Майн Рид
Стрелците в Мексико (32)

Глава XXXI
НАМЕРИХМЕ ГИ!

Баранката бе далече: най-малко десет мили. Пътят минаваше през гори, долини и хълмове, така че не можехме да се оплачем от еднообразие.

Най-после стигнахме до една стръмнина.

— Охо! — извика Таплън. — Започва буря. Хубавичко ще ни окъпе.

И наистина, изведнъж цялото небе се покри с черни облаци, които падаха все по-ниско, като че ли искаха да ни смажат с всичката си маса. Потъмня. Но ето че блесна светкавица и се чу такъв силен гръм, като че ли изведнъж гръмнаха стотина топове. Ехото повтори този гърмеж няколко пъти. Несвикналите на тропически бури биха умрели от страх, ако чуеха тия страшни гръмотевици.

Конят ми се изправи на задните си крака и не искаше да върви нататък.

— Какво се спряхте, Халър? — извика Таплън. — Слизайте по-скоро, там, долу, ще бъде по-добре… Заградихте и моя път.

— И благодарете Богу, дето ви заградих пътя — казах. — Намираме се пред устата на бездънна пропаст! Току-що забелязах това при светлината на светкавицата.

— Тъй ли?!… Тогава карайте надясно.

Обхвана ни гъста, непроницаема мъгла, през която нищо не можеше да се различи. Само благодарение на светкавиците, които браздяха небето по всички посоки, можехме да намерим пътеката, от която се и възползувахме. След ослепителната светлина на светкавиците мрачината ставаше още по-гъста и ние вървяхме с голяма мъка напред. Конете постоянно влизаха в храстите, които ни шибаха по лицата и ни късаха дрехите.

Сполетя ни такава буря, за която европейските жители нямат никакво понятие. Като че ли пак настъпи хаосът преди миросъзданието. Дъждът, вятърът, гръмотевиците и светкавиците като че ли се бяха обзаложили кой е по-силен и кой може да причини повече пакости на злополучната земя.

Наоколо ни пращяха дърветата, чупеха се клончета и падаха отгоре ни. Клоните се люлееха по всички страни, откъснатите листа се виеха из въздуха. Дъжд валеше като из ведро и се измокрихме до кости.

Чу се нейде кучешки лай. Конете наостриха уши и тръгнаха към мястото, отдето се чуваше този лай.

Мъглата започна да се разпръсква и видяхме, че още се намираме при пропастта, макар и на такова място, дето по-малко рискувахме да се сгромолясаме надолу, където растяха дърветата. Слънцето, което победоносно си проби път през облаците, блестеше в милиардите дъждовни капки, които обсипваха листата.

Бурята отмина, дъждът мигом спря и небето бързо започна да се избистря. От височините се стичаха порои, почвата бе разкаляна и конете на някои места потъваха до колене.

Спряхме се, за да видим откъде е най-добре да се спуснем, когато изведнъж чухме мъжки глас да ни казва:

— Caballeros, bajan por aca. (Господа, слезте от тука.)

Обърнахме се по посока на гласа. Но не се виждаше никой; забелязахме само през дърветата керемидите на малка къща.

В това време думите „por aca, por aca“ бяха повторени от звънлив женски глас.

Това страшно ме заинтересува. Жена ни се яви на помощ, значи съдбата ни благоприятствуваше, като ни изпращаше избавителка.

След малко благополучно слязохме долу и бяхме посрещнати от великолепно нюфаундлендско куче, което весело скачаше, махаше опашка и лаеше. То бе същото онова куче, което виждахме с познатите ни индианци.

Предчувствието на Таплън не го излъга: това семейство наистина се намираше тука, в къщата, която видяхме отгоре. Ние бяхме чули гласовете на стареца и на дъщеря му Пепе.

Те дойдоха при нас. Взеха юздите на конете ни и ни заведоха вкъщи, дето ни посрещна домакинята и голямата дъщеря Анита.

— Много хубаво сте направили, дето дойдохте тука — каза старецът зарадван. — Изглежда, добрият дух ви е довел до нас.

— Да, разбира се, че той! — потвърждаваше Пепе и ни целуваше ръцете. — Но как сте се измокрили! — прибави тя, като видя в какво състояние се намираме. — Заповядайте по-скоро в нашата къщица; там ще се изсушите.

Къщицата бе съградена с кирпичи и заградена с висок плет от кактуси. Бе много хубава, чиста и удобна — приличаше на жилище на състоятелен мексиканец.

— Защо избягахте от там? — запита Таплън.

— Сега ще ви разправя. Но най-напред трябва да се изсушите? Пепе, иди малко при майка си и сестра си, а ние ще се заловим за работа.

Пепе се поклони и влезе вкъщи.

Старецът дотътри два снопа пръчки, постави ги на плоча в двора и ги запали. Съблякохме горните си дрехи, закачихме ги на плета, седнахме до огъня и се обръщахме към него ту с едната, ту с другата си страна. Не се мина много време и се изсушихме добре.

— Вижте каква е работата — започна старецът. — Когато ни срещнахте последния път, отивахме да си вземем нещата от старата къщица. Тогава вече си бяхме купили тази къща. Ние толкова се забравихме от нападението на ония разбойници, че не се сетихме да ви кажем де ще живеем занапред. После, когато вие заминахте, се досетихме и искахме да пратим момчето си да ви търси в лагера, но се бояхме да не ви навлечем неприятности, загдето се познавате с нас, бедните диваци.

Последната дума той произнесе с усмивка, със съзнанието на човек, който отлично знае, че нито той, нито неговото семейство приличат на „диваци“.

— Напразно сте се страхували! — каза Таплън, очите на когото все поглеждаха вратата на къщата, гдето се бе скрил предметът на неговите търсения. — Щяхте да ме избавите от силно безпокойство… Впрочем, безпокоеше се и моят приятел, ей този сеньор — великодушно прибави той и ме посочи. — На другия ден отидохме да ви видим, но не намерихме никого. Помислихме си, че ви се е случило нещо лошо.

— Не, никога не ми се е случвало нещо преди онази работа, когато вие се явихте като наши избавители — каза старецът.

От по-нататъшния разговор с него научихме, че той е живял с жена си по-рано в Халап, дето е служил в къщата на богат търговец, който умрял преди осем години и му оставил малко пари, за да си нареди къщата. Дъщерите му се научили да плетат от слама и тръстика шапки и кошници, а старите се занимавали с градинарство, тоест, култивирали някои видове овощия, които продавали в града. Тъй като било неудобно да стоят при лагера, вследствие разпуснатостта на войниците, си купили тая къща, дето прекарвали съвършено спокойно.

— Пепе, Анита! — извика старецът, когато ние пак приехме приличен вид, като облякохме изсъхналите си дрехи. — Пригответе нещо за сеньорите, да закусят.

Момичетата се завтекоха да изпълнят неговата поръчка. През отворените прозорци се виждаше как шетат около трапезата.

— Много ли ви се харесва малката, Чарли? — попитах на английски моя приятел.

— И още питате! — с негодуващ тон продума той. — Разбира се, че ми харесва, толкова много ми харесва?

— Че сте готов заради нея да направите някоя глупост — довърших аз.

— Съвсем не глупост? Готов съм да се оженя за нея — ето що!? Впрочем, аз вече съм ви казвал това!

— Казвали сте ми?

— Е че какво? Нима не ми вярвате?

— Защо да не ви вярвам? Вие въобще сте такъв човек, който не се спира пред нищо.

— Приказвате, като че ли съм готов да се кача на бесилка, или да се хвърля в огън.

— Почти така. Вашата готовност да се ожените за една полудивачка, с която още не се познавате добре, прилича на тия подвизи.

— Тя съвсем не е полудивачка! Нали чухте, че тия момичета са се възпитавали в града? Я ги погледнете, как се държат; послушайте колко чисто говорят испански. Те са същински сеньорити!

— Нека е така, Чарли, но ми се струва, че вашата женитба няма да излезе на добре.

— Защо? — попита Таплън, който започна сериозно да се ядосва.

— Сами ще видите защо? А знаете ли какво? Мен много ми харесва Анита.

— Тъй ли? На, виждате ли!

— Виждам, че всички ние, мъжете, си приличаме: не можем да гледаме равнодушно едно момиче.

Докато си приказвахме така около огъня, един конник спря до къщата.

Бе млад човек, очевидно — богат и благороден, в син кадифен панталон и куртка, обсипани с масивни сребърни копчета, в сафтинени ботуши с големи сребърни шпори, богато украсена шапка и пелерина от най-тънко сукно, небрежно наметната на раменете му.

Юздите на коня и седлото също лъщяха от сребърни украшения, а самият кон бе чистокръвна арабска порода.

— El dueno! (Господарят!) — каза старецът, щом го видя.

— А! — промълви Таплън, очевидно смаян, че тука има „господар“.

И аз бях зачуден.

— На какво е господар? — запитах колкото се може по-небрежно.

— На цялата земя наоколо! — отвърна старецът. — Моя е само къщата, а земята е негова. Той е много богат плантатор? Buenos dias, don Juan! (Добър ден, дон Хуан!) — прибави той и ниско се поклони.

— Добър ден, старче — високомерно отговори конникът и майсторски скочи от коня си. — Тука ли е Анита!

— Да, дон Хуан.

— О! Аз само искам да изпуша при нея една цигара и да пийна чаша пиноле.

— Заповядайте.

Дон Хуан влезе вкъщи и седна до прозореца. Видяхме как Пепе му поднесе чаша пиноле, а Анита — запален въглен.

— Кой е тука у вас? — запита той толкова силно, че го чухме.

— Американски офицери — отговори домакинята.

— Проклетници! — извика той и ни изгледа злобно през прозореца.

И Таплън го изгледа враждебно. Той бе бледен, очите му горяха, а устните му трепереха. Очевидно бе, че него го ядосваха не толкова ругатните на дон Хуан по наш адрес, колкото неговата свободна обноска с Пепе, която скромно стоеше пред него.

— Ах, животно! — мърмореше Чарли и си свиваше юмруците. — Готов съм просто да го удуша! Как я гледа, как се хили!

— Успокойте се! — казах. — Той ей сега ще си отиде.

— Може и да си иде ей сега, но за дълго време ли? Помислете си: той е нейн господар!

— Съвсем не е нейн, а само на земята, където тя живее.

— Това е все едно. Нима не знаете, че тука може да се купи момиче за един чувал грах или за една кола царевица?

Пепе отговаряше спокойно на младия човек, но се виждаше, че неговото общесто не й харесваше; това се познаваше по лицето и по очите й. А той, като хвърляше към нас подигравателни и предизвикателни погледи, сипеше пред нея любезности. Най-сетне той даже я хвана за ръка и поиска да я целуне. Тя се дръпна и избяга.

Обърнах се към Таплън и исках да го успокоя, но вече бе късно: с един скок той се намери в стаята, хвърли се върху дон Хуан, сграбчи го за шията, измъкна го на двора и като кученце го захвърли през плета.

— Махайте се от тук, докато не съм ви разкъсал! — крещеше Таплън. — Ние, американците, няма да ви позволим безнаказано да оскърбявате беззащитните момичета!

Дон Хуан стана, отърси си праха, дотътри се до коня си, възседна го и с бързината на вятъра се скри от очите ни.

Старият с ужас гледаше тая сцена. Той не можеше да разбере, защо моят приятел оскърби дотолкова дон Хуан, който пред неговите очи бе висше и затова неприкосновено същество.

И мен ме смути много необмислената постъпка на Таплън. Младият мексиканец навярно отиде да събере хора, за да ни нападне и отмъсти за нанесеното му оскърбление. А ние бяхме сами, далеч от нашия лагер и недобре въоръжени. Работата можеше да вземе лош край.

Но Чарли не споделяше моите опасения. Гвериляси, както уверяваше старият, нямало наоколо, а от работниците и селяните той не се боеше много.

— Ние ще устоим на стотина души от тях — казваше Таплън със светнали очи. — Ако дон Хуан си позволи с нещо да ви обиди, то известете ни — за ваша защита ще докараме цял отред, цял полк, цялата непобедима американска армия! Ще хванем вашия дон Хуан в плен, ще го застреляме, ще го обесим, ще го разкъсаме! Тогава той ще научи какво значи да закача хора, които се намират под защита на американското знаме!

Виното, любовта и ревността съвършено завъртяха главата на моя приятел и той никак не можеше да се вразуми.

Впрочем, и аз се бях разпалил, но все пак още можех да разсъждавам трезво.

— Трябва по-скоро да се махаме от тук, докато не се е мръкнало, иначе ще объркаме пътя — казах между другото.

— Не се страхувайте, няма да се изгубим! — възрази Чарли. — Аз съм научен в степите да се ориентирам по звездите. Нека си похапнем тука, след това да тръгнем. При това, ще трябва да поприказвам с нея — ненапразно съм я търсил и намерил.

Отстъпих отново.

Нахранихме се, седнали на широка дървена пейка пред масивна маса. Нагостиха ни с няколко отлично сготвени испански ястия и с бутилка mezcal, много силно питие от листата на maguey.

След обеда Таплън искаше непременно да погледа как момичетата плетат шапки. Легнал на рогозка пред краката на Пепе, той й разказваше за земята на янките, за нейните безгранични степи и за приключенията, които е преживял там. Тя го слушаше, като работеше бързо с тънките си гъвкави пръсти и сегиз-тогиз му изпращаше красноречив поглед на възторг и дълбока симпатия. Ясно бе, че е готова да му отвърне с взаимност?

Горкият Таплън! Неговите мечти не се сбъднаха. И тука причината не бе Пепе, ами неговата излишна храброст и безгрижие. Но да не изпреварваме събитията.

Помогнах на Анита да разчисти материала за плетене и с удоволствие отговарях на нейните разпитвания за моето отечество и живота ми. Понякога вмъквах някоя цветиста фраза по вкуса на ония кавалери, които по професия се влачат подир женския пол. Тя свенливо се изчервяваше, засмиваше се и задаваше нов въпрос. Старите седяха при нас и сегиз-тогиз правеха своите забележки или запитваха нещо.

Но ето че слънцето почна да залязва. Като видя това, дори Чарли разбра, че е време да си вървим.

Анита се нае да ни прекара през скаляците и да ни изведе на пътя.

Домакините решително не искаха да им заплатим. Тогава извадихме по един пръстен от ръцете си и помолихме момичетата да приемат от нас този знак за спомен. Тия подаръци приеха с удоволствие.

Простихме се приятелски със старите и с Пепе, обещахме да дойдем пак при пръв удобен случай и тръгнахме на път, придружени от Анита и кучето.