се, спасението е във вашите собствени ръце.

Дойде ми наум, че човек с такова обществено положение като дон Розалес навярно би могъл да получи достъп в града при посредничеството на своя консул или с помощта на испанския военен кораб, който видях в пристанището на Вера-Крус. Когато казах това на стареца, той се оживи и отвърна, че на кораба имал познат.

— Да — потвърди Гвадалупа, — дон Сантяго е наш познат.

— Дон Сантяго? Кой е той? — попитах.

— Наш сродник — отговори дон Розалес, — той е офицер в испанската армия.

Не зная защо, но нещо като че ли ме бодна в сърцето.

— Щом имате приятел на испанския кораб, то какво по-хубаво? Той може да спаси вашия брат.

Лицата наоколо ни просветнаха. Дон Розалес ми стисна горещо ръката.

— На този кораб още е позволено да се сношава с града. Трябва по-скоро да се явите там. Бомбардировката не е започнала, нашите батареи още не са устроени.

— Ще отида веднага! — дон Розалес скочи от мястото си. Донна Жоакина и момичетата отърчаха да приготвят нужното за заминаването му.

— Но как ще премина през вашата верига? Ще ми разрешат ли?

— За това ще бъде необходимо да ви придружавам, дон Розалес — отговорих, — но съжалявам, че не мога да направя това още сега. Аз съм изпратен с поръчка да намеря мулета. Ние видяхме тук зад гората пасбище.

— Да, там ще намерите около стотина мулета. Те са мои — вземете ги всичките.

— В такъв случай майорът още сега може да подпише с вас договора и да ви плати парите.

— Заповядайте. А на връщане значи ще се отбиете тук?

— Да, и ще се постараем да не се бавим нито минута.

— Аз сам бих дошъл с вас, но… — дон Розалес се смути, приближи се до мене и продължи полугласно, — да ви кажа право, господин капитан, бих желал да ги вземете „без мое съгласие“. Аз почти не се меся в политиката. Но Санта Ана е мой враг и ще се радва да намери повод да конфискува имота ми.

— Разбирам. Добре, ще взема мулетата насила, а вас като военнопленник ще откарам в нашия лагер — това ще бъде отговор на вашето гостоприемство.

Испанецът се усмихна:

— Сеньор капитан, вие нямате сабя, позволете ми да ви предложа тази.

Той ми подаде шпага от толедска стомана в украсена със злато ножница и с изображение на мексиканския орел на дръжката.

— Това е оръжие на генерала на Виктория — каза той.

— Благодаря ви, ще ценя много този подарък.

— По чашка мараскин за пътя?

— С удоволствие — произнесе майорът, — но позволете да ви дам един съвет; побързайте да скриете това някъде, докато не е късно — той посочи златния сервиз, който стоеше на сребърен поднос.

— Действително — потвърдих, след като преведох думите на майора, — армията винаги се придружава от нехранимайковци, които се занимават с грабеж.

Дон Розалес обеща да си вземе бележка и ние се разделихме.

— Ще ви дам водач. Ще намерите това, което ви трябва, в корала. Адиос, сеньори!

— Довиждане, дон Розалес! Довиждане, госпожи!

— Адиос, капитан! Адиос, адиос!

Протегнах ръка на сестрите. По-малката веднага я притисна до устните си. Гвадалупа последва нейния пример, но в движенията й се забелязваше значителна сдържаност. На какво се дължеше?

— Щастливец! — избъбра майорът, когато се изкачвахме по стълбата. — За такава награда и аз съм готов да се изкъпя.

— И двете са красавици! — каза Клелей. — Но от всички жени аз бих избрал Мария Лъчезарна!

* * *

Любовта може да се сравни с роза, която расте на бодлив храст. От първия момент на зараждането на страстта се започва и ревността. Сърцето на влюбения, подобно на хамелеон, се мени в зависимост от последната дума или поглед на любимото същество. То ту се надява, ту мъчително се свива, като си спомня разни най-дребни обстоятелства, анализира ги, сравнява ги и ги претегля, като банкер, който изчислява прихода и разхода.

Би могло да се напише цяла книга за това как се започва и развива любовта. Но защо? Читателят вероятно я е прочел отдавна в своето сърце!

Чувствувах, че съм влюбен. Красотата винаги е била за мен обаятелна, а нейната красота се съединяваше с духовна красота. Чувствувах, че в моята възлюбена се крие героиня. Тя беше надарена с всичката нежност на женската душа — и същевременно в минута на отчаяние и опасност се издигаше над представителките на своя пол. Тя беше от онези натури, които силната страст може да накара да се заблудят, беше способна да падне, но само веднъж.

Какво не бих дал, за да покоря такова сърце!

Бях запомнил всяка нейна дума, всяко движение, всеки поглед, който би ми дал поне нищожно право да се надявам. Защо не се прости с мен тъй дружелюбно и сърдечно, както сестра си? Странно, но тъкмо от това обстоятелство аз черпех своите най-щастливи надежди. Зная от опит, че едновременно любовта и ненавистта към едно и също лице могат да съществуват в едно и също сърце. Нейната студенина, която би докарала другиго в отчаяние, на мен оказа обратното въздействие.

Но ето и облак: спомних си за дон Сантяго и сърцето ми се сви болезнено. „Дон Сантяго е млад, красив морски офицер! Може ли нейното сърце да се победи само с красота? Пък и възрастта, и външността на Сантяго са още плод на моята ревнива фантазия. Нали не зная нищо определено за него. Но в нейния поглед, когато произнасяше това име, нима не се четеше особено чувство? О, ад!…“

Вероятно бях произнесъл последните думи гласно, понеже Линкълн изведнъж ме настигна и ме попита:

— Какво казахте, капитане?

— Нищо, нищо, сержант!

Въпреки този отговор, Линкълн пошепна на своя съсед:

— Какво ли се е случило на нашия капитан?

И той с учудване забеляза как се спъвах в храстите тъй, че дрехите ми приемаха твърде плачевен вид.

Нашият път минаваше през гъст нисък храсталак. Вървяхме ту по песъчлив дол, ту под сенките на коркови дъбове, чиито грапави стебла бяха обвити с лиани. На три километра от ранчото намерихме рекичка, която вероятно се вливаше в Ялапа. По двата бряга растяха дървета, които си протягаха едни на други клоните. Над тъмната вода се издигаха високи водни растения, сред които имаше красив ирис, с копиевидно стебло, завършващо с кафяво цилиндрично надебеляване като пискюл на шапката на гренадир.

Нашето приближаване изплаши пеликан, който се издигна на своите тежки крила и отлетя в гъстата гора. Кайман се хвърли лениво във водата, а маймуната сапажу, заловена с опашка за един клон, се полюляваше и отвратително крещеше с получовешки глас.

Спряхме се за минута, за да напълним манерките си с вода, а след това прегазихме рекичката. Като изминахме още стотина крачки, нашият водач извика:

— Ето и стадото!