Майн Рид
Стрелците в Мексико (4)

Глава III
ГВИАС-КУТИС

— Аз също ще ви разкажа една случка — започна майорът.

Всички изпразниха чашите си и се възцари мълчание. Домакинът на пиршеството се славеше като добър разказвач и слушателите бяха уверени, че той ще победи по красноречие Сиблей.

— Ще ви опиша едно пътешествие — въздъхна едва забележимо майорът с отправен към Сиблей замаян поглед. — Страхувам се само да не уморя вниманието ви, господа, защото разказът няма да бъде кратък като…

— Толкова по-добре! Разказвайте ако щете до сутринта! — чуха се гласове.

Майорът леко се поклони и продължи:

— През дните на моята бурна младост бях намислил да тръгна за Вашингтон с един приятел, и той като мен от Джорджия. По пътя искахме да се позанимаем с лов. Знайте, господа, че от Джорджия до Вашингтон може да се стигне само през Палмето, което ще рече Южна Каролина, и че тоя щат се слави както с плодородието на своята земя, така и с богатството, ума и любезността на обитателите си.

Тук майорът подмигна хитро на слушателите си и спря поглед на представителя на Южна Каролина. Сиблей.

— Аз се славех като доста опитен пътешественик — леко се изпъна майорът, — но моят приятел, както ще видите, положително ме надминаваше в това отношение. Той бе човек крайно смел и хитър. Казваше се Вили Коб. Тръгнахме ние с триста долара, повече не можахме да съберем, но освен това имахме по един прекрасен джорджиевски кон и затова бяхме напълно уверени, че от нищо няма да се нуждаем по пътя.

— В краен случай можем да продадем конете, ако не ни стигнат парите — казваше Коб.

За жалост, преди да влезем в щата Палмето, трябваше да спрем за нощувка в Августа, на джорджиевската граница. Това градче бе доста весело и затова се забавихме в него цяло денонощие. Запознахме се бързо с приятна компания и седнахме да играем най-напред покер, на по десет пенса, сетне минахме на по четири долара. Нашите нови приятели ни посветиха и в играта фаро. Като играхме цялата нощ, станахме късно сутринта от масата с напълно празни джобове.

Попитах:

— Какво ще правим сега?

— Все ще измислим нещо — каза Вили Коб.

— Да продадем конете и да се върнем — предложих плахо.

— По никакъв начин! — енергично протестира Коб.

— Тогава как ще се оправим? Какво ще правим без пари във Вашингтон? Слушай, по-добре е да се върнем.

— Я кажи какво имаш в чантата си — каза приятелят ми, без да обръща внимание на думите ми.

— Риза, два револвера, пакет тютюн и ловджийски нож.

— Да продадем първо ножа, да му вземем парите и да платим за гостилницата. Това е главното, инак не можем да се отървем от тоя проклет вертеп.

— Добре. Но после? Ще продължим ли към Вашингтон?

— На всяка цена! С какви очи да се върнем у дома? И кокошките ще ни се смеят.

— Но как ще я караме без пари? Никак не ми е ясно, Вили!

— Дребна работа — каза той с такава самоувереност, като че ли навсякъде по пътя можеше да получи какъвто си поиска кредит. — Виждаш ли, имам наблизо един познайник. Ще пренощуваме безплатно. В неговата къща ще ни нахранят и напоят чудесно. После ще разчитаме на гостоприемството на плантаторите. Уверен съм, че ще преминем с големи удобства през Южна Каролина…

Майорът отново намигна към младия каролинец. И продължи:

— Виж, за щата Северна Каролина не гарантирам. Там щеше да ни бъде много по-трудно да се промъкнем. Така ми каза приятелят, когото слуша внимателно. Имаме добри револвери, каза. Ще се измъкнем здрави и читави. Хайде да вървим да продадем ножа, пък после да видим какво да направим.

Бях смаян от находчивостта и енергията на моя спътник и се съгласих безусловно. Той продаде ножа ми за шест долара на един от онези, които ни бяха изиграли. Като се разплатихме с гостилницата безцеремонно, ни останаха няколко шилинга и тръгнахме по-нататък за Вашингтон. Вечерта се озовахме на гости у познайника на Коб. Действително ни посрещнаха много радушно и се почувствувахме като у дома си. Коб искаше да помоли любезния домакин да ни заеме пари, но го досрамя да признае как се бяхме оказали истински голтаци. Пуснаха ни да тръгнем сутринта едва след като закусихме здраво. Конете ни също бяха нахранени отлично и славно почистени. Всичко дотук все пак беше добре, но парите ни вместо да се увеличат, спаднаха до един шилинг. Дадохме го на негъра, който ни прислужваше. От тази минута се видяхме оставени изцяло на съдбата, на слепия случай. На другата нощ прекарахме у един плантатор. Не знам какво му бе казал Коб на прощаване, но дочух как плантаторът му отвърна доста грубо: „В тази страна няма обичай сериозен мъж да пътува без пари.“ Последваха несвързани възклицания и нещо като глухи проклятия, които неприятно подразниха слуха ми.

— Тоя човек очевидно не спада към гостоприемните — забелязах след няколко минути.

— Така е — каза Коб, — ако той бе узнал по някакъв начин, че сме без пари, никога нямаше да ни пусне в къщата си. Чудя се защо се получи така, нали каролинците се смятат за възпитани и любезни хора, та дори и за добри. Сигурно сме попаднали на изключение.

Това действително бе изключение в Каролина, тъй като ни бяха допуснали сравнително лесно. Сетне ни бяха обсипали с такива псувни, че аз от срам, дето се казва, щях да се проваля в земята. Както и да е, отидохме след това в една селска гостилница. Струпаните пиячи в нея просто заграбиха чантите ни и ни ги върнаха едва когато Вили Коб им каза, че в тях няма друго, освен чифт револвери, които имат неприятния навик да гърмят съвършено точно в чужди лица.

Е, бяхме наречени джорджийски янки, но се отървахме.

— Работата ни е спукана, Хари — рече Вили Коб, когато бавно се замъкнахме по-нататък с клюмнали глави.

— Лошо, Вили, много лошо — потвърдих аз.

— Трябва да измислим нещо, което да ни помогне да се отървем от затрудненията.

— Трябва, Вили.

— Тогава мисли, Хари.

— Ще се помъча.

Усърдно започнах да си бия главата над разрешението на тази наистина трудна задача. Но каквито и планове да съставях, като ги разглеждахме от по-близо, виждахме, че не струват нищо. Вече съвършено се умърлуших, когато Боб, който вървеше двадесет крачки отпреде ми, изведнъж спря коня си, обърна се към мен и извика с всичката сила на здравите си дробове:

— Хари, открих!

— Е?

— Разсякох гордиевия възел!

— Нима!

— Да, Хари, и го разсякох не по-зле от Александър Македонски! Не вярваш ли?

— Вярвам, вярвам! Но как?

— Потърпи, тая вечер ще научиш. Още не съм обмислил подробностите. Как предполагаш, на какво разстояние сме от Колумбия?

— Мисля, че на двадесет, двадесет и пет километра. Вече сме изминали най-малко пет.

— Така. Тогава да вървим колкото се може по-полека — каза дълбокомислено Коб, — защото трябва да се намерим там не по-рано от вечерта. Що за място е Колумбия, Хари?

— Нямам понятие — отвърнах. — Колумбия е столица на щата и затова предполагам, че в нея може да се пооправим наистина.

— Ще видиш, ще стане както казваш. Остави на мен!

Отпуснахме юздите и конете ни тръгнаха по-бавно. Докато Вили Коб обмисляше подробностите на тъмния си план, аз мълчаливо му се любувах. Трябва да ви кажа, че той бе голям хубавец. Висок, с широки плещи, черни коси, хубави мустаци и тъмни, горещи очи… Положително бе омайвал жените. Когато се стъмни добре, влязохме в Колумбия, фенерите в тоя град, разбира се, не бяха угаснали. Коб си отваряше очите на четири и непрекъснато спираше да разчита табелите над магазините.

— А! — извика по едно време. — Ето какво ни трябва!

Спря коня пред една дърводелница.

Скочи от коня, влезе при майстора и доколкото можах да разбера, като го следях през прозореца, бе започнал да се пазари за някакъв голям празен сандък, изваден за продан. Приближих и чух края на разговора: Когато пробиете дупката и заковете капака, напишете на нея ей този надпис — Коб подаде на майстора парче хартия, на която бе надраскал нещо. — Ето ви парите веднага!

Той се поклони леко и излезе.

— Да вървим — каза ми и се качи на коня. — Измислих нещо ве-ли-ко-ле-пно!

Попитахме първия срещнат полицай къде се намира най-добрият хотел и се запътихме към него.

Като пристигнахме, на разстояние няколко крачки. Вили Коб скочи отново от коня, подаде ми юздата и каза:

— Ще се върна след час. Ти заръчай вечеря и яж, не ме чакай. Вземи хубаво, скъпо помещение. От всичко искай най-доброто! Имената ни не записвай. Това ще сторя аз.

И се изгуби.

Следвах точно наставленията му: вечерях с вълчи апетит в общата зала, после седнах в наетото великолепно помещение и зачаках с нетърпение хубавеца, без да зная изобщо с какво ще платим накрая. Коб се появи, придружен от двама негри, които носеха купения сандък.

Върху капака му чернееше с големи букви следния надпис:

ЗАБЕЛЕЖИТЕЛЕН ГВИАС-КУТИС!

Под тези думи зееше продълговата дупка, очевидно, току-що пробита, тъй като краищата още бяха пресни.

Коб държеше в ръката си голям лист хартия, простря го на масата, след като негрите излязоха, и като го посочи, каза тържествено:

— Гледай, Хари, добре гледай — в тази хартия е целият ни късмет!

— Как така… — недоумявах.

— Чети, приятелю, чети. Може и да разбереш какво съм замислил.

Наведох се над хартията и прочетох на глас:

ЧУДЕСНИЯТ ГВИАС-КУТИС, УЛОВЕН В ДЕВСТВЕНИТЕ ГОРИ НА ОРЕГОН.

Следваха по-ситно написани редове:

Това забележително животно, досега още непознато на естествоизпитателите, съединява с чисто човешки ум свирепостта на тигъра и живостта на орангутана. Кожата му има чуден небесен цвят. Около прекрасното му гъвкаво тяло се извиват единадесет нежно розови ивици, а двадесетата обхваща неговия хубав нос. Никога никой не е виждал тук нещо подобно! Някой са успели да видят как това животно, това млекопитаещо, е изкачвало на върха на най-високите дървета грабнати възрастни хора и ги е оставяло там да умират от глад и жажда! Оттук може да се съди за силата, пъргавината и жестокостта на гвиас-кутиса! С настоящето се известява на интелигентните жители на Колумбия, че това удивително четвероного е готово да се яви пред тях утре, вторник, в осем часа вечерта, в големия салон на хотела Минерва. Вход — двадесет и пет цента!

— Слушай, Вили — започнах, след като проумях донейде какво щяхме да правим, — нима ти разчиташ наистина, че можеш да измамиш разумните хора на Колумбия?

— Умни ли? Ха-ха-ха! Вижда се, че ти съвършено не познаваш тукашните хора!

— Е, добре, кажи, моля ти се, каква ще бъде моята роля в тая комедия.

— Много лесна, приятелю, ще те помоля само да не излизаш утре целия ден и да не позволяваш никому да поглежда в тоя сандък. Това е всичко!

— Добре де, а вечерта?

— Вечерта ще стоиш при вратата на салона и ще получаваш парите, а когато аз започна да ръмжа и да дрънкам синджири, направи се, че си се уплашил до смърт и тичай зад завесата.

Обещах добросъвестно да изпълня възложената ми от Коб длъжност, макар и да бях уверен, че неговата гениална измислица ще има лош край за нас.

На сутринта Вили стана рано, събуди и мен. Като поръмжа известно време и като се покара на „непослушното животно“, излезе.

Сигурно щеше да се занимае с приготовленията.

През главата ми мина, че може и да осъмнем на другата сутрин в колумбийския затвор.

Но едновременно с тая мисъл се възхищавах все повече от находчивостта на Вили Коб.

Скоро след неговото излизане чух шушукане — през полуотворената врата се показа главата на негъра и попита не ми ли трябва нещо.

— Не, за Бога, не влизай!

Главата изплашено се скри, но скоро пак се чу шум зад вратата. Тоя път дойде самият стопанин.

— Не мога ли поне отдалеч да погледна това страшно чудовище? — попита той, като се провря предпазливо през отбора.

— Това е против правилата. Освен всичко появяването на непознат човек го докарва в ярост.

— А, тъй ли? — той се дръпна малко назад. — Вие, изглежда, ще имате много публика. А мистър Ван-Амбург ми показа афишите.

— И аз се надявам — отговорих, като се досетих кой е този мистър Ван-Амбург.

— След минута закуската ще бъде готова. Долу ли ще слезете?

Тук, за мое облекчение, любопитният ми събеседник се отдалечи, а скоро се върна и Коб, който бе купил верига, дълга два метра. Като повтори своя вой и рев, той заключи грижливо вратата и отидохме да закусим. През време на закуската бяхме център на всеобщо внимание.

През останалата част на деня Коб постоянно излизаше и се връщаше, за да упражнява отново гласните си струни. Колкото повече се приближаваше вечерта, гвиас-кутисът ревеше все по-силно и по-яростно.

Най-после тръгнахме към „Минерва“, като пренесохме сандъка.

Сандъкът бе поставен зад завесите, а аз се разположих до вратата да събирам парите за входа.

За късо време залата беше препълнена с народ. Тук имаше и търговци с жените си, и млади хора с любимите си, и доста голямо число интелигенция. Всички жадуваха да видят „забележителния гвиас-кутис“.

Най-после зад завесите се раздаде продължителен рев.

— Тихо! Гвиас! Лягай, проклетнико! Шът! — чу се повелителният глас на укротителя.

Гвиас-кутис не преставаше да реве яростно. Публиката започна да тропа с крак и да пляска: „Гвиас-кутис! Гвиас-кутис! На сцената! Доведи го на сцената!“

— Дайте му кокал! — извика някой от публиката.

Чу се смях. Но врявата зад завесата се усилваше. Коб се мъчеше със строг тон да принуди чудовището да се подчини. Но то не се покоряваше и продължаваше да се мята, като дрънкаше веригата.

Това беше условният знак. Аз си придадох изплашен израз на лицето и се хвърлих зад завесите. Успях да забележа, че публиката вече се поразтревожи. Мнозина скочиха от местата си и побледняха. Коб тичаше назад и напред, дращеше посипания с пясък под, дрънкаше с веригата и страшно крещеше към въображаемия звяр. По лицето му течеше „кръв“, ръцете му също бяха „изподраскани“.

— Мирувай, звяр, мирувай!

— Го-го-оо! Го-гоуу!…

— По-скоро, мистър Волф, елате тук! — викаше ме Коб.

— Не мога да го удържа!

— Гооо… го-го-гоо!… — беснееше гвиас-кутис.

— Помогнете!

— Дръжте го по-здраво!

В, този момент Коб особено яростно разтърси веригата, изтърча на сцената и закрещя:

— Спасявайте се! Спасявайте жените и децата! Гвиас-кутис се откъсна от веригата!

— Джентълмени — продължи майорът, като си пое дъх, — не е по силите ми да ви опиша това, което стана след тези думи. Не минаха и две минути, когато стаята беше съвсем празна. Излязохме на улицата — наоколо нямаше жива душа. Ние побързахме към хана, заповядахме по-скоро да ни оседлаят конете и обяснихме, че гвиас-кутис е избягал и трябва по-скоро да го хванем. Препуснахме с всички сили и се спряхме чак когато 30 километра ни отделяха от Колумбия. Тогава си преброихме печалбата… Не помня, мистър Коб, колко излязоха?

— Шестдесет и шест долара и седемдесет и пет цента — обади се висок, мрачен янки, в когото никой от нас не би подозрял героя на този разказ.

— За здравето на майора!

Чу се гърмеж. Профуча куршум, който свали фуражката от главата на Тенеси и счупи на парчета шишето, което стоеше на масата.

— Не стреляй, като не умееш! — Тенеси свали фуражката си невъзмутимо.

Мнозина се спуснаха към изхода.

— Кой стреля?

Някои започнаха да претърсват околните храсталаци, но безуспешно. Решиха, че някой войник е гръмнал неволно и се е скрил, за да не попадне под арест.

— Хайде, Бог да е с него — каза Тенеси, — добре поне, че не беше граната. Обаче, моят приятел Халър също едва не пострада.

Беше истина: куршумът бе минал толкова близо до мен, че аз почувствувах „духането“ му в сляпото си око.

— Бих искал да зная за кого беше предназначен този куршум, за мен или за вас — обърна се Тенеси към мен.

— Склонен съм да приема мнението на полковник Хардинг, че това е просто случаен изстрел.

— Както и да е, заради този калпазанин отиде новата фуражка и цялото кило най-хубава ракия с лимонов сок.

— Има още много! — извика майорът. — Куджо, де е тирбушонът? Проклетият тирбушон!

— И без тирбушон ще минем!

И адютантът пак направи своя експеримент над новите бутилки. Пак се запени и заискри виното и шумният пир се възобнови. Започнаха се песни, разкази, тостове. Нощта се приближаваше към края си. Много млади сърца, пълни с доблест и мъжество, имаше тук; на мнозина от присъствуващите не бе съдено вече да празнуват великия юбилей…