Майн Рид
Стрелците в Мексико (23)

Глава XXII
БУРЯ

Бягахме и неспокойно се обръщахме в очакване да видим потерята. Напрегнахме последните си сили, а те бяха много малко, тъй като борбата с кучетата и голямата загуба на кръв ни бяха много изтощили.

Като венец на нашето нещастие зад нас се понесе тропическа буря с дъжд като из ведро. Едри, тежки капки ни биеха по лицето и обръщаха почвата под краката ни в блато, светкавиците ни ослепяваха, вятърът ни поваляше и не ни даваше да дишаме свободно. Мокри, задавени, ние се люшкахме от една страна на друга и вървяхме напред като по някакво чудо, поддържани от енергията на отчаянието.

И до днес не съм забравил тази ужасна гонитба. Мислех, че никога няма да достигнем целта си. Намирах се в такова състояние на панически ужас, когато ти се струва, че всички усилия са напразно и че ето, наближава краят.

Само около петстотин метра оставаха до гората. Такова едно разстояние не значи нищо за хора с пресни сили, но за нас се виждаше недостижимо. Между нас и гората имаше ливада, пресечена от малка река и покрита само с гъста трева, без каквато и да било друга растителност.

Влязохме в тази ливада. Раул вървеше отпред, Линкълн — отзад. Движехме се като автомати. При все това възклицанието на Линкълн ни накара да трепнем и да се обърнем. Бяхме се изморили толкова, че никаква нова опасност не беше в състояние да ни изплаши и затова кавалерията, която наближаваше, не ни произведе предишното впечатление. Впрочем Линкълн още не бе съвършено затъпял. Да не беше той, навярно щяхме да се предадем на мексиканците.

— Е, другари, още едно последно усилие! — извика той. — Не падайте духом! Аз ще продупча с куршум първия, който се приближи до нас. Бягайте!

Наистина се ободрихме за минута и се опитахме да бягаме, но силите ни изменяха на всяка крачка. Раул едва свари да се домъкне до края на гората, но като видя, че изостанахме, се върна пак, за да сподели участта ни. Аз съвсем паднах от изтощение. Куршумите пищяха наоколо ми и поваляха тревата под краката ми. Неприятелят ни настигаше.

— Спасявай се поне ти, Раул! — извиках със слаб глас.

Той или не ме чу, или не искаше да ме чуе и продължаваше да върви пред нас. Чувах зад себе си възклицания, пищене на куршуми, тропот на коне, звънтене на саби, изваждани от ножниците. Чувах и гърмежите на Линкълн, и неговите диви виения, с които отговаряше на не по-малко дивите мексикански крясъци. Страшен гръмотевичен удар покри целия този шум. Небето като че ли пламна от единия до другия край. После изведнъж стана тъмно. Аз се задушавах, като че ли нещо ме изгори, като че или нещо ме удари в гърдите… Паднах на земята, стори ми се, че потъвам в нея.

* * *

Усетих нещо студено и дойдох на себе си. Отворих очи и видях Раул, наведен над мен, да ме пръска с вода по лицето.

— Какво има? — попитах едва чуто.

— Закачила ви е светкавицата, господин капитан — каза той.

— Светкавица ли?

— Да, господин капитан, и не само вас — и другите ни другари лежат като снопове. Само мене не закачи… Слава Богу, че поне вие оживяхте! Сега отивам и при другите.

И наистина, Клелей, Линкълн и Чен лежаха наблизо до мене. Тук-там по бледните им посинели лица се виждаха тъмни петна.

— Мъртви ли са — попитах.

— Вярвам да не са… Сега ще видим — каза Раул.

Той пръсна от едно шишенце вода по лицето на Клелей, който дълбоко въздъхна и се протегна.

— Лейтенантът е жив! — извика Раул. — Сега да видим как е нашият мил старец.

С тия думи той се завтече към Линкълн. Този гигант при първото допиране на съживителната струя скочи на краката си, стисна Раул за гърлото, раздруса го с все сила и зарева:

— А! Мръснико! Какво мислиш? Искаш да ме обесиш ли? Не съм от тях, не, лъжеш се!

Но като видя кой е пред него, той го пусна и зачудено се огледа. Като съзря захвърлената карабина, бързо се наведе и я вдигна.

— Трябва да се напълни! — каза той. — Изглежда, че маймуните са се скрили. Трябва да си отваряме очите на четири!

Докато Раул свестяваше ирландеца, а Клелей зачудено си търкаше очите, аз станах и заоглеждах местността.

Дъждът още валеше; светкавиците браздяха небето по всички посоки. На петдесет крачки от нас се чернееше неподвижна маса от струпани едни върху други коне и хора; всички бяха убити от светкавицата. Малко по-надалече тридесет души конници напусто се мъчеха да укротят изплашените коне и да ни нападнат. Те бяха другари на убитите.

— Хайде, господа, ставайте, ставайте! — викаше Раул, като раздрусваше раменете ту на Чен, ту на Клелей. — Мустангите няма вечно да се дърпат и ритат, и ако не побързаме да влезем в гората, нашата е вече свършена.

— Разбира се — мърмореше Линкълн, — ще идем на вятъра ако се бавим. Та те са само на няколко метра от нас. Пък аз си бях помислил, че съвсем са се изгубили… Хайде, да вървим, господа! Починахме си малко — стига ни.

И наистина, като че ли си бяхме починали, докато се намирахме в несвяст.

Най-после, след четвърт час, стигнахме гората и започнахме храбро да се провираме в най-гъстото място, дето никакъв кон не можеше да влезе.

Раул вярваше, че мексиканците няма да се решат да ни гонят по-нататък, като видяха Божия гняв, изказан в минутната смърт на половината им другари. И наистина, като че Божият пръст ги порази и остави нас здрави и читави! Но ние не вярвахме в това предположение и продължавахме да се провираме напред в гъсталака, като се мъчехме да се скрием дотолкова, щото неприятелят никак да не може да ни намери.

Положението ни бе ужасно: гладни, измокрени до костите, раздърпани от кучетата, капнали от умора, едва-едва се влачехме и дори Линкълн, този железен човек, който ни подкрепяше досега със своята енергия, и той отслабна и се умисли: все се оглеждаше плахо и мърмореше нещо през зъби.

— Каква е тази работа? — извика той най-после и размаха стиснатия си юмрук. — След светкавицата, която насмалко щеше да ни изпрати на оня свят, всичко ми се вижда жълто! Така не може да се различи мечка от дърво и змия от клонче… Ако това не ми премине скоро, сам ще си счупя главата!

— Успокой се, Линкълн, всичко ще премине — казваше Раул, — а засега аз ще наблюдавам вместо теб. Ако срещнем нещо подозрително, ще взема от теб карабината и…

— Ако ти я дам! — извика старецът и силно стисна карабината с двете си ръце. — Не, миличък, докато съм жив, никой не ще стреля с моята пушка, не…

В продължение на пет мили ние се промъквахме из гората, докато дойдохме до една прекрасна река, на чийто бряг се решихме да починем.

Раул запали огън и набра плодове от палмата orozo, под сянката на която се спряхме. Съблякохме мокрите си дрехи, измихме си раните и ги превързахме с разкъсаната на парчета Клелейева риза, великодушно пожертвувана за тая цел.

Като изядохме плодовете и се напихме с прясна вода, се изтегнахме на тревата и заспахме.

Не зная колко време съм спал, когато изведнъж се събудих от шума на няколко гласа. Повдигнах глава и видях как Линкълн неспокойно се оглежда.

— Какво е това, Боб? — попитах. — Кой крещи?

— Не мога да разбера, господин капитан; трябва да попитаме Раул… Раул, на какъв език говорят там?

— Това са araguatoes — каза французинът и се приготви наново да заспи.

— Какво било! Я приказвай разбрано, Раул, какво е това племе? — викаше Линкълн и го буташе за рамото.

— Ах, ти! Господи! Какво си ме заловил? Спи ми се… Това са една порода маймуни, araguatoes — разбра ли?

— А? Маймуните не са опасни, пак можем да заспим — каза успокоеният трапер и се приготви да легне на другата си страна. — Помислих, че са някакви диваци. Виж ги ти, как говорят като хора!

— Искат да минат през реката — продължаваше Раул — Това е интересно да се гледа.

— Защо? — запитах.

— Защото, господин капитан, маймуните предпочитат да влязат в огън, отколкото във вода. За да преминат тази пречка, те правят мост.

— Мост ли? Как така?

— Почакайте малко и ще видите. Аз съм гледал и друг път, но пак ми се ще да погледам. Пък и не ми се спи вече.

На отсрещния бряг се показа цяло стадо маймуни, предводителствувани от белобрад старец, комуто всички се покоряваха като войници на своя началник. Те бяха araguatoes от породата alovattes, или маймуни-ревуни. Принадлежаха към вида, наречен monos colorados (червени маймуни). Големи като хрътките. Женските бяха малко по-дребни от мъжките и носеха своите деца на раменете си или пък нежно ги притискаха към гърдите си. И двата пола бяха тъмночервени, с дълги бради и грамадни, до един метър дълги опашки.

Когато цялото стадо се спря на брега, една от мъжките, нещо като помощник на началника, или на главния разузнавач, се завтече до самия край на издадената скала, измери с поглед разстоянието до другия бряг, внимателно се вгледа в надвесените над реката дървета и се върна да докладва на началника Последният спокойно го изслуша и викна нещо. От стадото се отделиха няколко маймуни, отвърнаха със същия вик и дадоха знак на другите да вървят подире им. Вдигна се страшен шум. Тридесет стари маймуни майсторски се покатериха до върха на дървото и там почнаха да се съветват. След доста дълги преговори една от най-старите си избра як клон, обви го с края на опашката си и увисна с глава надолу. Друга маймуна мина под нея, обви се с опашката си за нейната глава и рамене и също увисна; третата обви втората с опашката си и така всички заедно съставиха дълга верига, последната халка на която достигаше земята.

Тази жива верига почна да се люлее като махалото на часовник, като постепенно усилваше и ускоряваше своето движение, като маймуната, която висеше най-отдолу, всеки път се отблъскваше с ръцете си от земята. Дървото, което бе избрано за тия маневри, бе виргинска топола, с малко разстлани клони, и затова движението на маймуните не се стесняваше.

Люлеенето продължи дотогава, докато най-крайната маймуна от веригата си закачи за едно дърво на другия бряг. Тази маневра трябваше да се извърши толкова изкусно, че средните халки на веригата да не пострадат от силата на удара. Затова предната маймуна трябваше да гледа да се закачи на противоположното дърво при мъртвата точка на кривата линия, описвана от всички животни във въздуха. Маймуните са толкова умни, че пресмятат дори такива тънкости.

Така те направиха мост, по който премина цялото стадо, което имаше най-малко четиристотин глави. Това преминаване стана със страшна бързина и правилност.

Най-после цялото стадо премина към нашата страна. Но как да премине и самият мост? Този въпрос много ме заинтересува. Очевидно трябваше да се откъсне от тополата оная маймуна, която бе първи номер, но тогава щеше да се премести изведнъж опорната точка и това щеше да произведе такъв удар, че първият номер с няколко свои другари ще падне във водата.

Чакахме с нетърпение да видим решението на тази интересна задача.

Но ето че оная маймуна, която съставляваше последната халка на веригата откъм нашата страна, слезе по дървото толкова, че дойде на еднакво равнище с първия номер, и даде знак. Последва ново разлюляване, сетне първият номер се откачи и целият мост изведнъж мина над водата и се намери на дървото. Това стана толкова бързо, че не можахме да разгледаме подробностите. След това, всички маймуни бързо се изгубиха в гъстата гора.

— О-хо! — извика Чен смаян. — Честна дума: в тази страна животните са по-умни от хората! Колко изкусно извършиха всичко това — просто да им завидиш! Ако и ние имахме такива опашчици, нямаше да ни сполетят толкова беди.

— Опашките не могат да ни отърват навсякъде — сухо забеляза Линкълн. — Според мен, по-добре е да имаме една хубава карабина, отколкото десет опашки… Тия пискуни не ни дадоха да си отспим добре, а отсега нататък пак да си лягаме, не струва. Мисля, че не ще е зле да минем на другата страна и да вървим нататък, докато можем. Трябва на всяка цена да се промъкнем до нашите. Как мислите, господин капитан?

— Имате право — казах. — Не трябва да си губим златното време.

Не остана нито следа от бурята. Небето се избистри съвсем и пак грейна слънцето, вече слязло на запад.