Майн Рид
Стрелците в Мексико (19)

Глава XVIII
ПРОЧИТАНЕТО НА ЗАПИСКАТА

— Някой от вас чу ли да се говори нещо за Дюброк през време на пътуването? — попитах другарите си по страдание.

Никой не бе чул нито думица за него.

— Мисля, че този изменник ще бъде вече безвреден завинаги — каза Раул. — Линкълн му свети маслото.

— Мъчно е да се умъртви човек с един удар — забеляза Клелей. — Само ако старецът го е ударил в слепите очи? Каквото и да е станало, ние сме още живи, а Дюброк може да е убит? Чудна работа, как така скоро той е станал влиятелен между гверилясите! Че той неотдавна избяга от нас!

— Струва ми се, че по-рано той е живял тук — каза Раул.

— Тъй ли? Нима ти знаеш нещо за това? — запитах го, живо заинтересуван.

— Припомням си, че едно време, много говореха във Вера-Крус за един креол, който се бил оженил за една благородна испанка, която живеела в околностите на града, или чисто и просто я бил отвлякъл. Струва ми се, че го наричаха Дюброк. Но това е било, преди да дойда в Мексико и затова не знам подробности. Зная само, че тоя човек е бил прочут картоиграч и че всички са се чудили как една благородна мома може да се свърже с него.

Жадно поглъщах всяка дума на Раул. Това, което той ми казваше, напълно отговаряше на онова, което Гвадалупа ми бе разправяла за нейната братовчедка и за „дон Емилио“. Бе ми неприятно да мисля, че този негодник се намира в близки отношения с дома на благородния дон Розалес и затова не разпитвах повече Раул, като се боях да не науча нещо по-лошо.

Нашият разговор бе прекъснат от изскърцването на вратата, която се завъртя на ръждясалите си резета. Влязоха няколко гвериляси. Разбързаха ни очите и пак ни оставиха сами. Светлината проникваше само през едно прозорче с решетка. Донесоха ни паници със супа и месо, нарязано на късове. Паниците бяха сложени до главите ни.

— Много любезно от ваша страна, дето сте се погрижили да ни дадете да си хапнем, само че как ще се възползуваме от вашата любезност? — каза Чен.

— О, дяволи! — извика Клелей. — Нима си мислят, че можем да ядем без ръце и без лъжици?

— Няма ли да ни развържете ръцете? — запита Раул!

— Не! — грубо отвърна един гвериляс.

— Ами тогава как ще ядем?

— Нали и кучетата ядат без ръце и без лъжици — яжте и бие като тях!

— Благодаря, сеньор. Много сте любезен!

— Ако не ви се харесва така, можете и да не ядете — измърмори мексиканецът и излезе с другаря си.

— О, не, господа жълтолики! — извика Раул, побеснял от яд. — Ние ще ядем, макар и по кучешки! Не се надявах Янес да пожертвува за нас даже едно късче. Тази добрина все пак е нещо!

С тия думи той легна по корем и почна да лочи от паницата.

— Ах, тия проклети мексиканци, дяволите да ги вземат! — викна Чен, като последва неговия пример. — Карат честните християни да се хранят като кучета!

— А вие, господин капитан, няма ли да ядете? — попитай Клелей.

— Яжте, яжте, не гледайте мен!

Сега можех да прочета записката. Търкулнах се до прозореца и с големи усилия се изправих на краката си. Прозорецът не бе голям, но дупката му бе доста дълбока. Тя ми стигаше тъкмо до брадата. С езика и устните си разтворих бележката върху прозорчето и я прочетох.

— Какво правите там, Халър? — извика ми Клелей, който никак не можеше да разбере моите действия.

Раул и Чен престанаха да лочат чорбата и също взеха да ме гледат.

— Яжте, моля ви се, и ме оставете на мира! — отвърнах остро.

Ето какво бе написано в записката:

„Тази вечер вашите връзки ще бъдат прерязани и вие ще можете да избягате. Не се връщайте назад — може да ви срещнат други мексикански отреди. Вървете по пътя към Сан-Хуан или към Манго де Клаво. Вашите аванпостове вече са преминали тези две точки, французинът ще ви води. Кураж, господин капитан! Прощавайте!“

„П.П. Вас ви причакваха. Изпратих един конник да ви предизвести, но той или е изменил, или е бил убит из пътя. Прощавайте!“

Нима този конник бе същият оня човек, когото Линкълн бе убил?

Глътнах бележката, за да не я намерят мексиканците.

Като си повторих нейното съдържание, аз се чудех откъде тя знае движенията на нашите войски: „Откъде е могло едно момиче, което е живяло все в усамотение, да получи такива сведения? Нима тя се е интересувала от такива сериозни работи? В какво ли положение се намира сега тя? Може би е в плен, като мене? Или върби подире ми преоблечена и иска да ме спаси, като рискува своята безопасност?

Довечера всичко ще стане ясно, а дотогава трябва да се търпи!“

* * *

До този момент цялото ми внимание бе погълнато от записката, така че всичко друго като че ли не съществуваше за мен, но сега намислих да погледна какво става зад стените на нашата временна, тъмница.

Повдигнах се на пръсти и се протегнах. Видях гордите широколистни палми, смесени с магнолии, на които се люлееха големи бели и опалови цветове; портокалови дървета, отрупани с тежки златни плодове, и други не по-малко прекрасни дървета…

Срещу самия прозорец се намираше отделна група палми, съвсем вплетени от лиани, които ги обвиваха от всички страни. На тях бяха закачени три плетени люлки — едната празна, а другите пълни. В тях можеха да се познаят грациозни женски фигури. Тия жени лежаха неподвижно и като че ли спяха. За жалост, лицата им не се виждаха. Но докато ги гледах, докато се мъчех да позная кои са, едната от тях се обърна с лице към мен и пак заспа. Сърцето ми трепна от радост: тя бе Гвадалупа Розалео.

Единият й крак, обут в копринен чорап, бе отпуснат и небрежно висеше във въздуха. Мъничкото й атлазено чехълче бе паднало на земята. Главата й почиваше върху копринена възглавничка, а дългите й коси падаха надолу почти до земята. Изглежда, тя спеше дълбоко.

Учудване, възторг, любов и тъга едновременно вълнуваха душата ми. Аз скърбях затова че тя може да спи толкова безгрижно, като знае, че редом с нея се измъчвам затворен, вързан, опозорен и страдащ.

„Как може да спи? Боже мой! Да бях на нейно място, не бих мигнал“ — казах си.

Неочаквано погледнах стъблото на палмата, под която висеше люлката. Още тогава, когато пръв път погледнах през прозореца, забелязах на дървото нещо странно — някакъв дълъг и тесен предмет, но помислих, че това е лиана или ивица от мъх. Сега този предмет се задвижи и се сви на спирала. Като се вгледах по-внимателно за най-голям свой ужас познах, че тази спирала бе змия, която полека слизаше по стъблото. Тя се плъзгаше много предпазливо, с протегната напред лъскава шия и острите й очи блестяха. Различих на главата й два роговидни израстъка и по това познах, че е кобра де капелла — една от най-опасните змии.

Няколко минути тя стоя съвършено неподвижна гордо изпънала своята гъвкава шия, като не си снемаше очите от заспалата, която бе на една стъпка от нея.

Струваше ми се, че нежният мъх над устата на Гвадалупа се люлее под дъха на змията, която с остро съскане пропълзя още по-близко. Рогчетата й като че ли се бяха изтегнали и изострили, дългият й разцепен език се въртеше навсякъде и лъщеше като рубин.

Животното като че ли искаше да магнетизира жертвата си, преди да я нападне. Заспалата безсъзнателно махна с ръка, за да пропъди една муха от лицето си и сетне пак заспа неподвижно, без да чувствува опасността, надвиснала над главата й.

Виждах всичко това и не можех да й помогна! Бях вързан и затворен. Но и да бях свободен, пак не бих могъл да й помогна. Единственото спасение от кобрата е да се пази тишина. Ако не се плаши и дразни, тя може и да не закачи човека. Но все пак тука животът зависи просто от случая. Стига някой да се мръдне — и всичко е свършено.

Боже мой! — мислех си. — Нима ще я оставиш да загине толкова млада и хубава! Спаси я, спаси я! Но ето, че тя се помръдна… Змията ей сега ще се хвърли върху нея! Не още, слава Богу! Тя трепери, иска да стане… Тя загива!

Чу се гърмеж — змията отхвърли главата си назад, разви се във всичката си дължина, падна на земята и се заизвива в предсмъртни конвулсии.

Момичетата скочиха ужасени от хамаците. Хванати за ръце, те изведнъж се скриха от очите ми Дойдоха няколко гвериляси, които искаха да разгледат убитата змия.

— Кой ли ще е гръмнал? — запита един.

— Гърмежът дойде от тука — продума друг, като посочи моя прозорец.

Побързах да сляза на пода.

След няколко минути вратата се отвори и дванадесет души се втурнаха при нас.

— Кой гръмна? — грозно попитаха те и ни изгледаха.

— Виж ти глупав въпрос! — изръмжа Раул.

— Питам, кой от вас гръмна? — попита един гвериляс, като излезе напред.

— Какво си диване? — извика Раул. — Нима ние сме в положение да стреляме! Даже пушки нямаме, както виждаш! Ех, стига да имахме само една пушка и един куршум, най-напред твоята глава щях да прострелям.

— Чудно! — каза мексиканецът. — И наистина, как така ще стрелят, като са вързани до един!? Хайде, другари, да се махаме — няма какво да дирим тук.

* * *

Бе ми много тежко, не лично за мен, ами за нея. Тя и нейната сестра се подхвърляха на всевъзможни опасности и аз не можех да ги защитя!

Дали бяха самички? Не бяха ли и те пленени от тия разбойници? Не ги ли преследваха за тяхното гостоприемство към нас? Не водеха ли цялото им семейство, за да го съдят за връзките му с неприятелски офицери? Или те вървяха под закрилата на този отред, за да се отърват от същинските грабители, които опустошаваха околностите на Вера-Крус?

Всички тия въпроси ме вълнуваха, но отговор не можах да намеря.

Случва се богати семейства, принудени да се преместят от едно място на друго, наемат военен конвой. Може и в тоя случай да бе така.

— Пък аз ти казвам, че този гърмеж бе от карабината на нашия сержант. Да ме вземе дяволът, ако лъжа!

— Какво има? Кой казва това? — попитах смаян от тия думи, казани от някой наш другар с горещ, уверен тон.

— Чен уверява, че е чул гърмежа на Линкълн — отговори Раул. — Мен ми се струва, че той просто бълнува. Аз не чух никакъв гърмеж.

— Не, не бълнувам! — възрази Чен. — Знаете ли, господин капитан: карабината на Линкълн издава съвсем особен звук, така че неговият гърмеж може да се отличи от хиляди други…

— Добре, ами после!

— Аз чух гърмеж. Той бе като че ли отдалече, но се обзалагам, че е гръмнал или Линкълн, или някой друг, но само че с неговата пушка.

— Чудна работа! — измърморих замислен.

— И мене ми се стори, че гърмежът имаше особен звук.

— А знаете ли какво, господин капитан — заговори пак Раул, — видях оня момък. Той мина край нашата врата, когато преди малко влязоха при нас мъчителите ни.

— Кой момък?

— Онзи, когото измъкнахме тогава от града.

— А! Нарцисо ли! Възможно ли е?

— Вярно, господин капитан… Дори ми се стори, че видях с нашия отред и бялото муле на дон Розалес. Може би неговото семейство пътува с нас. С това си обяснявам и странното обстоятелство, дето ние сме все още живи.

Откритията на Раул изведнъж ми обясниха всичко онова, което ми се виждаше тъмно и неясно. Тревожните събития напоследък ме накараха съвършено да забравя Нарцисо. А сега, когато Раул ми напомни за него, аз си обясних всичко. Замбо, когото Линкълн уби, е бил пратеникът от хациендата на нашите приятели. Камата на Нарцисо му е била дадена като доказателство за верността на неговите думи? И той загина, без да изпълни своята мисия, и вследствие на това ние паднахме в план! Нежният глас и малката ръка, която ми връчи записката, изглежда, бяха Нарцисови.

Тайната се откри, но аз не само не се утеших, ами напротив — още повече се замислих. Щом мой „ангел-хранител“ бе Нарцисо, то тя оставаше настрана, равнодушна към моята участ.

Тя трябваше да научи поне от брат си, че аз лежа тука смазан, измъчен, съсипан. Показа ли ми тя с нещо съчувствието си? — Не, тя спеше спокойно, като че ли нищо не се бе случило! Тя пътуваше на няколко крачки от мен и виждаше, че се намирам в най-жалко и плачевно положение. Нима не можеше да ми пошепне нито една утешителна дума? Беше й добре да седи свободно на седлото си? А може би бе на носилка, придружена от оня негодник, който навярно се влачеше около нея, както едно време се бе мъкнал и подир нейната нещастна братовчедка? Мислех си: Разбира се, тя е изслушвала неговите любезности, усмихвала му се е? Те са приказвали за бедните пленници и са се гаврили с тях? Може би тя да не се е гаврила, но е слушала как той се е гаврил — а това е достатъчно! А сетне тя нарочно се изтяга в люлка пред нашата тъмница и заспива с чиста съвест — на, наслаждавайте се!

Горчивите ми мисли бяха прекъснати от идването на шест мексиканци, които пак ни завързаха очите, изведоха ни и ни качиха на мулетата.

След малко се даде сигнал и ние тръгнахме на път.

Вървяхме покрай брега на реката. Засенчеността, ароматът и тропотът на мулетата показваха, че се намираме в гора. Наблизо шумеше вода и това не ни бе неприятно. Два-три пъти прекосихме реката. Понякога се отдалечавахме от брега почти цяла миля и след това пак се връщахме при него. Най-сетне се качихме на планината и почнахме да слизаме от другата страна.

— Познавам добре този път — каза Раул. — Ей сега ще бъдем в хациендата на Зенобио? Че как да не зная този път!

— Какво има?

— По него съм пренасял много тютюн и много bulto с кърмъз. Случвали са се тъмни нощи като в рог, а аз вървя, като че ли е денем.

— Мислех, че контрабандистите никога не работят през тъмна нощ.

— Това зависи от обстоятелствата. Понякога митническите стражи са съвършено слепи денем, тогава си вършим преспокойно работата, а понякога гледат — тогава използуваме най-тъмните нощи? Случвали са ми се сблъсквания… На другия склон на този хълм насмалко щях да ида направо в ада.

— Как стана това?

— Зенобио бе купил кърмъз от един търговец в Оаксак. Стоката бе скрита в планината на две мили от неговата хациенда, а в устието на Меделина чакаше един кораб, готов да вземе товара. Няколко смели мъже бяха наети да пренесат стоката. Между тях се намирах и аз. Тъй като стоката бе скъпа, ние бяхме въоръжени от глава до пети. А господарят ни каза да се защищаваме до последна капка кръв. Всички бяхме решителни и изпълнявахме задълженията си, готови да се бием със самия дявол. Не знам как, но митничарите подушили нашата работа и изпратили от Вера-Крус един силен отред, за да ни пресече пътя. Ние срещнахме войниците по оная страна на планината — там, дето пътят завива към Меделина.

— Така. А после какво стана?

— Бихме се повече от един час, избихме половината отред, а другата половина накарахме да избяга назад във Вера-Крус.

— Добре! А после?

— Благополучно предадохме стоката? Трима от нас лежат в полите на планината, а и аз насмалко щях да бъда при тях. Бедрото ми бе цяло продупчено. И досега се вижда следата; понякога ме боли ужасно?

Нашият разговор се прекъсна от ожесточения лай на няколко кучета. Конете почнаха за цвилят, отговориха им техни другари, които пасяха нейде наблизо.

— Мисля, че скоро ще се мръкне, Раул.

— Да, струва ми се. Стана по-студеничко — отговори той. — Денем гориш, нощем зъзнеш, горчива е нашата участ на земята.

Не можах да не се засмея, като чух неговите философски размишления и комичната му въздишка.

Кучетата престанаха да лаят. Чуха се поздравите на нашите гвериляси.

Копитата на конете и мулетата затропаха по камънака. По звука можеше да се познае, че минаваме под свод.