Майн Рид
Стрелците в Мексико (8)

Глава VII
РАЗУЗНАВАНЕ

Още не се бе разсъмнало след моята визита у майор Блосъм, когато ме събуди тих, дружелюбен глас в палатката.

Беше сержант Боб Линкълн.

— Войниците са вече под оръжие, господин капитан.

Скочих, облякох се бързо и излязох.

Месецът още ярко светеше и видях построения в две редици отред. Пред моята палатка Малкия Джек оседлаваше малкия си мустанг. Джек беше истински миниатюрен карабинер със своето кепе и тясна зелена куртка, закопчана до брадата; имаше малка сабя и чифт звънтящи мексикански шпори. Неговото конче притежаваше някои оригинални качества: това жилесто животно можеше — неопределено време да се храни с най-бедна храна. Веднъж по някаква случайност то трябвало да се раздели със своя господар; най-после Джек намерил своя мустанг в подземието на един разрушен манастир, дето прекарал четири денонощия, без да има друга храна, освен камъни и плесен.

Щом ме видя, Джек се затече да ми прислужва за закуската.

Тръгнахме и скоро към нас се присъедини майорът на висок жилав кон. След него яздеше на едър кон негър и носеше в обемиста кошница храна за майора.

Излязохме на широкия път. Майорът и Джек яздеха в авангарда: Джек и неговият мустанг изглеждаха представители на царството на лилипутите в сравнение с майора, който се очертаваше в сутрешния здрач като някакъв центавър.

На един завой, който минаваше край голяма гора, видяхме конник. Майорът малко по малко забави хода на своя кон и най-после се оказа в задните редове.

Конникът беше замбо, който търсеше избягал от оградата му бивол. Зададох му въпрос, отнасящ се до целта на нашата експедиция. Той посочи на юг, като каза, че там ще намерим много мулета.

Завихме наляво по път, който минаваше през гората и скоро се стесни в такава тясна пътека, че трябваше да вървим един зад друг. Гъстите клони, които се преплитаха над главите ни, затъмняваха пътя.

Майорът постоянно трябваше да ляга напред на седлото, а няколко пъти дори слизаше и вървеше пеш — толкова ниско висяха клоните.

Пътувахме мълчаливо, тишината се нарушаваше нарядко само от проклятията на майора, които при това се произнасяха полугласно, за да не привлекат вниманието на враговете.

Най-после пред нас се откри малка прерия, от едната страна на която имаше хълм, покрит с нисък храсталак. Аз се изкачих на хълма, за да разгледам околността. Слънцето току-що бе изгряло над синия залив, повърхността на който искреше от ярките лъчи с металически блясък. Като поставих ръка над очите си, различих високите мачти на корабите и осветените кули на града. На юг се простираше неизгледна равнина, дето тъмната зеленина на лесовете се редуваше с по-светлия тон на полята и с огледални езера. Подножието на хълма, на който стоях, беше опасано с широк пояс гора, а по-нататък започваше прерия, дето видях много пасящ добитък. „Там, по всяка вероятност, ще намерим това, което ни трябва!“ — казах си.

Тръгнахме по-нататък по пътеката, която според моето мнение, водеше към пасбището. Скоро се приближихме до брега на една река. На противоположния бряг не се виждаше продължение от пътеката. Къде водеше тя? Линкълн преплува и след известно време намери продължението на пътя, като разчисти прикриващата го естествена завеса от лози и малини. Отпечатъци от конски копита се виждаха отчетливо по земята. Със своя кон майор Блосъм се провираше трудно напред и ние постепенно се приближавахме към целта.

Гората стана по-рядка и излязохме на поляна. Красива картина се представи пред нас. Някога тази поляна сигурно бе обработвана, но сега напусната. Тук имаше розови храсти, групи от кокосови дървета и полудиви смокини. Близо до гората се издигаше покрив на къща над море от цъфтящи храсти. Тръгнахме към нея.

Слънцето заливаше всичко с нежна топлина, въздухът бе напоен от аромата на цветята, окръжаваше ни пеенето на птиците.

Когато се доближихме до жилището, заповядах на войниците да спрат, а сам отидох на разузнаване.

* * *

Като не намерих свободен вход за къщата, разтворих храстите от жасмин, които образуваха жив плет, и видях прелестна картина.

На малка могилка се издигаше необикновена къща: без прозорци, а стените — оплетени от бамбук и прозрачни, тъй че можеше да се вижда какво става вътре. Зелена вълнена завеска заменяше вратата и в тази минута беше отдръпната. Цялото здание правеше впечатление на огромна птича клетка с позлатени пръчки.

Близката до къщата част на градинката, изглежда, беше предмет на особени грижи. На заден план имаше горичка от маслинови дървета, а отдясно и ляво растяха портокали и лимони. Редки храсти, посадени в красиви глинени саксии, бяха наредени наоколо. Фонтан, висок 7 метра, падаше като дъжд, разлагащ спектъра, върху водни лилии и други растения между разкошните смокини.

До този момент никъде не бях забелязал хора. Сякаш само птиците се наслаждаваха от разкоша на това кътче. Яркочервено фламинго, което се къпеше във водата, се отделяше рязко върху зеления фон. Пойни птици населяваха всеки клон.

Нежен, сребрист женски глас достигна до мен откъм смокиновата горичка. Чу се звънлив смях и пляскане на вода. Коя Ева живееше в този рай? Цял месец вече не бях чувал женски глас и отдавна замлъкналите струни на сърцето ми изведнъж затрептяха. Първият ми порив беше: напред! Но се боях да не бъда много нескромен и реших да се отдръпна, когато до слуха ми достигна груб мъжки глас, който произнесе на испански:

— Скоро ли ще свършите? Много е горещо! Да се върнем вкъщи!

— Ах, не, Пепе! Още мъничко! — и пак зазвъня смях и се чу пляскане.

Мъжкият глас ме ободри и решително тръгнах към смокините, широките листа на които закриваха от мен говорещите.

— Погледни, Лупа, колко е красиво!

— Горкичката! Пусни я, Лукс!

Разтворих листата. Пред мен беше кръгъл басейн, пълен с кристална вода и ограден от всички страни със стена от палми, широките листа на които се свеждаха над него и го защищаваха от слънцето. Наоколо имаше каменен парапет, облечен с фарфорови разноцветни плочки. В центъра святкаше силен фонтан и поради вечната подвижност на повърхнината на водата, златните и червените рибки, които плуваха в басейна, сякаш се раздробяваха на милиони форми. Малко по-далеч, около група водни лилии, плуваха два лебеда.

А близо до фонтана стояха до пояс във водата две очарователни девойки, облечени в безръкавни зелени туники. Водата беше тъй прозрачна, че позволяваше да се видят нежните им крачета. Разкошни коси падаха по белоснежните им рамене и ръце; в техните очертания имаше такова поразително сходство, че неволно ги взех за сестри. Но в същото време те не си приличаха една на друга ни по цвета на лицето, ни по косите. Едната имаше сладостно восъчна кожа с маслинен цвят и пурпурна руменина играеше на страните й; тя бе с черна коса и лека сянка лежеше над горната й устна, като се отделяше рязко от белината на зъбите, очите й бяха черни, големи и имаха бадемови разрези; това бяха от онези дълбоки като нощ очи, които винаги гледат някъде надалеч.

Другата беше златокъдрава красавица. Очите й бяха по-кръгли и с цвета на тюркоаз. Кожата й не тъй нежна и восъчна, както на сестра й, на места имаше розов оттенък, а белите й ръце на слънцето изглеждаха също тъй прозрачни и безкръвни, както златната рибка, която тя държеше. Очевидно беше по-малката.

Бях прикован на мястото си. Не сънувах ли?

— Ах, колко си жестока! Горката рибка!

— Хайде да я изядем!

— По никой начин, пусни я. Лукс!

И брюнетката заплаши да напръска противницата си с вода. Последната все пак не отстъпваше и веднага бе обляна с плисък. Рибата се озова на свобода и между сестрите се започна палаво сражение. Те гребяха с шепи вода и със смях се пръскаха една друга.

Грубият глас ме откъсна от тази грациозна гледка. Като погледнах към мястото, отдето идеше гласът, видях дебела негърка, която лежеше под кокосово дърво, облегната на лакти и се смееше на лудориите на момичетата. Ето значи на кого принадлежал мъжкият глас! Разбрах, че трябва да се оттегля.