Майн Рид
Стрелците в Мексико (20)

Глава XIX
В ХАЦИЕНДАТА НА ЗЕНОБИО

Спряхме. Снеха ни и ни хвърлиха на земята като стока.

Стояхме така няколко минути и се вслушвахме в смесените звуци, които се раздаваха наоколо.

Цвилеха коне, виеха и лаеха кучета, ревяха бикове и крави, високо разговаряха водачите на мулетата, звънтяха саби и шпори, бъбреха жени, викаха и шетаха насам-нататък мъже. Просто да си запушиш ушите от шум.

Някой до нас казваше:

— Те принадлежаха към оня отред, който изтървахме при Вирген. Между тях има двама офицери.

— Аз бях ги хванал при Ла-Вирген. Много мъчно бе да се приближиш до тях. Те имаха едни магьоснически куршуми? Вярвам, че господарят ще заповяда да избесим всички тия янки.

— Кой знае? — каза другият. — Пинсон е уловен тази сутрин в Пуента-Морена. С него бяха няколко души — и те до един са пленени. Нападнали ги драгуни; сражавали се с тях, но не могли нищо да сторят. Знаете колко старецът обича Пинсон — той би предпочел да остане без жена, отколкото без него.

— Та мислиш ли, че ще предложи замяна?

— Твърде е възможно.

— За нас не би се тревожил! Да ни накълцат на парчета пред очите му, дори пръста си няма да помръдне, за да ни спаси.

— То си е винаги така: който най-много се старае, най-малко го зачитат.

— Вярно е! Омръзна ми вече този старец? Наистина, Хозе, ще избягам при бащата!

— При Харанта?

— Да. Той сега чака наблизо до моста отреда на Харачо. Помежду им има няколко мои другари от Рио Гранде. Те живеят в ония палатки покрай пътя, не плащат никакъв наем и карат весел живот, доколкото съм чувал. Ако тия юнаци изпаднеха вчера на отец Харанта, днес вече щяха да идат на оня свят.

— Да, така е. Ала трябва да им се снемат превръзките на очите и да се понахранят малко — може би вече никога няма да имат нужда от храна и питие.

С тия утешителни за нас думи оня, когото наричаха Хозе, ни свали превръзките и ние още веднъж видяхме светлината. Вечерното сияние ни заслепи дотолкова, щото отначало не можехме да различим нищо наоколо си.

Лежахме в едно ъгълче на широк двор, обиколен от къщи с плоски покриви и с дебели стени. С изключение на предната къща, в която живееше самият притежател на хациендата, всички други здания бяха едноетажни. Те служеха за различни неща — конюшни, складове и хамбари.

При украсената със стълбове вратичка на главната къща бяха поставени големи саксии с растения и цветя; тя бе запазена от слънцето с богата копринена завеса.

В средата на двора имаше широк каменен воден басейн, заграден с портокалови дървета, клоните на които се навеждаха над водата. По външните стени на къщата бяха закачени сабя, револвери и всевъзможни пушки. На най-видно място стояха два малки топа с всичките им принадлежности. От едната страна на двора се протакаха големи ясли, насипани с царевица.

Към тях заведоха изгладнелите по пътя мулета и коне, чиито ребра още изпущаха пара след тичането почти един ден и една нощ.

Големите кучета, които лежаха върху нажежения камънак, ожесточено лаеха, щом се зададеше нов конник Те бяха от прочутите испански копои, от породата на ония, които бяха помогнали на Кортес да победи ацтеките.

Гверилясите се настаниха около разпалените огньове и печаха с крайчеца на сабите си парчета сушено под седлата им месо. Някои чистеха конската амуниция или оръжието си; други се разхождаха насам-нататък, гордо драпирани в разкошни manga или живописни serape. Шетаха и жени с пъстри ризи и покрити с хубави rebozo.

Слугите разнасяха големи стомни с вода или, на колене пред каменните огнища, месеха тесто за пити и печаха frijoles.

Всички се смееха весело, шегуваха се и бъбреха. Никому не бе мъчно освен на нас, нещастните пленници, които може би скоро очакваше ужасна смърт.

От къщата излизаха офицери, правеха някои разпореждания и пак се скриваха.

В едното ъгълче на двора бяха струпани товари. Близо до тях се разположиха водачите на мулетата, цели облечени в червена кожа.

Ние се намирахме на едно високо място и затова можехме през покривите на ниските здания да виждаме разкошната зеленина на ливадите и тъмната линия на горите. Недалече се вдигаха към небето снежните върхове на Оризава и се очертаваха вълнистите контури на Андите.

Слънцето се скри зад планините и ги обви на прощаване с разноцветен дим. Краят на хоризонта пламтеше. Снежната пирамида на Оризава лъщеше с всичките цветове на дъгата.

Аз се наслаждавах на тази разкошна картина, докато ме заболяха очите.

Хозе ни донесе вечеря — черен боб и няколко царевични питки. Разбързаха ни най-после ръцете, но пак не ни дадоха лъжици и вилици. По примера на Раул ние загребвахме боба с питките и ядяхме с такъв апетит, като че ли разполагахме с най-разкошни ястия.

Голямата паница с боб бе изпразнена в един миг.

— Превкусно нещо, макар и да не е хубаво наглед! — с въздишка каза Чен, като гледаше печално празната паница. — Мили сеньор, не можете ли да ни дадете още малко боб — обърна се той към Хозе.

— Не — отговори последният и поклати глава отрицателно. — No entiende!

— Не по-рано от десет дни ли? — извика Чен, като вземаше испанското no en tiende за лошо произнесено английско noin ten days, на което то наистина приличаше. — Ох, колко жестоко се шегувате! Подир десет дни Муртаг Чен ще вечеря в чистилището, а може би и в рая, дето ще му дадат нещо по-добро от вашия черен боб. Като вземе от вас мъченическия венец, може би човек ще се отърве от чистилището!

— No entiende — повтори мексиканецът.

— Че ако не ни обесят по-рано, дотогава двайсет пъти да изпукаме от глад! Във всеки случай тогава няма да ни дотрябва вашият боб.

— No entiende, senor — настояваше Хозе.

— Махай се по дяволите! — извика най-сетне Чен, като не можеше вече да се сдържи.

— Que quiere? (Какво иска?) — попита мексиканецът, като се обърна към Раул, който се пръскаше от смях.

— Какво дърдори още? — горещеше се Чен.

— Каза, че не те разбира.

— Тогава кажи му, че искаме да ни даде още боб и питки.

Раул преведе думите на Чен.

— No hay — каза Хозе, като мърдаше с палеца си назад и напред.

— No I? (Не вие ли?) — повтори по своему Чен. — Вие не искате сами да се погрижите за нас? Ах, Боже мой, тогава бъдете добри да пратите другиго. Ние никак няма да се обидим от това, стига да ни се даде още храна.

— No entiende! — още веднъж повтори мексиканецът, като продължаваше да си клати главата.

— Ах, жълта маймуно, какво постоянно ми разправяш за десет дни! — извика Чен, съвсем ядосан. — Ти отлично разбираш, за какво те моля, само че се преструваш, че не разбираш. Не ти се дава една шепа лош боб!

— Че той откога ти казва, че няма вече — каза Раул, който съжали най-сетне другаря си.

— Няма ли вече? Лъже, жълтоликият юда! Приготвена е вечеря за петстотин души и изведнъж — няма вече! Не може да бъде!

— Frijoles no hay — каза Хозе, който се досети за какво приказва Чен.

— Fra holeys! (От светиите!) — продължаваше Чен да изопачава испанските думи. — Какво ми приказваш за светии, когато вашите наредби са дяволски! Засрами се, стар грешнико! На оня свят ще научат за тия думи!

Всички се пукнахме от смях, като слушахме този интересен разговор.

— Ох, да се провалят всички! — ядосваше се Чен. — Раул, помоли го да ни даде поне вода! Това едва ли ще откаже, тъй като пред носа ни има почти цяло море.

Раул изпълни желанието му. Трябва да се каже, че бяхме много ожаднели. Хозе даде знак на една слугиня, която ни донесе пълна стомна с вода.

— Помъчете се, моя хубавице, да напоите най-напред господин капитана — каза Чен и ме посочи. — Наистина, на всички трябва да се даде по равно, ама пък и според чина.

Слугинята го разбра и ми подаде стомната. Като се напих, аз я дадох на Клелей, който от своя страна я предаде на Раул. Най-после стомната стигна до неукротимия ирландец. Но вместо да побърза и се напие, тоя чуден човек сложи стомната между колената си, ококори си очите и като поглеждаше талията на застаналата до него жена, любезно й пошушна:

— Кажи ми, мила moutchatcha… Нали така, Раул?

— Muchacha, да, да! — каза слугинята, като показа белите си зъби.

— Знаеш ли що, хубавице moutchatcha, дали не можеш ни намери една капчица… Ти вече знаеш какво ни трябва… Раул, и й разправи?

— No entiende — продума жената, като се смееше на космическите жестове на Чен.

— О, дявол да го вземе! И тази приказва за някакви си десет дни!… Да не са се наговорили тия хора!… Раул, я й разтълкувай, както трябва, какво искам… Кажи й, че нямам пари, защото нейните мили съотечественици ме ограбиха, но че имам две сребърни иконички и едно кръстче. Нека ми намери пийване, ще й дам едната иконичка или кръста.

При тия думи той извади от пазвата си своите реликви. Като ги видя, жената извика от възторг и се наведе, за да ги разгледа по-добре. Тя падна на колене, благоговейно целуна образа на Пресветата Дева и избъбри молитва — наполовина на испански, наполовина на ацтекски.

Като се вдигна на крака, тя погледна нежно към Чен и каза:

— Bueno catolico! (Добър католик!)

И като добави нещо, което не можахме да разберем, избяга бързо.

— Как мислиш, Раул, дали ще ми донесе пийване? — питаше Чен.

— Навярно ще донесе, успокой се!

И наистина, подир пет минути слугинята се върна и подаде на Чен бутилчица с някаква прозрачна течност.

Ирландецът почна бързо-бързо да развързва ремъка от шията си.

— Избери си, душице — каза той и й подаде иконичките. — Вземи, която ти хареса повече. Ако искаш вземи всичко. Муртаг Чен е благодарно животно и не обича от нищо да се ползува даром.

— No, senor, su proteccion necessita a usted. (Не, сеньор. Вие сам имате нужда от тази защита) — със задушевен глас каза слугинята и бавно отмахна ръката на Чен.

— Какво казва, Раул?

Французинът преведе.

— Да, тя има право! — извика ирландецът. — Нуждая се от защита, ох, колко се нуждая! Но има вече десет години, откак нося иконки и освен ей това шишенце, те нищо не са ми дали… Впрочем, може да е от това, че малко се моля… Господин капитан, пийнете си!

Взех шишето и отпих две глътки. То бе питие от най-лош вид, направено от диво алое. Пареше като огън.

Клелей отпи още повече. И Раул направи същото, сетне върна шишето на Чен.

— За твое здраве, миличка! — извика Чен и кимна на слугинята. — Да даде Господ да живееш толкова години, колкото капки имаше тук!

— No entiende — повтори тя засмяно.

— Е, хубаво де, хайде да е десет дни!… Няма да се караме за това я… Ти си добра и мила жена. Само дето не си облечена хубаво. Фустата ти е много къса и чорапите калпави. Ама пък краката ти са като на господарката ти!

— Que dice? (Какво казва?) — обърна се мексиканката към Раул.

— Казва, че имаш много малки крака — отвърна Раул. Този комплимент направи удоволствие на слугинята. И наистина, нейните крака бяха мънички и тя много мило пристъпваше на тях, при всичко че пантофите й бяха големи.

— Кажи ми, омъжена ли си? — продължаваше Чен. Тя се ухили и махна с пръст пред носа си.

Раул обясни, че у мексиканците това движение значи отрицание.

— А! В такъв случай аз с удоволствие бих те взел, моя хубавице, стига да не ме обесят.

— Раул, преведи и това дума по дума!

Раул й преведе с буквална точност Слугинята се засмя, но не отговори.

— Мълчанието е знак на съгласие? Раул, кажи й, че искам да бъда сигурен. Нека ми гарантират, че няма да бъда обесен, тогава веднага ще се оженя за нея.

— El senor esta muy allegre? (Много весел господин) — каза жената засмяно, когато Раул преведе и последните думи на ирландеца.

След това тя избяга.

— Е, Раул, съгласна ли е тя? — попита Чен, като направи страшно комично изражение.

— Тя още не се е решила нито да ти откаже, нито да се съгласи.

— Хм! Лошо, гълъбче Раул? Види се, че ще ме венчаят с някое безчувствено дърво… За ваше здраве, господин капитан! И за твое, Раул!

* * *

Настъпи нощ. Запалените огньове отразяваха червената си светлина върху стените на зданията и гладкия плочник. Около тях се бяха разположили на живописни групи гверилясите със своите широки, украсени с пера шапки, с дългите си развети коси, с острите бради, черните бляскави очи, белите зъби, с хубавите си шарени дрехи.

Мулета, мустанги, кучета, пеони, момичета с разпуснати коси, с къси дрехи и мънички пантофи, плоските покриви на къщите, прозорци с железни решетки, портокалови дървета с наведени над водата клони, светулки — всичко това съставляваше такава очарователна картина, че ние, несвикнали с нея, мъчно можехме да отвърнем поглед.

Грубата гърлена реч — смес от испански език с ацтекско наречие — бе неразбираема за нас. Тази реч, примесена със силен смях, лаят и скимтенето на кучетата, цвиленето на конете и на мулетата, тракането на саби, звънтенето на големите шпори, полуиндианските песни poblanas, придружени с мандолина — всички тия звуци се сливаха в един странен, но нелишен от своеобразна хубост концерт.

При един от огньовете няколко мексиканци с жените си играеха един вид танго, наречено tarajota. Мъжете си бяха свалили шапките и горните дрехи; някои бяха разкопчали отстрани своите calzoneros и ги бяха засукали като бедуини. Жените, хвърлили своите rebozeros, бяха останали само по едни прозрачни ризи бъз ръкави и по къси фусти, които по време на играта показваха стройните им гъвкави крака.

Към двамата, които свиреха на мандолина, се присъедини трети с китара, като се мъчеше да свири в такт с тях и от време на време извикваше нещо диво и странно.

Играчите бяха разположени в паралелограм така, че всеки стоеше или, по-точно казано, се движеща срещу своя партньор. Те не оставаха нито минута в почивка, а отхвърляха на всички страни крака, ръце и глава, удряха се по страните и по бедрата и пляскаха с ръце.

Един гвериляс излезе в средата на паралелограма и като се преструваше на гърбав, започна да се кърши пред своята партньорка Последната наскоро се присъедини към него и те двамата почнаха заедно да се чупят и кършат. След това тази двойка отстъпи мястото си на друга, която се преструваше, че е без ръце След тях изскочиха двама, които се влачеха просто по гърбовете си, като че ли нямаха крака. Един играеше с главата си под мишница, друг подскачаше на един крак, ето че преметна другия през врата си. Тия двамата възбуждаха най-много смях и одобрение.

Пред очите ни се изредиха цяла редица сакати хора, в изобразяването на които се състоеше самата игра.

Неприятно бе да се гледа това кълчене. Един играч се просна цял върху каменните плочи, които заместваха паркета в един бален салон, и започна да се търкаля по всички посоки, без да си мърда ръцете и краката. Обсипаха го с най-шумни овации, след като се смяха до припадане.

Като го гледахме, ние неволно си спомнихме, че сами правехме един ден по-рано същите въртения, когато се намирахме в манастирския затвор.

— Е, струва ми се, че в тази игра вчера ние бяхме по-майстори от този артист! — извика Чен, който с удоволствие следеше игрите и коментираше всяка фигура с подигравателни забележки.

Омръзна ми да гледам това безобразно кълчене. Обърнах се и с напрегнато внимание почнах да се вглеждам в полуоткритата приемна стая зад копринените завеси.

„Защо ли нито една от тях не се показва? — мислех си. — Да не са заминали по друг път? Не, не, трябва да са тука. Не напразно Нарцисо обеща да ни освободи? Поне той непременно трябва да е тука? Ами де е тя? Дали не стои там, в гостната на тази къща, и се наслаждава от всичките блага на живота? Навярно тя се весели, смее се, слуша комплименти, а мен съвсем ме е забравила.“

Сърцето ми пак се сви от болка: „Но защо тъжа, щом тя се чувства добре?“

Изведнъж копринената завеса се дръпна и пред мен се откри картина, от която всеки друг на мое място би полудял.

Представете си, че някой е осъден на вечни мъки в ада, и че отдалече му показват рая и му казват: „На, гледай какво изгуби със своята непредвидливост!“ В тая минута и аз бях в такова положение.

През приемната се виждаше разкошно украсен и ярко осветен салон, в който бяха събрани много офицери в блестящи мундири и разкошно натруфени дами. Между първите бе и Дюброк, хубав и изящен както винаги. Между дамите забелязах донна Жоакина с двете си дъщери.

Готвеха се да танцуват.

— Погледнете, Халър, ето го дон Розалес със жена си и дъщерите си! — извика Клелей, който също гледаше там.

— Я виж ти! Какво ли значи това, какво мислите?

— Шшш! Не ми говорете нищо, Клелей! — прошепнах аз и махнах ръката му, която той бе сложил на рамото ми.

Чувствувах неизказана мъка и молех смъртта да ме избави.

Той се приближи до нея… Покани я да танцуват… Тя, разбира се, ще се съгласи… Не, тя отказва! Благородна душа! Тя излиза в галерията, която образува приемната, и се опира на балюстрадата… Нима въздъхна? А! Той пак отива при нея, казва й нещо… Тя се усмихва… Той й хваща ръката! — Размислях трескаво.

— Демон!… Коварна жена! — извиках с все сила и се изправих на вързаните си крака.

Поисках да се хвърля там, поисках да измъкна нейната ръка от ръцете на злодея. Направих няколко крачки и тежко паднах назад върху каменните плочи.

Пазачите ме хванаха и пак ми вързаха ръцете. Същото направиха и с другарите ми, след което ни снеха в един зимник, хвърлиха ни там и затвориха вратата.

Пак останахме сами.

* * *

Не се наемам да опиша чувствата, които ме вълнуваха в новия ни затвор. Беше студено, влажно, тъмно, но не ме мъчеше това. Аз се разкъсвах от скръб, отчаяние, ревност и не чувствувах физическите страдания…

В този момент страстно исках да умра, за да се тури завинаги край на моите мъчения, но не по-малко страстно исках и да живея, за да си отмъстя!

Ами ако новият затвор попречи на Нарцисо да изпълни обещанието си? Как ще влезе той при нас? Вратата е затворена с двоен ключ и пред нея е поставен часовой.

След дълги усилия успях да се изправя на краката си и се опрях с гръб на стената. На нея имаше тясно прозорче, Като се движех край стената, отидох до това прозорче и почнах да се вслушвам — какво става отвън. Чуваше се виене на вълци. Отначало не обърнах внимание на това, но виенето все повече се усилваше и се приближаваше; то бе толкова странно, че най-сетне повиках Раул, за да му кажа чудното си откритие.

Той допълзя при мен.

— Какво има, господин капитан?

— Тук нейде се скитат вълци. Чувам ги да вият.

— Ами отде ще се вземат вълци?

— И аз не разбирам. Струва ми се, че тук се крие нещо… На̀, чуваш ли, Раул? Чуваш ли?…

— О, Господи!… Знаете ли какво… Линкълн вие! Наистина, той е!

— Виенето се прекрати малко, но след това се дочу от друго място.

— Какво да направим, Раул? — попитах. — Ако му отговорим, часовоят ще обърне внимание… Да почакаме отчаяният вълк да дойде по-наблизо.

Вълчото виене, размесено с лай, се чуваше все по-наблизо. Понякога то спираше, за да се подеме с нова сила. Аз цял се обърнах на слух. Другарите ми също станаха прави, подпрени на стената. Надеждата, че Линкълн е наблизо, ни оживи и ободри.

Мина се около половин час. Ние не приказвахме и даже гледахме да не се движим, за да не изпуснем нито един звук зад стените на нашия затвор.

Но ето че един приятен глас, приличен на женски, прошепна през прозореца:

— Господин капитан!

Прилепих ухо към прозореца. Същото повикване се повтори. Изглежда, беше Нарцисо.

— Кой е? — попитах.

— Аз съм, господин капитан.

Да, този глас чух сутринта, когато преминавахме реката. Значи под прозореца е Нарцисо!

— Можете ли да си подадете ръката през прозореца? — продължаваше гласът.

— Не, ръцете ми са вързани на гърба.

— А не можете ли да ги повдигнете до прозореца, като се обърнете гърбом?

— И това не мога.

— Другарите ви вързани ли са?

— Да, всички.

— Тогава се качете на раменете на двама от тях.

Помолих Чен и Раул да се наведат, като не разбирах какво е намислил смелият испански момък.

Като се качих върху раменете на другарите си и като се обърнах гърбом към прозореца, който нямаше нито решетка, нито стъкло, почувствувах, че малка нежна ръка се допря до моите ръце и мигом отряза с нещо остро техните връзки.

— Дръжте — прошепна гласът, когато се обърнах. В ръката ми се намираше кама.

— Дръжте и това!

Като си протегнах другата ръка, почувствувах в нея хартия, която се виждаше да свети.

— А сега, господин капитан, моля ви да ми направите едно добро — продължаваше гласът.

— Какво добро мога да ви направя?

— Позволете ми, на прощаване, да ви целуна ръката.

— О, благородни момко! — извиках и пак си подадох ръката през прозореца.

— Момък ли?! Аз не съм момък, а жена, която ви обича с всичката сила на своето разбито сърце.

— О, сили небесни!… Нима си ти… Ти, моята Гвадалупа?

— О!… Така си и мислех!… Аз вече не искам… Но не, аз пак ще си изпълня думата, макар и да няма на какво да се надявам!…

Бях толкова развълнуван, че не придадох особено значение на тия загадъчни думи. Едва по-късно си ги припомних и разбрах техния смисъл.

— Ръката ви! Ръката ви! — извиках забравил се от възторг.

— Искате ръката ми? Ето я.

През тесния прозорец се протегна една ръчица, на която при светлината на месеца блестяха скъпоценни камъни. Аз я грабнах и покрих с целувки. Струваше ми се, че ръката сама се притиска към устните ми.

— О, защо да се разделяме! — шепнех аз, дълбоко развълнуван. — Да избягаме заедно!… И аз можех да те подозирам, да те проклинам, тебе!

Чу се леко, болезнено възклицание, ръката бързо се отдръпна и остави в моята ръка един пръстен.

— Прощавайте, капитане, прощавайте — промълви гласът през ридания. — Хората не могат да отличат кой действително ги обича!

Силно учуден, започнах да викам, но отговор нямаше. Ослушвах се, докато другарите ми се умориха да ме държат. Нямаше какво да се прави, слязох на пода, разрязах ремъците на краката си, освободих Раул от връзките и му предадох камата, за да освободи и другите, а сам се залових да чета записката, в която бе обвито едно сосиуо^[1]. Като стиснах полекичка светулката между двата си пръста, почнах да я държа над хартията, която се освети добре, и прочетох следното:

„Имате кама. Стените са от тухли. Прозорецът ви гледа в поле, зад което започва гората. Другото зависи от вас. Другояче не мога да ви помогна. Сбогом, капитане!“

Какъв странен, кратък и делови слог! — помислих си аз.

Но нямаше време да разсъждавам по това. Хвърлих светулката, скрих записката и започнах да къртя с камата тухлите, което не бе мъчна работа.

Но скоро отвън се чуха мъжки и женски гласове. Отдръпнах се и почнах да се ослушвам. Мъжкият глас бе несъмнено на Линкълн.

— А! Проклетнице! — ръмжеше той. — Ти искаше да видиш капитана обесен ли? Нашия капитан, който сам струва цял полк в сравнение с вашите нищо неструващи жълтокожи маймуни?! Ама това няма да стане! Ако не ми кажеш в кой от тия курници е той и не ми помогнеш да го извадя оттам, ще те смажа като муха!

— Аз ви казах, че дадох на капитана средство да излезе от затвора! — казваше женският глас.

— Какво средство?

— Кама.

— А!… Почакай да видим… Върви с мене… Няма да те пусна, докато не видя, че казваш истината.

Тежките крачки на стария ловец се чуваха по-наблизо. Той дойде до прозореца и прошепна:

— Тука ли сте, господин капитан?

— По-тихо! — отвърнах. — Тук съм. Всичко е наред, само че при вратата стои часовой.

— Аха! Добре!… Е, сега ти можеш да се махаш оттук — обърна се той към жената, на която ми се искаше да кажа още няколко думи, но не се решавах. — Впрочем — прибави той по-тихо — можеш и да останеш. Ти си славна женица. Бягай с нас — капитанът с удоволствие ще те вземе под свое покровителство.

— Не мога да бягам с вас. Пуснете ме.

— Добре. Както искаш. Но ако някога ти потрябвам за нещо, смело можеш да разчиташ на Боб Линкълн. Не забравяй това!

— Благодаря, благодаря! Ще помня.

Преди аз да проговоря, тя си отиде и отдалече само се чу прощалното й „сбогом!“

Колко печално прозвуча тази дума! Като че ли се прощаваше навеки онази, която я каза.

Но нямаше време за разсъждаване по това, което през друго време би ме накарало страшно да си блъскам главата. Трябваше да се действува по-бързо.

— Господин капитан! — предпазливо пак се обади Линкълн.

— Е?

— Как ще излезете?

— Ще измъкнем тухлите от стената и така ще излезем.

— А!… Кажете ми, на кое място, та и аз да ви помогна.

— Под прозореца в средата.

— Отлично! Скоро ще бъде готово.

И от двете страни се заловихме мълчаливо за работа, докато през стената проникна лъч светлина и се чу отново гласът на стария ловец:

— По-полека, Раул! Ще ми прережеш пръстите!

След няколко минути направихме дупката толкова голяма, че свободно можахме да се проврем през нея.

Най-сетне пак излязохме на свобода!