Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rifle-Rangers (Adventures in Southern Mexico), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster(2008)

Издание:

Майн Рид. Стрелците в Мексико

„Тренев & Тренев“, София, 1991

 

Превод Г. И.

Редактор Иван Тренев

Рисунка за корицата Емилиян Станкев

Илюстрации Еванс (1898 г.)

Художник Лили Басарева

Технически редактор Георги Кирилов

Коректор Ивелина Антонова

Формат 32/84/108. Печатни коли 14,5. Цена 13,98 лв

Печат: ДФ „Полиграф“, Перник

с/о Jusautor, Sofia

История

  1. —Добавяне

Глава XXIV
КРИТИЧНОТО ПОЛОЖЕНИЕ

Тази нощ ни се видя безкрайна. Намирахме се в такова състояние, което мъчно може да се опише.

Най-после се съмна. Привързаха ни към гърбовете на мулетата и ни помъкнаха из гората. Дълго се качвахме по стръмна пътечка, докато достигнахме върха на скала, надвиснала над бездънна пропаст.

Там ни снеха от мулетата и ни хвърлиха върху сухата, кората трева. Оградиха ни тридесет души jarochos и сега свободно можехме да ги разгледаме при светлината на настъпващия ден. Впрочем никак не бе време за наблюдения! Дори и сатаната сам със собствената си персона да бе пред нас, пак бихме се отнесли към него съвсем равнодушно.

Но този отред го командуваше лаконичният Лопес, който с все сила се стараеше да угоди на своя началник, за да не изпадне самият в нашето положение. Очевидно този енергичен padre бе твърд на думата си. Угаждането на Лопес се състоеше в това, че той всяка минута ни преглеждаше, да не са се скъсали нашите въжета.

Мина се около половин час и чухме тропот на коне.

— Е! — шепнеше ми Раул през стиснати зъби. — Навярно иде със свитата си… Интересувам се да зная как е прекарал тази нощ. Мисля, че не е спал. Наврях му такова червейче в самото сърце, което дълго време ще го гложди!

И наистина се показа Харанта на своя бързоног мустанг. Придружаваха го петдесет души jarochos.

— Добър ден, господа! — извика Харанта, като приближи до нас и скочи на земята. — Добре ли прекарахте нощта? Вярвам, Лопес ви е приготвил прекрасна, удобна постеля. Бива си го него, нали, Лопес?

— Вярно, капитане — потвърди мълчаливият Лопес.

— Добре ли спаха тия господа, Лопес.

— Отлично, капитане.

— Някой не ги ли безпокои?

— Не, капитане.

— В такъв случай те могат да тръгнат… Готови ли сте, господа? — обърна се той към нас.

Разбира се, никой не му отговори. Той и не чакаше отговор, а продължаваше да задава въпроси, да прави забележки, на които отговаряше само Лопес.

Още не знаехме какво искат да правят с нас. Че ни очаква смърт — не можеше да има никакво съмнение, но каква смърт — това никак не можехме да разберем. Мислех, че достопочтеният padre ще заповяда да ни блъснат в пропастта.

Но, не. Излезе, че Харанта бе решил съвсем друго.

— На работа, на работа! — викаше той и махаше с ръце. — Няма защо да се чака… По бърже, другари!

По края на стената се протакаше ред големи борове, за които jarochos привързаха четири ласа.

Сега разбрахме, че искат да ни обесят над пропастта, но така, че да не се задушим изведнъж, сами да издъхнем полека, хиляди пъти по-мъчително.

Да, padre Харанта беше изобретателен човек!

— Отлично! — каза той, когато всички приготовления бяха свършени. — Постави ги сега в ред, Лопес, само гледай — по чиновете им! Почни от господин капитана.

— Добре, капитане — отговори невъзмутимият разбойник и направи на подчинените си някакви знаци с ръка.

— Вас, почитаеми господине, оставям за най-подир — обяви той на Раул. — Вие ще бъдете ариергарда при вашето шествие към чистилището. Ха-ха-ха!… Ама хубавичко ще се поразходят, а, Лопес?

— Хубаво, капитане.

— Не обича ли някой от вас да се изповяда, господа? Аз съм на услугите ви, няма що. Ха-ха-ха!

Тук Харанта направи възмутителна гримаса, от която всичката кръв кипна в жилите ми. Да можех, бих го разкъсал на парчета, само за тази гримаса.

— Моля ви се, не се стеснявайте, господа — продължи той. — Много пъти ми се е случвало да слушам изповеди, нали, Лопес?

— Вярно, капитане.

Разбойниците, събрани около нас в малка купчина, се закискаха.

— Е как, Лопес, никой ли не иска да се възползува от моите услуги?

— Никой, капитане.

— Какви закоравели еретици! Я попитай ирландеца. Той сигурно е добър католик и надали ще иска да му тежат греховете на оня свят.

— Не искате ли да се изповядате? — обърна се Лопес към Чен.

Последният отговори с един толкова изразителен поглед, че той заменяше цяла реч.

Чу се още по-силно кискане.

— Е, какво каза той, Лопес! Да или не?

— Не, капитане.

Нов гръм от оглушително кикотене.

Лопес ме наближи и надяна на шията ми примка, другият край на която бе завързан за едно дърво.

— Готово ли е, Лопес? — попита главатарят.

— Готово, капитане.

— Тогава запрати го… Не, почакай… нека господин капитанът по-напред се порадва на паркета, който е приготвен за неговите танцувални упражнения. Туй ще му направи голямо удоволствие… Ха-ха-ха!

Един разбойник ме завлече до самия край на бездната и ме нагласи така, че да мога да я видя цялата. Чудна работа! При друг случай бих се ужасил, но в тази минута, докаран от мъчения почти до пълно затъпяване, аз я гледах съвършено спокойно.

Бездната, в която бяха отпуснати краката ми, беше от ония бездънни пропасти, които често се срещат в Испанска Америка и се наричат barrancas. На това място скалата като че ли бе разрязана наполовина и разделена до двеста метра широчина. Долу, на дълбочина около шестстотин метра, шумеше поток.

Това приличаше на мястото, дето се сражавахме с кучетата, но изглеждаше още по-мрачно.

Докато гледах надолу, един голям орел ме докосна с грамадните си разперени криле, като че ли искаше да се запознае по-отблизо с бъдещия си съсед. Орляк дребни птичета, които бяха накацали на една скала, плахо изхвръкнаха настрана, като съзряха грозния си цар.

— Е, как, е господин капитан — насмешливо продума Харанта, като се обърна към мене, — харесва ли ви този паркет, а?… Как мислиш, Лопес, харесва ли му?

— Вероятно му харесва, капитане.

— Ха-ха-ха!… Мисля, че му хареса. Готово ли е всичко? Не, не е готово!… Нямаме музика, а без нея е неудобно да се танцува… Ей, Санхо! Де е твоят рог?

— Тук е, капитане.

— Изсвири нещо весело… Или ето що: свири по-силно Yankie Doodle! Ха-ха-ха! Карай Yankie Doodle! Този мотив е най-подходящ за случая.

— Слушам, капитане!

Подир секунда се раздадоха звуците на американския национален химн. Можете да си представите какво впечатление, ми направи той.

— Е. Лопес, хайде! — извика Харанта.

Чаках вече да увисна във въздуха, но в този миг padre пак извика:

— Стой!

Музиката спря и Лопес застана като гръмнат.

— Ах, Лопес, забравих нещо… Съжалявам, че не си го припомних по-рано… Нищо, още не се е минало… Ха-ха-ха! Caramba!… По-добре нека ги накараме да скачат на главата си. Това ще бъде оригинално и красиво. Нали, Лопес? — викаше padre и подскачаше от удоволствие.

— Да, капитане.

— Славна работа! Нашият капитан винаги ще измисли нещо особено! Само да видим! — викаха разбойниците, пляскаха с ръце и се задавяха от неудържим смях.

Padre повика Лопес настрана и му пошушна нещо на ухото. Лопес чу и каза: „Добре, капитане.“ После каза нещо на разбойника, който бе най-близо до него и който дойде при мене, сне примката от шията и ми стегна с нея краката.

Трябваше да бъде обесен с главата надолу!

— Това ще бъде много по-любопитно, а, Лопес?

— Да, капитане.

— Този джентлемен ще има достатъчно време да се покае. Така ли, Лопес?

— Така, капитане.

— Развържи му езика! Нека заприказва! Интересно ще бъде да го послушаме.

Забравих да кажа, че той, щом се бе появил на скалата, бе заповядал да ни вържат устата, така че ние не можехме да отговаряме на неговите въпроси, което много забавляваше нашите джелати.

Лопес побърза да изпълни заповедта на бандита, разбърза устата ми, но аз не се възползувах от това. Езикът ми като че ли бе пресъхнал и не можех да издам никакъв звук.

— Развържи му и ръцете, Лопес! — продължаваше да командува padre. — Трябва да му се даде възможност да отпъжда нахалните птици!

— Да, капитане.

Лопес преряза ремъците, с които ми бяха вързани ръцете и ме обърна така, че по дадения знак да мога изведнъж да хвръкна във въздуха, тоест да увисна с глава в бездната.

— А сега да свири музиката, музиката! — кресна с острия си глас Харанта. — Ти гледай, Лопес, да не пропуснеш знака, който ще ти дам! Гледай ме… Така… Ей, Санхо, свири!

Затворих очи и чаках фаталната минута. Настана страшна, убийствена тишина — тишина, която винаги предшествува катастрофите.

Но ето че Санхо засвири и в същия миг се чу гърмеж. Някой се олюля над мене, охна и полетя през главата ми в бездната.

После ме сграбчиха за краката и ме тикнаха в пропастта… Край! Прощавай, прекрасен свят!… А! Закачих се за нещо с краката си и увиснах… Дебелите клони на едно дърво ме задържаха… С отчаяно усилие обхванах стъблото с ръцете си, откачих краката и предпазливо се изправих.

Долу, далече под мене, висеше на ласото Лопес. Познах го по червената мантия. Той висеше с лицето надолу и от главата му течеше кръв. Изглежда бе мъртъв.

Краката ми оставаха стегнати с ремъка и затова се държах за дървото само с ръцете си. Чувствувах, че ръцете ми отмаляват и че ще трябва да продължа неволния си полет, ако не мога да освободя краката.

Сграбчих здраво дървото с едната ръка, а с другата измъкнах от джоба си ножа, който бях взел от Линкълн вместо моя кинжал, отворих го със зъби и като се извърнах назад, с едно дърпане прерязах ремъка.

Пак бях спасен!