Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Rifle-Rangers (Adventures in Southern Mexico), 1850 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Г. И., 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hammster(2008)
Издание:
Майн Рид. Стрелците в Мексико
„Тренев & Тренев“, София, 1991
Превод Г. И.
Редактор Иван Тренев
Рисунка за корицата Емилиян Станкев
Илюстрации Еванс (1898 г.)
Художник Лили Басарева
Технически редактор Георги Кирилов
Коректор Ивелина Антонова
Формат 32/84/108. Печатни коли 14,5. Цена 13,98 лв
Печат: ДФ „Полиграф“, Перник
с/о Jusautor, Sofia
История
- —Добавяне
Глава XXX
ТЪРСЕНЕТО
Няколко дни наред излизахме на градския път, като мислехме, че може да срещнем познатото семейство, но не открихме нищо. Дохождахме и до напуснатата колиба — тя си стоеше пуста и необитаема.
— Да — замислено каза Таплън, — остава ни още един опит. Ако и той излезе безплоден, ще зная, че няма вече надежда? Съгласен ли сте утре да се разходите с мен на кон?
Много ми бе мъчно за бедния приятел, който действително бе близо до побъркване, и затова отговорих:
— Разбира се, че съм съгласен.
— Благодаря ви. Знаех, че няма да ме оставите в трудната минута. Значи — до утре.
— Добре. Ами къде ще идем?
— В Бондерила.
— В Бондерила ли? Какво ще правим там?
— Ще ги търсим.
— Хм! Защо именно там?
— Ах, колко сте любопитен! Имам някои съображения, които после ще ви съобщя.
— Нека бъде така. Пазете тия съображения за себе си, докато не намерите за добре да ги кажете и на мен. Само не забравяйте, че около Бондерила се скитат гвериляси.
— Дявол да ги вземе! Няма да се боим от тях я!
— Не, но не е ли по-добре да вземем с нас някои наши хора за всеки случай?
— Не, моля ви, не трябва! Или ще идем сами, или никак няма да идем! Едно от двете.
— Добре, нека бъде така.
Като не исках да дразня злополучния си приятел, аз се съгласявах с всичко и достигнах дотам, че у него се появи известна надежда, която пропъди мрачното му отчаяние.
На следния ден намерихме два мустанга, като по-удобни за пътуване, и тръгнахме на път.
След час и половина вече бяхме в Бондерила, едно малко село, което бе прочуто с двете си пивници, държани от французи. Едната от тия пивници се намираше на влизане в селото, другата — на излизане. Освен лошо уиски и не по-добър тютюн в тях надали можеше да се намери нещо друго, тъй като купувачи биваха само войниците и разни скитници. Спряхме при първата пивница, влязохме, поръчахме си по чашка уиски — така пожела Таплън и аз не му противоречих. Тази отровна течност бе толкова силна, че изведнъж ни завъртя главите.
Като се качихме на конете, отидохме във втората пивница. Там пийнахме още, но не уиски, а настойка, позната под името Catalan, много по-приятна на вкус. Като изпих една чашка, излязох при конете и оставих Таплън да се разплаща. Той излезе след малко и ми подаде бутилка от това питие.
— Моля, скрийте това — каза той. — Аз вече имам друго в джоба си. Може да дотрябва.
— Добре. А сега накъде?
— Разбира се, че не назад, а напред.
— Щом искате напред, хайде. Мене ми е все едно. Главата ми бе толкова разпалена, че бях готов да ида и накрай света.
Тръгнахме. Таплън яздеше напред.
Стигнахме до San Miguel Soldado, тази прелестна parajo за мулетарите, оградена с красиви равнини, по които навсякъде бяха разхвърляни стройни палми.
Спряхме се пред гостилницата и поискахме нещо за хапване. Дадоха ни яйца, хляб, боб, грах и картофи.
— Няма що. Трябва да се задоволим и с това — каза Таплън и слезе от коня. — Аз съм страшно гладен.
— И аз съм гладен, затова няма какво да правим избор — продумах и го последвах.
Пред гостилницата се намираше полянка, по която бяха насядали няколко водачи на мулета, току-що докарали грамадно стадо натоварени мулета. Настрана от тях седяха шест подозрителни лица. Те си шушнеха нещо и както ми се стори, ни изгледаха изпод вежди. От облеклото им можеше да се заключи, че са заможни селяни, но можеха да бъдат и преоблечени гвериляси, макар и да не се виждаше дали имат оръжие.
Съобщих на Таплън своето наблюдение.
— Празна работа! — каза той. — Хайде да похапнем, що дал Господ, да пийнем и да вървим нататък. Виждате ли, напред се издигат планини — там трябва да се отваря великолепна гледка, от която ще се насладим.
Като се нахранихме и изпихме още по една чаша каталан, се качихме на своите мустанги, които също бяха нахранени и напоени, и препуснахме към планините.
Като излязохме на върха на най-високия хълм, спряхме в нямо възхищение от чудната картина, която се откри пред нашия поглед.
Беше пладне; слънцето блестеше на синкавото, безоблачно небе. Пред краката ни се разстилаше живописното село Сан Мигуел, което току-що бяхме оставили. Златният кръст на високата селска черква гореше с ярък пламък. В градините, които заграждаха къщиците, тичаха деца. Стада от мулета се движеха назад и напред: едно пристигаше на почивка, друго заминаваше след почивката.
Отдалече се виждаха кулите и черквите на Халап, който като че ли се плъзгаше от възвишението, дето бе построен. Още по-надалече. Четиридесет мили по-нататък, се разстилаха равнините на terra caliente, покрити с разкошни гори, с белите стени на хациендите, с червените керемидени покриви на богатите къщи и със стройните камбанарии, над които лъщеше златната емблема на християнството — кръстът. На хоризонта блестяха сините вълни на Мексиканския залив.
Струваше ми се, че никога не бях виждал по-прекрасна панорама и никак не можех да й се наситя.
Изглежда, за живостта на моите впечатления спомогна донейде и изпитото вино, тъй като по-късно аз още веднъж видях тази картина, но тя не ми се представи толкова пленителна, макар нейната хубост, разбира се, да не бе се намалила.
Както и да е, в тази минута бях толкова омаян, че съвършено забравих своя спътник, докато той не ми напомни за себе си със своите гръмки възклицания.
— Какво ви стана? — обърнах се към него и видях, че неподвижно гледа в една точка. — Какво ви е заинтересувало, Чарли?
— Погледнете надолу, отдясно? Виждате ли оня грамаден овраг? Струва ми се, че това се нарича баранка?
— Да, ама какво от това?
— Това място е свещено. Там се е родил и живял един от най-почитаните от туземците светци. Слушали ли сте за Нино де Атоха?
— Чувал съм и съм виждал неговите изображения почти във всяка мексиканска къща.
— Та тука се е родил той… Да идем там.
— Защо? Какво ще правим?
— Да разгледаме това знаменито място. Там винаги има много свят… Може би…
— Ей че го измислихте и вие! Отде-накъде те ще попаднат именно тука? — възразих, като се досетих какво мисли той.
— Отишли са да се поклонят на своя светец — ето защо… И аз чувствувам, че те трябва да са там… Моля ви се, да идем!
— Добре, само да не ни сполети нещо, че да се разкайваме за нашето отиване.
— Глупости! Нищо няма да ни се случи! Населението няма да ни закачи, а гверилясите са далече.
Като знаех, че щом Таплън е намислил да направи нещо, с нищо не можеш го разубеди, аз се съгласих да идем в знаменитата баранка. Той щеше да отиде и самичък, ако се откажех да го придружа.
Слязохме от височината и тръгнахме по тясна пътека, която се извиваше между хълмовете.