Майн Рид
Стрелците в Мексико (27)

Глава XXVI
БИТКАТА

След като се разправихме с пленниците, напуснахме Орлово гнездо.

Вечерта влязохме в Пуеблита Хаконуелио, дето останахме да пренощуваме, разбира се, под открито небе. След вечерята се разположихме около огньовете и заспахме като мъртви. Отдавна не бяхме прекарвали такава спокойна нощ.

Щом се съмна, потеглихме по пътеката за План Ривер. Когато излязохме на една височина, пет мили далеч от моста, пред нас се разкри картина, която накара сърцата ни да забият по-бързо.

На разстояние около миля пред нас се намираше хълм, на върха на който стърчеше мъничка кула. На тази кула се развяваше мексиканският флаг, а наоколо й се бяха разположили в три реда войски. Конници, с лъскави офицерски мундири бързо се качваха и слизаха по склона. Лъснатите гърла на мортирите, готови да бълват смърт, блестяха на слънцето. Биеха барабани и ечаха тръби.

— Това е сигнал за атака! — извика майор Туин, като дръпна коня си назад. — Де сме попаднали? Това са неприятелски войски!… Боже мой, само това ни липсваше!… Ей, водачо! Какво значи това? — грозно продължаваше той като извади сабята си наполовина, когато до него се приближи Раул.

— Това е телеграфна станция, господин майор — спокойно доложи Раул. — Тука е съсредоточен главният щаб на мексиканците.

— Защо ни докара при него? Едва не попаднахме в ръцете им.

— О, не, господин майор. До там има още десет мили.

— Десет мили ли! Защо ни мамиш?… Какви ти десет мили, когато различавам дори орела на флага им! Тук няма и една миля!

— Така като погледнеш, наистина няма повече от миля, господин майор, но да тръгнеш — тъкмо десет мили.

Разстоянието се вижда толкова малко, защото сме много нависоко.

Това бе право. Намирахме се много по-високо от кулата и затова ни се струваше, че можем да я достигнем с ръка.

— Чудеса!… — продължаваше майорът. — А мен ми се струваше… Ами къде да вървим сега?

— Надясно. Скоро ще видим нашите линии — отговори Раул.

— Добре. Върви напред! По-бързо, че ще закъснеем! Препуснахме с всичка сила. След един час бясно препускане видяхме нашия лагер.

— Там няма никой… Каква е тази работа? — викаше майорът, като се вглеждаше в безбройните редове бели палатки. — Вижте, Халър, лагерът е пуст!

Действително, между лагера се движеха няколко фигури, — очевидно часовои и ранени.

— А! Ето де са нашите… Погледнете наляво, Халър! Обърнах се наляво и видях цялата ни армия, построена за бой. Блясъкът на десетте хиляди щикове заслепяваше очите ни.

Изведнъж цялата тази маса трепна при звуците на тръбите и барабаните, раздвижи се и се запъти надолу към реката.

Гръмна една пушка… втора… трета… Затряска пушечна престрелка… Всичко зашумя, заехтя.

— Сражението се почва! Проклятие, закъсняхме! — ревеше майорът вън от себе си от яд и отчаяние. — Сега няма какво да се прави, трябва да стоим тука да гледаме със скръстени ръце! Колко мили има още, Раул?

— Около пет, господен майор.

— Е, разбира се, няма да сварим, колкото и да препускаме…

И ние се спряхме, като проклинахме нашата несполука.

— Сега работят мушкетите, а сега — карабините — казваше Раул, който имаше толкова тънък слух, че можеше да различава познати звукове даже в хаоса от общия звук. — Ето че загърмяха мексиканските мортири… Нашите топове отговарят… Я, как пищят бомбите!… Тряскат, тряскат!… На, сега целият хълм се покри с дим, нищо не се вижда!… Не, ето че тичат към него нашите… Лягат!… Подире им идат други… Нападат… Започва се ръкопашен бой… Пак всичко се покрива с дим…

Наистина, в разстояние на няколко минути, не може да се различи нищо през гъстия облак от дим, надвиснал над бойното поле. Но ето че гръмна оглушителен вик на тържество.

— Гледайте, гледайте, мексиканският флаг изчезва!… Повдигна се звездното знаме! — викаше Раул, като подскачаше на седлото си от радост. — Урра! Нашите надвиха!… Гледайте, как мексиканците бягат… Ах, вие, подли страхливци! Седнали да отварят война! Ваша работа ли е това!

Димът полека-лека се разпръсваше и пред нашия възхитен поглед се откри скъпото звездно знаме, което замени мексиканския орел на кулата. Сражението бе спечелено от американците. Неприятелят бягаше в пълно безредие, оставил цялата си артилерия в наши ръце.

— Седяхме на конете си и се любувахме на американското знаме, което весело се развяваше над неприятелската крепост, взета толкова бързо.

— Погледнете, какво има там долу! — извика един от нашите офицери, като се наведе напред.

Погледнахме към тази посока. От другата страна на реката се движеше бяла линия.

— Назад, господа, назад! — извика майор Туин, като се вгледа в тази линия. — Скрийте се под хълма! По-скоро, по-скоро!

Препуснахме конете и в галоп слязохме долу в гъсто обрасъл овраг. Там Туин, аз и други някои офицери слязохме от конете, легнахме на тревата и почнахме да наблюдаваме какво става от другата страна на реката. Направо пред нас, на разстояние една миля, се издигаше стръмен склон на базалтов хълм, по краищата на който растяха слаби палми, кедри, безобразни кактуси и агави.

На тази стена се спущаше широка ивица като гигантска змия. Мексиканската войска бягаше. Отгоре прииждаха все нови и нови маси и чакаха реда си, за да слязат. Изглежда, те вече се бяха скрили от погледите на неприятеля си и се намираха в пълна безопасност.

Майор Туин съвършено спокойно и хладнокръвно гледаше тия страхливци. А нас ни сърбяха ръцете от страстното желание да влезем в бой с тях.

— Какво да правим, господин майор? — запита някой.

— Нищо!

— Как… Нищо?!

— Ами какво да правим според вас.

— Да уловим всички тия страхливци в плен.

— Как така ще ги уловим? Те са няколко хиляди, пък ние сме около двеста души.

— Това не значи нищо, господин майор — казах аз. — Половината от тях са без оръжие. Уверявам ви, ще ги изловим до един!

— Не, не, само така ви се струва, капитане. Посмалете вашия жар. Аз не мога да се съглася с такова безразсъдно предприятие. Нека благодарим Богу, че сме далече от тях, иначе и прахът ни нямаше да остане… Не се вълнувайте, млади хора. Вашите сили пак ще дотрябват за полезна работа. А сега, хайде да вървим горе. Време е да продължим.

Нямаше какво да се прави.

Клелей и особено аз искахме да извършим някакъв подвиг, за да изкупим греха си пред главния щаб. Ние се бяхме отлъчили от лагера без позволение и накарахме началството да се безпокои за нас. Това не можеше да ни се размине, ако не изкупехме постъпката си с някой геройски подвиг.

— Господин майор, дайте ми петдесет души! — помолих аз. — Знаете, имам още една малка сметка с мексиканците.

— Не мога, капитане, положително не мога… Напред, господа!

Клюмнах глава и печално се заклатих подир другите. Ах, колко скърбях, че не бе с мене отреда на моите славни волни стрелци! С тях бих направил чудеса и навярно бих попаднал в числото на ония славни герои, имената на които се произнасят с благоговение от потомството…

Мечтите ми бяха прекъснати от гърмеж, пропищяването на куршум и вика на майора: „Стой!“

Надигнах се на седлото и забелязах нещо зелено, което изведнъж се скри. Това бе часовой, който побърза да се скрие след гърмежа.

— Линкълн, струва ми се, че е от нашите! — казах аз.

— От нашите е, господин капитан Отлично го разгледах.

Препуснах напред. Туин изпрати отред за разузнаване Аз се присъединих към този отред и полетях пред всички. На около сто метра видях насочена срещу нас мортира, заградена от рота артилеристи и цял корпус лека пехота. Тази картина би била много приятна за нас, ако над мортирата не се развяваше нашето звездно знаме, което ни доказваше, че имаме отпреде си не врагове, а приятели. Пък в тази минута искахме да се срещнем именно с врагове.

Но все пак се качихме на хълма и поздравихме със силно ура нашето славно знаме. Артилеристите се спряха в недоумение, като не можеха да ни познаят в нашите изпокъсани мундири… собствено мене и Клелей — всички други бяха облечени както трябва, но главно на нас двамата обръщаха внимание. Дадох знак с ръка, като показах на нашия знаменосец да излезе напред и развее знамето.

Изведнъж ни заобиколиха отвсякъде, стискаха ни ръцете и ни отрупваха с въпроси. Излезе, че и целият мой отред се бе намирал там. Не мога да опиша възторга, който ме обхвана, като видях моите другари, за които преди малко мислех, че вече никога няма да ги видя. И те се радваха, че съм се избавил от опасността. Като ме снеха от коня, те ме занесоха на ръце в най-близката палатка, дето ми дадоха да се умия и преоблека. Същото направиха и с Клелей.