Майн Рид
Стрелците в Мексико (17)

Глава XVI
В ПЛЕН

Градът на Истинския кръст (Вера-Крус) бе превзет на 20 март 1847 г., и американското знаме весело се развяваше на кулата Сан-Хуан д’Улоа. Неприятелските войски бяха освободени под честна дума. Повечето войници се върнаха в своите плантации.

В града влезе американски гарнизон, но главната част от нашата армия остана в лагера, на зелената равнина.

Няколко дни чакахме заповед да навлезем навътре в страната. Съобщиха ни, че мексиканските сили са съсредоточени в Пуент Национал, под командата на прочутия Санта-Ана; но след няколко време съобщиха, че неприятелят съсредоточава всичките си сили в прохода Cerro Gordo на половината път между Вера-Крус и планините.

Когато, се свърши обсадата на града и офицерите останаха по-свободни, ние с Клелей се решихме да посетим нашите приятели.

Пътят бе свободен и затова смело можехме да отидем в хациендата. Взехме Линкълн, Чен и Раул и късно вечерта тръгнахме на път. С нас дойде и Джек. Тъй като майор Блосъм сдържа обещанието си, имах удоволствието да препускам на чистокръвен арабски кон.

Беше пълнолуние. Колкото отивахме по-нататък, толкова повече ни смайваше промяната, станала в добре познатата ни местност. Войната навсякъде беше оставила ужасните си следи. Къщите бяха напуснати; една част от тях бяха съборени, други — изгорени, и на тяхно място се виждаха само пепелища и главни. Някои развалини още димяха, навсякъде се търкаляха изпочупени покъщнини. Някои предмети бяха цели; очевидно, захвърлени от подпалвачите и грабителите.

Завладя ме мрачно предчувствие. Спомних си разказите за безобразните подвизи на нашите войници в околностите на Вера-Крус. Очевидно бе, че тия разкази не бяха преувеличени. Ала всички тия жалки герои бяха от ония, които избягваха от нас или пък измолваха да идат на лов за диви биволи.

Войнишки отреди, под командата на офицер, никога не ще направят нещо вън от границите на строгите военни правила, но във всяка една армия има хора, които бягат от нейните редове във време на самите военни действия, за да се отдадат на грабеж. За тях никак не може да се следи.

Когато влязохме в гората, ме завладя силно безпокойство. Споделих мислите си с Клелей. И той се тревожеше не по-малко от мене.

— Мъчно може да се допусне, че мародерите ще намерят пътя за хациендата — каза той, като се мъчеше да утеши и себе си, и мене.

— Мисля, че повече трябва да се боим от Дюброк и неговата шайка. Той е способен да направи всякакви злини.

— Напред, напред! — извиках аз, като едва се помнех от ужас.

Пришпорих коня си и полетях в галоп. Повече не можех да приказвам.

Клелей изказа най-тайните ми страхове и сърцето ми се стегна от нетърпима болка.

Клелей и нашите спътници също пришпориха конете си. Когато достигнахме поляната в края на гората, Раул, който яздеше напред, внезапно спря.

— Какво има? — попитах.

— Някой се движи из гората, господин капитан.

— На кое място?

— Там, наляво… Не видях добре, възможно е да е някое животно.

— Това беше мустанг — каза Линкълн, — видях го.

— С ездач ли?

— Не мога да ви кажа със сигурност, господин капитан. Той мина много далече от тука — мъчно можеше да се разгледа. Но че бе мустанг, залагам си главата.

— Чудна работа! — забелязах аз, като не разбирах как може да не се различи дали някой е възседнал коня или не.

— Позволете ми да проследя мустанга. Тогава ще ви кажа с ездач или е или не — продължаваше Линкълн.

— Това ще ни накара да се отбием от пътя си… Впрочем така ще бъде по-добре? Раул, Чен, слезте от конете си и идете със сержанта. А ти, Джек, им подръж конете.

— Ако позволите, господин капитан, по-добре ще е да ида сам — пошепна Линкълн. — Наистина Раул и Чен са прекрасни другари и могат да те отърват от всяко зло, но аз съм навикнал да разузнавам сам.

— Добре, сержант, правете каквото искате. Ще ви чакаме тук.

Бившият трапер слезе на земята, прегледа добре карабината си и тръгна към противоположната страна на мястото, гдето премина мустангът. Чакахме повече от половин час. Изведнъж до ушите ни достигна изстрел откъм посоката, гдето изчезна мустангът.

— Това е карабината на Боб — забеляза Чен.

— Напред! — изкомандувах. Побързахме към мястото, отгдето се чу гърмежът. След около сто метра срещнахме Линкълн, който се връщаше с пушка през рамо.

— Какво има? — запитах.

— На мустанга имаше ездач, но вече го няма, господин капитан.

— Какво значи това, сержант?

— На мустанга яздеше един жълтокож, а сега вече не язди. Мустангът офейка, а жълтокожият е проснат на земята.

— Как! Вие сте го убили?

— Да, господин капитан, и не напразно.

— ?

— Първо, той бе гвериляс, и второ — преден часови.

— Отде познахте това?

— Как да не го позная, нали все по следите му вървях! На поляната, която пресякохме преди, нямаше следи. На едно място имаше гъст храсталак, там той е чакал? Останали са много разни следи.

— Добре. Сетне?

— Вървях все по следите му, докато видях и самия него. Той почти лежеше на коня си, а не седеше, както правят всички добри хора. Това ми се видя много подозрително. Вгледах се — имаше и пушка. Мисля си: не е чиста тази работа!… И тогава гръмнах. Жълтокожият грохна от седлото като камък, а конят побягна с все сила… Претърсих го и ето какво намерих… Същинска играчка!

— Боже мой! Какво сте направили! — извиках и взех предмета, който ми предаде траперът.

Това бе стилет^[1] със сребърна дръжка, който бях подарил на младия Нарцисо.

— Нищо лошо, господин капитан.

— А какъв е този човек? Какво му е лицето? — питах в смъртен ужас.

— Какъв ли е? Да, не особено хубав. Такива съм срещал само в индианските лагери? Не искате ли сам да го видите, той не е далеч от тука.

Скочих от коня и се затичах подир Линкълн в гъсталака. Убитият лежеше на гърба си и лицето му бе ярко осветено. Наведох се над него и се уверих, че никога не съм го виждал. Действително това бе безобразен замбо с дълги коси, прилични на вълна. По полувоенното му облекло можеше да се познае, че е гвериляс. Линкълн не се бе излъгал.

— Нали си го бива, господин капитан? — запита Линкълн, когато го прегледах.

— Мислите, че ни е следил?

— Нас или другиго — но вярното е, че е следил някого.

— Никой не ни забеляза, когато тръгнахме насам, така че той надали е тичал подир нас — забелязах.

— Твърде е възможно — продума Клелей, който се приближи към нас с другите хора — някой да знае всичко, което правим. Този някой знае за извеждането на Нарцисо от града и за нашите посещения. Навярно той е изпратил тоя юнак, който заплати с живота си.

— Да, това е вярно… Ах, Боже мой! А ние все още се бавим тука… На коне, другари! Раул, напред, само че по-предпазливо, колкото се може по-тихо… Линкълн ще бъде ариергард… Хайде!

Започваше ясна пътечка и трябваше да яздим един след друг.

В полетата, които заграждаха хациендата, всичко бе тъй тихо. Къщата, слава Богу, не бе засегната.

— Струва ми се, тука всичко е благополучно — казах аз.

— В онзи край на алеята, по която трябва да вървим, идва някой — полугласно съобщи Раул.

— Някой слуга, вероятно… Няма от какво да се боим… Хайде, напред!… Впрочем, сега аз сам ще тръгна напред.

Като достигнахме до края на алеята, Клелей и аз слязохме от конете. Заповядах на хората да ни чакат, а ние тръгнахме към къщата.

— Дали не са легнали да спят? — забеляза Клелей.

— Не, още е много рано… Може да вечерят?

— Виж, това ще бъде тъкмо на място: аз съм страшно гладен!

Приближихме до верандата; не се чуваше никакъв шум, не се виждаше светлинка.

— Ами къде ли са кучетата?

Влязохме в антрето, а от там — в залата.

— Чудна работа! — мърморех аз. — Никой не са обажда? Но каква е тази работа, тука няма никакви мебели.

Започнахме да слизаме по стълбата. Насред стълбата спрях и погледнах надолу — нито светлина, нито звук.

Пред верандата се чу шум. Бързо се затичахме нататък, като мислехме, че може домакините да се връщат от разходка. В същия миг ни загради цяла тълпа от хора и преди да се опомним, ни вързаха ръцете и краката.

В същото време откъм алеята, където бяхме оставили хората си, се раздаде шум. Чуха се гърмежи… Подир минута тълпа мексиканци дойде оттам и доведе вързани Линкълн, Чен и Раул.

Наредиха ни един до друг. Конете ни вързаха за дърветата. Дванадесет души останаха да ни пазят, а другите отидоха към градината; оттам скоро се чуха весели гласове и смях. Ние не можехме да видим какво става там. Струваше ни се, че нещо ни души, че скоро-скоро това ще се прекрати — всичко се случи съвсем неочаквано!

Линкълн бе обвит с върви от горе до долу. Него го вързаха така, защото той се бе противил като лъв, бе убил един мексиканец. Вързан като мумия, той скърцаше със зъби и устата му се запени от ярост. Раул и ирландецът Чен се отнесоха по-равнодушно към положението си.

— Ще ми се да зная: дали днес ще ни очистят, или ще чакат до утре? Как мислиш, Чен? — подсмиваше се Раул.

— Сигурно не ще си губят времето напразно — отвърна Чен.

— А нима ти не се надяваш на свети Патрик, чийто образ носиш на гърдите си?

— Аз имам и образа на Пресветата Дева? Бих ги извадил, за да им се помоля, но не мога да мръдна даже пръста си.

— О, това може сега да стане… Ей, сеньор, — извика Раул, като се обърна към един гвериляс.

— Кого викаш? — попита последният и се приближи.

— Тебе!

— Какво има?

— Джобовете на този джентълмен — продължаваше Раул по испански, като сочеше Чен — са пълни със сребро.

Това подсещане бе достатъчно. Гверилясите, които бяха забравили да ни претърсят, в един миг ни претърсиха. За жалост, във всички ни, взети заедно, нямаше повече от двадесет долара. А Чен, като че ли нарочно, нямаше нито един пенс. Затова си изтегли Раул, когото измаменият от него гвериляс отрупа с псувни и ритници. Но при обиска раздраха яката на Ченовата куртка, така че се виждаха кръстчето и образите на свети Патрик и Пресветата Дева.

Тия светии направиха благоприятно впечатление на гверилясите. Те си пошушнаха нещо и сетне му отслабиха вървите.

— Благодаря ви за любезността, сеньори! — каза Чен. — Не очаквах това? Чувствувам се сега много по-добре.

— Mucho bueno — някак глупаво се ухили и продума един мексиканец.

— Да, mucho bueno, ваша милост, но аз никак не бих се обадил, даже ако и да ми бе още по-добре? Не можеше ли вие да ми разслабите малко повече връвта на тази ръка, а то тя скоро ще ми прореже месото до самия кокал.

Всички неволно се разсмяхме. Само Линкълн лежеше като камък, без да забелязва какво става наоколо му.

Мъничкият Джек бе турен до трапера. Като го смятаха за дете, мексиканците го вързаха много хлабаво. Те не мислеха, че той ще направи нещо. Като го наблюдавах тайно, забелязах, че тихичко правеше разни фокуси, за да се отърве от връзките. Но види се, не сполучи, тъй като изведнъж стана съвършено неподвижен. Но когато гверилясите се занимаваха с Чен и с неговите иконки, момчето се изтъркули много наблизо до стария трапер. Това движение се забеляза от внимателното око на един мексиканец, който го грабна за пояса, повдигна го във въздуха и извика:

— Гледайте, другари, какъв малък хитрец!

И при общия смях на другарите си, той захвърли Джек като котенце в храстите, където момчето се скри от очите ни.

Е — помислих си, — сега клетото дете ще си остане там до второ пришествие! Загина малкият заради нас!

— Да ме вземе дяволът, ако това не е Дюброк! — провикна се изведнъж Чен.

Повдигнах очи — пред мен действително стоеше Дюброк.

— А! Господин капитан, как сте? — подигравателно каза той. — Дойдохте да се порадвате на тукашните прелестни птички ли? За жалост, те изхвръкнаха от гнездото!

Да бях вързан само с една нишка, пак нямаше да помръдна — дотолкова ме порази появата на Дюброк и неговото злорадо съобщение. Мисълта, че страда. Тя, царицата на моята душа, ме парализира; и да ме режеше някой на парчета, пак нямаше да забележа.

„О, Боже, — помислих си, — нима тя е под властта на този зъл дух? Това е несравнено по-лошо от смъртта!“

— О! Какъв чуден кон! — извика креолът, като отиде при коня ми. — Това е чистокръвната арбитянка? Погледнете, Янес, каква прелест! Ако нямате нищо против, ще го взема за себе си.

— Вземете го — каза оня, когото той нарече Янес.

Изглеждаше, че той е началник на отреда.

— Благодаря ви… Позволете, господин капитан — обърна се той към мене, — да ви благодаря за този прекрасен подарък! Вие ми връщате загубата на моя мустанг, когото ти, стари бухале, пропъди кой знае къде.

Последните думи вече бяха отправени към Линкълн и се придружиха със силен ритник в гърба му.

Този удар възбуди такъв ефект, който не можеше да се очаква от никого. Линкълн изведнъж скочи като наелектризиран, с едно могъщо усилие разкъса всичките си връзки, които изпадаха от него на дребни парчета. Като грабна карабината, която лежеше до него, удари толкова силно Дюброк по главата, че последният падна като сноп.

В същия миг старият бе заграден от мексиканците, които махаха с ножове и саби върху му. Виждаше се, че подир секунда от него щеше да остане пихтия. Но той свали с приклада на пушката няколко гвериляси, проби си път и изчезна в тъмнината с рева на ранен звяр. Някои гвериляси с яростни викове го преследваха. Чуха се гърмежи и нови викове.

Дюброк занесоха в къщата. Той беше в безсъзнание.

— Онова дяволче му е прерязало вървите! — викна един от нашите пазачи.

„Да, такава ще е работата — мислех си аз. — Юначага е Джек.“

В това време гверилясът се спусна в храстите. Всички спряхме дъх и очаквахме да чуем воплите на безжалостно убиваното момче. Сърцата ни замряха от ужас и жал…

— Кълна се във всички светии! Той е избягал! — чухме гласа на гвериляса, вместо предсмъртните викове на Джек.

— Ура! — извика Чен. — Юнак излезе нашият Джек! Той ще надхитри и лисицата!

Гверилясите се спуснаха да гонят момчето, но скоро се завърнаха с празни ръце: то беше изчезнало безследно.

Нас ни разделиха, така че не можехме даже да приказваме. При всеки един бе поставен отделен часови.

Върнаха се и ония, които гонеха Линкълн… От разговорите им можеше да се заключи, че и те не са могли да го уловят, нито да го убият.

Мина повече от час. Изведнъж, по даден от Янес знак, ни завиха в мушами, вързаха ни очите, качиха ни на мулета и ни потътриха нанякъде.