Майн Рид
Стрелците в Мексико (3)

Глава II
НА ОСТРОВ ЛОБОС

Получихме заповед, в която се казваше изрично, че за място, дето трябва да се съберат всички отреди, е определен остров Лобос. На него трябваше да започне обучението на новобранците.

Само за ден видът на този остров се промени съвършено. Сутринта представляваше гора от гъсти изумруденозелени храсти, а вечерта го видяхме покрит с безбройни редове бели бойни пирамидални палатки с развети флагове. Изгрялата луна с недоумение съзерцаваше изплувалия сякаш от морето войнствен град и окръжаващите го горди кораби.

Тук, на необитаемия досега остров, бяха настанени шест полка. Но тези войски бяха още „сурова стока“ — предстоеше тяхното обучение. Ставахме в зори и прекарвахме на крак до късна вечер. Разбира се, скоро привикнахме, че е просто необходимо да се домъкваме за сън до палатките с пребити от маршировките и прибежките крака, лягахме на земята и заспивахме мигом мъртвешки сън, макар наоколо ни да пълзяха всякакви гущери, скорпиони, грамадни паяци и какви ли не животинки, въдещи се изобилно по целия остров.

На 22 февруари бе рожденият ден на Вашингтон и нашият майор Туин подготви истински пир, за който, между останалите, бях поканен и аз. Трябваше да отида, колкото и да се чувствувах уморен.

Клелей дойде да ме вземе и отидохме заедно.

Палатката на майор Туин се намираше посред група каучукови дървета. Като вървяхме към нея, забелязахме, че е уголемена два пъти с разпусната напред платнена стряха.

Масата бе приготвена от дълги корабни дъски, положени върху бъчви със сухари. Бе покрита с бутилки и чаши от всякакъв вид, с най-различни размери. Между тях бяха отворени множество консерви, хълмчета от морски сухари, сирене и месо.

Заварихме вече насъбрано доста голямо общество — полковници, капитани, лейтенанти и доктори. Всички бяха насядали разбъркано, без класификация по чинове и по години. Имаше и няколко офицери от флотата, както и капитани на кораби, приличащи си извънредно много с обикновените моряци.

Домакинът, според обичая, седеше в горния край на масата. Бе един от онези железни хора, които се бият като лъвове и пият като гъби, без да почувствуват умора нито от едното, нито от другото. Той носеше постоянна привързана към себе си манерка, тя му бе скъпа колкото получените чинове и награди за военна доблест. Тази манерка винаги бе в услуга на бойните му другари, които умираха по пътищата от жажда и глад, от непосилна жега, прах и умора. Той изпадаше в искрен възторг винаги, когато чуваше да казват: „Манерката на майор Туин лекува всички болести!“

Както се виждаше, от голямото число изпразнени бутилки шампанско, които се търкаляха по земята, гостите бяха вече в най-празнично настроение. Туин бе републиканец до мозъка на костите си, при това празнуваният ден изравняваше всички различия. Той обичаше Клелей и когато влязохме, веднага го забеляза:

— А, Клелей! Добре дошли! Сядайте с приятеля си! — сетне добави, обърнат към един от младите: — Ей, Куджо, миличък, изтичай до палатката на полковник Маршал и домъкни, моля те, няколко столчета. А ти, мили Еди, отвори засега тази бутилчица. Но къде е тирбушонът? Как така е изчезнал! Не може да бъде. Дявол го взел… Ей сега беше пред очите ми…

— Защо ви е тирбушон, господин майор? — попита неговият адютант. — Аз имам патент за откритие — как най-бързо да се отварят бутилки. — Той взе в лявата си ръка бутилка шампанско, а с дясната я зашлеви така силно по дъното, че запушалката изскочи мигом, сякаш куршум от револвер.

— Майсторски, няма що! — извика Тенеси, ирландски офицер, който седеше до адютанта.

— Това е един… така да се рече… кентукски фокус, а може да се каже и кентукски тирбушон — каза адютантът, — извънредно удобен е, не се хаби време и виното си остава чисто, без примеси от тапата.

— За здравето на любезните гости! За ваше здраве, капитан Хавър! Мистър Клелей! — провъзгласи майорът.

— Благодаря ви! И за ваше здраве, господин майор! — отвърна поласкан.

— А, ето ги и столчетата. Но само едно. Уви… Еди, какво е това? Нима нямаше в палатката поне още едно? Е, няма какво да се прави. Клелей, седнете ей тука, на сандъка. Еди, побутни сандъка както трябва. Седнете, капитане. Нищо, че ще бъдете върху патроните. Как живеете, стари приятелю. Ето цигари, заповядайте!

Тъкмо приседнахме и започнаха да се чуват гласове, желаещи обща песен или пък някой да разкаже нещо весело.

— Чий е редът? — попита майорът.

— На Сиблей. Да започне Сиблей! Той трябва или да разкаже нещо, или да изпее своя любима песен, или да пожертвува половин дузина шампанско. Да не се забравя условието, молим! — извика някой.

— Нека разкаже! — чу се друг глас.

— Добре — отзова се Сиблей, млад офицер от Южна Каролина, — понеже не претендирам за лаври на певец, то позволете да ви разкажа, както мога…

— Започвайте! Слушаме ви! — каза майорът.

— За да не ви пресъхне устата — предложи капитан Тенеси, — предлагам първо да изпиете малко повече лимонада.

— Благодаря — каза Сиблей и вдигна шишето, — за ваше здраве, мили ми капитане. — За здравето на всички присъствуващи. Това питие прохлажда гърлото наистина славно. И така, господа, аз започвам. Преди шест месеца ми се случи да пътувам с кон от Южна Каролина през Джорджия за Пенсакола. Знайно е, че в Джорджия богатите цветущи плантации; които са собственост на робовладелците, са размесени с грамадни пространства необработваема земя, без нито една ферма, населена тук-там с жалки обитатели…

Тук разказвачът многозначително погледна майора, който беше родом от Джорджия, сетне продължи:

— На третия ден от моето пътешествие трябваше да измина около тридесет километра, без да срещна и следа от човешко същество. Истинска пустиня… Умирах от глад и жажда. Конят ми страдаше не по-малко. Бедното животно протягаше глава и цвилеше жаловито, и то като мен ужасено от безкрайната пясъчна пустош, без нито стрък трева, без нито едно изворче. Слънцето печеше немилостиво. Колкото бе трудно да вървим напред, толкова по-трудно бе да стоим на едно място, мъкнех се едва-едва пеш все по-нататък и по-нататък, надявайки се да се домъкна до някое удобно за почивка кътче. И действително, най-сетне, когато пътят ми сви, внезапно видях голямо и доста прилично дървено здание с бориков клон над вратата и с надпис, забит на него: „Гостилница“. Зарадвах се безкрайно, но не се реших в началото да повярвам веднага на очите си, смятах, че пред мен се е появил мираж, както често става в пустините. Но не… Оказа се действителност. Виждах наистина гостилница, изправих се на седлото и боднах коня да върви по-бързо:

— Хайде, стари приятелю, още малко и ще се заровиш до шията в овес, в цяло ведро вода, а пък аз ще се насладя на жамбон, пържени яйца, горещо кафе с бисквити… Впрочем, защо ми е горещо кафе, когато и така е толкова горещо… Не, ще си поискам някакво разхладително питие. Изобщо и на теб, и на мен ще ни бъде, приятелю, много, много добре!

Но когато приближих до сградата, забелязах, че се намира в такова състояние, което напомня само за разбойници, сякаш бе нападната преди няколко минути и разграбена, и надупчена от куршуми. Усъмних се дори, че някой някога изобщо бе живял тук. Но ето че видях: на входа седяха трима мъже, очевидно стопанинът и двамата му сина. Много зле облечени.

Спрях коня срещу самия вход — никой от тримата не се помръдна. Техните мургави, сухи лица бяха съвършено безстрастни и ми се стори, че не промениха дори посоката на погледа си. Две големи жълти кучета лежаха пред тях и съблюдаваха същата неподвижност.

„Възможно ли е, помислих си, да не се досещат, че съм гладен и уморен, че искам да пренощувам тук, да нахраня коня?“

Погледнах още веднъж към надписа „Гостилница“ — с едри букви.

— Мога ли да пренощувам тук?

Почаках напразно за отговор и повторих въпроса.

— Можете, ако искате — безстрастно отговори най-старият.

— Имате ли овес? — попитах, без да бързам преждевременно да слизам от коня.

— Дали имаме овес?

— Да, овес.

— Няма овес.

— Е, каква да е друга зоб?

— Друга зоб?

— Да, зоб.

— Нямаме никаква зоб.

Горкият ми кон, помислих си, ще трябва да попасе на полето… Озърнах се: никъде ни хапка свежа трева! Добре, ще привържа за малко коня тук, а сам набързо ще закуся и ще тръгна по-нататък!

Докато траеха тези мои размишления, мрачните приятели пазеха каменно безмълвие; само от време на време ту един от тях, ту друг внезапно се удряше с длан по челото, по ухото, по бедрото, като че ли всички страдаха от светивитово хоро. Отначало се уплаших, но после разбрах каква е работата: биеха москити!

— Имате ли сланина и яйца? — събрах кураж.

— Сланина и яйца? — в гласа на отговарящия този път ясно звучеше нота на учудване.

— Да, сланина и яйца.

— Не.

— Жалко. А пилета има ли?

— Пилета?

— Да, пилета.

— Нямаме никакви пилета.

— Е, някакво месо, все едно какво, само да хапна, че съм гладен.

— Месо?

— Да, говеждо, свинско…

— Никакво месо няма.

— А поне хляб?

— Хляб?

— Да, парче хляб и чаша вода.

— Нямаме хляб.

— Нямате ли каква да е храна. Гладен съм като вълк.

— Нямаме никаква храна.

— Тогава дайте на коня ми да пие вода и ще си отида!

— Ние нямаме вода. Като минете още три-четири километра, ще видите река. Там ще намерите вода.

— Слушайте, но какво всъщност правите тук?

Без да се смущава ни най-малко от въпроса ми, старецът ме погледна под вежди и отговори буквално следното:

— Слава Богу, живеем по малко. А вие как сте?

Обърнах бързо коня и забих шпорите в хълбоците му, но бедното животно не се нуждаеше от подкарване: то, вероятно и без това разбра нашия разговор и се понесе в отчаян галоп. Като се изкачих на върха на хълма, се обърнах: моите познайници седяха в същата поза и аз искрено съм убеден, че те седят там и досега…

— Доливайте чашите, господа, има още цяла кошница шампанско, непобутната! — каза гостоприемният домакин, когато утихна смехът, предизвикан от разказа.

— За такъв ден имам в запас най-малко цяла дузина кошници — заяви адютантът.

— Джентълмени, споменаването на днешния ден ми дава случай да предложа един тост, за който, кой знае защо, до този момент забравихме, — произнесе висок, стар офицер.

— Слушайте, слушайте! Полковник Хардинг ще произнесе тост!

— Да изпразним чашите в името на безсмъртния човек, чийто юбилей празнуваме днес!

Всички станаха, свалиха шапки и тостът бе изпит при дълбоко мълчание. Между нас сякаш премина сянката на гениалния борец за свобода. Но шумното веселие скоро възкръсна като утихнал за миг морски прилив. Сред общия шум от гласове се чуха викове:

— Редът е на Туин! Джорджия трябва да отмъсти!

— Добре, джентълмени. Само че по-напред напълнете чашите си. Куджо, де е тирбушонът? Дявол да го вземе! Вероятно се е провалил в пясъка; тук каквото и да хвърлиш — веднага потъва пясъка. Тъй ми се изгубиха няколко хубави дреболийки.

— Защо ви е тирбушон, господин майор? — адютантът отвори пак по кентукския начин няколко бутилки шампанско.

— Сега, господа — майорът изпразни чашата с шампанското, — аз съм на вашите услуги! Само че по-напред трябва да си наквасим още малко гърлото. Еди! Отпушвай! Куджо, подай щипците, тук телът нещо не е наред. Ама че дяволщина. Сигурно и тях ги е погълнал пясъкът… Господа, пазете си портмонетата. Ако ги извадите, може и те да изчезнат… Този пясък ми погълна вече много неща. Чудна работа! Като че ли тоя остров е бездънна пропаст!

— Моя портфейл вятърът го вее, нека пропада! — забеляза някой.

Всички се засмяха шумно.

Адютантът хвана ножа, преряза тела на няколко бутилки и запушалките захвърчаха.